РЕШЕНИЕ
№ 73
гр. Монтана, 25.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на двадесет и осми
февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Аделина Троева
Членове:Елизабета Кралева
Таня Живкова
при участието на секретаря Даниела Мл. Макавеева
като разгледа докладваното от Таня Живкова Въззивно гражданско дело №
20211600500403 по описа за 2021 година
С решение от 13.09.21г., постановено по гр.дело № 975/20 г. ЛРС е приел за
установено ,че Н. Д. дължи на „Т.Б.„ ЕАД ,ЕИК *сумата от 245,31лв. дължима за ползвани
мобилни услуги и лизингови вноски по Договор за мобилни услуги и по Договор за лизинг
от 18.07.2016 г. по фактури № * * и *,ведно със законната лихва ,считано от 15.04.2019 г. до
окончателното изплащане,като е отхвърлил иска над този размер до предявения такъв 387,11
лв. като неоснователен.
Така постановеното решение е обжалвано от ответника Н. Д. чрез особения
представител в частта, с която съдът е уважил исковата претенция с оплакване за
незаконосъобразност.Жалбоподателят твърди,че в случая съдът не е обсъдил представените
доказателства.Предвид гореизложените съображения моли решението в атакуваната част да
бъде отменено, вместо което въззивната инстанция да отхвърли предявения иск изцяло .
Против решението е постъпила жалба и от „Т. Б. „ ЕАД в частта, с която е
отхвърлена исковата претенция над размера 245,31 лв.В жалбата са изложени подробни
доводи относно незаконосъобразността на акта,като искането е съответно да се отмени
същия в атакуваната част,като се присъдят и направените в производството разноски .
Всяка от страните взема становище за неоснователност на жалбата на другата страна
.
При въззивното разглеждане на делото не са искани и допускани доказателства .
Окръжният съд, като провери атакуваният по реда на въззивното обжалване
съдебен акт във връзка с оплакванията в жалбата , като обсъди събраните в производството
доказателства и въз основа на закона, приема следното:
Въззивните жалби са допустими като подадени в срок от легитимирано лице, имащо
правен интерес от отмяна на обжалвания съдебен акт.
По същество жалбите са частично основателни ,като съображенията за това са
следните :
Решението на районен съд Монтана е валидно и допустимо постановено в
производство с правно основание чл. 79 и чл. 92 от ЗЗД във връзка с чл. 422 от ГПК.
1
Допустимостта на производството пред РС Монтана , образувано по реда на чл. 422
от ГПК , се установява от приложеното ч.гр.д. № 313/2019 г. по описа на СлРС , по което в
полза на ищеца Т. Б. ЕАД е издадена на 12.06.2019г. на основание чл.410 ГПК заповед за
изпълнение на парично задължение с длъжник ответника Н.Д. за сумата 387,11 лева
незаплатени далекосъобщителни услуги , ведно със законна лихва от 15.04.2019 г. , както и
за сумата 385 лева разноски по заповедното производство. След подадено в срок възражение
от длъжника , в указания от съда едномесечен срок заявителят Т. Б. ЕАД е подал
настоящата искова молба , с която е поискал установяване съществуването на вземанията му
срещу ответника , отразени в заповедта за изпълнение, ведно със законните последици.
Твърденията , които е изложил ищецът в исковата молба са, че с ответника са
сключили Договор за мобилни услуги и по Договор за лизинг от 18.07.2016 г. като в срока
на действие на договорите ответникът не е изпълнил свои парични задължения по 3 броя
фактури- № *,*и *. Неизпълнението от страна на ответника да заплати сумите за
потребените услуги е довело до предсрочно прекратяване на договорите по вина на
последния, поради изпадането в забава, за което е начислена и неустойка за предсрочно
прекратяване на договорите и предсрочно изискуем остатък от лизингови вноски за
мобилно устройство. Поддържа, че поради липса на изпълнение от страна на ответника
подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, като такава е
издадена на 12.06.2019г.
Ответникът Н.Д. чрез особения си представител с подадения писмен отговор на
исковата молба поддържа, че искът е неоснователен и недоказан. Твърди, че не е установено
кога и при какви условия са прекратени договорите, както и по какъв начин е уведомена за
това прекратяване , за да се търси договорена неустойка . По отношение на лизинговия
договор твърди,че не е настъпила предсрочна изискуемост на задължението.
С обжалваното решение съдът е уважил частично предявения иск ,като е признал
за установено наличието на задължение на ответника към ищеца в размер на исковата сума
от 234,31лв. лева неплатена цена на далекосъобщителни услуги и лизинг , ведно със
законна лихва и разноски.
От фактическа страна по делото е установено следното:
Безспорно е, че ищецът е предприятие, предоставящо обществени електронни
съобщителни услуги по реда на Закона за електронните съобщения . Между него и
ответника на 18.07.2016 г. са сключени два договора - Договор за мобилни услуги №*и
Договор за лизинг , с който на ответника е предоставен мобилен апарат* на стойност
213,07 лева, дължима на равно месечни вноски по 7,09лева със срок за плащане 23 месеца.
Ответникът е преустановил плащането по двата договора през м.август 2016 г. Ищецът е
изпратил до ответника Последна покана за доброволно плащане на 06.11.2016 г., но по
делото няма доказателства тази покана да е достигнала до адресата , съответно последният
да е уведомен за последиците от неизпълнение задълженията си по сключените с ищеца
договори. Според тази покана за доброволно плащане ответникът е в забава да заплати
задълженията си по договорите на стойност 1003,07 лв.
По делото са приложени , издадени от ищеца 3 броя фактури, ,като с издадената на
05.12.2016г. фактура е посочена сумата 718,44 лева неустойка за предсрочно прекратен
договор .
При така изложената фактическа обстановка, от правна страна съдът приема
следното:
По делото е безспорно установено , че страните са били в облигационни отношения
с основание сключени договори за предоставяне мобилни услуги от 2016г. със срок на
действие 24 месеца от сключвате им . Не е установено твърдението на ищеца, че тези
договори са прекратени от него едностранно поради забава в плащанията от страна на
ответницата като потребител на услуги . Съгласно чл. 87,ал. 1 от Закона за задълженията и
договорите , когато длъжникът по един двустранен договор не изпълни задължението си
поради причина, за която той отговаря, кредиторът може да развали договора, като даде на
длъжника подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането на срока ще
смята договора за развален. Законът изисква предупреждението да се направи писмено,
когато договорът е сключен в писмена форма. Изискването за писмено предупреждение до
длъжника за разваляне на договора не е дерогирано от приложимите между страните общи
условия . Според чл. 19б от същите едностранното прекратяване на сключен индивидуален
договор не настъпва автоматично поради изпадане на потребителя в забава да заплати
задълженията си , а дава право на Т. да го прекрати на това основание. За упражняване на
2
това право следва да е налице писмено изявление на Т. като кредитор , изправна страна по
договора, което да достигне до другата стана, каквито доказателства по делото няма, поради
което и съдът приема, че договорите между страните не са прекратени поради виновно
неизпълнение задълженията на потребителя .
Липсата на твърдяното от ищеца основание за прекратяване на процесните договори
за съобщителни услуги –виновно неизпълнение задълженията от страна на ответницата като
потребител води до неоснователност на претендираната за плащане неустойки по всеки
един от договорите в общ размер 718,44 лева. Неустойката е договорена в случай на
прекратяване на договорите по вина на потребителя в размер на сумата от стандартните за
съответния абонаментен план месечни абонаментни такси до края на срока на договора ,
като по делото не се установи договорите да са прекратени по вина на потребителя, поради
което и неустойката не се дължи.
От друга страна, дори и да се приеме, че е налице виновно неизпълнение на
договорните задължения от страна на потребителя , то съдът намира, че неустоечната клауза
се явява нищожна на основание чл. 146, ал.1 от Закона за защита на потребителите във вр. с
чл. 143, т.5 и т. 14 от ЗЗП. Ответникът има качеството на потребител по смисъла на §13, т.1
от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите. Съгласно
разпоредбата на чл. 146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално. В нормата на чл. 143 от ЗЗП се съдържа примерно
изброяване на неравноправни клаузи, а разпоредбата на чл. 144 посочва изключенията. За да
е нищожна една клауза в договор, сключен с потребител, тя следва да е неравноправна,
осъществявайки някой от фактическите състави на чл. 143 от ЗЗП; да не попада в някое от
изключенията на чл. 144 от ЗЗП и да не е уговорена индивидуално. Съдът намира, че
процесната клауза за неустойка осъществява фактически състав по чл. 143, т. 5 от ЗЗП –
задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано
висока неустойка, както и по чл. 143, т.14 от ЗЗП - налага на потребителя изпълнение на
неговите задължения за заплащане на абонаментната такса за предоставяните от оператора
услуги до края на първоначално уговорения срок, без доставчикът на практика да
предоставя услугите, като същевременно не попада в изключенията по чл. 144 от ЗЗП.
Клаузата от процесния договор, предвиждаща търсената от ищеца неустойка не е
индивидуално уговорена, тъй като представлява част от предварително изготвен от
оператора бланков договор, в който се попълват при подписването му единствено данните
индивидуализиращи конкретния потребител и избрания план /вид предоставяна услуга/. Ето
защо ответникът, в качеството на потребител, не би могъл да влияе върху съдържанието му,
договаряйки със служителя на дружеството промени в бланкетните клаузи. Противното –
предоставена такава възможност при подписване на процесните договори, не се установява
от ангажираните от ищеца доказателства. Съдът счита, че тази неустоечна клауза е нищожна
и по смисъла на чл. 26, ал.1 предл.3 от ЗЗД. В тази насока е формирана съдебна практика на
ВКС ( Решение № 110 от 21.07.2016 г. на ВКС по т. д.№ 1226/2015 г., I т. о.), приемаща
нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустоечни клаузи в договори с
периодично изпълнение, които предвиждат при прекратяване на правоотношението
заплащане на неустойка в размер на останалите периодични платежи до крайния уговорен
срок на договора, т.к. позволяват едната страна по правоотношението да получи
имуществена облага от насрещната страна в размер, какъвто би получила, ако договорът не
беше прекратен, но без да се предоставя своята насрещна престация. Така се създават
условия за неоснователно обогатяване на едната страна и позволяващата това неустойка
излиза извън присъщите й по закон функции и нарушава принципа за справедливостта.
Претенцията за заплащане на сумата 141,80 лева , представляваща сбор от
неплатените месечни лизингови вноски по договора за лизинг , се явява доказана и
основателна.
Безспорно е, че страните са сключили договори за лизинг, по силата на които
ищцата е следвало да заплаща в определен срок и размер лизингови вноски. Ищецът е
изпълнил задълженията си като е предоставил на ответницата мобилните апарати, а
последната не е изпълнила поетите задължения да заплати договорените лизингови вноски.
В тежест на ответника е да установи твърденията си, че е заплатил в договорените срокове
лизинговите вноски за предоставеното му устройство, за което липсват каквито и да е
доказателства .В случая договорът за лизинг е изтекъл и ответникът дължи всички
неизплатени суми, а не само тези, които са включени във фактурите /както е приел ЛРС.
Основателна е и претенцията за заплащане на сумата 142,83 лв.,която представлява
3
доставени, но незаплатени мобилни услуги .
Предвид гореизложеното съдът приема за установено вземане на ищеца в размер на
284,63 лева , като над този размер до претендирания от 387,11 лева искът е недоказан и
неоснователен и следва да се отхвърли /т.е. по отношение претенцията за неустойка /.
С оглед обстоятелството,че в решението на ЛРС не става ясно по отношение на кои
суми е прието,че се дължат от ответника/посочено е,че се дължат суми само по две
фактури,като тяхната стойност не е в размера ,посочен от ЛРС/,съдът намира,че същото
следва да бъде отменено изцяло, а вместо него да се постанови ново в посочения по-горе
смисъл.
При този изход на делото ответникът следва да заплати на ищеца съобразно
уважената искова претенция и разноски по водене на делото в размер на 687,48лв.
С оглед цената на иска , която е под 5000 лева, въззивното решение предвид
разпоредбата на чл. 280,ал. 2 от ГПК , не подлежи на касационен контрол.
Водим от гореизложените мотиви, Окръжен съд Монтана
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решението на Районен съд Лом от 13.09.21г., постановено по гр.дело №
975/20 г. , ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО ПО ОТНОШЕНИЕ НА Н. Д.,ЕГН **********
съществуването на вземане в полза на Т.Б. ЕАД гр. *, ЕИК *в размер на 284,63
лева,представляваща дължима сума по Договор за мобилни услуги №*и Договор за
лизинг от 18.07.2016 г. ,ведно със законната лихва ,считано от 15.04.2019 г. до
окончателното изплащане,като ОТХВЪРЛЯ иска над този размер до предявения такъв
387,11 лева като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА Н. Д.,ЕГН ********** да заплати на Т.Б. ЕАД гр. *, ЕИК *разноски по
водене на делото в размер на 687,48лв.
РЕШЕНИЕТО е окончателно .
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4