РЕШЕНИЕ
№ 7067
гр. С, 05.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 128 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:С И
при участието на секретаря П А
като разгледа докладваното от С И Гражданско дело № 20231110101477 по
описа за 2023 година
Предявени са искове от Г. А. Д., ЕГН **********, с адрес гр.С, бул.“С С“ № ..., чрез
адв.З. със съдебен адрес гр.С, ж.к.Л 3, ул.“Г. Д“ № 6, ТК „С М“, офис 14, против „С К“ ООД,
ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, уб.“С“ № ..., представлявано от Н П П, с
която са предявени два обективно кумулативно съединени иска, както следва: 1/ за
прогласяване на нищожност неустойка, уговорена в чл.11, ал.1 от сключения между
страните договор за потребителски кредит № ....../29.12.2022 г. и 2/ за осъждането на
ответника да заплати на ищеца сумата от 145.41 лева, представляваща недължимо платена
сума по недействителна клауза за неустойка по чл.11, ал.1 от договора, ведно със законната
лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 10.01.2023 г.
до окончателното изплащане.
Претендира се присъждане на направените по делото разноски.
В исковата молба ищецът твърди, че на 29.12.2022 г. сключил с ответното дружество
договор за паричен заем № ..., по силата на който му била предоставена в заем парична сума
в размер на 500 лв., платима на 11 седмични вноски, без посочен месечен лихвен процент.
Сочи, че в чл.5, ал.1 от процесния договор било уговорено, че страните се съгласяват
договорът за заем да бъде обезпечен с гарант – физическо лице, поръчител или банкова
гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. Поради не представяне на
обезпечението, още със сключване на договора, на основание чл.11, ал.1 на ищеца била
начислена неустойка в размер на 145.41 лева, чието връщане претендира в настоящото
производство, поради нищожността на тази клауза. Ищецът твърди, че на 29.12.2022 г.
погасил сумата от 61.00 лева, а на 05.01.2023 г. сумата от 610.00 лева, или общо 671,00 лева,
с която кредита бил изплатен изцяло. Смята обаче, че процесния договор е нищожен на
основание чл.10, ал.1, вр.чл.22 ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона
форма. Отделно от това навежда доводи, че не е написан по ясен и разбираем начин, както
и че с шрифт не по-малък от 12. Позовава се и на чл.22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК,
съгласно който договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е
посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Излага
1
още, че липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, кои точно
компоненти са включени в него и как се формира, което е в противоречие с разпоредбите на
ЗПК. Според ищеца, процесният договор противоречи на чл.19, ал.4 от ЗПК, Поддържа се,
че в договора не е посочена каква е договорна лихва, а изискването за представяне на
обезпечение представлява заобикаляне на закона, противоречи на добрите нрави и
представлява неравноправна клауза. В частност се твърди, че неустоечната клауза като
неравноправна е нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/, тъй като същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано висока неустойка. Навежда доводи и че тя не е
индивидуално уговорена, съгласно чл.146 от ЗЗП.
Отделно от това се сочи, че кредиторът не е включил сумата на неустойка в ГПР,
като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл.19, ал.4 ЗПК. С оглед на
това се поддържа становище, че ответникът е заобиколил и изискванията на ЗПК за точно
посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника.
По изложените в исковата молба доводи и съображения, ищецът обуславя правния
интерес от предявените искове. Претендира и направените в хода на производството
разноски, включително адвокатско възнаграждение.
В срока за отговор, ответникът по делото е депозирал такъв, в който се съдържат
доводи по основателността на предявения иск.
Ответникът признава, че между страните на 29.12.2022 г. е сключен договор за
предоставяне на паричен заем, по силата на който е предоставил на ищеца в заем сума в
размер на 500 лв. Ответникът обаче оспорва изложените в исковата молба доводи за
недействителност на договора.
В отговора на исковата молба се твърди, че процесният договор е сключен в
съответствие с императивната норма на чл.11 от ЗПК и в частност на т.10 от посочената
разпоредба.
Ответникът оспорва процесната неустойка да се включва в ГПР, като в тази насока се
позовава на чл.19, ал.1 и 2 от ЗПК, в които са уредени компонентите на ГПР. Според
ответника, неустойката представлява обезщетение за неизпълнение на задължение на
кредитополучателя, който разход е изключен изрично от ГПР с чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК.
Отбелязва, че начислената по договора неустойка от 49.93 % е в рамките на ограничението
по чл.19, ал.4 от ЗПК, като ищеца се е запознал преди сключване на договора с този размер,
както и с изискването за осигуряване на поръчители или банкова гаранция. В тази насока се
позовава и на практика на Съда на Европейския съюз – Определение от 16 ноември 2010 г.
Pohotovost C-76/10 EU: C:2010:685, m.69 и 70.
Ответникът оспорва твърденията на ищцата, че процесния договор за кредит
противоречи на чл.11, т.9 и т.10 от ЗПК, доколкото в него е посочен както размера на
годишния лихвен процент, така и размера на ГПР, без да е налице скрито оскъпяване.
Ответникът твърди, че размерите на тези разходи по кредита са в рамките на въведените в
закона ограничения, като ГПР е изчислен по формулата, посочена в Приложение № 1 от ПЗР
на ЗПК. Обръща се внимание, че не е необходимо изрично и изчерпателно да се изброяват
всички разходи, включени в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при
изчисляването му, което осигурява възможност на потребителя да се запознае с размера на
сумата, която ще върне по процесния договор.
Отделно ответникът поддържа становище, че процесната неустойка отговаря на
нейните обезпечителна и обезщетителна функции, като размерът й е съответен на тях.
Отбелязва, че в случая той предоставя високо рисков заем на потребител с бързо одобрение,
за който трябва да бъде предоставена гаранция. Нещо повече, според ответника, доколкото
ищецът е бил наясно от самото начало за изискването за предоставяне на обезпечение, той е
2
договарял недобросъвестно в нарушение на чл.12 от ЗЗД с намерение да не предостави
такова.
По отношение наведените доводи за нищожност на клаузата за договорна лихва се
отбелязва, че същата е включена в ГПР, който пък е в рамките на предвидените пределни
размери по чл.19, ал.4 от ЗПК. Изразява се становище, че клаузата, касаеща договорната
лихва е написана по ясен и разбираем начин, което съобразно цитирана от ответника
практика на ВКС, не дава възможност се квалифицира като неравноправна, макар и да не е
индивидуално договорена.
По сходни съображения се обосновава и довод, че в случая не е налице
заблуждаваща търговска практика. В тази насока се твърди, че е в процесния договор за
кредит ясно са посочени параметрите на главницата, възнаградителната лихва, както и
размерът на неустойката в случай, че потребителят не предостави исканото обезпечение.
Ответникът се позовава на т.18 от преамбюла на Директива 2005/29/ЕО, в която се посочва
като база за сравнение на средния потребител такъв, който е сравнително добре информиран
и сравнително наблюдателен и предпазлив, като отчита обществените, културните и
лингвистични фактори, които се тълкуват от Съда на Европейския съюз. Твърди, че той е
насочил своите усилия именно към средния потребител като предоставя изчерпателна
информация за своите продукти и за начина на кандидатстване по общодостъпните канали,
при което предпазливият среден потребител не може да изпадне в заблуждение.
По така изложените съображения, от съда се иска да отхвърли предявените искове,
като присъди на ответника направените от него разноски, вкл. и за юрисконсултско
възнаграждение. В условията на евентуалност се прави възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на ищеца.
В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват. Ищецът депозира
писмено становище по делото.
По делото са ангажирани писмени доказателства, назначена и изслушана е съдебно-
счетоводна експертиза.
Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства по реда на чл.12 и
чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК във връзка чл.26 ЗЗД,
чл.146 от ЗЗП и чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД за прогласяване за нищожна на клауза от договор
за кредит и за осъждане на ответника да заплати на ищеца по реда на чл.55, ал.1, предл.1 от
ЗЗД сума, платена без основание по квалифицираната като нищожна клауза.
По иска с правно основание чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.26, ал.1 ЗЗД и чл.146 от ЗЗП,
съдът намира следното:
По делото не е спорно, а и се установява от събраните писмени доказателства, че на
29.12.2022 г. между страните е сключен договор за паричен заем № ..., по силата на който
ответникът, в качество на заемодател, се е задължил да предостави на ищеца, в качеството
на заемател, сумата от 500.00 лв., която следвало да бъде върната на 11 броя седмични
вноски, всяка по 61.00 лв. Посочен е ГЛП от 40,05 %, ГПР от 49,93 % и обща дължима сума
по кредита от 671.00 лв. с включена лхива и неустойка от 145.41 лв., респ. 525.59 лв. с
включена само договорна лихва. Не е спорно, че сумата е усвоена.
С оспорената разпоредба на чл.11, ал.1 от договора страните са постигнали съгласие,
че в случай, че непредстави договореното в чл.5 обезпечение в 3-дневен срок от датата на
сключване на договора или то не отговаря на посочените изисквания, кредитополучателят
дължи на кредитора неустойка в размер на 145.41 лв. В чл.5 от договора ,към който
препраща чл.11, ал.1 е предвидено задължение за заемополучателя да обезпечи отпуснатия
му кредит с 1/ безусловна банкова гаранция от лицензирана от БНБ търговска банка в
размер два пъти общата сума за плащане по договора, включваща главница и лихва, или 2/
3
поръчителство от едно или две физически лица, които да отговарят на подробно изброени
изисквания /относно месечен доход, условия, при които полагат труд, наличие на други
задължения и т.н./ или 2/ банкова гаранция от одобрена от кредитора банка,съгласно списък,
публикуван на интеренет страницата на кредитора.
Съдът намира, че процесната клауза от договора е нищожна доколкото установява
задължение, което противоречи на добрите нрави. Критериите за това се съдържат в ТР № 1
от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии,
като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на
поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата
уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между
размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /в този смисъл
решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. В случая обаче страните са уговорили задължение за
заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в 3-дневен срок, считано
от деня на сключване на договора, като при неизпълнение е предвидена неустойка в размер
на 145.41 лв.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем, съобразно договора. Установява се, че размерът на уговорената
неустойка е значителен с оглед размера на предоставения заем. Предвидено е още
предварително, че неустойката ще се заплаща разсрочено, заедно със всяка вноска по
договора, както размера на вноските нараства с 57.11 лв. първата вноска и 8.83 лв. за всяка
следваща. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока
за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до
степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на
заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на
сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия.
Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на
договорно задължение, неустойката е предвидена да се кумулира към погасителните вноски,
по който начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до
скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин в погасителните вноски,
неустойката по същество е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би
представлявала сигурна печалба за заемодателя. В този смисъл процесната клаузата попада
и в хипотезата на чл.21, ал.1 ЗПК, която разпоредба предвижда, че всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е
нищожна.
С оглед посочената по-горе характеристика на предвидената неустойка, тя следва да
бъде калкулирана в ГПР, който по този начин би надхвърлил ограниченията по чл.19, ал.4
ЗПК /с оглед даденото заключение на вещото лице по задача № 3 от експертизата/, което
пък от своя страна противоречи на посочената разпоредба по чл.19, ал.4 от ЗПК.
В тази насока следва да се отбележи, че с клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е
установено, че в договора за потребителски кредит следва да се съдържа информация за
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
4
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите.
Доколкото договорът за потребителски кредит представлява двустранна сделка с възмезден
характер, в него следва да е уговорен в момента на сключването му годишният процент на
разходите (ГПР) по кредита - арг. чл. 11, т. 10 ЗПК, включващ общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит- арг.
чл.19, ал.1 ЗПК.
Презюмира се, че всички разходи, свързани с отпускането и използването на
финансовия ресурс, предмет на договора за потребителски кредит, представляват
граждански плод (възнаградителна лихва). При формиране на годишния процент на
разходите, се включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за
потребителлски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя - арг. чл.19,
ал.1 ЗПК. В чл.19, ал.3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите: 1. които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит; 2. различни от
покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока
или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез
кредит и 3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит,
разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания,
свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с
извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите,
свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор,
сключен с потребителя.
Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на
Република България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на потребителя,
на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по
договора за кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и
кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде възможност
на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да
получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно
техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат
със себе си и да обмислят.
В чл. 10, б. "ж" от посочената Директива е установено, че в договора следва да се
съдържа информация относно годишния процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит; посочват се всички
допускания, използвани за изчисляването на този процент. Тази разпоредба е транспонирана
и съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като съобразно с разпоредбата на
чл. 23 от Директивата, съгласно която държавите-членки следва да установят система от
санкции за нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното
привеждане в изпълнение, в чл. 22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за кредит.
В случая, както вече се посочи, в договора е посочен ГПР, който не съответства на
реалния размер на разходите, както и обща сума, подлежаща на връщане от 525.59 лв. /чл.12
от договора/, която не включва процесната неустойка, като месечната вноска за това взамане
е отразена единствено в погасителния план, където е видно и оскъпяването на крадита с
включената неустойка.
5
Това е още един аргументи, че процесната клауза е в противоречие с изискванията за
добросъвестност, води до неравновесие между правата на страните по договора, като
накърнява тази на потребителя. Поради това тази клауза следва да бъде прогласена за
нищожна.
По иска с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, съдът намира следното:
За основателност на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в
тежест на ищеца е да установи извършено в полза на ответника плащане в предявения
размер, а в тежест на ответника е да установи наличието на правно основание, на което да е
получил плащането.
Видно от приетото и неоспорено от страните заключение на вещото лице по съдебно-
счетоводната експертиза, ищецът е заплатил изцяло задълженията си по процесния договор
за кредит, като за неустойка са отнесени 145.41 лв. Доколкото съдът по изложените по-горе
съображения прие, че чл.11, ал.1 от договора, който въвежда задължение за неустойка при
непредоставяне на някое от посочените два вида обезпечения, е нищожен, то липсва
основание за ответника за получаване на сумата от 145.41 лв. Същата следва да бъде
върната на ищцата.
Като законна последици от уважаването на иска, следва да се присъди и законната
лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба –10.01.2023 г., до
окончателно изплащане на вземането.
Предвид изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК право на разноски има
единствено ищецът, като същият претендира такива за държавна такса, за депозит за вещо
лице и за адвокатски хонорар. Видно от отразеното в писмото от председателя на СРС, след
справка в счетоводството на съда е установено, че сумата по представеното с исковата
молба платежно нареждане от 10.01.2023 г. не е постъпила по сметка на СРС.
С оглед на това от една страна на ищеца следва да бъдат присъдени разноски
единствено за депозит на вещо лице от 400.00 лв. и за адвокатски хонорар от 1000.00 лв.
Срещу последния е направено възражение за прекомерност от страна на ответника с
отговора на исковата молба, което съдът намира за основателно с оглед действителната
фактическа и правна сложност на делото, броя проведени съдебни заседания, обема събран
доказателствен материал, както и конкретно извършените от пълномощника на ищеца
процесуални действия. Ето защо от заплатеното на адв.З. възнаграждение от 1000.00 лв., в
тежест на ответника следва да се поставят 400.00 лв., който размер съответства на
минималния такъв, съобрзано предвиденото в чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 на Висшия
адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
От друга страна, липсата на постъпила сума за държавна такса по делото дава
основание за приложение на чл.77 от ГПК, при което ищецът бъде осъден с настоящия
съдебен акт да заплати дължимата такава от 100.00 лв.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА по иска на Г. А. Д., ЕГН **********, с адрес гр.С,
бул.“С С“ № ..., против „С К“ ООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С,
уб.“С“ № ..., представлявано от Н П П, клаузата на чл.11, ал.1 от сключения между страните
договор за потребителски кредит № ................/29.12.2022 г.
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД „С К“ ООД, ЕИК ..., със седалище и
адрес на управление гр.С, уб.“С“ № ..., представлявано от Н П П, да заплати на Г. А. Д., ЕГН
6
**********, с адрес гр.С, бул.“С С“ № ..., сумата от 145.41 лева, представляваща недължимо
платена сума по договор за потребителски кредит № ........./29.12.2022 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „С К“ ООД, ЕИК ..., със седалище и адрес
на управление гр.С, уб.“С“ № ..., представлявано от Н П П, да заплати на Г. А. Д., ЕГН
**********, с адрес гр.С, бул.“С С“ № ..., сумата от 800.00 лв., представляваща разноски по
делото съобразно уважената част от исковете.
ОСЪЖДА Г. А. Д., ЕГН **********, с адрес гр.С, бул.“С С“ № ..., за заплати по
сметка на Софийски районен съд сумата от 100.00 лв., представляваща дължима за
производството държавна такса.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7