Р Е Ш Е Н И Е
град
София, 05.01.2023г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и втора
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.:
ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор ………….. разгледа докладваното
от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №3468 по
описа за 2020 година и за да се произнесе след съвещание, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 и чл.248, ал.3 от ГПК.
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена
от ответника – И.Х.Б., с ЕГН **********, срещу решение №138051 от 11.06.2019г.,
постановено по гр.д.№2178/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 76-ти състав, в частта,
в която са уважени предявените при условията на обективно съединяване
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ и
чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД като е признато за
установено по отношение на жалбоподателя, че дължи на "Т.С." ЕАД, с ЕИК*********,
следните суми: сумата от 795.42 лв., главница, представляваща
стойност на незаплатена топлинна енергия през периода от 10.09.2015г. до 30.04.2017г.,
ведно със законна лихва от 10.09.2018г. до изплащане на вземането, както и лихва за забава върху главницата за топлинна енергия в
размер на 8.08 лв. за периода от 16.09.2015г. до 20.08.2018г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №59182/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 76 състав, както и в частта,
в която жалбоподателят е осъден да заплати на "Т.С." ЕАД на основание
чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК сумата от 478.30 лв., направени
разноски в исковото производство, както и сумата
от 48.14 лв., направени разноски в заповедното производство по ч.гр.д. №59182/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 76 състав.
В жалбата са инвокирани доводи за незаконосъобразност на
съдебното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на
материалния закон. Твърди се, че първостепенният съд не е обсъдил в цялост
събраните по делото доказателства, поради което е обосновал неправилен изводът,
че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение с предмет
доставка на топлинна енергия за процесния топлоснабден имот за исковия период
от време доколкото този факт е останал недоказан по делото. Поддържа се, че
липсват ангажирани по делото доказателства, че ответникът е отправил
волеизявление до топлофикационното дружество за доставка на топлоенергия за
исковия период, съответно до него не е било отправяно валидно предложение в
същия смисъл, както и няма представено валидно обективирано съгласие от
ответника за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди при спазване на одобрени от КЕВР публично известни общи условия. В тази
връзка се поддържа, че ответникът не дължи заплащане на цената на доставената
топлоенергия поради липсата на доказателства, че е била договоряна такава. Твърди се още, че през исковия
период не е ползвал топлинна енергия в процесният топлоснабден имот, поради
което не дължи заплащането й. Твърди се още, че
с решение №4777/13.04.2018г. по адм.дело №1372/2016г. по описа на ВАС, ІІІ отд.
е отменена като неправилна Методиката за дялово разпределение на топлинната
енергия в сгради - етажна собственост, представляваща Приложение №1 към Наредба
№16-334/06.04.2007г. за топлоснабдяването, издадена от Министъра на икономиката
и енергетиката, в частта, свързана с изчисляването на топлинната енергия,
отделена от вертикални сградни инсталации в многофамилни сгради. В тази връзка
се излага, че по делото се доказва неправилният подход от страна на
топлофикационното дружество при изчисляване на доставената в имота топлинна
енергия, с който факт първоинстанционният съд не се е съобразил при постановяване
на обжалвания съдебен акт. На следващо място се оспорват констатациите на съда
досежно установяване на реалното количество на доставена топлинна енергия в
процесния топлоснабден имот. Оспорват се изводите на изслушаните по делото СТЕ
и ССчЕ относно дължимостта на претендираните от ищеца суми, като недоказващи
реално потребление. Допълнителни аргументи в горния смисъл са изложени и в
писмени бележки. Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с
който да отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови друго
решение, с което да отхвърли предявените искове. Претендира присъждане на
разноски за двете съдебни инстанции. Представя списък по чл.80 от ГПК относно
сторени разноски пред въззивната инстанция.
Въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД,
не депозира писмен отговор, в представени молби от 24.03.2021г. и от 03.10.2022г.
се взема становище за неоснователност на въззивната жалба. Моли съда да
постанови съдебен акт, с който да потвърди решението
на СРС в обжалваните части като правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Трето лице-помагач - „Т.” ООД не изразява становище по подадената въззивна жалба.
Постановено е определение №278278 от 19.11.2019г., с което е оставено без уважение искане на ответника по реда на чл.248 от ГПК, за изменение на
решение №138051 от 11.06.2019г.,
постановено по гр.д.№2178/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 76-ти състав, в частта за
разноските.
Постъпила е частна жалба от ответника – И.Х.Б., с ЕГН **********, срещу определение №278278 от 19.11.2019г., с което е оставено без уважение искане на ответника по реда на чл.248 от ГПК, за изменение на
решение №138051 от 11.06.2019г.,
постановено по гр.д.№2178/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 76-ти състав, в частта за
разноските. Релевирани
са доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение,
като постановено в нарушение на материалния закон. Твърди се, че неправилно СРС
е приел за основателна претенцията и е присъдил в полза на ищеца разноски за
юрисконсултско възнаграждение при липсата на доказателства за реално направени
такива. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени атакуваното
определение и вместо него постанови друго, с което да се отхвърли претенцията
на ищеца за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по частната жалба - „Т.С.” ЕАД, както и трето лице-помагач - „Т.” ООД не изразяват
становище по подадената
частна жалба.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу И.Х.Б. при условията на обективно съединяване искове с
правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79,
ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ и чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86,
ал.1 от ЗЗД.
С оглед заявения петитум
на въззивната жалба съдът приема, че предмет на въззивен контрол е
постановеното първоинстанционно решение в частта, в която са уважени предявените
исковете за главница и мораторна лихва. В останалата част като необжалваемо
решението на СРС е влязло в сила.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и
обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното ч.гр.д.
№59182/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 76 състав, въззиваемият -ищец- „Т.С.” ЕАД е подала
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 10.09.2018г. и е постановена на 01.10.2018г. заповед
за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу И.Х.Б. за заплащане на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е
подадено от длъжника възражение, поради което дължимите от него суми, посочени в заповедта на
изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни
искове.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни
норми. За да постанови обжалваното съдебно решение в частта, в която
са уважени предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79,
ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ и чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86,
ал.1 от ЗЗД
срещу ответника - И.Х.Б.,
първоинстанционният съд е приел, че вземанията за главница до уважения размер са
дължими поради проведено доказване на количеството и стойността на потребената
от ответника топлоенергия за сградна
инсталация, а относно вземанията за обезщетение за забава е прието, че ответникът е изпаднал в забава, тъй
като задължението за заплащане на цената на топлинната енергия е срочно. При
правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК
и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Въззивният състав
споделя изцяло мотивите на първоинстанционния съд относно дължимостта на вземанията
за доставка на топлинна енергия и на вземанията за обезщетение за забава,
предмет на исковите претенции, до които размери исковете са уважени срещу ответника - И.Х.Б., поради което и
на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, предвид доводите
изложени в жалбата досежно
незаконосъобразността на първоинстанционното решение в обжалваните части, следва да се добави и следното:
Във връзка с твърденията на ищеца настоящият спор има за
предмет правоотношения по повод на договор за доставка на топлинна енергия при
общи условия. Избраният от законодателя подход във връзка с уредбата на
последната облигация е същата да възниква, съществува и да се прекратява при
законовоустановените предпоставки, съобразно действащата нормативна уредба, без
да отдава правно значение на наличието или липсата, както и без да изисква
насрещни изявления от страните по облигацията. Противно на поддържаното във
въззивната жалба настоящият състав намира, че по делото е доказан факта на
възникналите договорни отношения между страните за доставка на топлинна
енергия. Предвид нормата на чл.153 от
Закон за енергетиката /ЗЕ/ всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Законова
дефиниция на понятието битов клиент на топлинна енергия е дадена с разпоредбата
на §1, т.2а от ДР на ЗЕ,
съобразно която в редакцията й към процесния период битови клиенти на топлинна енергия са физически лица –
ползвател или собственик на имот, които ползват електрическа или топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване или природен газ за домакинството си. Горната законова уредба
определя, че потребител по силата на закона на доставяната топлинна енергия за
битови нужди е собственикът на топлоснабдения имот, освен в случаите, когато
върху имота има учредено ограничено вещно право на ползване. В конкретния
случай по делото не е спорно обстоятелството, което се установява от приетите
писмени доказателства - нотариален акт за
собственост върху жилище, построено върху държавно място от ЖСК*********том L, н.д. №6553/1995г., че през исковия период – 10.09.2015г. до 30.04.2017г. ответникът е собственик на процесния имот, предвид на което и по горните мотиви на съда се
явява ползвател на доставяната в имота топлинна енергия през процесния период. Неотносим е наведеният от въззивника довод, че през исковия
период не е ползвал топлинна енергия, поради което не дължи заплащането й. В случая единствен
правнорелевантен факт досежно възникването на договорното правоотношение между
страните е факта кой е собственикът, респективно носителят на ограничено вещно
право на ползване върху имота за исковия период от време. По горните мотиви и
след като по делото е доказано, че ответникът е собственик на имота през исковия период,
поради което правилно е прието от СРС, че същият се явява потребител на
топлинна енергия за битови нужди по аргумент на чл.153, ал.1 от ЗЕ и §1, т.2а
от ДР на ЗЕ и има задължение да заплаща стойността на доставяната от ищеца
топлинна енергия в процесния имот за исковия период. При тези аргументи е налице основание в закона за
ангажиране на договорната отговорност на ответника.
На следващо място неоснователни
са възраженията на ответника за необоснованост на решението предвид недоказан обем и качествени
показатели на доставената до топлоснабдения имот топлинна енергия. От събраните
по делото писмени доказателства и при кредитиране заключението на вещото лице
по приетата СТЕ съдът приема за установено, че при спазване на чл.125 ЗЕ, чл.139 ЗЕ и чл.141 ЗЕ в жилището на ответника е доставяна топлинна енергия при
дялово разпределение на същата в сградата етажна собственост и отчитане и заплащане
на потребената топлинна енергия на месечни вноски, определени по прогнозна
консумация и изравнителна сметка. При кредитиране заключението по СТЕ съдът
приема за установено по делото, че количеството на топлинна енергия, отдадена
от сградна инсталация, е изчислено по формула, съгласно приложението към чл.61,
т.6.1. от Наредба №16-334. Следователно се налага извода, че сумите за топлинна
енергия за имота на ответника са начислени в съответствие с действащата за исковия период Наредба за
топлоснабдяване и ЗЕ. Заключението по СТЕ е дадено от вещо лице, специалист в
областта топлотехника, мотивирано е вкл. с посочени формули за извършване на
разпределението, като е даден отговор на поставените му задачи, предвид на
което и съдът във връзка с чл.202 ГПК намира, че
следва да го кредитира. Заявените с въззивната жалба общи възражения съдът
намира, че не сочат необоснованост на заключението и като отчита че не са
подкрепени от събрани по делото доказателства, приема за неоснователни.
На следващо място въззивният съд счита
за неоснователен наведеният в жалбата довод, че по
делото се доказва неправилният подход от страна на топлофикационното дружество
при изчисляване на доставената в имота топлинна енергия доколкото е постановено
в този смисъл решение №4777/13.04.2018г. по адм.дело №1372/2016г. по описа на
ВАС, ІІІ отд., с което е отменена като неправилна Методиката за дялово разпределение
на топлинната енергия в сгради - етажна собственост, представляваща Приложение
№1 към Наредба №16-334/06.04.2007г. за топлоснабдяването, издадена от Министъра
на икономиката и енергетиката, в частта, свързана с изчисляването на топлинната
енергия, отделена от вертикални сградни инсталации в многофамилни сгради. Така
постановеното съдебно решение няма обратно действие и не се отнася за процесния
период, поради което правилно СРС не се е съобразил с него при обосноваване на
крайните изводи досежно доказаните количества доставена на процесния
имот топлинна енергия.
Решението е постановено при
правилно приложение на материалния закон
и изследване на счетоводните записвания при дружеството-доставчик, а не се
базира единствено на известията за фактура, издавани от ищеца до абонатите на
топлофикационното предприятие. В този смисъл и правно обосновано СРС е
кредитирал заключението по приетата по делото ССчЕ във връзка с чл.182 ГПК и е приел за
доказана стойността на доставената в имота топлинна енергия. От
заключението на ССчЕ се
установява, че няма данни за направени плащания от ответника,
погасяващи процесните задължения. С оглед на това въззивният съд намира, че
предявеният установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр.с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД е основателен, за периода, за който е уважен с оглед направеното възражение
за давност, което правилно е прието от СРС за частично основателно, като
относно размера, до който е уважен иска правилно е приложена нормата на чл.162
от ГПК и при съобразяване с констатациите на експерта в приетото по делото
заключение на съдебно-техническата експертиза.
Във въззивната жалба няма
наведени конкретни оплаквания за незаконосъобразност на съдебното решение в частта, в която е уважен
предявения установителен иск за вземания по чл.86, ал.1 от ЗЗД. Доколкото въззивният съд е
обвързан само с доводите във въззивната жалба и при липса на такива по аргумент
на чл.269, изр.2 от ГПК препраща към мотивите на СРС, които счита за обосновани
при правилен анализ на събраните доказателства и правилно прилагане на
материалния закон.
В случая
не се установява допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на
ищеца, като дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 ГПК. Първостепенният съд при
постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК, съгласно
което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415,
ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното
решение в обжалваните части, вкл. и в частта на разноските, определени
съобразно изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде
потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция в полза на въззивника не се дължат разноски. По
отношение на заявената претенцията на въззиваемата страна за присъждане на направените
разноски, настоящият състав намира за неоснователна доколкото няма подаден
писмен отговор от същата, както и неин процесуален представител не се явява в
съдебно заседание. При това положение в полза на въззиваемата страна не се
дължи юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 от ГПК.
По подадената частна жалба съдът приема
следното:
Частната жалба е допустима като
подадена в законоустановения срок.
Разгледана по същество частната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Обжалваното определение №278278 от 19.11.2019г., с което е оставено без уважение искане на ответника по реда на чл.248 от ГПК, за изменение на
решение №138051 от 11.06.2019г.,
постановено по гр.д.№2178/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 76-ти състав, в частта за
разноските, е
правилно и законосъобразно. Въззивният съд не споделя изложените в частната
жалба аргументи, че в полза на дружеството-ищец не следва да се присъжда
юрисконсултско възнаграждение след като не са ангажирани доказателства за
неговото реално плащане. Съгласно разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК /в редакция, относима към конкретния случай
- изм. ДВ,
бр.8/2017г.) в полза на юридически лица
или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от
съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото
възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело,
определен по реда на чл.37 от ЗПП. Нормата на чл.78, ал.8 от ГПК в цитираната
редакция утвърждава
изключение от правилото, че на обезвреда подлежат единствено направените и
доказани в съдебното производство разноски. Като основание за това
законодателно решение е посочено ангажиране на лице, което по силата на
трудовото си правоотношение осигурява правна помощ и съдействие. Налице е
въведена от законодателя фикция, че страната прави по повод на делото разноски
в размер на юрисконсултско възнаграждение, въпреки, че се представлява в процеса от свой служител,
на който заплаща заплата, а не възнаграждение за осъщественото представителство
по конкретното дело. Размерът на възнаграждението, което получава служителят, и
реалното му заплащане касаят само вътрешното правоотношение между него и
юридическото лице търговец, и са ирелевантни за насрещната страна в процеса при
определяне на отговорността за разноските. С оглед на което неоснователно се
явява оплакването на ответника-жалбоподател за липсата на доказателства за платено
юрисконсултско възнаграждение.
В случая с оглед на благоприятния за страната-юридическо лице изход на спора,
свързаната с представителството от юрисконсулт отговорност по чл.78, ал.8 от ГПК за
разноските следва да бъде ангажирана, като ответникът следва да понесе тези
разноски. Присъдените по делото от първоинстанционния съд разноски за юрисконсултско възнаграждение са
съобразени с действащата нормативна уредба, както и с фактическата и правна
сложност на делото.
С оглед на
горните аргументи обжалваното определение се явява правилно и законосъобразно и
като такова следва да бъде потвърдено, респективно подадената частна жалба да се остави без уважение.
Воден
от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №138051 от 11.06.2019г.,
постановено по гр.д.№2178/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 76-ти състав, в
обжалваните части.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба, подадена от ответника – И.Х.Б., с ЕГН **********, срещу определение №278278 от 19.11.2019г., с което е оставено без уважение искане по реда на чл.248 от ГПК, за изменение на
решение №138051 от 11.06.2019г.,
постановено по гр.д.№2178/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 76-ти състав, в частта за
разноските, като неоснователна.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./