РЕШЕНИЕ
гр. София, 10.09.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на двадесет и първи юни две хиляди и деветнадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. ПЛАМЕН ГЕНЕВ
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 16822 по описа за 2018 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение № 422699 от 05.06.2018 г., постановено
по гр. дело № 59208/2015 г. по описа на СРС, І ГО,30 ти състав, са частично са
уважени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу ответниците Н.В.А. и К.А.А. пасивно субективно и кумулативно обективно съединените
положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД и е признато за установено, че ответниците
дължат на ищеца разделно следните суми: Н.В.А. сумата от 1462,39лв. - главница,
представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от
м.10.2012г. до м.07.2014 г. и 95,26лв. законна лихва за забава от 30.11.2012г.
до 13.02.2015г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК - 26.02.2015г. до окончателното изплащане на сумите, от които платени са 11
лв. и К.А.А. - сумата от 1462,39лв. - главница, представляваща стойност на незаплатена
топлинна енергия за периода от м. 10.2012г. до м.07.2014 г. и 95,26лв. законна
лихва за забава от 30.11.2012г. до 13.02.2015г., ведно със законната лихва
върху главницата от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 от ГПК 26.02.2015г. до окончателното изплащане на
сумите, от които платени са 11 лв. За разликата над уважените размери до
пълните предявени размери субективно и кумулативно обективно съединените
положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са били отхвърлени. Със
същото решение ответниците са осъдени да заплатят на ищеца на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК сумата от по 373,17 лв., представляващи
разноски по делото.
Срещу така постановеното решение, в
частта, с която пасивно субективно и кумулативно обективно съединените установителни
искове са били отхвърлени е постъпила въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД с оплаквания
за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния
съд нарушения на материалния закон и необоснованост. Изтъква, че необосновано
първоинстанционният съд е зачел, че с представения от ответниците фискален бон
са били заплатени суми по настоящето делото, доколкото извършеното плащане
касаело гр.д. № 15091/2017 г. по описа на СРС, 57 състав. Моли съдът да отмени
обжалваното решение и уважи до пълния им размер предявените установителни
искове, както и да присъди направените по делото разноски.
Въззиваемите ответници Н.В.А. и К.А.А. не са подали в законоустановения срок отговор на въззивната
жалба. В съдебно заседание чрез пълномощника си – адв. Янев оспорват жалбата.
Решението в частта, с която пасивно
субективно и кумулативно обективно съединените установителни искове са били
частично уважени не е обжалвано от ответниците и е влязло в законна сила.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна
такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неснователна по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни
констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания,
съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия
и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение
той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните
изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към
мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в
настоящия съдебен акт.
По конкретно
наведени доводи във въззивната жалба, съдът намира следното:
В конкретния случай ищецът още с молба
от 03.05.2018 г. подадена до СРС е възразил, че с представения от ответниците
фискален бон от 05.12.2016 г., с което същите са заплатили в полза на „Т.С.”
ЕАД сумата от общо 1100,00 лв., са заплатени други задължения, касаещи такива
по гр.д. № 15091/2017 г. по описа на
СРС, 57 състав, но не е ангажирал никакви доказателства в тази насока. Не е
поискал своевременно с цитираната молба от 03.05.2018 г. допускането на ССчЕ,
поради което и искането му в тази насока, направено за първи път едва с въззивната
жалба е преклудирано по смисъла на чл. 266, ал. 1 ГПК. Нещо повече, оспорването
за постъпилото плащане, аргументирано с твърдение, че същото касае задължение
във връзка с производство по гр.д. №
15091/2017 г. по описа на СРС, 57 състав е логически изключено, тъй като фискалния
бон е с дата на издаване 05.12.2016 г., което
предшества образуването на гр.д. № 15091/2017
г. по описа на СРС, 57 състав. Ето защо извода на първоинстанционния съд,
че с представения фискален бон от 05.12.2016 г., с което същите са заплатили в
полза на „Т.С.” ЕАД сумата от общо 1100,00 лв. са погасени задължения, касаещи задължения за процесния период е обоснован.
Доколкото във въззивната жалба липсват
други конкретни оплаквания и поради съвпадане на крайните изводи обжалваното
решение следва да бъде потвърдено изцяло.
При този изход на спора в полза на въззиваемите
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК следва да се присъдят разноски
за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 400,00 лв.
С оглед на
цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по
правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 422699
от 05.06.2018 г., постановено по гр. дело № 59208/2015
г. по описа на СРС, І ГО,30 ти състав в обжалваната част.
ОСЪЖДА „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ********** да заплати на Н.В.А.,
с ЕГН ********** и на К.А.А. с ЕГН **********, двамата с адрес: *** на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от 400,00 лв.,
представлявящя разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО в необжалваната част е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: