№ 305
гр. София, 17.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети януари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Калина Анастасова
Десислава Ал. Алексиева
при участието на секретаря Ели Й. Гигова
като разгледа докладваното от Десислава Ал. Алексиева Въззивно
гражданско дело № 20211100506518 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „Б. БГ“ ЕООД срещу Решение № 20051804 от
24.02.2021 г. по гр. дело № 55749/2019 г. на Софийския районен съд, 54 състав, с което е
признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно
основание чл. 232, ал. 2, предл. първо и второ ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че „Б. БГ“ ЕООД
дължи на „Р.“ АД (в качеството му на правоприемник на „А.“ ЕАД) следните суми: 4800.00
лева, представляваща незаплатено наемно възнаграждение за м. декември 2016 г., дължимо
по силата на сключен между страните Договор за наем на недвижим имот от 30.03.2016г.,
644.92 лева, представляваща заплатени от ищеца разноски за потребена за времето от
22.04.2017 г. до 10.07.2018 г. електрическа енергия в отдадения под наем имот, 42.31 лева,
представляваща заплатени консумативни разходи за потребена от 09.11.2017 г. до 11.07.2018
г. вода, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 20.09.2018г. до окончателно
изплащане на задължението, както и 828.00 лева, представляваща обезщетение за забава
върху вземането за наемно възнаграждение за м. декември 2016г. за времето от 06.01.2017г.
до 19.09.2018г., за които парични притезания по гр. дело № 61833/2018г. по описа на СРС,
54 състав, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. Със
същото решение жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца разноски по делото в размер
на 1026.30 лева, представляваща разноски в исковото производство, както и сумата от
449.30 лева, представляваща разноски в заповедното производство.
В жалбата се твърди, че неправилно и необосновано СРС е приел за доказано, че
нормата на чл. 236, ал. 1 ЗЗД е приложима за процесния договор за наем. Сочи, че с договора
е уговорено писмено съгласие за продължаване срока на договора, като твърди, че
договорът е прекратен с изтичане на уговорения в него срок 30.06.2016 г., а след тази дата
правоотношенията между страните се развивали въз основа на различни други отношения от
процесния договор за наем. Счита, че свидетелските показания не са правилно тълкувани от
1
първоинстанционния съд, тъй като те сочели уговорка за прекратяване на договора за наем.
Неправилно било прието от първоинстанционния съд, че ответникът е ползвал имота през м.
декември 2016 г. – защото, м. ноември 2016 г. наемателят бил платил таксата за битови
отпадъци за 11 месеца, били платени фактурите до м. ноември 2016 г. включително, не било
доказано ползването от ответника за процесния период. Твърди, че св. И. е бил
изпълнителен директор на „А.“ АД и е заинтересовано лице. Счита, че неправилно са
уважени исковите претенции за потребена електрическа енергия и питейна вода за период,
за който не се твърди ползване от ответника. Отправя искане за отмяна на обжалваното
решение отхвърляне на предявените искове и искане за присъждане на направените
разноски по делото.
Въззиваемата страна „Р.“ АД (като правоприемник на А. ЕАД), оспорва жалбата и
моли съда да я остави без уважение. Претендира разноски.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените възражения и доводи на
страните, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като настоящия въззивен състав споделя мотивите на
обжалваното решение, поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с
доводите по жалбата следва да се добави и следното:
Неоснователни са доводите на ответника за неприложимост на нормата на чл. 236,
ал. 1 ЗЗД по отношение на процесния наемен договор и за недоказаност на предпоставките
на същата. Действително, няма пречка с оглед договорната автономия страните по един
договор за наем да дерогират предвидената в нормата на чл. 236, ал. 1 ЗЗД възможност.
Същото обаче следва да е изрично уговорено в договора, каквато изрична уговорка в
процесния наемен договор от 30.03.2016 г. липсва. Противно на доводите в жалбата клаузата
на чл. 2, второ изречение от договора, съгласно която срокът на договора може да бъде
продължен по взаимно съгласие не води до извод за дерогиране действието на чл. 236, ал. 1
ЗЗД спрямо процесния договор. Това е така, защото процесният договор за наем предвижда
продължаване на срока на договора за наем по взаимно съгласие, а нормата на чл. 236, ал. 1
ЗЗД урежда трансформирането на срочния договор за наем в безсрочен в случай, че
ползването на имота след изтичане на срока му (в случая 30.06.2016 г.) продължи със
знанието и без противопоставянето на наемодателя.
Правилно СРС е приел за доказано наличието на предпоставките по чл. 236, ал. 1
ЗЗД. Твърдението на ответника, че договорът за наем от 30.03.2016 г. е прекратен с
изтичането на срока му на 30.06.2016 г. се опровергава от събраните по делото
доказателства. По делото се установява, че след изтичането на срока на наемния договор,
ответникът е продължил ползването на наетия имот, за което ищецът е знаел и не се е
противопоставял. Индиция за непротивопоставяне са обстоятелствата, че по делото са
доказани обстоятелствата, че са издавани от ищеца на ответника фактури от 05.08.2016 г.,
01.09.2016 г. и 04.10.2016 г., същите са счетоводени при ответника, включени са в
дневнците за покупки по ЗДДС и същите са платени от ответника на ищеца, т.е. ответникът
е заплатил на ищеца дължимия наем за периода след изтичане на срока на договора за наем
30.06.2016 г. до м. ноември 2016 г. включително. От събраните по делото гласни
доказателства се установява, че ответникът е напуснал имота м. юни 2018 г., които
2
преценени по реда на чл. 172 ГПК са логични, последователни и непротиворечиви и се
подкрепят от другите събрани по делото доказателства, поради което съдът намира, че
следва да бъдат кредитирани. Следователно, по делото се установяват предпоставките на чл.
236, ал. 1 ЗЗД, а именно, че след изтичането на договора за наем 30.06.2016 г., използването
на имота от ответника е продължило със знанието и без противопоставянето на ищеца,
следователно срочният договор за наем се е трансформирал в безсрочен.
Противно на твърденията във въззивната жалба, от свидетелските показания не
може да се направи извод за прекратяване на договора за наем, тъй като макар да
установяват, че между страните са водени преговори за прекратяване на договора за наем, по
делото не са представени писмени доказателства, установяващи прекратяването му, а
съгласно чл. 6 от същия се изисква писмена форма за прекратяването му: взаимно писмено
съгласие на страните или едномесечно писмено предизвестие. Следователно възражението
на въззивника във въззивната жалба, че договорът за наем за процесния период е бил
прекратен е неоснователно.
Фактът на предаване на държането на наетата вещ от наемодателя на наемателя при
сключване на договора от 30.03.2016 г. не се оспорва от ответника. Ответникът не оспорва
наемното правоотношение в периода от 30.03.2016 г. до 30.06.2016 г., но твърди, че с
изтичането на срока договорът е прекратен. Същевременно, ответникът не твърди връщане
на наетата вещ нито в отговора на исковата молба, нито в хода на първоинстанционното
производство, нито пък такова се установява за процесния период. От гласните
доказателства се установява, че ответникът е напуснал имота през м. юни 2018 г. От
заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че процесното вземане за
м. декември 2016 г. е фактурирано от ищеца и не е заплатено от ответника.
Доколкото по делото е установено наличие на трансформирано в безсрочно
договорно правоотношение за наем и не е установено същото да е прекратено, при доказан
факт на предаване на държането на наетата вещ от наемодателя на наемателя при
сключването на договора, то следва изводът, че искът за заплащане на наемна цена за м.
декември 2016 г. е основателен и правилно е бил уважен от първоинстанционния съд.
Основателността на главния иск обуславя основателност и на акцесорния иск за лихва в
периода 06.01.2017 г. до 19.09.2018 г. в претендирания от ищеца размер от 828 лева.
Неоснователен е и доводът на въззивника за недължимост на разходите за ел.
енергия и вода поради недоказаност на ползването на имота за процесния период с оглед
установеното по делото трансформирано в безсрочно наемно правоотношение, което не се
установява да е прекратено. Съгласно чл. 5 от процесния договор за наем, наемателят се
задължава да плаща всички разходи, свързани с ползването на имотите по предназначение
/ел. енергия, вода, охрана и др./. От приетото по делото заключение на съдебно-
счетоводната експертиза, се установява, че са извършени от ищеца плащания към ЧЕЗ на
04.07.2018 г. в размер на 644,92 лева, както и към ВиК в размер на 42,31 лева, които не са
платени от ответника. Заключението е установило, че ищецът е водил редовно
счетоводството за процесния период, а ответникът е водил редовно счетоводството за
периода от 01.04.2016 г. до 31.10.2016 г., като след тази дата до 30.09.2018 г. липсват данни
за водено счетоводство и ползване на данъчен кредит. Заключението на съдебно-
счетоводната експертиза е прието като неоспорено от страните съгласно протокол от
съдебно заседание от 02.12.2020 г. При преценката му по чл. 202 ГПК, съдът намира, че
същото е компетентно, обективно и задълбочено и следва да бъде кредитирано.
Следователно исковата претенция за разходи за електроенергия и вода са доказани и
правилно са били уважени от първоинстнционния съд.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд по отношение на предявените искове въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС –
3
потвърдено, като правилно и законосъобразно.
Относно разноските по производството
На осн. чл. 78, ал. 3 ГПК на въззиваемата страна следва да се присъдят поисканите
разноски за въззивното производство в размер на 650 лв. – за заплатеното адвокатско
възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 12.05.2021 г.
Така мотивиран Софийският градски съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20051804 от 24.02.2021 г. по гр. дело № 55749/2019
г. на Софийския районен съд, 54 състав.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК „Б. БГ“ ЕООД, ЕИК ******* да заплати на „Р.“
АД, ЕИК ******* (в качеството му на правоприемник на „А.“ ЕАД, ЕИК *******) сумата от
650 лева, разноски пред СГС.
Решението не подлежи на касационно обжалване на осн. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4