Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
15.02.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на шести октомври две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря
Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело №
11851 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 290362 от 02.12.2019 г. по гр.д. № 58442/2018 г. Софийски
районен съд, 124 състав осъдил Г.Я.К., ЕГН **********, да заплати на И.Я. С.,
ЕГН **********, по предявените искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 10 000 евро – дадена в заем по договор от 18.06.2012 г.,
ведно със законната лихва върху главницата от 03.09.2018 г. до окончателното й
изплащане, и сумата 650 евро – лихва за забава за периода 31.12.2015 г. -
02.09.2018 г., като отхвърлил претенцията за заплащане на лихва за забава за
периода от 18.06.2014 г. до 31.12.2015 г. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 2 335 лева – разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника Г.Я.К., който го
обжалва в осъдителните му части при твърдения същото да е неправилно -
постановено при неправилно приложение на материалния закон, съществено
нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. Същевременно се
твърди, че решението било постановено по нередовна искова молба – от ищеца не
било изпълнено изискването на чл. 127, ал. 4 ГПК да посочи банкова сметка ***,
която нередовност не била констатирана от районния съд. От доказателствата било
видно, че ищецът не е оказвал необходимото съдействие за изпълнение на
задълженията на ответника. Нито в договора, нито в анекса, нито в поканата за
доброволно изпълнение била посочена банкова сметка, ***ст от него. Налице била забава
на кредитора, а ответникът не бил дал повод за завеждане на делото. Според въззивника
това обуславяло отхвърляне на претенцията за лихви за забава. Дори частичното
изпълнение, което ответникът предложил с отговора на исковата молба, било в
интерес на двете страни. Ищецът не се съгласил и с предложеното спиране на
делото за постигане на споразумение или решаване на спора с медиация. Налице
била недоказаност на претенцията на ищеца, тъй като не било ясно как е
изчислена лихвата за забава. В откритото съдебно заседание ответникът не се
противопоставил на начисляването на лихвата за забава, но изрично възразил за
периода, за който се начислява същата. Това възражение не било взето предвид от
районния съд, който уважил претенцията за лихви за забава в пълния й размер, но
отхвърлил същата за част от периода. Поради това моли съда да отмени решението
в атакуваните осъдителни части и вместо него постанови друго, с което да
отхвърли предявените искове. В условията на евентуалност заявява искане за
разсрочване на дълга по реда на чл. 241 ГПК поради влошеното му материално
състояние и липса на доходи с траен характер. Претендира разноски, като за тези
във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално
възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. Съображения излага
в писмена защита от 08.10.2021 г.
Въззиваемата страна И.Я. С. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира
разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално
възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове - с
правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за сумата 10 000 евро, дадена в заем
от ищеца на ответника по договор за заем от 18.06.2012 г., с нотариална заверка
на подписите рег. № 2230/18.06.2012 г. на нотариус с рег. № 411 на НК, с падеж
18.06.2014 г., и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 650 евро –
лихва за забава върху главницата за периода 18.06.2014 г. – 02.09.2018 г.
включително. Претендирана е и законната лихва от завеждане на исковата молба в
съда на 03.09.2018 г. до окончателното плащане.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявените искове при твърдения, че макар да не е върнал заема, с
брат му имали уговорка да го върне без лихви когато си намери постоянна работа.
Дълго време бил безработен, от един месец вече работел и очаквал да започне
връщане на заема на частични вноски. Поискал е при съгласие на ищеца спиране на
производството по реда на чл. 229, ал. 1, т. 1 ГПК, както и е заявил желание за
решаване на спора чрез медиация. Релевирал е и възражение за погасяване по давност
на част от вземането за мораторна лихва.
В проведеното открито съдебно заседание в първата инстанция ответникът се е
явил лично и е заявил, че признава задължението, признава размера на главницата
и на законната лихва, но лихвата следвало да е от 31.12.2015 г., така както бил
продължен срока за връщане на заема с анекс от 22.04.2014 г. Заявил е още, че не
може да заплати никакви суми. Не оспорва и признава задължението.
Изменение на периода на претенцията за лихва не е искано от ищеца, но в
хода на устните състезания пълномощникът му пледира за присъждане на лихва за
забава от 31.12.2015 г.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно
следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в
обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1
на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на
ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. Настоящият
състав намира, че при постановяване на решението не са нарушени императивни
материалноправни норми, а с оглед
непреклудираните оплаквания в жалбата е правилно по следните съображения:
Съгласно чл. 240, ал. 1 ЗЗД, заемът за потребление е
договор, с който заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други
заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетите суми или вещи от
същия вид, количество и качество. Заемът за потребление е реален договор –
същият се счита за сключен не в момента, когато между страните е постигнато
съгласие едната да заеме, а другата да получи в заем, а едва когато въз основа
на това съгласие заетите пари или заместими вещи бъдат предадени на заемателя. Ако
съгласието предхожда предаването, договорът възниква сукцесивно – фактическия
му състав е завършен едва с предаването.
В случая страните не спорят и по делото се установява, че
на 18.06.2012 г. същите са сключили договор с нотариална заверка на подписите,
по силата на който ищецът предал в заем на ответника сумата 10 000 евро,
със срок за връщане 18.06.2014 г. По делото не е представен твърдения от
ответника анекс от 22.04.2012 г., но са налице съвпадащи твърдения на страните,
че срокът за връщане на заема е бил продължен и от 31.12.2015 г. ответникът е в
забава.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 4 на
Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС),
по силата на изричната разпоредба на чл. 133 вр. чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с изтичането на срока за отговор се
преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на
съществуващи и известни нему към този момент факти.
Доводите в жалбата във връзка с твърдяната забава на
кредитора – ищец са преклудирани по силата на чл. 133 ГПК, поради което
въззивният съд не следва да ги обсъжда. Нито с отговора на исковата молба, нито
в откритото съдебно заседание в първата инстанция ответникът е твърдял да не е
знаел по коя сметка да изпълни, нито да е предложил изпълнение на ищеца, а
последният да не му е оказал съдействие. Напротив, ответникът е признал
размерите на главницата и лихвите за забава и изрично е заявил, че не може да
заплати никакви суми. Единственото му възражение е във връзка с периода, за който
се дължи лихва за забава, което възражение е съобразено от районния съд и
предвид съвпадащите твърдения на страните е присъдил лихва за забава, начиная
от 31.12.2015 г. Що се отнася до размера на лихвата, същият правилно е
определен от СРС по реда на чл. 162 ГПК, като съдът е присъдил пълния
претендиран размер от 650 евро, доколкото действително дължимата лихва за
забава за периода 31.12.2015 г. – 02.09.2018 г. надвишава претендираната сума.
Твърденията на въззивника исковата молба да била
нередовна поради непосочване от ищеца в исковата молба на банкова сметка ***и. Изискването
в исковата молба, с която е предявен иск за парично вземане, да се посочи
банкова сметка ***ГПК, обн. ДВ бр. 86/2017 г., чрез добавяне на нова алинея 4
към чл. 127 ГПК. Изменението на чл. 127 ГПК не е съпътствано от изменение на
разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ГПК, в която като основание за провеждане
на производство по отстраняване на нередовности на исковата молба е посочено
само несъответствието на молбата с изискванията за редовност, визирани в чл. 127, ал. 1 и чл. 128 ГПК. При отсъствие на
изрично препращане в чл. 129, ал. 2 ГПК към чл. 127, ал. 4 ГПК, пропускът на ищеца да
посочи банкова сметка ***ифицира като нередовност на исковата молба, чието
неотстраняване би обусловило връщане на молбата или недопустимост на
постановеното по нея съдебно решение. Следователно, с оглед на правилото
по чл. 129, ал. 2 ГПК, дори съдът да укаже на ищеца да
посочи банкова сметка, ***ото производство, той няма правомощие да върне
исковата молба или да обезсили решението на това основание.
Непосочването от ищеца на банкова сметка ***ви и извод за
неоснователност на предявените искове, вкл. на акцесорния иск за лихви за
забава. Историческото и логическото тълкуване на разпоредбата на чл. 127, ал. 4 ГПК във връзка с разпоредбата на чл. 236, ал. 1, т. 7 ГПК води до извод, че същата има за
цел да стимулира и улесни длъжника да изпълни съдебното решение, като избегне
последващ изпълнителен процес и плащането на свързаните с него разноски, а от
друга страна подпомага самия кредитор да получи удовлетворение на вземането без
да пристъпва към принудително изпълнение. Дори да се приеме, че неизпълнението
на задължението по чл. 127, ал. 4 ГПК е от значение за присъждането на
законната лихва от завеждане на исковата молба в съда, то в случая до
приключване на устните състезания в първата инстанция ответникът категорично
заявява, че не може да плати никаква част от дълга. Не съставлява готовност за
частично погасяване на дълга и твърдението в отговора на исковата молба, че
„очаква“ да започне да връща заема на частични вноски, във връзка с което е
поискал спиране на производството. Същевременно кредиторът не е длъжен нито да
приеме изпълнение на части, нито да дава съгласието си за спиране на делото по
реда на чл. 229, ал. 1, т. 1 ГПК или за решаване на спора чрез медиация.
Отделен въпрос е, че при забава на кредитора, за да се освободи от собствената
си забава длъжникът следва да процедира по реда на чл. 97, ал. 1 ЗЗД.
По тези съображения въззивният съд намира, че предявените
искове са основателни и правилно са уважени от първоинстанционния съд. Предвид
съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено в атакуваните осъдителни части.
По искането за разсрочване на дълга по реда на чл. 241 ГПК:
Както е разяснено в мотивите към т. 14 на Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, искането за
разсрочване на изпълнението и съответно - представяне на доказателства във
връзка с него, може да бъде направено от ответника до приключване на съдебното
дирене в първата инстанция (така и определение № 475 от 06.08.2018 г. по ч. т.
д. № 1327/2018 г., ІІ ТО на ВКС). В случая искането за разсрочване е заявено
едва с въззивната жалба, поради което следва да бъде оставено без разглеждане.
При този изход и
изричната претенция, разноски се следват на въззиваемия. Доказано направените
са в размер на 1 000 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в
брой съгласно удостовереното в представения договор за правна защита и
съдействие от 15.06.2020 г. Минималното възнаграждение, определено по реда на
чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения (в
относимата редакция към датата на сключване на договора) и съобразно
обжалваемия интерес от 20 829.59 лв. възлиза на 1 154.89 лв.
Заплатеното възнаграждение е под минималния размер, поради което възражението
на въззивника за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 290362 от 02.12.2019 г., постановено по гр.д. № 58442/2018 г. на
Софийски районен съд, 124 състав в обжалваните осъдителни части, с които по
предявените искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД Г.Я.К.,
ЕГН **********, е осъден да заплати на И.Я. С., ЕГН **********, сумата 10 000
евро – дадена в заем по договор от 18.06.2012 г., ведно със законната лихва
върху главницата от 03.09.2018 г. до окончателното й изплащане, и сумата 650
евро – лихва за забава за периода 31.12.2015 г. - 02.09.2018 г., вкл. в частта
за разноските.
ОСЪЖДА Г.Я.К., ЕГН **********, да заплати
на И.Я. С., ЕГН **********, на основание чл. 78 ГПК сумата 1 000 лв. (хиляда лева), представляваща разноски за въззивното
производство.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ искането на Г.Я.К., ЕГН **********, за разсрочване изпълнението по реда на
чл. 241 ГПК, като недопустимо.
Решението подлежи на
касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.