РЕШЕНИЕ
№ 19
гр. Ловеч , 23.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, III СЪСТАВ в публично заседание на девети
март, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:ТАТЯНА МИТЕВА
Членове:ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА
ПЛАМЕН ПЕНОВ
при участието на секретаря МАРИНА ФИЛИПОВА
като разгледа докладваното от ТАТЯНА МИТЕВА Въззивно гражданско
дело № 20214300500102 по описа за 2021 година
за да се произнесе, съобрази:
ПРОИЗВОДСТВО по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 260037/31.12.2020 година, постановено по гр.дело № 171
по описа за 2020 година Луковитският районен съд e отхвърлил предявените
от К. К. Г., ЕГН ********** от ***** против „Балкански център Дипломат” ООД, ЕИК
******, седалище и адрес на управление: *****, представлявано от управителя А.
С. Л., искове с правно основание чл.344,ал.1,т.1 и т.3 вр. чл.225, аал.1 от КТ и
по чл.128,т.2 КТ, а именно: за признаване на уволнението със Заповед № 154/
13.04.2020 година за незаконосъобразна и неговата отмяна; за осъждане на
ответника да заплати на ищцата обезщетение в размер на 6 000 лева за
периода от 15.04.2020 г. до 15.10.2020 година за оставането без работа поради
незаконно уволнение и за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата
от 95.61 лева - остатък от неизплатено трудово възнаграждение за периода от
01.03.2020 г. до 31.03.2020 г., както и сумата 500.00 лева - неизплатено
трудово възнаграждение за периода от 01.04.2020 г. до 14.04.2020 година,
ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на подаване на
исковата молба. Осъдил е ищцата да заплати на ответника разноски по делото
в размер на 600 лева- за платено адвокатско възнаграждение.
Против решението е подадена въззивна жалба от К. К. Г., чрез адвокат Х.
С. Б., с която обжалва решението като незаконосъобразно и несправедливо,
постановено при съществени нарушения на материалния и на процесуалния
закон и явна необоснованост. Като правилно намира решението единствено в
1
частта досежно изложените мотиви за незаконосъобразност на заповедта
относно нарушението по чл.190,ал.1,т.4 КТ – злоупотреба с доверието на
работодателя. Излага съображения, основани на показанията на посочените
от нея свидетели, които са чули че е получила от прекия си ръководител –
св.Ст., устно съгласие да ползва платения си годишен отпуск. Сочи, че
последната е дала пред съда противоречиви и неотговарящи на истината
показания относно даденото от нея съгласие ищцата да ползва платения си
годишен отпуск за периода от 06.03.2020 г. до 13.03.2020 г., както и указанието
да изготви молба за отпуск. Именно поради това противоречие е поискала да
бъде извършена очна ставка между св.Д.П. и С. Ст., което РС не е допуснал.
Съдът не е уважил също и направеното искане за повторен разпит на св. Д.П..
Тези процесуални нарушения според ищцата са ограничили възможността да
защити своите права и да бъде разкрита обективната истина по случая.
Посочва, че РС неправилно е преценил, че правата на ищцата, визирани в
чл.174 КТ не са нарушени, тъй като не е отчетено, че няма изричен писмен
отказ от работодателя за ползване на платен годишен отпуск, както и че не я е
уведомил, че не е съгласен тя да го ползва. Подчертава, че работодателят е
бил длъжен да се съобрази с разпоредбата на закона и не е имал право да
откаже, а е длъжен да се съобрази с молбата . Поддържа, че след като
прекият ръководител е дал устно съгласие ищцата да ползва платения си
годишен отпуск за периода от 06.03.2020 г. до 13.03.2020 г., разпоредил тя да
напише такава молба и ищцата я оставила при компютъра в офиса, каквато е
практиката в отдела, поради което не носи отговорност, че св. Ст. не я е
входирала по законовия ред. Затова е предприела пътуване на 06.03.2020 г. до
Испания с ясната представа, че е в платен отпуск. Счита, че уволнението е
поради влошаване на отношенията между нея и ръководството на търговското
дружество в периода на обявено извънредно положение. На следващо място
изтъква, че в чл.138а КТ е предвидена възможност по време на извънредното
положение в Р.България работодателят по своя преценка да въвежда непълно
работно време, но това не може да бъде за сметка на законните интереси на
работника или служителя и без тяхното съгласие. А представеното от
ответника Допълнително споразумение № 122/31.03.2020 г. към трудов
договор № 89 не е подписано от ищцата, поради което не поражда за нея
правно действие. С оглед на това счита, че предявеният иск по чл.128,т.2 КТ,
свързан с неизплатено изцяло трудово възнаграждение за м.април 2020 г. е
основателен. Моли да бъде постановено решение, с което да се отмени
решението на РС Луковит да бъдат уважени предявените искове, като се
присъдят и разноските по делото. Направено е искане за повторен разпит на
две от разпитаните свидетелки- Д.В.П. и С.А.Ст..
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК ответникът е подал писмен отговор на
въззивната жалба, в който са изложени доводи за законосъобразност и
обоснованост на постановения съдебен акт. Във връзка с оплакванията на
въззивника за противоречия в показанията на двете свидетелки, счита, че няма
такова, тъй като в протокола от с.з. са отразени показанията на св.П., че не е
чула С. Ст. да е разрешавала отпуск. Съдът е оставил без уважение искането
за провеждане на очна ставка между двете свидетелки, тъй като по време на
разпита на св.С. Ст., св.Д.П. е присъствала в съдебната зала през цялото
време и е слушала разпита, поради което е възможно да бъде повлияна от
чутото. А показанията на св.Ст се подкрепят и от свидетелските показания на
с.Р.Н. (служителка, която завежда молбите за отпуск). Подчертава, че съдът е
направил правилен извод, че в конкретния случай липсва писмено
2
волеизявление на ищцата за ползване на платен годишен отпуск за посочения
период, както и писмено разрешение от работодателя. Като правно абсурдно
дефинира твърдението на ищцата за допуснато нарушение на чл.174 КТ и
черпене на права от тази разпоредба, тъй като отказ на работодателя би бил
налице ако има писмено заявяване на правото по чл.174 КТ. Счита, че
правилно са отхвърлени и исковете за обезщетение по чл.344, ал.1,т.3 КТ и по
чл.128, т.2 КТ, тъй като всички обезщетения във връзка с прекратеното
трудово правоотношение са изплатени, като сумата за трудово
възнаграждение за м.април 2020 г. е изплатена на 15.05.2020 г. Относно
намаляването на работното време счита, че то е извършено законосъобразно,
съгласно разпоредбата на чл.138а, ал.2 КТ, в изпълнение на която е издадена
Заповед № 17/30.03.2020 г. и служителите са уведомени на проведеното на
същата дата общо събрание. За заповедта К.К. е уведомена на 06.04.2020 г. и
този факт е удостоверен с подписа на трима свидетели. Противопоставя се на
доказателствените искания на въззивницата.
В съдебно заседание К.Г. се явява лично и с адвокат Х.Б., поддържа
въззивната жалба и моли да бъде уважена, като бъде отменено атакуваното
решение и постановено ново, с което бъдат уважени изцяло предявените
искове. Претендират и направените разноски. Излага подробни съображения в
писмена защита.
Въззиваемият се представлява от адв. А., която оспорва въззивната
жалба и моли, като неоснователна и недоказана – оставена без уважение, а
решението на първоинстанционния съд, като правилно и законосъобразно –
оставено в сила. Представено е писмено становище.
От представените доказателства по гражданско дело № 171/ 2020 година
на Луковитския районен съд и становището на страните, преценени поотделно
и в тяхната взаимна връзка и обусловеност, съдът приема за установени
следните фактически обстоятелства:
Страните по делото са били в трудово правоотношение въз основа на
трудов договор № 89/ 03.04.2017 година, изменяно с Допълнително
споразумение № 122/ 31.03.2020г.; Допълнително споразумение № 364/
02.12.2019г.; Допълнително споразумение № 7/ 03.07.2015г.; Допълнително
споразумение № 21/ 30.09.2016г.; Допълнително споразумение № 7/
22.02.2017г. и Допълнително споразумение № 5/12.02.2018г. Видно от
приложените доказателства ищцата е заемала длъжността „Козметик”.
Изготвена е докладна от С.А.Ст., осъществяваща ръководство и контрол
на „Център Здраве и красота“, с дата 12.03.2020 година, с която е информиран
управителя на дружеството, че К.Г. не се явила на работа повече от два
последователни дни, считано от 06.03.2020 г., без да има разрешен отпуск или
посочена друга уважителна причина за неявяването.
3
Със Заповед № 17/ 30.03.2020 година на управителя на „Балкански
център Дипломат“ ООД – Луковит във връзка с обявеното извънредно
положение на основание чл. 138а, ал.2 от КТ, считано от 01.04.2020 година е
определен четири часов работен ден за всички служител на хотела, до отмяна
на извънредното положение. Заповедта е връчена на К.К. при отказ на
06.04.2020 година.
На 30.03.2020 година е изготвена докладна от Т.Т. – портиер към
„Балкански център Дипломат” ООД, в която е посочено, че К.Г. заедно със св.
А.Й. изнесли от хотела багаж, който той не проверил, тъй като не е видял кога
влизат и какво носят.
По делото е представено уведомление за защита на личните данни
относно видеонаблюдение, както и протокол за преминат инструктаж във
връзка с видонаблюдението.
Съставени са констативни протоколи от 02.04.2020 година относно
нарушение на трудовата дисциплина от К. Г. по повод цитираните по-горе два
сигнала. Във връзка с тези нарушения са поискани писмени обяснения от Г..
Приложени са писмени обяснения от К.Г. от 10.04.2020 година, в които е
изложено, че от 06.03.2020 г. до 13.03.2020 г. е ползвала платен годишен
отпуск, както и, че не е извършвала неправомерно изнасяне на стоково-
материални ценности, собственост на работодателя и без негово разрешение.
Със Заповед № 154/ 13.04.202 година, работодателят е прекратил
трудовото правоотношение на основание чл. 330, ал.2, т.6 от КТ считано от
връчване на заповедта, поради извършени нарушения на трудовата
дисциплина – неявяване на работа в продължение на два последователни дни,
считано от 06.03.2020 г. без надлежно оформена заповед и злоупотреба с
доверието на работодателя – неправомерно изнасяне на стоково-материални
ценности, собственост на работодателя от територията на търговския обект на
30.03.2020 г.
На 13.04.2020 година до К.Г. на основание чл. 221, ал.2 от КТ е
отправена покана за доброволно плащане на сумата от 1000 лева.
Пред първоинстанционния съд са разпитани свидетелите А.Д.Й., Д.В.П.,
С.М. Л.а, С.А.Ст., Т.Г.Т. и Р.Г.Н.. Видно от показанията на св. Й., ищцата е
получила устно разрешение от управителя на дружеството, за да си събере
личните вещи от козметичния салон и масажното студио. Посочва, че е
помогнала на ищцата да си събере вещите, като твърди, че не е взимала
4
гримове, кремове, пили и др. такива. Свидтелката П., твърди, че е присъствала
на разговора между Г. и св. С.А., от която получила устно разрешение за
ползване на отпуск, като си попълни молба и да я остави до компютъра.
Посочва, че видяла К. да си пише молбата за отпуск и да я оставя до
компютъра.
Св. С. Л.а (съпруга на управителя) твърди, че не е знаела за ползвания
отпуск. На 30.03.2020 г. на проведеното събрание Г. влязла в спор с нея по
повод обявеното извънредно положение и възможността за ползване на
неплатен отпуск. Посочва, че е дала разрешение на ищцата да прибере
личните си вещи.
Свидетелката С. Ст. (дъщеря на управителя) твърди, че в началото на
година 2020 година К. изявила желание за пътуване с цел почивка на
Тенерифе през м. март същата година, за което тя не била против.
Впоследствие с оглед промяна на обстановката в Испания разговаряли с нея
да не пътува, но молба за отпуск от нея не е получавала и съгласие не е
давала. На 06.03.2020 година К. не била на работа и от снимки във Фейсбук
установили че била вече в Тенерифе. Докладна за отсъствието й от работа
подала на 12 март. По повод проведеното на 30.03.2020 година събрание
посочва, че с оглед извънредното положение обсъждали варианти за справяне
със ситуацията във връзка със затварянето на хотела и устройването на
работещите. К. не искала да отиде на борсата. След събранието останали К.
свидетелката и свидетелката Л.а и К. попитала дали може да вземе личните си
вещи от работното място, за което получила разрешение. След като получили
докладната на св. Т. проверили на камерите и установили, че ищцата е
изнесла стоково-материални ценности от козметичния салон, за което е
изготвен констативен протокол.
Св. Т. посочва, че К. и св. Й. на 30.03.2020 година изнесли около 10-12
торбички с багаж от хотела. Не ги проверявал, тъй като не ги видял като влизат
и носили ли са нещо. В края на смяната на същия ден подал докладна за
случая. Впоследствие гледали камерите, но не може да каже какво конкретно е
взела.
Свидетелката С. Г. Т. присъствала на момента когато ищцата и другата
свидетелка изнасяли багажа. Твърди, че не са били проверяване от охраната и
не знае какво е било съдържанието на торбичките.
Св. Р.Н., касиер в ответното дружество, посочва, че за периода 06-
13.03.2020 година не е получавала писмена молба с разрешение за ползване
5
на отпуск от ищцата.
За правилното изясняване на спора по делото е допусната и изслушана
съдебно-счетоводна експертиза, от чието основно и допълнително заключение
се установява, че до прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата-
въззивник в настоящото производство е изплатено в пълен размер полагащото
й се трудово възнаграждение, като за периода 15.04.2020г.-14.10.2020г.
размерът на обезщетението по реда на чл.344, ал.1, т.3 КТ, което би било
дължимо при основателност на претенцията, е 6 372 лева. Нетното
възнаграждение за м. април е в размер на 392.65 лева, кат за м. април 2020
година е изплатено възнаграждение в размер на 294.49 лева, като е останала
неплатена сумата от 98.16 лева. Обезщетението по чл. 344, ал.1, т.3, вр.
чл.225, ал.1 от КТ от датата на прекратяване на трудовото правоотношение
15.04.2020 г. до 01.10.2020 година е 5 566 лева.
При така установената фактическа обстановка настоящата инстанция
намира, че претенцията по реда на чл. 128 и чл.344 от КТ са неоснователни,
поради следните съображения:
Предявени са претенции за установяване незаконосъобразност и отмяна
на заповедта за уволнение, както и присъждане на обезщетение за времето
през което работникът е останал без работа и на основание чл. 128 от КТ за
заплащане на останалата неплатена част от трудовото възнаграждение.
В случая, за да бъде преценено законосъобразността на уволнението, следва
да се прецени дали валидно е упражнено правото на работника да ползва
заявеният платен годишен отпуск. При тълкуване разпоредбата на чл. 173, ал.1
от КТ, за да е налице правомерно ползване на платен отпуск, следва да е
заявен от работника и да бъде разрешен писмено от работодателя, т.е.
необходимо е съвпадане на двете насрещни волеизявления на страните по
трудовото правоотношение, относно вида, размера и конкретния период на
отпуск. Волеизявлението на работодателят следва е писмено и в практиката е
прието да се обективира в писмена заповед, която се връчва на работника. В
конкретния случай не е осъществена хипотезата на чл. 173, ал.1 от КТ, няма и
нормативно установено задължение за работодателя да уведоми работника
или служителя за отказа си да разреши ползването на заявения отпуск.
Единствената хипотеза, при която платения годишен отпуск може да се ползва
е по чл. 176, ал.3 от КТ, каквато в случая не е налице. В този смисъл е и
практиката на ВКС – решение № 325/ 25.06.1998 г. на ВКС по гр.д. № 1254/
1997 г. на ІІІ г.о.; решение № 1383/ 14.07.2006г. на ВКС по гр.д. № 3160/ 2003 г.
на ІІІ г.о.; решение № 418/ 17.08.2010г. на ВКС по гр.д. № 522/ 2009 г. на ІV г.о.;
6
решение № 127/ 05.03.2007г. на ВКС по гр.д. № 1102/ 2004 г. на ІІІ г.о.;
решение № 812/ 27.04.2007г. на ВКС по гр.д. № 198/ 2010 г. на ІV г.о.; решение
№ 44/ 15.02.2012г. на ВКС по гр.д. № 532/ 2011 г. на ІІІ г.о.; решение № 786/
18.11.2010г. на ВКС по гр.д. № 1528/ 2009 г. на ІV г.о.; решение № 2/
26.02.2016г. на ВКС по гр.д. № 3546/ 2015 г. на ІІІ г.о.; решение № 142/
03.05.2016г. на ВКС по гр.д. № 6286/ 2015 г. на ІV г.о.
При това положение след като не е имал писмено разрешение за ползване на
отпуск и служителят не се е явявал на работа в течение на повече от два
последователни дни, което представлява нарушение по смисъла на чл. 190,
ал.1, т. 2 от Кодекса на труда. Спазена е и процедурата по налагане на
наказанието, поради което атакуваната заповед с която е наложено
дисциплинарното наказание „Уволнение” се явява законосъобразна и
претенцията за нейната отмяна, неоснователна и недоказана.
По отношение на второто нарушение, посочено като основание в заповедта за
прекратяване на трудовото правоотношение. В заповедта, както и от
приложените по делото доказателства не се установява в какво конкретно се
изразява нарушението по чл. 190, ал.1, т.4 от КТ – злоупотреба с доверието на
работодателя, посочено като второ основание за уволнение. Независимо от
това, първото посочено и установено по безспорен начин по делото нарушение
е достатъчно, като основание за налагане на най-тежкото дисциплинарно
наказание.
Предвид акцесорния си характер и изхода от главния иск, неоснователни и
недоказани се явяват и претенциите по чл. 344, ал.1 и т.3 от КТ за
възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност и заплащане на
обезщетението по чл. 225 от КТ за времето, през което е останал без работа
поради уволнението.
По отношение на претенцията по чл. 128, т.2 КТ за заплащане на сумата от
95.61 лева за периода от 01.03.2020 г. до 31.03.2020 г., както и 500 лева
неизплатено трудово възнаграждение за периода 01.04.2020 г. – 15.04.2020 г.
Съгласно разпоредбата на чл. 138а, ал.2 от КТ, в предприятието или в негово
звено работодателят може да установи за целия период на обявено
извънредно положение или обявена извънредна епидемична обстановка или
за част от този период непълно работно време за работниците и служителите,
които работят на пълно работно време. Касае се за едностранно установяване
на непълно работно време, въвведено, като възможност за работодателите
със Закона за мерките и действията по време на извънредното положение,
7
обявен с решение на Народното събрание от 13 март 2020 година. Видно от
приложените по делото доказателства такава заповед е издадена от
работодателя и е сведена до знанието на ищцата. В случая не се изисква
съгласуване по см. на ал.1 от същата разпоредба. При това положение
претенцията за заплащане на пълно възнаграждение за периода от 01 -
15.04.2020 г. е неоснователно. От заключението на съдебно-икономическата
експертиза се установява, че до прекратяване на трудовото правоотношение
на ищцата-въззивник в настоящото производство е изплатено в пълен размер
полагащото й се трудово възнаграждение
В този смисъл решението на първоинстанционния съд е правилно и
следва да бъде потвърдено.
При този изход на процеса разноски въззивникът следва да
заплати на въззививаемата страна, разноски в размер на 400 лева
адвокатско възнаграждение.
Воден от горните мотиви съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260037/ 31.12.2020 година на Луковитския
районен съд по гражданско дело № 171/ 2020 година по описа на същия съд,
като правилно.
ОСЪЖДА на основание чл.78 от ГПК К. К. Г., ЕГН ********** от *****, да
заплати на „Балкански център Дипломат” ООД, ЕИК ******, седалище и
адрес на управление: *****, представлявано от управителя А. С. Л., сумата 400
(четиристотин) лева - разноски за адв. възнаграждение.
Решението подлежи на касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок
от датата на обявяването му при наличие на основанията по чл. 280 и чл. 281
от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8