Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 21.04. 2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, II „Е” състав в публично заседание на двадесет и първи февруари две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 5353/2019 г.
по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 13913/16.01.2019 г., постановено по гр.д.
№ 70569/2019 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 168 състав, е отхвърлен предявения по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „М.к.” ООД срещу ответника
О.К.П. установителен иск с правно чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД за сумата от 15,90 лв., представляваща главница по договор за предоставяне
на достъп до интернет от 11.12.2013 г. за отчетен период от 01.05.2014 г. до
31.05.2014 г., ведно със законна лихва за периода от подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК -
15.06.2017 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за
изпълнение по гр.д. № 39193/2017 г. по описа на СРС, 69 състав. Със същото
решение ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
разноски по делото в размер на 400,00 лв., представлява заплатено адвокатско
възнаграждение в исковото производство и сумата от 400,00 лв., представляваща
разноски в заповедното производство.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна
жалба от ищеца „М.к.” ООД, чрез пълномощника си – адв. К. Б., с надлежно
учредена представителна власт по делото, в която се правят оплаквания за неправилност
на първоинстанционно решение, поради допуснати от съда нарушения на материалния
закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа, че от
представените по делото доказателства - договор
за услуги на физическо лице от 11.12.2013 г. е установено съществуването
на валидно правоотношение между ответника и „М.Т.“ ООД, по силата на което „М.Т.“
ООД е предоставил услугата до интернет услуги за срок от 1 месец, като
ответникът е приел ОУ на доставчика на услугата, както и че същият не е
заплатил уговореното възнаграждение с период на отчитане от 01.05.2014 г. –
31.05.2014 г. по издадената фактура № ********** от 01.05.2014 г. Сочи, че по
силата на договор за цесия от 25.05.2015 г. вземането на „М.Т.“ ООД е било
прехвърлено на „М.к.” ООД, като в приложение № 1 към договора е било
прехвърлено и процесното вземане, за което ответницата е била уведомена
най-късно с връчване на препис от исковата молба, в която насока била и
практиката на ВКС. Поддържа, че в съответствие с доказателствата СРС е приел
наличие на задължение по процесния договор в размер на твърдяната сума, но
неправилно е приел, че не е установено прехвърляне на задължението по договора
за цесия. Моли въззивната инстанция да отмени изцяло обжалваното решение и
уважи предявения установителен иск, като му присъди и направените разноски за
двете съдебни инстанции.
Въззиваемият ответник О.К.П., чрез пълномощника си -
адв. Д.С., е подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба, с
който оспорва същата по подробно изложени съображение и моли да се потвърди
първоинстанционното решение. Претендира направените във въззивното производство
разноски.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от
легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна
такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни
основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките
на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие
с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по
делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира
въззивната жалба за неснователна по следните съображения:
Настоящият
състав на съда намира за обоснован извода на СРС, че ищецът не е установил при
условията на пълно и главно доказване в съответствие с разпоредбата на чл. 154,
ал. 1 ГПК, че претендираното вземане действително му е било цедирано по силата
на Договор от 25.05.2015 г., сключен между „М.Т.“ ООД и „М.к.” ООД,, респ. че
се касае за едни и същи вземания, произтичащи от твърдения договор за
предоставяне на мобилни интернет услуги. В тази връзка следва да се отбележи,
че Приложение № 1 (лист 24-25 в кориците на делото) няма необходимата доказателствена
стойност да установи твърдяната идентичност на претендираното вземане,
доколкото същото не е представено в цялост, и с оглед изричното оспорване на
твърдението на ищеца с отговора на исковата молба при прилагане правилата на
чл. 154, ал. 1 ГПК за доказателствената тежест съдът намира за недоказано
твърдението на ищеца, касаещо прехвърлянето на процесното вземане. В случая се
касае за частен свидетелстващ документ, който се ползва само с формална
доказателствена сила, и за разлика от
официалния свидетелстващ документ, частният свидетелстващ документ няма материална
доказателствена сила, освен ако съдържа неизгодни за издателя му факти, в който
случай има силата на извънсъдебно признание. Това обаче не означава, че
частният свидетелстващ документ няма никаква доказателствена стойност.
Доказателствената стойност на частните свидетелстващи документи се преценява от
съда по вътрешно убеждение с оглед на всички обстоятелства по делото – така Решение № 136 от 14.05.2015 г. на ВКС по
гр. д. № 6554/2014 г., IV г. о., ГК; Решение № 88 от 23.04.2014 г. на ВКС по
гр. д. № 4766/2013 г., III г. о., ГК. Когато по делото не са сочени, респ.
не са събрани други доказателствени средства и вземанията са оспорени, то това
е достатъчно, за да съдът да направи извод, че по делото не е установено
твърденият факт да се е осъществил в обективната действителност, така както се
твърди. Нещо повече, извадката от
документ на който страната основава вземането си е допълнителна индиция за
приложението на чл. 178, ал. 2 ГПК, което е индикация за съда за евентуално
скриване на неизгодни за страната факти, доколкото същата предоставя на страна
избирателно възможността писменото доказателствено средства да бъде преценено в
цялост, включително и с оглед останалите събрани по делото доказателствени
средства.
Наред
с изложеното, следва да се отбележи, че дори ищецът да беше доказал, че
договорът за цесия от 25.05.2015 г. е породил правно си действие, то по делото
липсват каквито и да било доказателства за твърдението, а то в доказателствена
тежест на ищеца е да установи, че цедентът действително е предоставил за
процесния период услуги за интернет достъп, каквото оспорване ответникът е
направил своевременно с отговора на исковата молба. Издаването на едностранно подписана
от ищеца фактура, каквито е представена в хода на производството, няма доказателствената
сила да установи пълно и главно обстоятелството, че ответникът реално е ползвал
интернет услуги, респ. че е имал възможност да ги ползвал, поради което за
същия да възникне задължение да заплати възнаграждение по уговорения абонаментен
план. Тъй като ищецът носи доказателствената тежест да установи този факт пълно
и главно, то с оглед неблагоприятните последици на доказателствената тежест,
настоящият съдебен състав следва да приеме неустановеният факт за неосъществил
се в обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК. Този извод на
настоящият съдебен състав се извежда и ex definitione от
определителната правна норма на § 1, т. 17 ДРЗЕС, според която „електронна
съобщителна услуга“ е услуга, обичайно предоставяна по възмезден начин, която
изцяло или предимно включва пренос на сигнали по електронни съобщителни мрежи,
включително услуги по преноса, осъществявани чрез мрежи за радиоразпръскване,
без да се включват услуги, свързани със съдържанието и/или контрола върху него.
В обхвата на електронните съобщителни услуги не се включват услугите на
информационното общество, които не се състоят изцяло или предимно от пренос на
сигнали чрез електронни съобщителни мрежи. Тоест по дефиниция ищецът, следва да
установи, че е доставил сигнал и е предоставил възможността ответника да ползва
интернет трафик. Това е и логиката на абонаментната услуга – абонаментна цена
се дължи, но когато ищецът е установил, че е предоставил възможност услугите да
се ползват. Следователно, тъй като не е налице една от материалните предпоставки
за уважаване на предявения иск, същият е неоснователен и законосъобразно е бил
отхвърлен.
С оглед неоснователността на въззивната жалба и поради
съвпадане на крайните правни изводи на двете съдебни инстанции обжалваното
решение следва да бъде потвърдено изцяло, а предявената от ищеца въззивна жалба
отхвърлена.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във
вр. с чл. 273 ГПК, в полза на въззиваемия – ответник следва да бъдат присъдени
сторените от него разноски в настоящото производство за адвокатско възнаграждение
в размер на 300,00 лв.
С оглед на правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3 ГПК,
вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК, въззивното
решение не подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд.
Така мотивиран, Софийският
градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 13913/16.01.2019 г., постановено по гр.д. №
70569/2019 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 168 състав.
ОСЪЖДА „М.к.” ООД,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, да заплати на О.К.П., ЕГН**********,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр.
с чл. 273 ГПК , сумата от 300,00 лв.,
представляваща направени в производството пред СГС разноски за адвокатско
възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване
.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: