РЕШЕНИЕ
№1361
гр. Пловдив,02.07.2021
год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, XXIX състав, в
открито заседание на единадесети март, през две хиляди двадесет и
първата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана
Методиева,
при секретаря Ваня Петкова и
с участието на прокурор при Окръжна
прокуратура - Пловдив Борис Мендев, като разгледа докладваното от
съдията административно дело № 2101 по описа на съда за 2020 година, за да
се произнесе взе предвид следното:
Производство по реда на Глава
Единадесета от АПК, във връзка с чл.285, ал.1 от ЗИНЗС.
Образувано е по искова молба от 21.08.2020
г. от Ц.Г.Г. с ЕГН **********,***,
депозирана чрез пълномощника му адв. Г.М., уточнена с молба от 03.09.2020 г., срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“
гр. София. С исковата молба се иска осъждане на ответника да заплати на
ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер на общо 30 000 лева, които
вреди се твърди да са причинени по време на два отделни престоя на ищеца в
Затвора – гр. Пловдив и да съставляват претърпени неприятни изживявания, болки
и страдания, чувство на унижение и погнуса и които се твърди да са настъпили в
резултат на действия и бездействия на затворническата администрация, нарушаващи
чл.3 от КЗПЧОС. Претенциите са конкретизирани като такива за периода от 13.01.2018
г. до 13.11.2018 г., за който претендираното обезщетение е 15 000 лева,
както и за периода от 08.01.2019 г. до датата на подаване на исковата молба –
21.08.2020 г., за който период също се претендира обезщетение от 15 000
лева. Според ищеца нарушенията по отношение и на двата периода са се изразили в
следното: в пренаселеност на помещенията по настаняване на ищеца в Затвора
Пловдив - не повече от 3 кв. м. нетна площ; липса на вентилация и свеж въздух в
килията; недобро състояние на санитарния възел с неработещи чешми, умивалници и
казанчета, счупени плочки, липса на възможност за уединение и на шумоизолация в
санитарния възел, неработещи душове в банята, от които течала или студена, или
гореща вода; лошо качество на предоставяната храна, която не съдържала
достатъчно калории, както и рядко предоставяне на яйца, млечни продукти и
плодове; липса на достатъчно естествена светлина в помещенията и постоянно
лишаване на ищеца от слънчева светлина; липса на изолация на стените на
затвора, което водело до ниски температури в килиите през зимата и високи през
лятото; непредоставяне на достатъчно завивки през зимата; недостатъчно и в
недобро състояние мебели в спалните помещения; непровеждане на индивидуална
корекционна работа с ищеца и непредоставяне възможност да участва в програми за
въздействие, което довело до поведенческа и личностова криза; недобра хигиена,
свързана с изхвърлянето на битовите отпадъци от помещенията на лишените от
свобода, което пряко застрашавало здравето на ищеца; рядка смяна на спалното
бельо, водеща до развъждане на насекоми (дървеници и бълхи) и невъзможност за
ползване на пералнята на затвора поради необходимостта от депозиране на молба,
за отговор по която следвало да се почака няколко дни; поставяне под каратнина
през юли 2020 г. за петнадесет дни, в рамките на които на ищеца не е било
позволено да излиза на чист въздух, което било нарушение на чл.86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС, както и предоставяне на храна в консерви, която не отговаряла като
грамаж и качество на утвърдените таблици и неизвършване на тестове на лишените
от свобода на съответния пост и поставянето им под карантина само поради
заболял надзирател, работещ преимуществено на този пост.
Ищецът Г. не участва лично в последното
заседание, предвид изричното му изявление да не бъде конвоиран и да не участва
чрез видеоконференция. Пълномощникът му адв.М. поддържа исковата молба, като в
последното заседание не се явява, но в писмена молба моли изцяло да се уважат
исковите претенции поради установени нарушения на чл.3 от ЗИНЗС. С първоначално
депозираната искова молба е направено искане и за присъждане на адвокатско
възнаграждение за осъществената безплатна правна помощ.
Ответникът ГДИН – София,
представляван от старши юрисконсулт Ч., заявява в писмен отговор по исковата
молба неоснователност и недоказаност на исковата претенция. В съдебно заседание
се поддържа посоченото становище, като се твърди, че не е налице нарушение по
чл.3 от ЗИНЗС и оплакванията на ищеца са останали недоказани. С отговора е
направено искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Задължително участващият по реда
на чл.286, ал.1 от ЗИНЗС прокурор Мендев изразява становище за неоснователност
и недоказаност на иска и моли същият да бъде отхвърлен.
Пловдивският административен съд,
на първо място, намира, че исковите
претенции са допустими. С оглед на съдържанието на исковите претенции се
касае до два иска за неимуществени вреди с правно основание по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, доколкото се претендира обезщетение за вреди, причинени на задържан от
специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по
чл.3 от ЗИНЗС и съответно чл.3 от ЕКПЧОС. Ищецът Г. претендира вреди от твърдените
нарушения за посочените в исковата молба два отделни периода на задържане по
изпълнение на наказание „лишаване от свобода“ в корпуса на Затвора Пловдив. Исковете
са предявени от надлежна страна, предвидена сред лицата, които могат да търсят
обезщетение, доколкото за ищеца са налице данни да е бил действително задържан
в пенитенциарно заведение – затвор. Исковите претенции са предявени и против
надлежен ответник, доколкото съгласно чл.285, ал.1 от ЗИНЗС, искът се разглежда
по реда на глава 11 от АПК, а според чл.284, ал.1 от ЗИНЗС държавата отговаря
за вредите, причинени на лишени от свобода от специализираните органи по
изпълнение на наказанията. Според правилото на
чл.205 АПК, искът се предявява
срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен
акт, действие или бездействие са причинени вредите. Ответникът Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“, със седалище в гр. София, съгласно чл.12, ал.2 от ЗИНЗС, е юридическо лице
към Министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола
върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби. В
случая се претендира обезщетение от извършено нарушение на специализираната
администрация по чл.3 от ЗИНЗС в места за лишаване от свобода, каквото е
Затвора Пловдив, като съгласно чл.12, ал.3 от ЗИНЗС, затворите и областните
служби „Изпълнение на наказанията“ са териториални служби на ГДИН. Затова и за
вреди, причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на
специализираната администрация в затвор следва да отговаря именно юридическото
лице Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, което има, както процесуална,
така и материалноправна легитимация да отговаря по предявения иск.
По същество исковата молба е само
частично основателна.
От събраните по делото
доказателства се установява от
фактическа страна, че ищецът Г. към момента на подаване на исковата молба
се е намирал в Затвора Пловдив по изтърпяване на наказание лишаване от свобода.
Същият преди това е постъпвал многократно в Затвора Пловдив, като конкретно по
отношение на заявения период в исковата молба за 2018 г. се установява, че
ищецът е постъпил в Затвора Пловдив още през 2017 г., и в началото на заявения
исков период 13.01.2018 г. се е намирал действително в Затвора Пловдив, от
където е бил освободен на 20.09.2018 г., сиреч преди края на заявения от него
първи исков период – 13.11.2018 г. В периода на това задържане през 2018 г. от
началото на претендирания исков период 13.01.2018 г. и до освобождаването на
ищеца Г. на 20.09.2018 г. същият бил настанен в помещение № 5 с площ на същото от 28,52 кв. метра,
разполагащо и със собствен санитарен възел, както и с два отваряеми прозореца с
размери 0,98х1,15м и 0,48х1,15 м., както и отделен отваряем прозорец в
санитарното помещение. В тази килия ищецът пребивавал в посочения период с
различен брой лица в различните дни, а именно между три и седем лица.
На 08.01.2019 г. ищецът Г. отново постъпил в
Затвора Пловдив, където престоявал включително и до датата на депозиране на
исковата молба 21.08.2020 г., като през това време бил настанен първоначално в
помещение на приемно отделение РЦ с обща площ от 27,04 кв.м. и самостоятелен
санитарен възел. Това помещение разполагало с два отваряеми прозореца с размери
0,49х1,20м. и 1,00х1,20 м., като в санитарното помещение също имало един
отваряем прозорец. В това помещение ищецът пребивавал от 08.01.2019 г. до
24.01.2019 г., като във времето на престоя му там заедно с него пребивавали още
от трима до шестима души. Считано от 25.01.2019 г. ищецът бил настанен в
помещение № 52, където престоял до 13.04.2020 г. Размерите на посоченото
помещение били 27,92 кв.м., като то разполагало също със санитарен възел и
имало два отваряеми прозореца с размери 1,17х1,17м и 0,45х1,17 м., като в
санитарното помещение също имало един отваряем прозорец. В стая № 52 ищецът
пребивавал в различните дни с между още две до шест лица. За времето от
14.04.2020 г. до 15.04.2020 г. ищецът Г. бил настанен в помещение № 25 с площ
от 31,32 кв.м., заедно с още осем лица. Стаята разполагала със санитарен възел,
както и с два отваряеми прозореца с размери от 1,20х1,20м и 0,50х1,20 метра и
един отваряем прозорец в санитарния възел. От 16.04.2020 г. и до края на втория
исков период 21.08.2020 г. ищецът бил настанен в помещение № 33 с площ от 29,60
кв.м., разполагащо със санитарен възел. В помещението имало два отваряеми
прозореца с размери от 1,20х1,20м и двата, както и също един отваряем прозорец
в санитарното помещение. В тази стая ищецът пребивавал в посочения период с още
между шест и осем лица. Всяко от санитарните помещения, находящи се в килиите
по настаняване на лишения от свобода, било отделено със стени и врата от
спалното помещение, като разполагало с постоянно течаща студена вода. Ищецът
можел да ползва топла вода в банята на затвора, съгласно утвърден график два
пъти седмично, а като полагащ труд в условията на задържането си, ищецът имал
право да посещава банята и ежедневно. Оборудването в помещенията за всеки лишен
от свобода било стандартно за всички стаи и се състояло от легло и шкаф. В
затвора нямало изградена специална вентилационна система, като проникването на
свеж въздух се осъществявало чрез отваряне на прозорците в помещенията. Отоплението
в Затвора Пловдив се осъществявало посредством локално парно отопление в
рамките на отоплителния сезон. За периодите на престой на ищеца в Затвора
Пловдив там била извършвана дезинсекция и дератизация на различните помещения
по договор, включително и спалните такива, съставляваща химична обработка на
помещенията против мишки, хлебарки, мравки, дървеници, бълхи и мухи, каквито
дейности били документирани с протоколи.
В част от процесните престои в
Затвора - Пловдив ищецът полагал труд, като работел в затворническата кухня. По
време на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода за ищеца бил изготвен
план за изпълнение на присъда, ведно с поставени задачи за изпълнение, с които
ищецът бил запознат и които подписал без коментари. В периода от 03.05.2018 г.
до 30.05.2018 г. ищецът се включил по свое заявление за участие в групова
работа за лишените от свобода, осъществявана от психолог и ИСДВР по програма
„Овладяване на гнева. Разрешаване на конфликти. Справяне с агресията“, като
взел участие в пет от общо шестте проведени сесии по програмата, в които се
проявил с липса на мотивация и съпротива към работата в група, което довело и
до напускане по собствено желание на груповата работа при последната сесия от
реализиране на програмата. Самостоятелно по плана на присъдата и поставените
цели ищецът провеждал индивидуални срещи - беседи и разговори, като не изявявал
желание за участие в други специализирани групови дейности и бил като цяло
опозиционно настроен към корекционната дейност.
През време на процесните престои
на Г. *** ищецът разполагал с постелъчно спално бельо и завивки, които му били
донесени от негови близки, като не бил получавал отказ от предоставяне на
завивки от затворническата администрация, нито отказ за изпиране на постелъчния
инвентар в пералнята на затвора, а и изобщо не бил депозирал молби в тази
насока. По график в пералнята на затвора можело да се изпира спално бельо на
затворниците, а само когато се искало такова извън графика или за изпиране на
лични дрехи, следвало да се депозира молба до Началника на Затвора.
Изхвърлянето на битови отпадъци в
Затвора Пловдив било организирано по начин, че на лишените от свобода за стаите
се раздавали специални торби за отпадъци, които се изнасяли от стаите на
мястото за престой на открито, откъдето се оставяли от лишени от свобода на
обособено място, като периодично отпадъците се изнасяли извън затвора.
През време на престоите на ищеца
в Затвора Пловдив предоставяната му храна била съответна на предвиденото в
утвърдените от Министъра на правосъдието и съгласувани с Министъра на здравеопазването
таблица № 1 за състава на дневната дажба и полагаемите се хранителни продукти
на един лишен от свобода възрастен, както и заменителната таблица, като
предлаганата храна била разнообразна, добре балансирана и съответстваща като
химически и калориен състав на утвърдените таблици.
В периода от 13.07.2020 г. до
26.07.2020 г. ищецът заедно с останалите лишени от свобода от коридора, в който
се намирал, бил поставен под карантина по предписание на лекаря на затвора,
предвид установен контакт със заболял от Covid-19,
като мярката се състояла в изолация по стаите, без възможност за контакт с
лишени от свобода от други помещения, като в тази връзка и храненето се
осъществявало по стаите, а не в общата столова, в съдове за еднократна употреба.
По предписание на лекаря не следвало да се осъществява и престой на открито.
След десетия ден лишените от свобода, поставени под карантина, вече били
извеждани на открито, съгласно графика за престой на открито. На част от
лишените от свобода след преценка от лекаря на конкретната ситуация били
направени тестове за установяване носителство на вируса на Covid-19,
а след изтичане срока на карантината, бил проведен медицински преглед на всички
без необходимост от лабораторни изследвания.
Посоченото се установява от
приетите по делото писмени доказателства, както и отчасти от разпита на
свидетелите П.Г. и М.Л.. Показанията на посочените двама свидетели съдът
кредитира само отчасти и то само доколкото са съответни на останалите събрани доказателства
по делото. Съдът разглежда показанията на свидетелите и критично, предвид
факта, че се касае до лица, също изтърпяващи наказание лишаване от свобода в
Затвора Пловдив, за които на съда е служебно известно също да са завели дела с
правно основание по чл.284 от ЗИНЗС против ГДИН със сходни на оплакванията на
ищеца, поради което и всеки от свидетелите има и личен интерес да твърди
конкретни обстоятелства, поради което и се предполага известна заинтересованост
на свидетелите и по настоящото дело.
На базата на установените факти, от правна страна, съдът намери
следното: На първо място, по отношение на първия исков период, посочен в
исковата молба като такъв с начало 13.01.2018 г. и край 13.11.2018 г., то с
оглед установеното обстоятелство, че ищецът на практика е бил освободен на
20.09.2018 г., то само на това основание ще следва първата искова претенция да се отхвърли за времето от 21.09.2018 г.
до 13.11.2018 г. като недоказана.
Установява се категорично престой на ищеца за
времето от 13.01.2018 г. до 20.09.2018 г. и след това от 08.01.2019 г. до
21.08.2020 г., за които два периода на задържане на ищеца по изтърпяване на
наказание лишаване от свобода именно ще следва да се разгледат конкретните
оплаквания на ищеца за нарушение по чл.3 от ЗИНЗС, които се твърди да са
осъществени чрез действия и бездействия на администрацията на Затвора Пловдив в
сградата на затвора - корпус, като съдът
ще обсъди поотделно оплакванията на ищеца, формулирани в исковата молба, като с
оглед установеното по отношение наличието или липсата на всяко от тях, ще
осъществи и преценката си за кумулативното въздействие върху ищеца на условията, в които се е
изтърпявало наказанието лишаване от свобода,
като вземе предвид и продължителността на престоя му в място за лишаване от свобода, както и вксички
други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора, което пък е предвидено в чл.284,
ал.2 от ЗИНЗС.
Според
нормата на чл.43, ал.2 от ЗИНЗС всяко място за лишаване от
свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за
осъществяване на поправително въздействие. Посочената разпоредба е в съответствие
и доразвива нормата на чл.3 от ЗИНЗС, съдържаща изискване осъдените и задържаните под
стража да не бъдат подлагани на
изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, която
пък норма възпроизвежда дословно така визираното в чл.3 от КПЧОС основно
човешко право.
Според нормата на чл.3, ал.2 от ЗИНЗСЗ, в редакцията й в сила от 07.02.2017
г., конкретно по отношение на лишените от свобода, за
нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража,
изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление,
осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна
активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована
употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх,
незащитеност или малоценност. Посочените
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказание лишаване от свобода,
респективно задържането под стража, причинени от действия, бездействия или
обстоятелства, са неизчерпателно изброени. С оглед на прякото приложение на
чл.3 от КПЧОС по силата на чл.5 от КРБ, държавата, чрез нейната администрация,
е задължена да гарантира, че задържането в местата за лишаване от свобода ще е
при условия, които са съвместими с опазване на човешкото достойнство и че
начинът и методът на изпълнение на лишаването от свобода не подлагат на мъки
или изпитания, надхвърлящи неизбежното страдание, свързано със задържането.
Поради това и независимо от факта, дали в съответното законодателство са
въведени конкретни изисквания и дали са предвидени конкретни задължения за
специализираната администрация при изпълнение на лишаването от свобода, то при
установяване нарушение на тези основни принципи, свързани с основно човешко
право, ще са налице и основания за търсене отговорност от държавата.
На първо място, досежно оплакването за пренаселеност, то по отношение на първия период, за
който е установено ищецът Г. да е пребивавал в Затвора Пловдив, от 13.01.2018
г. до 20.09.2018 г. става ясно, че ищецът е пребивавал в помещение № 5 с описани
по-горе размери, съобразно с които и при спазване на установените европейски и национални стандарти за предоставяне на 4 кв.
метра разполагаема площ на един лишен от свобода, помещението е било с
капацитет за седем души. Установява се, че в продължение на седем дни през
април 2018 г. и за шест дни през август 2018 г. в същото помещение са били
настанени осем лица, а през останалото време броят на лишените от свобода не е
надхвърлял капацитета на помещението, съобразен с посочените изисквания за
разполагаема площ на един лишен от свобода, като дори в определени периоди в
помещението са пребивавали до четири лица, поради което и площта, с която е
разполагал всеки лишен от свобода е била и значително над предвидения минимален
стандарт. Разпоредбата на чл.43, ал.4 от ЗИНЗС сочи, че минималната жилищна
площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода не може да е по-малка от 4
кв. м., като действително се установява, че за посочените
тринадесет дни за ищеца на практика е имало разполагаеми 3,56 кв.м. Следователно
и в посочения първи период на престой от общо около девет месеца е установена
пренаселеност само в рамките на 13 дни, която обаче не е била особено сериозно
нарушение, доколкото, въпреки наличието на повече лица в помещението, на
практика по отношение на всеки лишен от свобода е била налице разполагаема площ
от над 3 кв.м. Според нормата на чл.3 от КПЧОС, никой не може
да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или
наказание. В насока тълкуването на тази разпоредба, относима към изтърпяващите
наказание лишаване от свобода, е налице разрешение, дадено в редица
решения на ЕСПЧ, като напр. делото Ананиев срещу България, както и Нешев и др.
срещу България, за това, че независимо, че желателният стандарт, а в България и
вече нормативно установен такъв, е четири квадратни метра жилищна площ на
човек, то ако задържаните лица имат на разположение по-малко от три квадратни
метра жилищна площ, тогава пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка,
че да доведе сама по себе си, независимо от други фактори, до нарушение на чл.3
от Конвенцията, а недостигът на пространството може да се утежни и от липсата
на достатъчно отделни места за спане и дори и пренаселеността да не е толкова
сериозна, че да представлява сама по себе си нарушение на чл.3 от Конвенцията,
тя все пак може да доведе до нарушение на тази разпоредба, ако се комбинира с
други аспекти на условията на задържане – като например липса на уединение при използване на тоалетната, лоша
вентилация, липса на достъп на естествена светлина и свеж въздух, липса на
подходящо отопление, или липса на основна хигиена, което води до ниво на
страдание, надвишаващо това, присъщо на задържането (дело Torreggiani and
Others). От това, според ЕСПЧ, следва, че при оценката на това дали
е налице нарушение на чл.3 от Конвенцията по
отношение на липсата на лично пространство, трябва да се вземат предвид
следните фактори: (а) всяко задържано лице трябва да има индивидуално място за
спане; (б) всяко задържано лице трябва да има най-малко три квадратни метра
жилищна площ; и (в) размера на килията трябва да дава възможност на задържаните
лица да се движат свободно между мебелите, като липсата на някои от тези
елементи сама по себе си поражда сериозно предположение, че условията на
задържане са в нарушение на този член.
Предвид посоченото и с оглед липсата на установеност на други нарушения по
чл.3 от ЗИНЗС, които да са били съпътстващи установеното обстоятелство на
пренаселеност, по повод на които други оплаквания ще се изложат мотиви
по-надолу общо и за двата периода на настаняване на ищеца, то с оглед на
минималния брой дни на установено превишение на броя лица, находящи се в
помещението заедно с ищеца в рамките на целия първи период на задържане на
ищеца, както и обстоятелството, че не е констатирано особено сериозно
превишение, което само по себе си да доведе до преценка за нарушение и на чл.3
от ЕКПЧОС, на практика е установено незначително по своя характер нарушение,
чийто интензитет ще бъде обсъден по-надолу в мотивите на съда.
Що се касае до втория от исковите периоди и оплакването за пренаселеност
при изтърпяване на наказанието от ищеца Г. и тук се установява, че при престоя
на ищеца в помещение № 25, което според площта си е било с капацитет за седем
души, за два дни 14.04. - 15.04.2020 г. ищецът е пребивавал в условията на
пренаселеност, защото помещението е било обитавано от девет души. Иначе, през
цялата 2019 г. не се установява същият да е търпял наказание при посоченото
неблагоприятно третиране, свързано с броя на настанените в едно помещение, като
при престоя му в помещение 52, продължил до м.април 2020 г. не се установява
нито един ден, в който в помещението да са били настанени повече от предвидения
му капацитет лица. Съдът установи пренаселеност при престоя на ищеца в
помещение № 33, за което само отчасти се възприемат като достоверни и
показанията на свидетеля Г., като се има предвид, че от официалната справка от
Затвора Пловдив се установява, че нарушението не е било особено сериозно по
смисъла на това му определяне от ЕСПЧ, като в тази връзка е установено недостоверно
преувеличение от страна на свидетеля Г. в показанията му, в които твърди в това
помещение да са били настанени общо до 11 лица, което не отговаря на истината.
Напротив, установява се, че максималният брой лица във време на престоя на
ищеца там е бил 9 души. В периода на престой в това помещение общият брой дни с
установено нарушение на чл.43 от ЗИНЗС относно разполагаемата площ от 4 кв.м.
по отношение на ищеца се установи да е 73 дни. И при престоя в 33 стая обаче не
е било налице особено съществено нарушение, защото на практика най-малко за
лишения от свобода е имало разполагаема площ от 3,28 кв.м., което не е под
абсолютния минимум, указан в практиката на ЕСПЧ по приложението на чл.3 от
КПЧОС.
Иначе, както от писмените доказателства, така и гласните такива, по
отношение на останалите общи оплаквания, разгледани общо и за двата периода на
престой, се установява категорично, че в стаите в корпуса на затвора са били
изградени и са съществували санитарни
възли, които са били отделени от спалните помещения и с осигурена течаща
студена вода, като лишените от свобода са можели да ползват по определен
график и баня с осигурена топла вода поне два пъти седмично, а ищецът, когато е
полагал труд и всекидневно. Установено е според съда поради това и пълно съобразяване с изискването,
възведено в разпоредбата на чл.20, ал.3 от ППЗИНЗС, съобразно с което на
лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща
вода, като в заведенията от закрит тип и арестите в
затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните
помещения. Установява се, включително и от свидетелските показания,
че санитарните възли в затвора са били отделени от спалното помещение със стена
и врата, поради което и твърденията на ищеца за липса на уединение при ползване
на тоалетната не са доказани. Не е доказано и твърдението относно недобро
състояние на санитарния възел и банята, като в тази връзка по-скоро от
показанията на свидетелите се установява, че не са били налице пречки от
техническо естество за тяхното ползване по предназначение. Факт е и се
установява наистина, че се касае до стара и захабена от ползване база,
включително и по отношение на банята, но от показанията на свидетеля Л. става
ясно, че настъпилите повреди конкретно на душовете в банята практически
периодично се отстраняват.
Недоказани са твърденията на ищеца относно неосигуряване на достатъчно светлина и вентилация в местата за
лишаване от свобода в разглежданите периоди. Установява се категорично, че
всички помещения по настаняването на ищеца са разполагали с прозорци, които са
отваряеми и от които е налице възможност за проникване на свеж въздух и на
светлина, предвид размерите им, като в спалните помещения на Затвора Пловдив
има поне по два прозореца, както и по един прозорец в самото санитарно
помещение. Действително, с оглед размера на стаите, съпоставен с размерите на
прозорците, може да се направи извод, че е налице известно несъответствие с
широко популярните строителни стандарти, касателно нивото на проникване на
дневна светлина в помещенията, но следва да се има предвид в тази насока и типа
на сградата, която не е типична жилищна сграда, а е обществена и то такава, при
която е нужно да бъдат спазени и конкретни стандарти за сигурност и поради това
и изискванията относно осветеността, утвърдени по отношение на жилищните
сгради, не могат да се прилагат безусловно, независимо, че тези сгради се
обитават от лишените от свобода като своеобразно жилище. Прави впечатление
впрочем, че в по-големите като площ помещения и площта на прозорците е
по-голяма.
Във връзка с оплакването относно
липсата на вентилация, действително
се установява, че няма изградена нарочна вентилационна система, но и че вентилация
практически се осъществява по възможните начини чрез отваряне на прозорците,
като следва да се има предвид и че на лишените от свобода е позволено и да
ползват и вентилатори, които принципно са сред разрешените вещи за ползване в
затвора. Установява се също така и че през една част от първия процесен престой
ищецът е бил устроен на работа в кухнята при Затвора, което е индикация, че в
по-голямата част от деня е бил извън спалните помещения по настаняването му.
Поради това и според съда, дори и да се приеме, че проникването на дневна
светлина в спалните помещения не е било достатъчно, което иначе не е доказано
категорично, то като се вземе предвид и факта, че за ищеца практически е била
налице възможност да е извън тези помещения през деня, защото е работещ, не
може да се счете, че са настъпили твърдените от него неимуществени вреди. Не се
установява, нито от медицинска документация, нито от свидетелските показания,
ищецът да е страдал физически от липса на свеж въздух.
Оплакването на ищеца относно липсата
на изолация на външните стени на затвора и преживени от него неблагоприятни
усещания на студ, поради отказ да му
бъдат предоставени завивки от администрацията на Затвора Пловдив, също са
недоказани и неоснователни. На първо място, от показанията на свидетелите става
ясно, че на практика лишените от свобода могат да ползват спално бельо и
завивки, както предоставени от администрацията на Затвора, така и донесени
отвън от техни близки. Свидетелят Г. в тази насока посочва, че ищецът е
разполагал със спално бельо. Свидетелят Л. е потвърдил в показанията си, че
няма изолация на спалните помещения по настаняването на ищеца, но следва да се
има предвид, че поставянето на такава не е нормативно установено задължение на
ответника. Недоказани са твърденията на ищеца, че не са му били предоставени от
затворническата администрация завивки и поради това е изпитвал студ, предвид
факта, че не са налице данни същият изобщо да е депозирал такива молби до
администрацията на затвора, като напротив, установява се от приложена докладна,
че изобщо не е депозирал молби за предоставяне на допълнителни завивки през
зимния период. Недоказани са твърденията за изключително рядка смяна на
постелъчно бельо, като в тази връзка става ясно, че смяната на спалното бельо
може да стане по желание на лишените от свобода, като от приложените писмени
доказателства е видно, че е налице график за изпирането му в пералнята на
затвора два пъти в седмицата и за това не се изисква подаване на молба, на която да се чака дълго време отговор, както
се твърди в свидетелските показания, а се осъществява по утвърдения график, а
освен това, както са заявили свидетелите, изпиране на спалното бельо се
осъществява и посредством предоставянето му на техните близки при осъществявани
свиждания. Установява се, че ищецът не е депозирал изрични молби за изпиране на
постелъчния инвентар и че в тази връзка няма и постановяван отказ това да се
случи.
Общите твърдения, че през зимата е студено, а през лятото е горещо, които
се поддържат и от свидетеля Л., като се има предвид, че се касае до характерни
температурни стойности за съответните сезони и съответното географско място, не
може да бъдат свързани пряко с неизпълнение на задължения на администрацията на
Затвора Пловдив и в тази насока да съставляват обстоятелство, обуславящо
отговорност за вреди от незаконосъобразно бездействие. Както се каза и по-горе
отоплението се осъществява през отоплителния период с парно, което действително
се пуска по график, но това е напълно логично, предвид необходимостта от съобразяване
със съответните дневни и нощни температури.
Що се касае до
оплакването за лоша хигиена, обусловено конкретно от твърдението за наличие на заразеност на помещенията с
дървеници и бълхи, то от
доказателствата по делото се установява, че са създадени условия за
поддържане на елементарна хигиена в стаите,
като отговорността за това обаче
е на самите лишени от свобода, макар предвид старата материална база поддържането на
хигиената да се е осъществявало трудно. Не са събрани доказателства помещенията
да са били заразени с бълхи, като свидетелите сочат за наличие на дървеници и
хлебарки. От приетите писмени доказателства се установява, че ежегодно по
няколко пъти, понякога и ежемесечно, са се извършвали дейности по дезинсекция и дератизация на помещенията на Затвора
Пловдив, включително и спалните такива. Очевидно, въпреки положените в тази
насока усилия паразитните насекоми – дървеници, за които свидетелстват и
двамата разпитани свидетели - не са изчезнали. Това обаче не се дължи на
незаконосъобразно бездействие на специализираната администрация в местата за
лишаване от свобода, като напротив, установява се, че за периодите, предмет на
разглеждане, са били осъществявани и то много често съответните дейности по ДДД
обработка, за което са приложени и съответни протоколи. Освен това, както става
ясно от приложената по делото графици, налице е утвърден график и за изпиране
на спалното бельо два пъти седмично в пералнята на затвора. Затова и въпреки,
че принципно наличието на инсекти в спалните помещения е от естество да води до
неприятни усещания, то същото не може да се приеме за пряка последица от
незаконосъобразно поведение на ответника, доколкото се установява същият да е
положил необходимата и дължима грижа за справяне с този проблем, който е известно,
че не е лесно отстраним и извън условията на затвора.
Досежно оплакването за качеството и състава на
предоставяната храна, установява се от приложените менюта, както и дневни
листи за получени и вложени продукти, че практически храната, предоставяна в
Затвора Пловдив е била съответна на утвърдените за това таблици касателно
нейното количество и калориен състав. Напълно недоказано е твърдението за
непредоставяне на яйца, млечни продукти и плодове в дневното меню и това, че се
наблягало на нискокалорични храни. Напротив, от показанията и на свидетеля Г.
се установява, че се е предоставяло месо, риба, както и добавка от сирене и
салам за работещите, а свидетелят Л. е заявил, че се предоставят и плодове. Твърдението
на свидетеля Г. в показанията му относно това, че храната не му харесвала и не
харесвала и на ищеца, не може да се
приеме за такова в насока основателност на претенциите, още повече, че не става
ясно по какви точно критерии е дадена такава именно оценка. Установява се от
представените седмични менюта, както и от представените дневни листове, че през
по-голямата част от случаите дневният обем на калории в предоставената храна е
надхвърлял броя калории в състава на дневната дажба и полагаемите се хранителни
продукти на един лишен от свобода възрастен, утвърден с Таблица № 1 и
заменителна таблица на Министър на правосъдието от 2622 калории дневно. Изготвените
менюта са били съответни на изискванията относно калорийния състав на дневното
меню с малки изключения, в които калориите
са били под 2622, като обаче е видно, че в много от случаите калориите за деня
са надхвърляли и 3000. Видно е, че като
цяло храната е била съответна като химически и калориен състав на утвърдените
таблици. Действително се установява от писмените доказателства, че не е било
особено често включването на кисело мляко в менютата, като обаче следва да се
има предвид, с оглед и на утвърдената заменителна таблица, че практически тези
липси са компенсирани с предоставяните други храни от същия вид /други млечни/.
Видно е, че е предоставяно прясно мляко, сирене, айрян, за работещите и
кашкавал, като както млечни продукти, така също и яйца са влагани и в различни
ястия – мляко с ориз, макарони със сирене на фурна, каша от сирене и яйца, а
яйца са предоставяни и самостоятелно невложени в ястия. От представените
писмени доказателства се установява и че в значителна част от менютата като
десерт е включен плод, най-често ябълки, а отделно от това, в значителна част
от ястията са влагани и зеленчуци, вкл. картофи, които на практика са храни от
същата група, поради което и евентуалната липса на плод в някои от менютата е
компенсирана с вложените количества зеленчуци в ястията. При това положение и
оплакването на ищеца за настъпили неимуществени вреди в резултат от несъответна
на изискванията храна, не се счете за основателно от съда. Същото се отнася по
отношение на оплакването от състава на храната, предоставяна в периода на
карантиниране на ищеца, като от представената докладна от главния готвач в
затворническа кухня става ясно, че са били изпълнени менютата и за месец юли
2020 г., а както се каза, менютата като цяло са били съобразени с утвърдените
изисквания относно състава на дневната хранителна дажба на лишен от свобода
възрастен.
Не е основателно и
оплакването на ищеца относно липсата на мебели в помещенията по настаняването
му, като следва да се има предвид, че е налице изпълнение на чл.21, ал.1 от
ППЗИНЗС и килиите са били стандартно оборудвани с легло и метално шкафче. От
показанията на свидетелите става ясно, че в някои от помещенията по
настаняването на ищеца има и метална маса. Следва да се има предвид, че
храненето на лишените от свобода е организирано в отделно помещение - столова,
а не се извършва принципно по стаите и липсата на допълнителна мебелировка, освен
леглата и шкафчетата, е обусловена и от самата площ на помещенията и
необходимостта да има достатъчно разполагаема такава за извършване свободно на движения за задоволяване на битовите нужди на лишените от свобода.
Поради това и според съда не може да се счете за доказана причинна връзка между
наличието на по-малко мебели в помещенията и причиняването на неимуществени
вреди на ищеца, като в тази насока не са налице и ангажирани конкретни
доказателства за търпени конкретно от ищеца неимуществени вреди, нито в какво
са се изразили те.
По отношение
оплакването на ищеца от недобрата обща хигиена, поддържана от администрацията
на затвора, свързано с твърдение за изхвърляне
на боклука директно под прозорците на килиите, съдът намира същите за
абсолютно неоснователни. Установява се, както се отрази и по-горе, включително
и от показанията на свидетелите, че битовите отпадъци се събират в нарочно
раздадени на лишените от свобода чували, които се изнасят на обособено място в
близост до столовата и те не се хвърлят от прозорците. Не се установяват
твърденията на ищеца за налични камари с отпадъци, които предизвиквали погнуса
и унижение у него, доколкото, макар и косвено, то пак от показанията на
свидетелите става ясно, че отпадъците се извозват извън затвора по график от
площадката за складирането им.
Що се касае до оплакването на ищеца относно това, че
спрямо него не е била извършвана
индивидуална и групова възпитателно-корекционна работа по изпълнение на
присъдата му, то съдът намира и него за недоказано. Както се посочи и по-горе,
от доказателствата по делото е категорично установено, че ищецът
е бил включен в групова възпитателна работа при първия от процесните престои в
затвора, а освен това, видно от плана на присъдата му и определените задачи,
включващи индивидуални разговори и беседи, същият е имал организирани срещи по
график в кабинета на Инспектор „СДВР“. Следва да се има предвид, че трудовите
мероприятия също съставляват част от социално-възпитателната работа при
изпълнение на присъдата, съобразно с указаното в чл.129 от ППЗИНЗС, като са
налице данни и ищецът да е бил устройван на работа. Когато е пожелал, ищецът е
бил включен в групова работа, доколкото участието в подобни дейности, съответно
преустановяване на участието, е по желание на лишения от свобода, като става
ясно, че през първия процесен период при участието му в специализирана програма ищецът не е бил мотивиран и е бил
опозиционно настроен към този тип дейности. Видно от приложените графици на
разпределение на времето на лишените от свобода, е било предвидено време за
срещи и беседи, както и за посещение на библиотеката в Затвора Пловдив, което
пък е в изпълнение на изискването на разпоредбата на чл.165 от ЗИНЗС, находяща
се също в Глава 11 от ЗИНЗС озаглавена „Социална дейност и възпитателна
работа“. Следователно, в случая според
съда са били изпълнени всички изисквания по чл.154 - чл.156 от ЗИНЗС и не е
установено противоправно бездействие на ГДИН, което е елемент от отговорността
по чл.284 от ЗИНЗС. Отделно от това, по делото от страна на ищеца не са били
ангажирани и каквито и да било доказателства за реално претърпени вреди,
изразили се в твърдяната от него поведенческа и личностова криза. Напротив,
както се каза, при ищеца е наблюдавана и описана липса на мотивация за участие
в корекционни дейности, очевидно обусловена и от многобройните му престои в
затвора, за което е налице справка, включително и преди процесните периоди,
което пък говори за трайно утвърдени във времето навици в насока извършване на
престъпления, без оглед на това, че това предполага евентуално ново постъпване
на ищеца в затвора. В този смисъл и твърденията на Г., че администрацията на
затвора не е положила усилия относно възпитателно и поправително въздействие по
отношение на него не могат да бъдат счетени за основателни, като се имат
предвид посочената негова трайна нагласа и лично поведение, констатирано и от
психолога, водещ програмата, в която е бил включен, което в никакъв случай не
може да се счете, че е било насочено към това ищецът да коригира престъпните си
нагласи и прояви.
Досежно оплакването на
ищеца, че не му е бил осигуряван престой
на открито, понеже е бил карантиниран, то следва да се има предвид, че
карантината, както става ясно от справката на лекаря на затвора, е била
наложена по съображения за сигурност във връзка с установен контакт със
заразено лице с вируса на Covid-19 и е била за срок от
14, а не 15 дни, както твърди ищецът. Съгласно чл.61, ал.2 от ЗЗ, контактните
на заразени с Covid -19 лица подлежат на
задължителна карантина, като в случая срокът е съобразен с този, определен от
Министъра на здравеопазването със заповед.
Карантинирането по определение представлява действие по отделяне на контактните лица, като в случая, както става ясно и от показанията на
свидетелите, въпросните карантинирани лишени от свобода, включително и ищеца са
били оставени в спалните помещения, където са престоявали целодневно и са се
хранили там, с оглед на това да не осъществяват контакт с други лишени от
свобода. Установява се също така и че едва след десетия ден от карантинирането,
е започнало извеждането на карантинираните „на каре“. В тази насока и според
съда, макар и поставянето под карантина да е било необходима мярка с оглед
опазване живота и здравето на лишените от свобода и лицата от администрацията
на затвора и да е било предприето за нормативно установения срок, както и
независимо от това, че то принципно е свързано, включително и за нелишените от
свобода, с необходимост от престой в мястото по настаняване на карантинираното
лице, то в конкретния случай, предвид особената категория на лицата, спрямо
които е приложена карантината, а именно лишени от свобода, установената забрана
за извеждане на открито е била в противоречие с нормата на чл.86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС. Доколкото се касае до особено и специфично право, установено именно по
отношение на лишените от свобода, чието ограничаване чрез прекратяване или
отмяна е позволено само в нормативно установени хипотези /чл.71 от ППЗИНЗС/, то
така приложената мярка под формата на пълна изолация и без право на извеждане
на открито, както се сочи в докладната записка на лекаря при Затвора, се явява
според съда нарушение по смисъла на
чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, който, както се каза, очертава нарушенията неизчерпателно.
В случая според съда е следвало, независимо от предприетата иначе
законосъобразна мярка по поставяне под карантина на ищеца, заедно с други
лишени от свобода, да се осигури възможност за упражняване на правото по чл.86,
ал.1, т.1 от ЗИНЗС за престой на открито от минимум един час, което е следвало
да бъде организирано по съответен начин от затворническата администрация така,
че да не се осъществи контакт на карантинираните с други лишени от свобода,
както и да не се поставя в опасност от заразяване и надзорно - охранителния
състав в затвора. В тази насока би следвало да се положат усилия и да се
организира престой на открито подобно на този на изолираните в наказателна килия и настанените в
зоните за повишена сигурност, за които престоят се провежда отделно от останалите и по отношение на
карантинираните лишени от свобода, като според съда от страна на
администрацията на затвора не са били положени достатъчни усилия например за
изготвяне на графици за извеждането, разделяне на групи според здравния статус
или броя на лишени от свобода и пр., с оглед на това и карантинираните да
упражнят правото си. С това бездействие на практика е допуснато и твърдяното от
ищеца нарушение, свързано с условията по изтърпяване на наказанието, още
повече, че липсват доказателства неосъщественият престой на открито за част от
времето на карантината да е бил компенсиран в по-следващ период.
С оглед изложеното по-горе по
отношение на всяко едно от оплакванията на ищеца Г., то съдът счита, че
отговорността на ответника ГДИН София по отношение на първия установен престой
на ищеца от 13.01.2018 г. до 20.09.2018 г. следва да бъде ангажирана само по
отношение на установеното незаконосъобразно бездействие, свързано с поставяне
на ищеца в помещения за изтърпяване на наказание лишаване от свобода в корпуса
на Затвора Пловдив, при условия, над нормално присъщите
на лишаването от свобода, като в тази връзка и според съда се установява твърдението за причинени
неимуществени вреди в резултат от престоя му в пенитеницарно заведение при
условията на пренаселеност за посочените тринадесет дни. С оглед на
незначителния период, в който това нарушение е било допуснато, на фона на целия
период на този първи процесен престой на Г., както и липсата на установени
други нарушения по чл.3 от ЗИНЗС в рамките на посочения период, то съдът счита,
че търпените от страна на ищеца неимуществени вреди, съставляващи унижение и
усещане за неприятност, не са били такива със значителен интензитет, поради
което и счете, че следва да уважи тази първа претенция само отчасти, като присъди
обезщетение от 65,00 лева и отхвърли иска до пълния му предявен размер от
15 000 лева като недоказан.
По отношение на втората искова претенция касаеща периода
от 08.01.2019 г. до 21.08.2020 г., както се каза, се установи период на престой
на ищеца в условия на пренаселеност, макар и не изключителна, за общо 73 дни.
Освен това, както се каза, за част от периода на карантиниране през месец юли
2020 г., а именно за десет дни, ищецът на практика е бил лишен от възможността
да ползва прогласеното му от закона право на престой на открито всеки ден.
Поради това и като взема предвид тежестта на установената пренаселеност, както
и кумулативното въздействие на двете нарушения върху ищеца, съдът намира, че те
са от естество да причинят описаното от ищеца чувство на унижение и
безпомощност. Пренаселеността в помещенията по престояване на ищеца е само по
себе си такова обстоятелство, което и обективно води до извод за унизително към
човека отношение, доколкото неминуемо се отразява върху човешкото достойнство.
В тази връзка и описания от ищеца психологически дискомфорт според съда е
реална последица от посочените неблагоприятни условия, като се съобрази и че те
са били допълнени от другите установени такива, свързани с период на целодневен
престой в килията, без право на извеждане. В тази насока съдът взема предвид и факта, че съгласно
пилотното решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по
делото Нешков и др. срещу България, не е
необходимо доказването на настъпили вреди при наличието на нечовешки и/или
унизителни условия на живот в арест, като съгласно и чл.284,
ал.5 от ЗИНЗС, настъпването на неимуществените вреди се предполага до доказване
на противното. В тази насока от страна на ответника не са ангажирани
доказателства, които да водят до противен извод. Ето защо и като съобрази
интензитета на търпените неимуществени вреди в рамките на втория исков период и
съобразно определянето на обезщетение за неимуществени вреди по справедливост,
съдът счете, че следва да уважи искането на ищеца до размер на 600 лева, като
отхвърли втората искова претенция за разликата до пълния предявен размер от
15 000 лева като недоказана. В тази насока и съдът се съобразява и с
разрешението на ЕСПЧ касателно размерите на присъжданото обезщетение, посочени
напр. в приложение към Решение Иванов и др. срещу България, Йорданов и Джелебов
срещу България и др. По делото не е предявявана акцесорна претенция за
присъждане на лихва, поради което и такава върху сумата на обезщетенията не
следва да се присъди.
При този изход от
производството и съобразно разпоредбата на чл.286,
ал.3 от ЗИНЗС, ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 10 лева – държавна такса за образуване на
производството, както и възнаграждение за един адвокат, съразмерно с
уважената част от иска. Ищецът
претендира разноски за адвокатско възнаграждение, което да бъде присъдено
съобразно с чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата. От приложения договор за
правна защита и съдействие се установява, че адвокатът М., упълномощен от ищеца за представителство по
делото, е следвало да представлява последния безплатно
като лице, което е материално затруднено, сиреч
на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА.
Поради това и според съда са налице основанията на чл.38, ал.2 от Закона за
адвокатурата на адв. Г.М. да се присъди адвокатско възнаграждение в
размер, определен съгласно Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения и в случая, съобразно с нормата на чл.8, ал.1,
т.4 от Наредбата, което с оглед на това, че следва да се присъди съразмерно на
уважената част на иска, така изчислено възлиза на 31,70 лева.
Що се
касае до искането на ответника за присъждане юрисконсултско възнаграждение, то
същото не може да бъде уважено, доколкото, независимо от това, че е налице
частично отхвърляне на исковата претенция, то нормите на чл.286, ал.2 и ал.3 от ЗИНЗС са специални и дерогират общото
правило на чл.78,
ал.3 от ГПК, съгласно което ответникът също
има право да иска заплащане на направените от него разноски, съразмерно с отхвърлената
част от иска. Ето защо, въпреки само
частичната основателност на исковата претенция,
искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение не може да
бъде уважено, тъй като законът не предвижда такава възможност.
С оглед така изложените мотиви Съдът
РЕШИ:
I. ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ гр.
София, да заплати на Ц.Г.Г. с ЕГН**********,*** сумата
от 65 лв. /шестдесет и пет лева/, представляваща обезщетение за причинени
неимуществени вреди при задържането му в Затвора Пловдив в периода от
13.01.2018 г. до 20.09.2018 г. в
резултат от нарушение по чл.3 от ЗИНЗС, изразило се в липса на достатъчно жилищна
площ, като
ОТХВЪРЛЯ исковата
претенция за частта от исковия период от 21.09.2018 г. до 13.11.2018 г. и за
разликата до пълния ѝ
предявен размер
от 15 000
лева, както и по отношение на останалите оплаквания за нарушения по чл.3 от ЗИНЗС в исковия период, като
неоснователна и недоказана.
II. ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ гр.
София да заплати на Ц.Г.Г. с ЕГН**********,*** сумата
от 600 лв. /шестстотин лева/, представляваща обезщетение за
причинени неимуществени вреди при задържането му в Затвора Пловдив в периода от 08.01.2019 г. до 21.08.2020 г. в резултат от
нарушение по чл.3 от ЗИНЗС, изразило се
в липса на достатъчно жилищна площ и нарушение
правото за престой на открито, като
ОТХВЪРЛЯ исковата претенция за разликата до пълния ѝ предявен размер от 15 000 лева, както и по
отношение на останалите оплаквания за нарушения по чл.3 от ЗИНЗС в този исков
период, като
неоснователна и недоказана.
ОСЪЖДА Главна
Дирекция „Изпълнение
на наказанията“ гр.
София да заплати
на ищеца Ц.Г.Г. с ЕГН**********,***, сумата от 10
лв. /десет лева/, съставляваща заплатената от ищеца държавна такса за образуване на делото.
ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение
на наказанията“ гр. София да заплати на адв.Г.Г.М.,***, със служебен адрес гр. Пловдив, ул. “Йоаким Груев“ № 43, сумата от 31,70 лв. /тридесет и един лева и седемдесет стотинки/, съставляваща адвокатско
възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата, определено съразмерно на уважената част от иска.
Решението подлежи на обжалване с
касационна жалба пред тричленен състав на Административен съд - Пловдив в
14-дневен срок от съобщението за изготвянето му до страните по реда на АПК.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: