Р
Е Ш Е Н И Е
№
гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-А въззивен
състав, в публично съдебно заседание на двадесет и осми февруари две хиляди двадесет и втора година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при
секретаря Цветелина Добрева - Кочовски, като разгледа докладваното от
младши съдия Малоселска в.гр.дело
№ 2499 по описа за 2021 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Предмет
на обжалване в настоящото производство е решение № 20230180
от 20.10.2020 г. постановено от СРС, 33 състав, по гр. д. № 22942/2020 г., в частта, с която е уважен предявеният от В.К.Г.
срещу М.А.В. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за сумата от 1000 лева - обезщетение
за неимуществени вреди, причинени от неправомерни действия и бездействия на
ответника да отстрани нанесени щети в собствената й баня в ап. 8, след извършен
ремонт в банята му в ап. 10, находящ се в гр. София, ул. „**********– общи
части /отоплителни щрангове/, през 2013 г., както и да осигури достъп за
извършване на ремонт, ведно със законната лихва от депозиране на насрещната
искова молба 22.07.2015 г. до окончателното изплащане. В полза на ищцата
съобразно уважената част от иска са присъдени съдебно-деловодни разноски.
В
подадената от ответника В. въззивна жалба се излагат оплаквания за
недопустимост, неправилност и необоснованост на съдебния акт в обжалваната
част. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд се е произнесъл по
неконкретизиран иск, като е следвало да върне исковата молба, подадена от
ищцата. Счита, че ищцата не е посочила кои са предпоставките за ангажиране на
отговорността на ответника, а също и не е посочила период, през който е търпяла
неимуществени вреди. Оспорва в производството да е установено, че е реализиран
фактическият състав на непозволеното увреждане, респ., че е налице основание да
отговаря по предявения от ищцата иск. Поддържа, че единствено общото събрание
на ЕС може да вземе решение за ремонт на
тръбите, представляващи обща част, с оглед което ответникът не само не е бил
длъжен, а и не е бил оправомощен да извършва действия по ремонт или да поема
разходите за такъв ремонт. Акцентира, че е осигурил достъп за оглед до банята
си за установяване на причините за теча в имота на Г., разбил е ваната и плочки
в банята, за да бъде този оглед възможен. В хода на производството не е било
доказано, че причината за теча произхожда от имота на ответника. Развити са
доводи, че след като не е налице неправомерно поведение, то липсва и причинна
връзка с твърдяните от ищцата неимуществени вреди, каквито се оспорва да е
преживяла. От друга страна се поддържа, че с решението си първият съд е
допуснал незаконосъобразно кумулиране на гражданска отговорност за едно и също
поведение на ответника, доколкото с решение № 4200 от 10.06.2019 г., СГС, IV-B с-в, е била приложена нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД,
като присъденото в полза на ответника обезщетение за неимуществени вреди е било
намалено с ½ част заради същото поведение. В тази връзка се поддържа, че
по защитното възражение, релевирано от Г. като ответник в производството по
това дело, е формирана сила на пресъдено нещо. Като е ценил същото поведение
втори път като противоправно, съдът е постановил едно несправедливо решение и е
допуснал кумулиране на гражданска отговорност за едно и също. Наведени са и
оплаквания по дейността на съда по кредитиране и обсъждане на събраните по
делото доказателства, както и по правилността на направените в резултат от
анализа им изводи.
В
обобщение на заявените с жалбата оплаквания до въззивния съд е отправено искане
да обезсили, а в условията на евентуалност да отмени решението в обжалваната
част и да отхърли предявения иск. Претендират се разноски за производството.
Въззиваемата
оспорва жалбата, като в подадения отговор развива доводи, че решението в
обжалваната част е правилно, с оглед което заявява искане за неговото
потвърждаване.
Въззивникът и ответник в първоинстанционното
производство обжалва с частна жалба определение №
20281820 от 21.12.2020 г., постановено по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК.
Счита, че неправилно са изчислени присъдените в полза на ищцата разноски, тъй
като съдът неправилно не е уважил възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК относно
адвокатския хонорар на насрещната страна.
Не
е постъпил отговор на частната жалба от ответника по същата.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, взе предвид
наведените във въззивната жалба доводи и възраженията на насрещната страна,
приема за установено следното от фактическа страна:
Не
е спорно между страните, че ищцата и ответникът са собственици на съседни във
вертикално направление недвижими имоти – ищцата е собственик на ап. № 8, а
ответникът и неговата съпруга – на ап. № 10, находящи се в гр. София, ул. „**********.
Апартаментът на ответника се намира точно над апартамента на ищцата.
По
делото е представена медицинска документация относно влошено здравословно
състояние на ищцата.
Установено
е от приетото като писмено доказателство по делото писмо, рег. №
00-94-В-1/12.02.2014 г., подписано от кмета на район „Лозенец“, адресирано до
ищцата, че към 18.02.2014 г. не е било подавано заявление по реда на ЗУЕС за
вписване на управител/ председател на етажната собственост на ул. „**********,
нито се съдържат данни за избор на такъв в общината.
От
показанията на свидетелката Р.П.-В., съпруга на ответника, се установява, че
проблемите между страните датират от 2010 г., когато ищцата е започнала да се
оплаква от течове в банята и молила сем. В. да вземат мерки. Когато семейство В.
са се нанасяли да живеят в кооперацията, са предложили да бъдат подменени
щранговете, но ищцата е изразила несъгласие, тъй като банята ѝ по това
време е била в добро състояние. Излага, че са разбили монтирана в тяхната баня
вана и плочки около нея, за да се направи проверка от ищцата и доведен от нея
майстор, който е заключил, че течът в банята на ищцата не е от ваната в банята
на ответника, нито от пространстовото под нея. От показанията на този свидетел
се установява, че лирата за отопление на банята на ответника, се е намирала на
около 3 м. разстояние от ваната, която сем. В. са разбили, за да се извърши
проверка откъде идва течът в банята на ищцата. Не са били провеждани събрания
на етажните собственици и не е бил ремонтиран покривът на сградата. След 2010
г. ищцата е поискала да се сменят щранговете, но тогава ответникът е отказал.
През 2013 г. ищцата пак е поискала достъп през банята на ответника, за да смени
щранговете си, но ответникът отново отказал. Тогава Г. е заявила, че вика
майстори и започва ремонт, като ще прекъсне тръбата към техния апартамент. От
показанията на този свидетел е установено, че вертикалните щрангове в банята на
ответника са били скрити, като не е бил оставен ревизионен отвор за проверка на
състоянието на тръбите.
От
показанията на свидетеля Е..С., дъщеря на ищцата, се установява, че проблемите
между страните датират от около 2009 г. – 2010 г., като причината за
влошаването им е наличието на течове в банята на ищцата – таванът на
помещението е бил навлажнен. До 2013 г. ищцата сама и за своя сметка е
ремонтирала банята си. През есента на 2013 г. по тръбите на парното в
санитарното помещение се е стичала вода. Течът тогава е бил на различно място
от предходните, които са били под ваната на ответника. Мазилката на тавана около
тръбите за отопление е била подкожушена. С оглед предстоящия отоплителен сезон ищцата
и дъщеря ѝ са преценили, че течът ще се засили. Качили са се в
апартамента на ответника да проверят какво е състоянието там и установили, че
тръбите са вградени и облицовани с плочки. Общото събрание на етажните
собственици не е било избрало управител, след като последният бил заминал в
чужбина преди 5-6 години. Ищцата силно се притеснила от създалата се ситуация,
изживяла стрес, безпокойство и тревожност, че не може да разреши проблема си,
както и че и апартаментите на долните етажи също могат да бъдат наводнени.
Чувствала се в безизходица. Здравословното ѝ състояние се влошило
значително.
От
показанията на свидетеля Г., водопроводчик, се установява, че знае за теча в
банята на ищцата през 2013 г. Посетил е апартамента тогава и е установил, че
тече вода от горния етаж. Тръбите, преминаващи през плочата, са били видимо
ръждясали. Качили са се в апартамента на горния етаж, като тръбите там са били
зад плочки и не е можело да се видят, тъй като не е бил оставен ревизионен
отвор към тях. Според свидетеля лирата в банята на ответника е била захранена с
тръби с алумиева вложка, но връзката между тях не се е виждала, била е зазидана
в стената, катоГ. е изказал предположение, че това може да е причина за теча.
В
производството пред първия съд е прието заключението на съдебно-техническата
експертиза, съгласно което в банята на ищцата по насрещния иск вертикалните
отоплителни тръби за топлинна енергия, намиращите се непосредствено зад вратата
на помещението, са били прекъснати на около 20 см. от тавана на банята.
Краищата на тези тръби са намерени корозирали. Вертикалните тръби за отопление
в банята са метални, стари тръби и същите не са били подменяни. Около тръбите
има подкожушване на настилката и боята на тавана, както и следи от стари течове
с площ от около 1 кв.м. Към момента на извършване на огледа от вещото лице не е
констатиран актуален теч в имота на ищцата. В банята на ответника по насрещния
иск не се виждали вертикални отоплителни щрангове – същите са били скрити с
облицовка от фаянсови плочки. Вещото лице е разяснило, че вертикалните щрангове
за топлинна енергия преминават през баните на всички апартаменти, разположени
вертикално в тази част на сградата. По мнение на вещото лице, когато се касае
за стари сгради, както е в процесния случай, щранговете следва да се подменят
отдолу догоре, за да се отстранят проблемите. С оглед липсата на отвор,
осигуряващ достъп до щранговете в банята на ответника, за да бъдат подменени
щранговете, ще се наложи да се разбият плочки в банята на този апартамент. Другият
вариант според вещото лице е да се подменят тръбите на местата, където са
увредени. При поясняване на заключението на вещото лице по реда на чл. 200 ГПК
е станало ясно, че тръби в банята на ответника могат да преминават и пред
плочките, като ще бъде необходимо да се направят допълнителни дупки в пода и
така да се свържат с тръбите в апартамента на ищцата. Извършените в имота на
ответника реконструкции нямат отношение към теча в банята на апартамента на
ищцата. В обобщение експертът е посочил, че течовете в банята на ищцата са
вследствие на корозирали и увредени вертикални щрангове за топлоснабдяване в
частта между двете бани.
Частната
експертиза, представена от ищцата, изготвена извън настоящия процес и не по
реда на производство по чл. 207 и сл. ГПК не може да се цени като доказателство
и въз основа на същата да се правят изводи за правнорелевантните за спора
факти.
С
решение № 4200/10.06.2019 г. по в.гр.д.№ 13092/2017 г. на СГС, IV-B състав е обезсилено като недопустимо решение № 2162 от
06.01.2017 г. на СРС, I ГО, 28 състав по гр. д. № 2322 от 2014 г., в частта, в
която е постановено във връзка с уважения иск по чл. 109 ЗС изпълнението на
насрещно условие за М.А.В., същият едновременно с В.К.Г. да подмени
продължението на отоплителната тръба на щранг – лирата за отопление на баните в
собствения си апартамент № 10. Обезсилено е като недопустимо същото решение №
2162 от 06.01.2017 г. в частта, в която е отхвърлен предявеният от В.К.Г.
насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД за сумата от 10 000
лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди (болки и
страдания) от влошаване на здравословното ѝ състояние от налагането на
запор върху вземанията по банковите ѝ сметки, като в тази част делото е
върнато на СРС за ново произнасяне по насрещния иск по чл. 45 от ЗЗД на
заявеното от ищцата основание, като е било образувано гр.д. № 22942/2020 г.,
СРС, 33 с-в. С решението на въззивния
съд на следващо място е отменено решение № 2162 от 06.01.2017 г. на СРС, I ГО,
28 състав по гр. д. № 2322 от 2014 г. в частта, в която е отхвърлен предявеният
от М.А.В. срещу В.К.Г. иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД за сумата от 500
лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди (болки и
страдания) от невъзможността ищецът по този иск да полза в зимния сезон банята
си в апартамент № 10, като Г. е осъдена на основание чл. 45 от ЗЗД сумата от
500 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди (болки и
страдания) от невъзможността ищецът В. да полза в зимния сезон банята си в
апартамент № 10 при нормална околна температура. Решението на първия съд е
потвърдено в частта, в която по предявеният отВ.негаторен иск с правно
основание чл. 109 от ЗС Г. е осъдена да възстанови отоплителната тръба на щранг
– лирата за отопление на банята си в ап. № 8, както и в частта, с която е
отхвърлен предявеният отВ.иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД за разликата над
присъдената с въззивното решение сума от 500 лева до пълни размер на
предявената искова претенция от 10 000 лева, представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди (болки и страдания) от невъзможността В. да
полза в зимния сезон банята си в апартамент № 10 при нормална температура в
помещението.
Във
връзка с доводите на въззивника, ангажирани с жалбата, относно формирането на
сила на пресъдено нещо по възражението за съпричиняване на вредите по чл. 51,
ал. 2 ЗЗД, с оглед което присъденото му обезщетение за неимуществени вреди по
неговия иск срещу В.Г., е било намалено с ½ част, следва да се посочи,
че в мотивите на решението си въззивният съд е приел, че Г. в нарушение на
забраната "да не се вреди други му" е нарушила разпоредбата на чл.
45, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 6, ал. 1, т. 2 от ЗУЕС, прекъсвайки през 2013 г. в
банята си в ап. 8 топлопреносните тръби, по които е преминавала топлинна
енергия, обслужваща всички имоти от въпросната ЕС, включително и имота на ищеца
Велчиков – ап. 10. Това е лишило ищеца от възможността пълно и необезпокоявано
да упражнява правото на собственост в банята в своя имот – ап. 10 чрез достъп
през топлопреносните тръби на топлинна енергия през зимните сезони, считано от
м.11.2013 г. Приел е, че на ответницата по този иск е било отказано от страна
на ищеца съдействие за извършването на ремонт, който е изисквал разбиване на
фаянсовите плочки, за да се достигне до преминаващите през банята му общи за
двата имота топлопреносни тръби. Не е бил оставен ревизионен отвор или т. нар.
"прозорец" в банята на ищеца към въпросните топлопреносни тръби, за
да може чрез него да има достъп до тръбите и за евентуално отстраняване на
възникнали проблеми с тях. Прието е, че на основание чл. 50 от ЗС е могъл да претърпи
обичайни ограничения на правото му на собственост в банята на имота му чрез
позволяването извършването на ремонт на общите за ап. 8 и ап. 10 топлопреносни
тръби, преминаващи през банята му и давайки възможност на ответницата да разбие
плочките в банята на ап. 10, разполагащи се по дължината или около
топлопреносните тръби. В такъв случай ответницата не би имала основание да
пристъпи към неправомерни увреждащи действия в нарушение на чл. 6, ал. 1, т. 2
от ЗУЕС по отрязването на топлопреносните тръби в банята си в ап. 8. Съдът е
намерил, че ако е била осигурена възможност за ремонт в имота на ищеца при и
след огледа през 2013 г, то тогава ответницата не би предприела противоправно и
самоуправно прекъсване на на топлопреносните тръби в банята на ап. 8, с оглед
спиране на течовете в банята на имота си. Прието е, че за ищеца са настъпили
конкретни по вид неимуществени вреди, но за тяхното настъпване в причинна
връзка допринася и поведението на самия ищец по неоставянето на ревизионен
отвор или т. нар. "прозорец" към топлопреносните тръби в банята си в
ап. 10 и с отказа му спрямо ответницата да бъде позволено извършването на
ремонт на тези тръби, преминаващи през собствения му съседен имот, включително
и чрез разбиване на част от фаянсовите плочки на собствената му баня. По тези
съображения е прието, че от страна на В. е налице принос за настъпване на
вредоносния резултат, който е определен, че възлиза на 50 пункта, а
определеното като справедливо обезщетение за неимуществените вреди по неговия иск
е намалено от сумата от 1000 лева на сумата от 500 лева.
Решението
не е допуснато до касационно обжалване с определение № 120 от 25.03.2020 г. на
ВКС по гр. д. № 3463/2019 г., I г. о., ГК, с оглед което е влязло в сила на
25.03.2020 г.
Други
относими за разрешаването на настоящия спор доказателства не са представени.
Такива не са били събрани и при повторното разглеждане на делото по насрещния
иск, предявен от В.К.Г. срещу М.А.В..
При
така установената фактическа обстановка въззивният съд намира от правна страна
следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и е допустимо в
обжалваната от въззивника ответник по насрещния иск част.
Видно
е от обстоятелствената част на исковата молба, че ищцата е предявила
претенцията си за обезщетяване на причинените ѝ неимуществени вреди,
изразяващи се в безпокойство, стрес, притеснение, нервни кризи, депресия, чувство
на безсилие и усещане, че проблемът няма да бъде разрешен в кратък срок, влошаване
на здравословното ѝ състояние и качеството на сън и живот, в резултат на
неправомерно поведение на ответника, изразяващо се в отказ да ѝ
предостави достъп през банята на собствения му апартамент за подмяна на
вертикалните щрангове за отопление, представляващи вертикални тръби,
преминаващи през всички санитарни помещения в сградата в режим на етажна
собственост, които тръби в банята на ответника са били вградени в стената,
облицована с фаянсови плочки без да е оставен ревизионен отвор, посредством
който ремонтът да бъде извършен. Твърди се на следващо място, че поводът за
влошаване на отношенията между страните е възникналият през 2013 г. пореден теч
в банята на ищцата, когато по тавана на помещението около и по самите вертикални
тръби е имало теч. Ищцата счита, че заедно с ответника е следвало да подменят
вертикалните щрангове за отопление на баните, намиращи се междъ двата
апартамента. В исковата молба са изложени твърдения, че ищцата продължава да
търпи неимуществени вреди и към предявяване на иска, с оглед което е отправено
искане ответникът да бъде осъден да ѝ заплати заместващо обезщетение за
вредите в размер на 10 000 лева.
Така
формулираната претенция според въззивния съд е редовна и допустима, като същата
позволява да бъде квалифицирана като иск по чл. 45, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за
описаните в исковата молба неимуществени вреди, които се твърди, че са
възникнали от поведението на ответника, също конкретизирано по достатъчен
начин, като е заявен петитум за сумата от 10 000 лева, представляваща
заместващо обезщетение за всички вреди, претърпени от ищцата във връзка със
случая. Ето защо и неоснователно с въззивната жалба се поддържа, че съдът се е
произнесъл по нередовна искова молба. Съгласно трайната и безпротиворечива
практика на ВКС при предявен иск за обезщетение за неимуществени вреди на
деликтно основание ищецът, в съответствие с принципа на интегрално обезщетяване
на вредите, не е длъжен да сочи период, в който същите са търпени, стига ясно
да е индивидуализирал основанието, от което твърди, че същите произтичат. В
случая това е сторено – от изложението в исковата молба става ясно, че ищцата
твърди, че вредите, чието обезщетяване иска, са възникнали след като през 2013
г. в имота ѝ се е появил теч, поискала е съдействие от ответника за
отстраняването му, но последният е отказал. Ето защо и съдът приема, че искът е
допустим, с оглед което постановеното по същия решение не подлежи на
обезсилване като недопустимо, както се твърди с жалбата.
По
правилността на решението съставът на съда приема следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за
изплащане на обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди,
причинени ѝ от поведението на ответника, изразяващо се в отказ, след като
не е оставил ревизионен отвор за извършване на проверка и ремонт на
вертикалните тръби за отопление, преминаващи през баните в тази част на
сградата, да окаже съдействие и да предостави достъп до тези тръби през банята
на собствения му апартамент, за да се отстрани причината за теча в собствената
ѝ баня чрез подмяна на тръбите.
Съгласно
чл. 45, ал.1 ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил
другиму. За уважаване на иска по делото следва да се установи кумулативното
наличие на следните предпоставки: противоправно деяние на ответника, настъпила
вреда за ищеца, причинна връзка между деянието и вредите, вина на ответника.
От
събраните по делото доказателства според състава на въззивния съд се
установява, че са налице всички предпоставки, включени във фактическия състав
на непозволеното увреждане, обусляващ отговорност на ответника и дължимост на
обезщетение за възникналите за ищцата неимуществени вреди, каквито последните
са установени по вид, характер и интензитет в производството.
Съгласно
чл. 38, ал. 1 ЗС общи части са главните линии на всички видове инсталации в
сградата-етажна собственост, тъй като те са предназначени за общо ползване.
Отклоненията от главните линии, които достигат до отделните обекти и са
предназначени да обслужват само тях, не са общи части по смисъла на цитираната
разпоредба. Те принадлежат на собствениците на обслужваните от тях помещения. Отговорността
за поддържането в изправно екплоатационно състояние на общите части е на всички
етажни собственици, а на отделните отклонения към обектите е в тежест на отделния
собственик.
Съгласно
чл. 48, ал. 1, вр. ал. 4 ЗУЕС ремонт, основно обновяване, реконструкция и
преустройство на общите части или подмяна на общи инсталации и оборудване се
извършва по решение на общото събрание на собствениците. Решението за
извършване на ремонт, основно обновяване, реконструкция и преустройство на
общите части между отделни етажни собствености се приема от съвместното общо
събрание по реда на чл. 18 от закона.
Ал.
6 на чл. 48 ЗУЕС предвижда обаче, че всеки собственик може да извърши със
собствени средства, материали и/или труд необходим ремонт на общи части на
сградата и без решение на общото събрание.
Въз
основа на горните разпоредби въззивният съд приема, че законодателят е овластил
всеки етажен собственик да извърши със собствени средства необходим ремонт на
общи части в сградата в режим на етажна собственост без предварително и във
всички случаи да се изисква вземане на решение в този смисъл от общото събрание
на етажните собственици.
От
събраните по делото доказателства въззивният съд приема за установено, че през
2013 г. в санитарното помещение на собствения на ищцата апартамент е възникнал
теч, причина за който е корозия на материала на вертикалните щрангове за
отопление на санитарните помещения в участъка между ап. 10 и ап. 8.
Следователно е била налице хипотеза на необходим ремонт по смисъла на § 8 от ДР
на закона. Ето защо и неоснователно с въззивната жалба се поддържа, че за да се
извърши ремонт/подмяна на вертикалните щрангове за отоплението на баните в
етажната собственост е било необходимо вземането на решение от общото събрание
на етажните собственици, каквото не се твърди да е било взето от никоя от
страните в производството. Следователно ищцата е разполагала с право да
предприеме съответни действия по подмяна на вертикалните щрангове, разположени
между нейната баня и банята на ответника, с цел отстраняване на теча, дължащ се
на корозия на металните вертикални тръби. От заключението на СТЕ, прието в
първоинстанционното производство е установено, че такава техническа възможност
/за подмяна на увредените участъци/ е била налице.
На
следващо място следва да се посочи, че по силата на разпоредбата на чл. 6, ал.
1, т. 12 ЗУЕС собствениците на самостоятелни обекти в режим на етажна
собственост са длъжни да осигуряват достъп в своя самостоятелен обект или в
част от него за извършване на необходимите проучвателни, проектни,
измервателни, строителни и монтажни работи, свързани с поддържане, ремонт,
реконструкция, преустройство, основен ремонт или основно обновяване на общи
части или на други помещения и за проверка на състоянието на инсталациите и на
конструктивните елементи на сградата. По делото е установено, че ответникът не
е осигурил такъв достъп до вертикалните щрангове за отопление на банята в имота
му, тъй като същите са били зазидани в стена, облицована с фаянсови плочки, без
да е бил оставен ревизионен отвор за достъп до тези тръби. Установено е, че е
отказал да окаже съдействие под каквато и да била форма за подмяна на
увредените участъци от тръбите, причина за теча в банята на ищцата.
Както
вече се посочи по-напред, вертикалните щрангове за отопление в баните са обща
част за всички етажни собственици, с оглед което за извършването на подмяна на
същите принципно е необходимо вземането на решение от общото събрание на
етажните собственици. Доколкото обаче всеки етажен собственик, в това число и
ищцата, е овластен от закона да предприеме действия по извършване на ремонта
сам със собствени средства, то за целта за останалите етажни собственици законодателят
е разписал насрещно задължение за предоставяне на достъп до общите части през
собствените си имоти.
Именно
това свое задължение на етажен собственик ответникът не е изпълнил, с оглед
което и поведението му не е в съответствие с правилото на чл. 6, ал. 1, т. 12 ЗУЕС. Неоснователно с въззивната жалба се твърди, че в конкретния случай
ответникът е осигурил достъп за оглед до банята си за установяване на причините
за теча в имота на Г., разбил е ваната и плочки в банята, за да бъде този оглед
възможен. Последното /разбиване на вана и плочки/ е установено, че се е случило
при предходните течове в имота на ищцата /съгласно показанията на св. С. течът
в имота на Г. през 2013 г. е бил разположен на различно място, а именно в
областта на вертикалните щрангове, а не под вната, разположена в банята на
ответника/. Установено е, че ответникът е допуснал ищата за оглед в санитарното
си помещение, но този оглед, предвид липсата на достъп до вертикалните тръби за
отопление не е осъществил целта си, с оглед което и е налице неизпъление на
задължението на ответника по чл.6, ал. 1, т. 12 ЗУЕС. Последното е основание за
ангажиране на отговорността му по общия ред, в случай че са налице и останалите
предпоставки, включени във фактическия състав на непозволеното увреждане.
В
допълнение на горното и във връзка с доводите в жалбата, че ответникът е
отказал да разбие фаянсови плочки с банята си, тъй като последното е щяло да
нанесе „значителни вреди“ на последното, въззивният съд намира за нужно да
отбележи, че ответникът с извършения от него в собствената му баня ремонт без да
бъде оставен отвор за достъп до общите части, сам се е поставил в положение да
не е в състояние да изпълни вмененото му по закон задължение да осигурява такъв
достъп на останалите етажни собственици до общите за всички тях части.
От
анализа на показанията на свидетеля С., които въззивният състав на съда
кредитира като последователни, логични, правдиви, не на последно място
съответстващи на показанията на двугите свидетели и на заключението на СТЕ, следва
да се приеме, че в резултат от поведението на ответника, изразяващо се в
неоказване на съдействие на ищцата за отстраняване на причините за теча в имота
ѝ, последната е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в стрес,
нервно напрежение, безпокойство, притеснение и тревоги, че възникналият проблем
не може да бъде разрешен в краткосрочен план, а също опасения, че може да се
стигне до течове и в други имоти, разположени под имота на ищцата. Установено е
на следващо място, че последното е довело до отнемане на спокойствието в
ежедневието на ищцата. По делото не е установено по несъмнен начин влошаването
на здравословното състояние на ищцата да се намира в причинна връзка с
поведението на ответника, с оглед което и за тези неимуществени вреди не се
дължи обезщетение. Тук е мястото да се отбележи, че частично основателно с
въззивната жалба ответникът поддържа, че с предприемането на действия по
прекъсване на вертикалния щранг от страна на ищцата и предвид установеното със
заключението на СТЕ, че към 2016 г. в банята на ищцата няма пресни, а само
стари следи от течове, следва да се приеме, че е била остранена първопричината
за теча в банята на ищцата. Последното следва да се тълкува в смисъл, че е
снижило интензитета на неимуществените вреди за ищцата. Към посочения момент
обаче нито са били подменени щранговете, нито последните са функционирали по
предназначение с оглед прекъсването им, нито пък ответникът е осигурил достъп
през имота си, за да се осъществи подмяната. Ето защо и въззивният съд намира,
че неимуществените вреди свързани с нервното напрежение и стреса от
неразрешаването на проблема са продължили за ищцата и към момента на
предявяване на исковата молба по насрещния иск. Следователно и следва да се
приеме за доказано, че за ищцата са възникнали неимуществени вреди, намиращи се
в причинна връзка с поведението на ответника, подлежащи на обезвреда чрез
определянето на интегрално обезщетение за същите на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
По
отношение на доводите за кумулиране на отговорност за ответника за едно и също
поведение с оглед влязлото в сила решение № 4200/10.06.2019 г. по в.гр.д. №
13092/2017 г. на СГС, IV-B въззивен
състав в частта по иска по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, предявен от М.А.В. срещу В.К.Г.,
по което съдът се е произнесъл в мотивите си по възражението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за съпричиняване на вредите от страна на ищеца В. и е намалил присъденото
обезщетение за неимуществени вреди наполовина:
В
материалноправната норма на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е предвидена възможност за
намаляване на обезщетението за вреди от деликт, но намаляването на
обезщетението е обусловено от наличие на причинна връзка между поведението на
пострадалия и произлезлите вреди. За да е налице съпричиняване по смисъла на
закона, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат,
създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване,
независимо дали е действал виновно. Приложението на посоченото правило е
обусловено от наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия, с
което обективно е създал предпоставки или възможности за настъпване на
увреждането, т. е. в хипотеза, когато е налице причинна връзка между действията
или бездействията на пострадалия и вредоносния резултат. В този смисъл е и
задължителната съдебна практика - т. 7 на ППВС № 17/63 г. Съобразно трайно установената практика на ВС и ВКС,
съпричиняването има обективен характер и принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД
е налице, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за
осъществяване на деликта и за настъпване на вредите или е улеснил механизма на
увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди, независимо дали е
действал или бездействал виновно.
Възражението
за съпричиняване е винаги защитно възражение на ответника срещу предявения иск
от категорията на правонамаляващите, като от според избраната от страната линия
на защита такова възражение може да бъде наведено в производството с
въвеждането на твърдения за конкретно противоправно поведение на насрещната
страна, допринесло по обективен начин за настъпване на вредите.
В
конкретния случай по предявения от настоящия ответник М.В. срещу ищцата В.Г. иск
с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за неимуществени вреди е
налице влязло в сила съдебно решение, с което в полза на ищеца е присъдена
сумата от 500 лева, която съдът е присъдил след като е уважил релевираното от
ответницата в това производство възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД. С въззивната
жалба ответникът по насрещния иск поддържа, че с решението си, уважавайки
предявения от Г. срещу В. иск по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, СРС в противоречие със
закона е допуснал кумулиране на гражданска отговорност за В. са едно и също
поведение.
Съгласно
чл. 298, ал. 1 ГПК решението влиза в сила само между същите страни, за същото
искане и на същото основание. В чл. 298, ал. 4 ГПК е въведено изключение от
принципа, че само спорното право е предмет на силата на пресъдено нещо, като
това изключение се отнася единствено за две насрещни права на ответника,
предявени от него не чрез насрещен иск, а чрез възражение - възражението за
право на задържане и възражението за прихващане. Законодателят не е предвидил сила
на пресъдено нещо да се формира и по възражението за съпричиняване на вредите
от страна на пострадалия /чл. 51, ал. 2 ЗЗД/.
В
конкретния случай въззивният съд е намерил за основателно наведеното от страна
на К. като ответник по иск по чл. 45, ал. 1 ЗЗД под формата на възражение за съпричиняване
поведение на В., като е изложил съображения за това в мотивите на решението по
гр.д .№ 13092/2017 г. по описа на СГС. Силата на пресъдено нещо, с която се ползва
решението по иска по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, предявен от В. срещу Г., не погасява
правото на иск на Г. срещу В., предмет на настоящото производство. Същевременно
при условие, че за ищцата по насрещния иск е възникнало вземане от непозволено
увреждане, то не е налице процесуална пречка за предявяване на иск за
обезщетение за вредите от същото.
Цитираните
в тази връзка с въззивната жалба от въззивника ответник решения на ВКС
въззивният съд намира, че касаят различни хипотези и са приложими в случаи на
предявени частични искове и формирането на сила на пресъдено нещо по
основанието за претенцията на първия заведен във времето такъв иск. В настоящия
случай се касае за различни основания на претенциите на всеки ищец и това е
деликтното поведение, което всеки от тях в качеството си на делинквент е
проявил и което поведение е основание за ангажиране на собствената му
отговорност за причинените на насрещната страна вреди.
За
пълнота следва да се посочи, че според разрешенията, дадени с ТР № 3/22.12.2015
г. по тълк. д. № 3/2015 г. на ОСНК действието на правилото ne bis in idem се
проявява само в наказателното производство, поради което за приложимостта му е
от решаващо значение класификацията на дублиращите производства като
наказателни. В своята практика ЕСПЧ приема, че определянето на процедурата като
наказателна или гражданска зависи от нейното същностно съдържание, преценявано
в светлината на три критерия: квалификацията на визираното закононарушение по
националното право, характера на нормата с оглед кръга на нейните адресати и цел
и характера и тежестта на предвидената санкция. Ето защо и този принцип не
намира проявление в областта на гражданското право, както се поддържа с
въззивната жалба.
По
оплакванията за процесуални нарушения на първоинстанционния съд при обсъждане и
кредитиране на събраните в производството доказателства, следва да се посочи,
че въззивният съд, като съд по същество на спора, постановява решението си след
самостоятелен анализ на формираната в хода на производството доказателствена съвкупност
с оглед оплакванията, релевирани от страните с жалбата и отговора. В резултат
от дейността на съда по обсъждане на доказателствата въззивният съд достига до
извод за основателност или неоснователност на предявения иск, като това е
отправната точка за извършване на преценката по правилността на обжалвания
съдебен акт.
Неоснователни
са критиките, че въз основа на свидетелските показания на свидетеляГ. съдът не
е достигнал до изводи, че предявеният срещу ответника иск е неоснователен.
Макар свидетелят да е изразил предположения какъв е източникът на теча в имота
на ищцата през 2013 г., въззивният съд е направил извод за този
правнорелевантен факт въз основа на заключението на СТЕ, а не
напредположението, изразено от свидетеля при разпита му, като са изложени мотиви
в тази насока по-напред в настоящото решение.
Във
връзка с доводите на въззивника, че е осигурил достъп до банята си за няколко
огледа, извършени от ищцата в присъствието на различни лица, следва да се
посочи, че съдът не достига до извод, че това не е било сторено, а че в
резултат от тези огледи при липсата на ревизионен отвор към тръбите не е бил осигурен
достъп до вертикалните щрангове като обща част, на какъвто достъп имат право
всички етажни собственици. Последното пък е проявление на неоказване на
съдействие за извършване на необходим за отстраняване на теча в имота на ищцата
ремонт, като именно това поведение е основание за ангажиране на отговорността
на ответника, за което също се изложиха съображения в решението на въззивния
съд.
На
последно място съставът на съда не намира основание да не даде вяра на
показанията на свидетелката С. в частта, в която същите установяват
неимуществените вреди, възникнали за ищцата, изразяващи се в нервно напрежение,
стрес, тревожност, депресия, притеснения, че възникналият проблем с оглед
липсата на съдействие от страна на ответника не може да бъде срочно разрешен,
както и че ищцата е изпитвала тревоги, че течът може да обхване и други
апартаменти, извън нейния собствен. Показанията на свидетеля се отличават с
последователност на изложението, яснота и детайлност. Преценявайки ги по реда
на чл. 172 ГПК, доколкото свидетелката е лице от най-близкия семеен кръг на ищцата,
съдът приема, че те пресъздават личните впечатления на лицето от претърпените
от ищцата емоционални несгоди, като житейски обяснимо е именно най-близките
/членовете на семейството, роднините, доверените приятели/ да са свидетели на преживените
терзания и да имат непосредствени възприятия за хода на събитията и естеството
на преживяното. В трайната си практика ВКС приема, че самият факт на родствена,
семейна или друга връзка със страната не е предпоставка, достатъчна за да
дискредитира свидетелските показания и да послужи за основание същите да не
бъдат ползвани от съда при изграждане на изводите за фактите поради
евентуалната заинтересованост на свидетеля от изхода на делото. Така напр. с
решение № 118 от 11.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 665/2020 г., II г. о., ГК, се
приема, че всяко лице, извън посочените в чл. 166 ГПК, дори и да е
заинтересовано от изхода на делото, може да бъде свидетел, като съдът не може
да игнорира показанията му само защото е лице от посочените в чл. 172 ГПК.
Следва
също така да се посочи, че в решението си решаващият състав на първия съд е
акцентирал, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди отчита
обстоятелството, че неимуществените вреди не са търпени в продължителен период
от време, както и че не е установено наличието на причинна връзка между
поведението на ответника и релевираните твърдения за дълбока депресия, замайване,
нестабилност при ходене, пареза на устата, както и че поставената диагноза е
мултиинфарктна енцефалиопаия - микроинфаркт е във връзка именно с процесните
събития. Определеното обезщетение е за възникналите за ищцата стрес, нервно
напрежение, тревога и притеснения.
При
съобразяване на указанията, дадени с ППВС
№ 4/23.12.1968 г. съдът приема, че размерът на обезщетението за неимуществени
вреди е правилно определен. Сумата от 1000 лева се явява справедлив размер на
доказаните в производството неимуществени вреди, с оглед техния вид, характер,
интензитет и особеностите на случая. Не може да се приеме, че това обезщетение,
с оглед неговия размер, е съответно на настъпили непоправими и трайни по своя
характер неимуществени вреди за ищцата, както се поддържа с жалбата. Този
размер е съобразен както с конкретиката на случая, а също така и със съдебната практика при
сходни случаи и икономическия стандарт на живот в страната. Освен това с
жалбата не са ангажирани други оплаквания по размера на присъденото
обезщетение, освен тези, че първостепенният съд е присъдил такова за вреди,
които не са били доказани в производството. В действителност в представената
като писмено доказателство по делото епикриза от Клиника по неврология и
медицина на съня, МБАЛ „Токуда София“, се съдържа извънсъдебно признание на
ищцата, че в период от около година преди приемането ѝ в лечебното
заведение /31.03.2014 г./ се е оплаквала от повишена сънливост, че спи добре
през нощта, но заспива лесно и през деня. Последното обаче не налага ревизия на
съдебния акт в обжалваната част, доколкото според въззивния съд справедливият
размер на обезщетението за неимуществените вреди, които са доказани по делото,
възлиза на сумата от 1000 лева.
По изложените съображения решението в
обжалваната част следва да бъде потвърдено.
По частната жалба по чл. 248, ал. 3 ГПК срещу определението на първоинстанционния съд в частта, с която е отказано
да бъде ревизирано решението в частта за присъдените в полза на ищцата разноски
за адвокатско възнаграждение:
При обсъждане на въпроса за
прекомерност на тези разноски следва да се посочи, че в производството по гр.д
.№ 2322/2014 г. по описа на СРС, в което ищцата е предявила за разглеждане
настоящия насрещен иск и се е защитава срещу предявените от ищеца първоначални
искове по чл. 109 ЗС и чл. 45, ал. 1 ЗЗД е представен договор за правна защита
и съдействие № 470847 от 14.07.2015 г., по който е договорено и заплатено в
брой адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева. Във въззивното
производство по гр.д. № 13092/2017 г. е представен договор за правна защита и
съдействие №470856 от 24.01.2017 г. за представителство пред въззивния съд с
договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение за тази фаза на
производството. С решението по гр.д. № 13092/2017 г. СГС в полза на ищцата не
са били присъдени разноски по насрещния иск, нито за първоинстанционното, нито
за въззивното производство, като съдът е указал такива да се присъдят съобразно
изхода на спора при новото разглеждане на делото от СРС, както следва – 444,20
лева – държавна такса, 500 лева адвокатско възнаграждение за производството
пред СРС, 200 лева – държавна такса за въззивното обжалване и 600 лева за
производството пред въззивния съд.
При новото разглеждане на делото пред
районния съд е представен договор за правна защита и съдействие № 923516 от
15.09.2020 г. с договорено възнаграждение 1000 лева, заплатени в брой при
подписване на договора.
Представен е списък по чл. 80 ГПК,
съгласно който ищцата претендира разноски, както следва: 444,20 лева – държавна
такса, 500 лева – адвокатско възнаграждение по насрещния иск, 52,40 лева –
разноски за свидетел, 205 лева – държавна такса за въззивното производство,
адвокатско възнаграждение за производството пред СРС, 33 състав, в размер на
1000 лева.
В хода на устните състезания пред
първия съд ответникът е направил възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК срещу
разноските за адвокатско възнаграждение на ищцата.
С решението си на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК съдът е присъдил разноски в размер на 220,12 лева съразмерно на
уважената част от претенцията.
С обжалваното определение по реда на
чл. 248, ал. 1 ГПК е оставено без уважение искането за изменение на решението в
частта за разноските, присъдени на ищцата чрез тяхното намаляване.
Въззивният състав приема, че частната
жалба е неоснователна. От присъдените в полза на страната 220,12 лева разноски,
70,16 лева са припадащата се част от разноските за държавни такси и депозит за
разпит на свидетелите С. иГ.. Следователно останалата част /сумата от 149,96
лева/ представлява присъдени разноски за адвокатско възнаграждение за
двукратното разглеждане на спора пред първата инстанция, доколкото ищцата не е
претендирала разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство
по в.гр.д. № 13092/2017 г. на СГС.
Минималният размер на адвокатското
възнаграждение съгласно правилата на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 за минималните
размери на адвокатските възнаграждения при материален интерес в размер на 10
000 лева възлиза на сумата от 830 лева.
Според настоящия състав на съда
разноски на страната се следват и за двете производства, развили се пред СРС.
Претендираното адвокатско възнаграждение при второто разглеждане на иска по чл.
45, ал. 1 ЗЗД, а именно сумата от 1000 лева, надвишава минималния размер със
сумата от 170 лева, като макар делото в тази фаза да е приключило в рамките на
едно съдебно заседание, с оглед фактическата и правна сложност на спора, тези
разноски не се явяват прекомерни и правилно не са били намалени от първия съд с
обжалваното определение.
Ето защо съдебният акт в обжалваната
част следва да се потвърди.
По
разноските за въззивното производство:
Разноски
се следват само на въззиваемата, доколкото въззивната жалба е неоснователна.
Претендират се такива в размер на 500 лева – за заплатено адвокатско
възнаграждение. Основателно се явява възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК,
направено от въззивника. С оглед обстоятелството, че въззивното производство е
протекло в едно заседание без събиране на доказателства и релевиране на нови
доводи от страните, а предмет на обжалване е решението в частта, с която искът
е уважен за сумата от 1000 лева, то тези разноски следва да се намалят до
сумата от 300 лева.
Така
мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 20230180 от
20.10.2020 г., постановено от СРС, 33 състав, по
гр. д. № 22942/2020 г., в
частта, с която е уважен предявеният от В.К.Г., ЕГН **********, срещу М.А.В.,
ЕГН **********, иск с правно основание чл. 45, ал.
1 ЗЗД за сумата от 1000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени
вреди, причинени от неправомерно поведение на ответника, изразяващо се в
неосигуряване на достъп до общи части /отоплителни вертикални щрангове/ за
извършване на ремонт през банята на собствения му апартамент № 10, находящ се в
гр. София, ул. „********** през 2013 г., ведно със законната лихва от подаване
на исковата молба /22.07.2015 г./ до окончателното изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА
определение № 20281820
от 21.12.2020 г., постановено от СРС, 33 състав, по гр. д. № 22942/2020 г.
в частта, с която е оставено без уважение искането на М.А.В., ЕГН **********, по
чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на решението в частта, с която в полза на В.К.Г.,
ЕГН **********, са присъдени разноски чрез
тяхното намаляване.
ОСЪЖДА М.А.В., ЕГН **********, да заплати на основание чл.
78, ал. 3 ГПК на В.К.Г., ЕГН **********, сумата
от 300 лева – разноски за въззивното производство.
Решение
№ 20230180 от 20.10.2020 г., постановено от СРС, 33 състав, по гр. д. №
22942/2020 г., в частта, с която е отхвърлен предявеният от В.К.Г. иск по чл.
45, ал. 1 ЗЗД за разликата над 1000 лева до пълния размер от 10 000 лева, е
влязло в сила.
Определение
№ 20281820 от 21.12.2020 г., постановено от СРС, 33 състав, по гр. д. №
22942/2020 г. в частта, с която е оставено без уважение искането на В.К.Г. по
чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на решението в частта за разноските, е влязло в
сила.
Решението
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчване
на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.