Р Е Ш Е Н И
Е № 357
Гр. Стара Загора, 28.09.2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Старозагорският
административен съд в публично съдебно заседание на деветнадесети
септември през две хиляди двадесет и втора година, осми състав:
СЪДИЯ: ДАРИНА ДРАГНЕВА
при секретаря Ива Атанасова
като разгледа докладваното от съдия Дарина
Драгнева адм. дело № 409 по описа за 2022г.,
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл.268
и сл. от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/, образувано по
жалбата на А.С.А. в
качеството му на ЕТ „Р. К. – 90 – А.А.“, със седалище и адрес на управление гр.
Стара Загора, ул. „Хаджи Димитър Асенов“ № 130, магазин 1, срещу Решение №132/12.04.2022г.
на Директора на ТД на НАП – Пловдив с правно основание чл.267 ал.2 т.5 от ДОПК
за оставяне без уважение на жалбата длъжника- настоящ жалбоподател, срещу
Разпореждане изх. № С220024-137-0003178/14.03.2022г., на старши публичен
изпълнител при ТД на НАП Пловдив, офис Стара Загора, с което не се прекратява
поради изтекла давност събирането на вземания в размер на 1673.06лв,
представляващи лихва върху главница - задължение по ЗДДС за месец 02.2011г за
периода от 01.01.2012г до 31.12.2012г. Задължението по ЗДДС за данъчен период
месец 02.2011г е платено на 10.06.2021г, ведно с лихвата върху главницата,
която е изтекла за периода от 15.03.2011г до 31.12.2011г, но към датата на
плащането – 10.06.2021г са останали не погасени, чрез плащане или по давност
публични задължения за лихви в посочения размер и период.
За да остави без уважение жалбата Директора на ТД НАП Пловдив се е
позовал на факта, че главницата за 02.2011г е погасена, чрез плащане, а не по
давност, поради което не се прилага правилото на чл.119 от ЗЗД, а именно с
погасяване по давност на главното задължение се погасяват и произтичащите от
него вземания, независимо, че за тях давността не е изтекла. В решението си
Директора на ТД на НАП се позовава и на датите, на които са налагани
обезпечителни мерки в периода от 01.01.2012г до 10.06.2021г, за да обоснове
тезата, че на основание чл.172 ал.1 т.5 от ДОПК е спрян и краткия,
изпълнителски давностен срок от пет години по чл.171 ал.1 от ДОПОК, с изтичане
на който се преустановява правото на принудително изпълнение.
В заключение и във връзка с начина
на погасяване на главницата, чрез плащане, ответника посочва, че липсва
възражение по чл.171 ал.1 от ДОПК по отношение на главното задължение, поради
което не може да се разглежда и възражение за давност по отношение на
произтичащите от това задължение лихви.
С жалбата се твърди, че решението е
незаконосъобразно, както и че длъжникът по изпълнителното дело, образувано въз
основа на влязъл в сила ревизионен акт, установяващ задължението за ДДС за
данъчен период 02.0211г, / относимо към казуса/, многократно се е позовавал на
изтекъл давностен срок по чл.171 ал.1 от ДОПК касателно всички установени с
ревизионния акт публични задължения за данъци и лихви върху тях. Поддържа, че
към 22.02.2022г – датата на възражението е изтекъл 10годишния преклузивен срок по чл.171 ал.2 от ДОПК. Иска от съда да
бъде отменено решението на Директор ТД НАП Пловдив и потвърденото с него
разпореждане като преписката се върне на публичния изпълнител с указания за отписване на
вземането за лихви за посочения период и размер.
Ответника Директор ТД НАП Пловдив,
чрез процесуалния си представител поддържа, че приложение намират правните
норми, уреждащи начина на погасяване на главницата, а именно, чрез плащане,
поради което фикцията на чл.119 ЗЗД не намира приложение и като се има предвид
спирането на давността по чл.171 ал.1 от ДОПК, съгласно чл.172 ал.1 т.5 от
същия Кодекс да се отхвърли жалбата като неоснователна. Претендира
възнаграждение за юрисконсулт в размер на 200лв, съгласно представен към
писмено становище по същество списък на разноските.
Административен съд Стара Загора като взе
предвид доводите на страните, съобразно доказателствата и закона, намира за
установено следното:
Жалбата е допустима на основание чл. 268 от ДОПК като подадена срещу
решение постановено на основание чл.267 ал.2 т.5 от ДОПК и от длъжника по
изпълнителното дело, без данни за датата на връчване на обжалваното решение.
Разгледана по същество е неоснователна.
Спор по фактите липсва, тъй като
служебно известно е на съда, че преди 22.02.2022г жалбоподателя-длъжник и релевирал възражение за изтекла давност, както по чл.171
ал.1, така и по чл.171 ал.2 от ДОПК, но в оспореното по настоящото съдебно
производство Решение №132/12.04.2022г на Директор ТД на НАП Пловдив довода, че
главницата по ЗДДС за 02.2011г не е била предмет на възражение за давност няма
правно значение и е наведен с оглед на начина на нейното погасяване, а именно,
чрез плащане – чл.168 т.1 от ДОПК. Ответника е заключил правно, че след като
главницата не е погасена по давност, а чрез плащане, то не може да се обсъжда
възражение за давност с предмет лихвите, които я следват, но въпреки това е
разгледал тъкмо основателността на подаденото на 22.02.2022г възражение по
смисъла на чл.171 от ДОПК. В отговор на жалбата и за изясняване на правната
норма на чл.171 от ДОПК следва да се каже, че на основание чл.175 от ДОПК за
неплатените в срок публични задължения се дължи лихва в размер определен в съответния закон. Данъците са
публични държавни вземания, поради което и с разпоредбата на 162 ал.2 т.1 вр. с
т.9 от ДОПК законодателя е квалифицирал лихвите, които се дължат по силата на
чл.175 от ДОПК като публични държавни вземания. Оттук и за тях се прилагат
разпоредбите на чл.171 и сл. от ДОПК, уреждащи института на давността –
изпълнителска и абсолютна, материална. Общото правило на чл.119 от ЗЗД, а
именно, че с погасяване на главното задължение се погасяват и тези вземания,
които произтичат от него, независимо че за тях не е изтекъл давностен срок,
намира приложение тогава, когато главното публично задължение е погасено по
давност. Лихвата, по аргумент от чл.175 от ДОПК се дължи за неплатените в
законоустановените срокове публични задължение, което означава, че тя е изискуема
от деня, следващ падежа и от този момент, но съгласно правилата на ДОПК започва
да тече давностния срок. Лихва се дължи за всеки ден
на забава, поради което правилно в решението на ответника е посочено, че за
изтеклата през период 2012г лихва, давността започва да тече от 01.01.2013г и
съответно абсолютната давност по чл.171 ал.2 от ДОПК ще изтече на 01.01.2023г,
но този въпрос вече няма правно значение, тъй като главното задължение за месец
02.2011г е платено на 09.06.2021г тоест преди да изтече 10-годишния срок, с
изтичането на който по силата на закона същото би било погасено по давност и
този факт би довел прилагане на фикцията по чл.119 от ЗЗД. В настоящия случай
обаче главницата е погасена, чрез плащане на 09.06.2021г, преди края на срока
по чл.171 ал.2 от ДОПК – 01.01.2022г, тъй като ДДС се плаща в месеца, следващ
датата на неговото начисляване, и съответно давността тече от първи януари на
следващата година тоест от 01.01.2012г и изтича на 01.01.2022г. След като на
датата на плащането / най-късно/ не е изтекла 10г давност, нито е направено
възражение за изтекла 5годишна давност, нито се установява да е изтекла в
случая, а е извършено плащане / независимо, дали доброволно или чрез
осребряване, което следва от изброяването на способите за погасяване/, то
трябва да се прецени лихвите за кои периоди са погасени по давност към
09.06.2021г, за да се счита, че възражението има действие спрямо тях. Това правно разрешение следва точно по
аргумент от правната норма, съдържаща се в текста на чл.119 от ЗЗД –
акцесорните задължения се погасяват по давност на датата, на която по давност
са погасени и главните, от които произтичат. В противен случай се погасяват по
давност с изтичане на давностния срок, който започва
да тече от всеки ден на забава да се плати главното задължение. Ето защо лихвите
се начисляват до 09.06.2021г, но изтеклите до този момент, не платени
задължения за лихви, за които не са изтекли давностните срокове се дължат. Пет
годишния срок за лихвите, които са текли през 2012г започва да тече на
01.01.2013г и изтича на 01.01.2018г, поради което възражението, че са погасени
по давност би било основателно, ако не са налагани обезпечителните мерки,
посочени в разпореждането на публичния изпълнител, съответно в решението на
ответника, за които са приложени и съответните копия от съобщенията за тяхното
налагане. Само за яснота – мерките се налагат с вписване на възбраните, с
получаване на запорните съобщения от банките или
най-общо в момента, в който до лицето, длъжно да ги изпълни постъпи
постановлението за тяхното налагане. След като на 09.04.2015г и на 06.07.2015г
са връчвани запорни съобщения, а наложените с тяхното връчване мерки не са
отменени, то се налага извод, че на 09.05.2015г е спряла давността по чл.171
ал.1 от ДОПК и не е продължила да тече. На 12.10.2017г отново е наложен запор
върху вземане от трето задължено лице – работодател, на 23.05.2019г също е наложен запор върху вземания от НОИ, а през
2020г е наложена възбрана на 24.09.2020г, то се налага извода, че за давността
за лихвите, чийто давностен срок изтича най-рано / тези за 2012г/ не е
основателно възражението с правно основание чл.171 ал.1 от ДОПК. Следва да се
каже още, че давността е санкция за бездействащия кредитор, което е потвърдено
в чл.119 от ЗЗЗД, но в случая давност не
е погасила главното задължение за 02.2011г, поради което с извършеното плащане
не са погасени акцесорните задължения. Спрямо тях не е изтекла нито пет
годишната, поради нейното спиране преди 01.01.2018г, нито 10годишната
абсолютна, която за лихвите, начислени през 2012г ще изтече на 01.01.2023г. и
тогава и без възражение публичния изпълнител ще следва да отпише част от
коментираното в настоящия казус задължение. Възнаграждение за юрисконсулт в
размер на 200лв е прекомерно спрямо липсата на фактическа и правна сложност по
делото и изчерпването на спора до вярното прочитане на правната норма и нейното
приложение при постановяване на оспореното решение.
Водим от горното основание чл.268 от ДОПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на А.С.А. в качеството му ЕТ „Р. К. – 90 – А.А.“
ЕИК ********* против Решение № 132/12.04.2022г на Директор ТД НАП Пловдив.
ОСЪЖДА ЕТ „Р. К.-90-А.А.“ ЕИК ********* да заплати на
Национална агенция по приходите сумата от 100лв. /сто/, представляваща
възнаграждение за юрисконсулт.
Решението не подлежи на обжалване.
СЪДИЯ: