№ 3071
гр. Варна, 16.08.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в закрито заседание на
шестнадесети август през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Ирена Н. Петкова
Членове:Наталия П. Неделчева
мл.с. Симона Р. Донева
като разгледа докладваното от Наталия П. Неделчева Въззивно гражданско
дело № 20223100501492 по описа за 2022 година
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл. 258 сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба вх. №23508/07.04.2022г. от НАРОДНОТО
СЪБРАНИЕ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ срещу Решение №
429/22.02.2022г., постановено по гр.д. № 20213110106194/2021 г. по описа на
ВРС, 53-ти състав, в частта му, с която Народното събрание на Република
България е осъдено да заплати на Д. Г. Й. с ЕГН **********, сумата от
20990,62 лв., представляваща неполучената от ищеца основна заплата за
периода от 26.08.2019 г. до 16.07.2020 , вкл., която е била начислена на
служителите заемащи същата длъжност, неполучена в резултат от
съществено нарушение на правото на ЕС, ведно със законната лихва, считано
от датата на исковата молба – 22.12.2020г. до окончателното изплащане на
обезщетението, на основание чл. 22, ал. 1 от ЗОДОВ; сумата от 2979,14 лв.,
представляваща мораторна лихва върху главницата от 20990 62 лв., считано
от деня на увреждането (25.02.2019 г.) до датата на предявяване на иска на
основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД; сумата от 2504 лв., представляваща сторените
разноски по делото за заплатена държавна такса и адвокатско възнаграждение
на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ. Според жалбоподателя, решението в тази
част е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон,
нарушение на съдо-производствените правила и необоснованост. Излага, че
съдът не е обсъдил всички доводи и възражения на НС, както събраните по
делото доказателства, поради което решението е немотивирано и неправилно;
не е изяснил правилно и изцяло релевантните за спора факти, поради което е
направил необосновани изводи. Кредитирал е изцяло голословните твърдения
в исковата молба приложените към нея доказателства и доводите на ищеца в
хода на делото, изградил е правните си изводи по предмета на спора
1
единствено въз основа на тях, без да ги обсъди в съвкупност с възраженията,
аргументите и становищата на ответника. Преценявайки доказателствата и
фактите по делото, първоинстанционният съд е стигнал до неправилни
фактически и правни изводи. На следващо място жалбоподателят развива
съображения за недопустимост на решението, като излага, че решението е
постановено срещу ответник, който не притежава пасивна процесуална
легитимация. Твърди, че националната уредба не предвижда възможност да
бъде ангажирана отговорността на НС във връзка с осъществяване на
законодателната му дейност, предвид особения характер на органа и
извършваната от него дейност. Излага, че процесуалният ред за реализиране
на отговорност по ЗОДОВ не променя и не повлиява по никакъв начин
принципното положение, че единственият орган, имащ правомощия да се
произнася по актове на Народното събрание, е Конституционният съд, поради
което и НС не е процесуален субституент по реда на ЗОДОВ и при липса на
изрична правна уредба следва да намери приложение чл. 31 ГПК. В чл. 2в
ЗОДОВ е уреден единствено редът за разглеждане на искове срещу държавата
за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз. Счита, че орган на
законодателната власт, какъвто е НС не може да отговаря за вреди на
частноправни субекти поради липса на пряка каузална връзка - приложението
на законите винаги е опосредствано от действия или бездействия на органи на
изпълнителната, местната или съдебната власт, за които изрично е
предвидена такава отговорност по ЗОДОВ. На следващо място излага, че
отговорността на държавата за вреди по реда на ЗОДОВ възниква тогава,
когато за нейното реализиране няма друг ред, установен в специален закон,
съгласно чл. 8, ал. 3 ЗОДОВ. В процесния случай размерът на дължимото
обезщетение на ищеца е определен от специалния закон - Законът за
държавния служител, а при наличието на нарочна регламентация - чл. 104, ал.
1 ЗДСл, ищецът не може да разшири обема на отговорността на органа по
назначаването, още повече не може да търси отговорност от законодателния
орган. В случай, че съдът приеме обжалваното решение за допустимо,
жалбоподателят моли същото да бъде отменено като неправилно поради
нарушаване на материалния закон и съдопроизводствените правила, и
необоснованост. Излага, че първоинстанционният съд не е изследвал
материалноправните предпоставки за ангажиране отговорността на НС по чл.
2в ЗОДОВ във вр. чл. 4, § 3 ДЕС, което прави постановеното решение
необосновано. Твърди, че според постоянната практика на СЕС чл. 4, § 3 ДЕС
закрепва общо задължение на държавите- членки, чието конкретно
съдържание зависи във всеки конкретен случай от разпоредбите на
Договорите или правилата, които се извеждат от общата система на
Договорите. От което следва, че сама по себе си тази разпоредба не поражда
права за частноправните субекти, на които те да могат да се позовават пред
съд, тоест тя няма директен ефект, доколкото не се сочат конкретни норми на
Европейското право, по отношение на които се твърди неизпълнение. На
следващо място се твърди, че в обжалваното решение не са изследвани
2
всички елементи на посочения фактически състав и не е установено
наличието им в условията на кумулативност. На следващо място се излага, че
дори и да се приеме че е налице нарушение, решаващият съдебен състав е
следвало да установи неговата „достатъчна същественост", което въобще не е
сторено. В този смисъл постановеното съдебно решение не е съобразено с
практиката на СЕС, изработила критерии, по които се преценява дали е
налице достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС - когато е налице
явно и значително неспазване от държава членка, както и от общностна
институция на границите, които са наложени на нейната свобода на преценка.
Неправилен е и изводът за наличие на пряка причинно-следствена връзка
между нарушението и настъпилите за ищеца вреди. Твърди се, че съдът не е
отчел, че в процесния случай причинната връзка е опосредена от заповедта на
директора на Агенция „Митници", както и от самото поведение на ищеца.
Според жалбоподателя, съдът в нарушение на съдопроизводствените правила
въобще не е разгледал възражението на ответника за неприложимостта на
ЗОДОВ поради наличието на предвиден в специалния закон - Закона за
държавния служител (ЗДСл), ред за обезщетение за времето, през което
държавният служител не е бил на служба поради прекратяване на служебното
му правоотношение. Излага, че след като ищецът е упражнил предоставените
му от законодателя възможности за защита срещу незаконно уволнение, в т.ч.
получаване на дължимото обезщетение, то на същия не се дължи обезщетение
на друго основание тъй като специалната разпоредба по ЗДСл дерогира
приложението на общия ред по ЗОДОВ. На следващо място се твърди че в
нарушение на съдопроизводствените правила първоинстанционният съд не е
обсъдил възражението на ответника в молба вх. № 39147/25.10.2021г. относно
периода на претендираното обезщетение. Според жалбоподателя, началната
дата, от която ищецът би могъл да претендира обезщетение, е 28.09.2019г. -
датата на влизане в сила на Решение № 7 т 17.09.2019 г. на КС по к.д. №
0
7/2019 г., а не както е постановено в обжалваното решение - 26.08.2019 г.
Крайната дата е 03.07.2020 г., когато е влязло в сила Решение № 8767 от
03.07.2020 г. по адм.д. № 9709/2019 г. на ВАС, а не 16.07.2020 г. Ищецът е
възстановен от 17.07.2020г., на която дата се е явил на работа, но решението
на ВАС е влязло в сила на 03.07.2020 г., до която дата ищецът би могъл да
претендира визираните в исковата молба обезщетения. По изложените
съображения, жалбоподателят моли обжалваното решение да бъде обезсилено
като недопустимо. В случай, че съдът приеме същото да допустимо, то моли
първ. решение да бъде отменено в частите, с които Народното събрание на
Република България е осъдено да заплати на Д. Г. Й.: сумата 20990,62 лв.,
представляваща неполучената от ищеца основна заплата за периода от
26.08.2019 г. до 16.07.2020 г. вкл., която е била начислена на служителите,
заемащи същата длъжност, неполучена в резултат от съществено нарушение
на правото на Европейския съюз, ведно със законната лихва, считано от
датата на исковата молба - 22.12.2020 г., до окончателното изплащане на
обезщетението, на основание чл. 22, ал. 1 от ЗОДОВ; сумата 2979,14 лв.,
3
представляваща мораторна лихва върху главницата от 20990,62 лв., считано
от деня на увреждането (25.02.2019 г.) до датата на предявяване на иска, на
основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД; сумата 2504 лв., представляваща сторените
разноски по делото за заплатена държавна такса и адвокатско
възнаграждение, на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, както и по субсидиарните
искове за лихва, като вместо това бъде постановено друго, с което тези искове
бъдат отхвърлени като неоснователни. В случай, че субсидиарните искове
бъдат счетени за основателни, то се моли да се отчете, че
първоинстанционният съд неправилно е присъдил плащане на законната
лихва от 22.12.2020 г. Същата би се дължала от датата на завеждане на
исковата молба, която е 28.04.2021 г. Считат за неправилно и присъждането
на мораторната лихва за периода, предхождащ 26.08.2019г. Моли се за
присъждане в полза на Народното събрание на юрисконсултско
възнаграждение за производството пред първата инстанция /съгласно
представения списък/, както и за производството пред настоящата инстанция.
Постъпила е и насрещна въззивна ЖАЛБА вх. №31744/13.05.2022г. от
Д. Г. Й., ЕГН:********** срещу Решение № 429/22.02.2022г., постановено по
гр.д. № 20213110106194/2021 г. по описа на ВРС, 53-ти състав, в частта му, с
която съдът е отхвърлил исковата претенция за изплащане на обезщетение за
понесените от него вреди от неполученото ДВПР в размер на 3 473,78 лв. /за
периода от 26.02.2019 г. до 16.07.2020 г./, както и мораторната лихва върху
него в размер на 838,20 лв., претърпени от законодателната дейност на НС,
осъществена при съществено нарушение на ПЕС. Счита решението в тази
част за неправилно и незаконосъобразно - постановено в противоречие с
материалния закон и необосновано. Оспорва извода на съда, че тъй като
ищецът не е полагал труд през процесния период, то не може със сигурност да
се приеме, че в този период би изпълнявал възложените му задачи по начин и
в срок, които да предполагат поставяне на добра оценка и получаване на това
ДВПР и поради това получаването му представлява едно несигурно събитие.
Позовава се на чл. 25, ал.1 от Наредбата за заплатите на служителите в
държавната администрация/в сила от 01.07.2012 г, приета с ПМС № 129 от
26.06.2012 г./, според която допълнителните възнаграждения за постигнати
резултати се определят въз основа на оценка на структурните звена в
административната структура и/или на отделните служители.ю, като в същото
време твърди, че за последните години атестационните оценки на ищеца са
възможно най-високите, което изключва предположението, че за периода на
исковата претенция, ищецът не би положил същите усилия за да изпълни
поставените му задачи по същия начин и в срок. Позовава се и на практиката
на СЕС - решение от 25.11.2010 г. по дело C-429/09 - Gunter FuG, решение от
04.10.2018 г. по дело С - 571/16 - Кантарев, и др., съгласно която, за да
осигури ефективна защита на правата на частноправните субекти,
обезщетението за вреди, причинени от неприлагане на правото на Съюза,
трябва да бъде равностойно на претърпяната вреда, както и на решение №14
от 15.02.2021 г. по гр. д. № 5165/2016 г. на ВКС, ГК, според което „При липса
4
на разпоредби в правото на ЕС по отношение на размера на дължимото
обезщетение се прилагат принципите на процесуалната автономия,
равностойността и ефективността. Съобразно разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ,
по който процесуален ред се разглежда настоящото производство държавата
дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са
пряка и непосредствена последица от увреждането. (...) Всяка имуществена
вреда има стойност, която може да се изчисли и изрази в определена сума".
Излага, че ако НС не беше приело §50 от ПЗР на ЗИД на ЗКПО(Обн. в ДВ
бр.98/2018 г.) с който е изменен чл.10, ал.1 от ЗМ, то ищецът би получил
ДВПР поне в размерите, които е посочило вещото лице. Предвид изложеното
счита, че ВРС неоснователно е отхвърлил тази претенция. По изложените
съображения моли да бъде отменено решението на ВРС в тази част, като на
негово място бъде постановено друго, с което се уважи исковата претенция за
изплащане на обезщетение за понесените от ищеца вреди от неполученото
ДВПР в размер на 3 473,78 лв. /за периода от 26.02.2019 г. до 16.07.2020 г./,
както и мораторната лихва върху него в размер на 838,20 лв., претърпени от
законодателната дейност на НС, осъществена при съществено нарушение на
ПЕС, както и да му бъдат присъдени разноските за производството пред
настоящата инстанция. Доказателствени искания не са направени.
Чрез депозирания писмен отговор, ответникът по тази жалба –НС на
РБ оспорва основателността на въззивната жалба, като моли същата да бъде
оставена без уважение, а първ. решение –потвърдено като правилно и
законосъобразно – в тази част, като му бъдат присъдени направените по
делото разноски. Счита, че релевантните за спора факти са правилно
установени, а изводите на съда са законосъобразни. Твърди, че липсва
основание за присъждане на обезщетение за допълнително възнаграждение за
постигнати резултати, тъй като този вид възнаграждения се дължат във
връзка с качественото изпълнение на длъжностните задължения; те нямат
задължителен или постоянен характер, а зависят и се дължат с оглед
конкретно постигнатите резултати и служителя, и конкретния му принос в
постигането им. Доказателствени искания не са направени.
Съдът, като взе предвид, че жалбите са подадени в срок, срещу акт,
който подлежи на обжалване, изхождат от легитимна страна или надлежно
упълномощен неин процесуален представител и отговарят на изискванията
чл. 260, ал. 1, т. 1, т. 2, 4 и 7 и 261 ГПК, намира, че производството по делото
следва да бъде насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание.
Водим от гореизложеното и на осн. чл.267, ал. 1 ГПК, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ВНАСЯ ЗА РАЗГЛЕЖДАНЕ в открито с.з. въззивна жалба вх.
№23508/07.04.2022г. от НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ НА РЕПУБЛИКА
БЪЛГАРИЯ срещу Решение № 429/22.02.2022г., постановено по гр.д. №
5
20213110106194/2021 г. по описа на ВРС, 53-ти състав В ЧАСТТА, с която
Народното събрание на Република България е осъдено да заплати на Д. Г. Й. с
ЕГН **********, сумата от 20990,62 лв., представляваща неполучената от
ищеца основна заплата за периода от 26.08.2019г. до 16.07.2020г. , вкл., която
е била начислена на служителите заемащи същата длъжност, неполучена в
резултат от съществено нарушение на правото на ЕС, ведно със законната
лихва, считано от датата на исковата молба – 22.12.2020г. до окончателното
изплащане на обезщетението, на основание чл. 22, ал. 1 от ЗОДОВ; сумата от
2979,14 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата от 20990 62
лв., считано от деня на увреждането (25.02.2019г.) до датата на предявяване
на иска на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД; сумата от 2504 лв., представляваща
сторените разноски по делото за заплатена държавна такса и адвокатско
възнаграждение на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ.
ВНАСЯ ЗА РАЗГЛЕЖДАНЕ в открито с.з. въззивна ЖАЛБА вх.
№31744/13.05.2022г. от Д. Г. Й., ЕГН:********** срещу Решение №
429/22.02.2022г., постановено по гр.д. № 20213110106194/2021 г. по описа на
ВРС, 53-ти състав, в частта му, с която съдът е отхвърлил исковата му
претенция за изплащане на обезщетение за понесените от него вреди от
неполученото ДВПР в размер на 3 473,78 лв. /за периода от 26.02.2019 г. до
16.07.2020 г./, както и мораторната лихва върху него в размер на 838,20 лв.
НАСРОЧВА производството по делото за о.с.з. на 12.10.2022г. от 09.00
часа, за която дата и час да е призоват страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6