Р
Е Ш Е Н И Е
гр.София,06.12.2019 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско
отделение, ІІ-В въззивен
състав
в публичното
заседание на тринадесети ноември
през две хиляди и
деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл.с-я РОСИ МИХАЙЛОВА
при секретаря
Антоанета Луканова
и прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 13143 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Агенция “П.И.” /АПИ/,
ответник пред СРС, срещу решението № 441536 от 02.07.2018 г. по гр. дело № 6076
по описа за 2017 г. на Софийския районен съд, ГО, 70- ти състав, с което жалбоподателят
е осъден да заплати на З. „Б.В.И.г.“ АД на осн. чл.
411, КЗ във вр. с чл. 49 ЗЗД сумата 960,81 лв., ведно със законната лихва от
30.01.2017 г. до окончателното изплащане, както и сумата 870 лв. – разноски по
делото. Решението се обжалва и в частта, в която е отхвърлен обратния иск срещу „И.“ ЕООД с правно основание чл.92,
ал.1 ЗЗД.
В жалбата се твърди, че
решението е неправилно, незаконосъобразно и необосновано;
същото било постановено в нарушение на материалния закон и при неизяснена
фактическа обстановка. СРС приел за доказано,
че щетите по процесния автомобил
са вследствие на попадане на
дупка на пътното платно, като не бил
изяснен по безспорен начин механизма на ПТП. Сочи се, че
за тези обстоятелства
липсвал протокол за ПТП, издаден от компетентен държавен орган. Пострадалият бил представил само декларация за настъпване
на застрахователно събитие. В развилата се пред застрахователя
/ищец пред СРС/ процедура не било
изяснено точното място на произшествието;
„препятствието“ не било индивидуализирано с размери и особености. Съдът се бил
позовал на частни свидетелстващи документи, представени от ищеца, които
не се ползвали
с материална доказателствена
сила. Посочените в тях обстоятелства не се потвърждавали
от показанията на свидетеля. Показанията
на свидетелите били противоречиви. Твърди, че в случая
било налице „предвидимо препятствие“ по смисъла на чл.20, ал.2 ЗДвП; участъкът бил обозначен по
реда на чл.165 ЗДвП и чл.13 ЗДвП. Длъжностното лице не било посетило
местопроизшествието, а представеният от ищеца снимков материал не бил годно
веществено доказателство. Заключението на САТЕ също не било годно
доказателство, защото било изготвено на база представени от ищеца
доказателства. Затова не можело да се приеме, че ПТП е настъпило при твърдените
в исковата молба, обстоятелства. Сочи, че не били налице предпоставките за
плащане на обезщетение. Водачът не бил тестван за алкохол, а можело да е бил
под въздействието на упойващи вещества по време на ПТП. Застрахователят не бил
събрал доказателства дали водачът не е причинил вредите умишлено, респ. дали е
нарушил технологични правила. Не били обсъдени и другите предпоставки по ОУ за
отказване плащането на обезщетение. Освен това увреденото МПС не било
застрахована по конкретния риск „гуми“; това било отбелязано изрично.
Същевременно сочи, че представените от ищеца ОУ не били относими
към процесния случай. Не били налице предпоставките
на чл.49 и чл.50 ЗЗД, защото не било доказано, че вредите се дължат на
обективно свойство на вещта, без връзка с виновно поведение на определен
субект. Като краен извод намира, че не били налице предпоставките на чл.410 КЗ вр. с чл.49 ЗЗД за
уважаване на претенциите. Освен това отговорността следвало да се носи от
третото лице помагач, с което въззивникът /ответник
пред СРС/ имал сключен договор за поддръжка на процесния
участък от пътя.
Иска се въззивния съд да отмени обжалваното
решение и да отхвърли изцяло предявения иск, както и да му присъди направените
разноски.
Въззиваемата страна – З. „Б.В.И.г.“ АД, ищец пред СРС е депозирал
отговор, с който се оспорва жалбата и иска съда да я остави без
уважение, а обжалваното с нея решение –да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно. Сочи, че СРС правилно бил кредитирал събраните по делото
доказателства, които обсъдил с ОУ на дружеството-застраховател. Последните
допускали вместо протокол за ПТП да бъде депозирана декларация от
застрахованото лице. Представените по делото ОУ били относими
към конкретното застрахователно правоотношение, което било сключено за периода
15.01.2016 г.- 15.01.2017 г. Не били налице твърдените противоречия в
показанията на свидетелите; същите били ясни и конкретни. Процедурата по
изплащане на обезщетението била спазена от застрахователя. Механизмът на ПТП се
потвърждавал и от заключението на САТЕ. Налице бил покрит застрахователен риск.
Не било установено съпричиняване от страна на водача.
ПТП се дължало на виновното бездействие на ответника АПИ. Претендира разноски-юриск. възнаграждение в размер на 360 лв.
Въззиваемата страна „И.“ ЕООД, трето лице помагач
на страната на ответника /пред
СРС/, е депозирал отговор, в който излага становище за неоснователност на въззивната жалба
в частта, в която е отхвърлен обратния иск. Сочи, че
участъка от пътя на който
било станало процесното ПТП в момента на осъществяването му, се поддържало
от ДЗЗД „Б.****“ съгласно договор за
обществена поръчка от 12.09.2015 г., с което дружество, въззиваемият „И.“ ЕООД бил съдружник в ДЗЗД. Наред с това сочи, че дружеството можело да
извършва ремонти само, ако са му възложени от АПИ. Затова отговорността се
носело от АПИ.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
По допустимостта на жалбата:
За обжалваното решение въззивникът
е бил уведомен на 10.07.2018 г.
Жалбата е подадена на 16.07.2018 г., т.е. в срока
по чл. 259, ал. 1 ГПК.
С обжалваното решение са уважени претенциите по
чл.411 КЗ вр. с чл.49 ЗЗД срещу въззивника-ответник
пред СРС и е бил отхвърлен предявеният от него иск по чл.92,ал.1 ЗЗД като
неоснователен; следователно е налице правен интерес от обжалване.
Налага се извод, че въззивната
жалба е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо.
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС
е приел, че е осъществен фактическия състав на чл.411 КЗ. За ангажиране
отговорността на ответника по чл.49 ЗЗД не било необходимо доказване на
конкретни служители, виновното поведение на които било станало причина за
вредоносния резултат. Съгласно чл.19, ал.1,т.1 и чл.30,ал.1 ЗП на АПИ било
възложено задължението за управление, изграждане, ремонт и поддържане на
републиканските пътища. А по силата на чл.48, ал.1,т.1 ППЗП и поддръжката на
републиканските пътища извън урбанизираните територии, както и платната за
движение на републиканските пътища в границите на селата и селищните
образувания. Предвид легалната дефиниция на понятията “поддържане на пътищата” и
“ремонт на пътищата” в параграф 1 от ДР на ЗП – вмененото с горецитираната
норма задължение за АПИ се изразявало в извършването на дейност по осигуряване
на необходимите условия за непрекъснато, безопасно и удобно движение през
цялата година, дейност по възстановяване и подобряване на транспортно – експлоатационните качества на
пътищата и привеждането им в съответствие с изискванията на движението. СРС е
приел, че по безспорен начин по делото се установило, че процесното
ПТП е настъпило в резултат наличието на неотремонтирана,
необезопасена и необозначена дупка на пътното платно по Околовръстен път - София,
при с.Казичене, задължението за поддръжка и ремонт на пътното платно на който
по горните доводи на съда към датата на ПТП нормативно било възложено на АПИ.
Неизпълнението на цитираното законово задължение от отговорните служители в
агенцията, представлява противоправно и виновно, във връзка с чл. 45, ал. 2 ЗЗД,
поведение при изпълнение на възложената им работа, което във връзка със
събраните гласни доказателства и заключението по изслушаната САТЕ, било в
причинна връзка с настъпилите щети на застрахованото имущество, предвид на
което, съдът е приел за доказан по делото фактическия състав на нормата на чл.
411 КЗ, вр. чл. 49 ЗЗД. Относно размера за който е
бил доказан така предявеният иск, СРС е приел, че обхватът на регресното право на застрахователя зависи от размера на
застрахователното обезщетение, което застрахователят е платил на застрахования,
както и от размера на обезщетението,
което третото лице дължи на застрахования. Отговорният по чл. 49 ЗЗД дължал
поправяне на действителните щети, размерът на които според заключението по
изслушаната САТЕ възлизал на 991.87 лева. Последният бил по-голям от размера на
изплатеното от застрахователя обезщетение от 960.81 лева. Затова регресното право на ищеца възниквало за по-малката от двете
суми от 960.81 лева и претенцията на ищеца –застраховател е приета за
основателна за пълния претендиран размер от 960.81
лева. Ответникът, комуто била доказателствена тежест
по делото, не събрал доказателства да е
погасил вземането на ищеца в размер на 960.81 лева. Затова претенцията на ищеца
била основателна, а искът по чл. 411 КЗ, вр. чл. 49 ЗЗД следвало да бъде изцяло уважен. Следвало да се уважи и претенцията на ищеца
за присъждане на законна лихва от депозирането на исковата молба в съда на
30.11.2017г. до окончателното погасяване.
По доводите във въззивната жалба:
Неоснователно е възражението на въззивника за недоказаност на обстоятелството, че процесното ПТП е настъпило вследствие на необезопасена и
необозначена дупка на пътното платно на републикански път. Това обстоятелство
се доказва от показанията на свидетелите Е.и Х., чийто впечатления са
непосредствени, както и от заключението на САТЕ /отговор на въпрос № 2, л.148/.
От последното се установява и причинната връзка между този механизъм
и настъпилите вреди на автомобила. Не се доказва
настъпилото ПТП да е съпричинено от водача на застрахованото
МПС, тъй като дупката на пътното
платно е била необозначена, а ответникът, чиято е тежестта, не доказва, че
същата е била видима за водача
и, че е било възможно да бъде
заобиколена. Следва да се има предвид и, че увреденото МПС е товарен автомобил с полуремарке, т.е. е по-трудно маневрен. От показанията на
свидетелите се установи, че водачът на МПС се е опитал да предотврати
навлизането в необезопасената дупка на пътното платно, но това е било
невъзможно, защото е имало „серия от дупки“…“там буквално не можеше да се стои
на седалките“. Управлявал е МПС със
съобразена скорост- 50/60 км/ч. като се е съобразил с това, че кара 22 тона
месо-„с 22 това товар на този участък не може да се кара с повече“. Камионът е преминал, но ремаркето е попаднала
в дупката. МПС се е поддържало редовно технически; касае се до МПС, което
извършва международни превози, в случая от Испания до България „шефът поддържа
автомобилите в добро състояние и с гуми съобразно сезона“.
Правилно СРС е приел, че се e реализирал покрит по застраховката риск от
увреждане. Доводите на въззивника, че е налице
изключен риск поради употреба на алкохол от водача, респ.умишлени действия и
др. са недоказани и голословни. Следва да се добави и, че АПИ не е страна по
застрахователното правоотношение и не може да релевира
възраженията, които има застрахователя по договора.
Въззивната инстанция споделя мотивите на СРС по иска по
чл.411 КЗ вр. с чл.49 ЗЗД, поради което на основание
чл.272 ГПК препраща към тях.
Решението в тази му част като правилно ще следва да бъде потвърдено.
По обратния иск:
СРС е отхвърлил същия като е посочил, че от
ответника не е представено приложение № 1, представляващо неразделна част от
договора и уреждащо задълженията на изпълнителя. Не били представени и
визираните в чл.5 от договора за обществена поръчка задания.
Действително, това приложение № 1 е описано в
чл.1 от договора и същото следва да съдържа описание на
пътищата-местонахождение, технически характеристики и др./виж л.67 по делото
пред СРС/. Настоящата инстанция констатира, че не са представени и останалите
приложения, представляващи неразделна част от договора на който се позовава въззивника/виж л.82/. Представени са документи, които съдът
предполага, че са тези по участие на ДЗЗД в процедурата по възлагане на обществена
поръчка.
При това положение правилно СРС е отхвърлил
предявеният обратен иск по чл.92 ЗЗД. Решението и в тази му част ще следва
да бъде потвърдено.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора обжалваното решение е
правилно и в частта за разноските.
Пред въззивната инстанция:
На въззивника разноски
не се следват.
Въззиваемият З. „Б.В.И.г.“ АД, ищец пред СРС, има право на разноски и такива се претендират в
размер на 360 лв.-юриск.възнаграждение.
Въззиваемата страна „И.“ ЕООД, трето
лице помагач на страната на
ответника /пред СРС/, не
претендира разноски, а и такива по арг. от чл.78,
ал.10 ГПК не му се следват.
ВОДИМ ОТ ГОРНОТО, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението № 441536 от 02.07.2018 г. по гр.
дело № 6076 по описа за 2017 г. на Софийския районен съд, ГО, 70- ти състав, изцяло.
ОСЪЖДА Агенция “П.И.”,
със седалище и адрес на управление:*** и адрес за кореспонденция: гр.София,
бул.“Цар Борис III“ № *****, да заплати на З. „Б.В.И.г.“
АД, ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление:***, пл.“*******, сумата в размер на 360 лв.-юриск.възнаграждение пред въвзивната
инстанция.
РЕШЕНИЕТО е постановено при
участието на „И.“
ЕООД, трето лице помагач на страната
на ответника/пред СРС/- Агенция “П.И.”.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на КАСАЦИОННО обжалване, арг. от
чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: