№ 173
гр. Габрово, 21.09.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ГАБРОВО, СЪСТАВ II, в публично заседание на
четиринадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Кремена Големанова
Членове:Симона Миланези
Велемира Д.а
при участието на секретаря Ваня Д. Матеева
като разгледа докладваното от Кремена Големанова Въззивно гражданско
дело № 20234200500273 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца по делото срещу Решение №82/11.05.2023г.
по гр.д.№1058/2022г. по описа на РС Севлиево.
В жалбата се твърди, че решението на районния съд е необосновано,
незаконосъобразно и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените
правила. Изводът на първоинстанционния съд, че А. А. не се е явил на работа през два
последователни работни дни - 19.05. и 20.05.2022г., с оглед на което законосъобразно му е
наложено дисциплинарно наказание „уволнение" по чл.190, ал.1, т.2 от КТ бил направен в
противоречие с правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса, при
неправилна преценка на събраните по делото доказателства и в нарушение на материалния
закон. Работодателят - ОП „Гори и земи" гр.Севлиево" не бил установил, при условията на
пълно и главно доказване, че А. А. не се е явил на работа в продължение на два
последователни пълни работни дни.
По делото било установено и не се спорело от жалбоподателя, че е отсъствал от работа
след обяд на 19.05.2022г. и през целия ден - 20.05.2022г., тъй като пътувал до Румъния за
участие в състезание. По делото няма доказателство, че същият бил отсъствал от работа и не
е изпълнявал трудовите си задължения на 19.05.2022г. преди обяд, като изводът на районния
съд в обратния смисъл бил напълно произволен. Същевременно било безспорно, че
жалбоподателя е получил трудово възнаграждение за пълен отработен месец май 2022г.
Твърди се, че въз основа на събраните по делото доказателства не се установявало приетото
от съда, че преди обед на 19.05.2022г. жалбоподателя не се е явил на работа.
Видно от писмото на Главна дирекция „Гранична полиция" А. А. излязъл от РБългария
през ГКПП Русе в 15.09ч. на 19.05.2022г. Разстоянието от гр.Севлиево до гр.Русе е 150.9км ,
като въз основа на общодостъпни данни в интернет същото можело да бъде изминато за
около 2 часа- при средна скорост около 75км/ч и разрешена скорост извън населено място
до 90км/ч. Използвайки житейската логика и опитните правила, на които съдът сам се бил
позовал, за да стигне в гр.Русе в 15.09ч. жалбоподателят бил тръгнал от гр.Севлиево, където
е местоработата му след 12.30ч., т.е. в ранния след обяд. С оглед изложените данни,
1
следвало да се приеме, че ако е бил на работа до обяд на 19.05.2022г., А. е можело да
премине границата на ГКПП Русе на същия ден в 15.09ч.
Отсъствието на ищеца за един работен ден и половина, не се обхващало от нормата на
чл.190, ал.1, т.2 от КТ, а освен това в случая това отсъствие не било виновно. За пътуването
си до чужбина и отсъствието си на 20.05.2022г. ищецът уведомил всички служители на
общинското предприятие и изготвил молба за отпуск, но поради липсата на работодател,
обективно не е имало кой да издаде заповед за отпуск. Становището на районния съд, че при
липсата на директор на общинското предприятие, молбата за отпуск на А. следвало да бъде
подадена до Кмета на Община Севлиево, който е издавал заповеди за отпуск по предходни
негови молби, нямал правно основание, а почива на предположения. Действително
подаването на молба за отпуск само по себе си не представлява основателна причина за
неявяването на служителя на работа, но в конкретния случай този факт имал значение с
оглед извършване на преценка за наличие или липса на негово виновно поведение. Предвид
горното жалбоподателят твърди, че отсъствието му от работа на 19.05.2022г. след обяд и на
20.05.2022г. не е без основателни причини и не може да се третира като виновно нарушение
на трудовата дисциплина.
Освен това при налагане на дисциплинарното наказание не били взети предвид
тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено и поведението му,
каквито са изискванията на чл.189, ал.1 от КТ. Становището на районния съд, че след като в
чл.190, ал.1, т.2 от КТ законодателят е определил неявяването на работника или служителя
на работа в течение на два последователни дни за тежко, работодателят не е имал
задължение да прави преценка по чл.189, ал.1 от КТ, противоречало на закона и на
практиката на ВКС.
Необоснован и незаконосъобразен бил изводът на съда, че работодателят е спазил
императивната разпоредба на чл.193 от КТ. В конкретния случай, въпреки отправената
покана изх.№173/ 11.07.2022г., връчена на ищеца на същата дата, работодателят не му дал
реална възможност да представи обяснения, тъй като му определил срок за представяне на
същите до 17ч. на същия ден. Съдът неправилно приел, че даденият на ищеца срок за даване
на обяснения - до 17ч. на 11.07.2022г. е разумен.
Неправилен и необоснован бил и извода на съда, че дисциплинарното наказание е
наложено в двумесечния срок по чл.194, ал.1 от КТ.
Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да уважи
предявените искове, както и да присъди направените по делото разноски.
Ответникът оспорва въззивната жалба и моли съда да я остави без уважение. При
издаване на заповедта за уволнение работодателят бил изпълнил всички законови
изисквания. Моли съда потвърди обжалваното решение и да присъди и направените по
делото разноски.
Въззивният съд, като взе предвид събраните по делото доказателства и наведените от
страните доводи, прие за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и срещу акт, подлежащ на
обжалване. Предвид на това същата е процесуално допустима.
Постановеното от първоинстанционния съд решение е валидно и допустимо.
С обжалваното Решение №82/11.05.2023г. по гр.д.№1058/2022г. по описа на РС
Севлиево са отхвърлени предявените от жалбоподателя искове за признаване на
уволнението му за незаконосъобразно, за възстановяване на заеманата преди уволнението
длъжност и за заплащане на обезщетение за времето пред котето работника е останал без
работа, на осн. чл.225 КТ. С решението първоинстанционния съд е осъдил ищеца да заплати
на ответника и сумата от 1831,20лв.-разноски по делото.
Решението е обжалвано изцяло.
За да постанови решението си съдът е приел следното : не било спорно между
страните, че същите са били в трудово правоотношение, по силата на което ищецът заемал
длъжността "*** ОП „Гори и земи“ гр.Севлиево при ответника. Със заповед
№13/29.08.2022г. на ищеца, на основание чл.195 КТ във вр. с чл.188, т.3 във връзка с чл.187,
ал.1, т.8 и т.10 КТ във връзка с чл.190, ал.1, т.7 КТ във вр. с чл.187, ал.1, т.1, предл. 3 КТ на
ищеца е наложено дисциплинарно наказание " уволнение" за неявяване на работа в два
последователни дни. В мотивната част на заповедта били конкретизирани вида на
нарушенията, обстоятелствата, свързани с тях, дата на извършването им и нарушителя.
2
Заповедта е връчена на ищеца на 29.08.2022г., което обстоятелство е удостоверено с
подписа му.
По делото е представено искане за даване на обяснения с изх. №173/11.07.2022г., с
която на основание чл.193, ал.1 КТ са поискани писмени обяснения от ищеца относно
неявяване на работа на дати 19.05.2022г. и 20.05.2022г. По делото било представено
заявление от ищеца, адресирано до ответника, в което заявява, че срокът който му е даден за
писмени обяснения е прекалено кратък и в този срок е в невъзможност да изготви същите.
В обжалваното решение съдът приел, че посоченото в заповедта дисциплинарно
нарушение „неявяване на работа в два последователни дни, а именно работните дни в
периода 19.05.2022г. – 20.05.2022г. включително, е осъществено. Доколкото неявяването на
работа представлява отрицателен факт, който следва да бъде доказан от работодателя,
приложение намира приетото в ТР №6/15.06.2014г. по ТД №6/2013г. ОСГК ВКС, съгласно
което когато в тежест на страната е установяването на отрицателен факт, то тя може да
извърши това чрез съвкупност от положителни факти /индиции/, които са основа за
доказателствени изводи относно отрицателния факт. Видно от представената по делото
справка от МВР ГД „Гранична полиция“ било регистрирано излизане на ищеца А. А. А.
през ГКПП Дунав Мост на 19.05.2022г. в 15:09ч. и влизане на същия през същото ГКПП на
22.05.2022г. в 18:25ч. Посочената справка е официален свидетелстващ документ, който се
ползва с материална доказателствена сила, с оглед на което съдът приел, че ищецът е
напуснал пределите на Република България на тази дата в 15:09ч. и очевидно, не е
престирал труд на работното си място. Съдът не кредитирал показанията на свидетелката Я.,
в частта относно обстоятелството, че през май месец, преди пътуването си, ищецът
извършвал маркиране на дървета, доколкото показанията на свидетелката в тази част били
разнопосочни, непоследователни и не кореспондирали с останалите доказателства –
показанията на свидетеля М., приетите по делото писмени доказателства, отделно
свидетелката не си спомняла конкретни дати и не присъства на извършване на проверките
на сечища и маркиране. По отношение на представения по делото от ищеца технологичен
план, в който на ръка било написано, че е извършена проверка на сечището на 19.05.2022г. в
присъствие на В.М., съдът приел, че посоченото отразяване, доколкото е направено от самия
ищец, представлява в тази си част частен свидетелстващ документ, удостоверяващ изгодни
за издателя си факти, поради което не се ползва с доказателствена сила. Освен това
отразените в него факти, относно извършената проверка, не се установявали от дадените
свидетелски показания на свидетелката М., чийто подпис носи технологичният план,
доколкото същата заявила, че не си спомня за конкретния ден, като посочва, че подписва
документи за извършените проверки не на място в сечището, а в последващ момент.
Положеният подпис върху технологичния план от страна на свидетелката М. няма
удостоверителна стойност, доколкото същата не се явява длъжностно лице. От показанията
на свидетеля П. М. се установявало, че през месец май 2022г. не било извършвано
маркиране в подотдел 299Х в землището на с.Крушево, такова е било извършвано през
м.юни.
Освен това изложената от ищеца теза, че е напуснал страната след като е извършил
проверка на сечище не кореспондирали с изложените в исковата молба твърдения, че на
19.05.2022г. сутринта е извършил маркиране, а след обяд на същия ден извършил проверка
на сечище на „***“ ЕООД в с.Сенник, като копието на технологичния план, върху което
ищецът сам удостоверил, че е извършил проверка на сечището в с.Сенник е представен, след
като е била представена справка, видно от която ищецът е напуснал пределите на страната в
ранния следобед на този ден. Наличието на констативни протоколи по образец за
извършване проверка на сечища, изготвени от ищеца по повод извършени проверки на
сечището на други дати, липсата на такива протоколи за процесната дата - 19.05.2022г.,
свидетелските показания на свидетеля М., наличието на официален свидетелстващ документ
за напускането на страната на ищеца на тази дата, както и правилата на житейската логика и
опитните правила, че за да достигне ГКПП Русе от работното си място, на ищеца са
необходими около три часа, създавали достатъчно взаимосвързани индиции, установяващи
по несъмнен начин неявяването му на работа на 19.05.2022г.
По отношение на отсъствието на ищеца на дата 20.05.2022г., ищецът твърди, че
уведомил всички служители за пътуването си и изготвил молба за отпуск, но по делото не
били представени писмени доказателства такъв отпуск да е бил разрешен от работодателя.
След като не е спорно между страните, че ищецът не се е явил на работа на посочената дата
– 20.05.2022 г., същото се установява и от представената справка от Гранична полиция и
предвид твърдението на ищеца, че е бил в отпуск, съдът счел, че доказателствената тежест
3
да установи този факт е негова. Платеният годишен отпуск се ползва от
работника/служителя с писмено разрешение от работодателя, т.е. работникът/служителят
може да започне ползването на този отпуск само след достигането до него на изявление за
разрешение на работодателя, изразено писмено. Неявяването на работа на
работника/служителя в периода, за който е отправил до работодателя искане за отпуск, без
такъв да му е бил разрешен по посочения начин, съставлява дисциплинарно нарушение,
предвидено в чл.187, т.1 от КТ, за каквото може да се наложи и наказание дисциплинарно
уволнение.
В настоящия случай, ищецът е изпълнявал длъжността „***“ на ОП, като при липса на
лице изпълняващо длъжността „директор“ ползването на платен годишен отпуск е следвало
бъде разрешението от кмета.
Съгласно чл.190 КТ дисциплинарното наказание "уволнение" се налага за тежки
нарушения на трудовата дисциплина, като в първите шест точки на ал.1 са посочени
нарушенията, които законодателят счита тежки. В случая бил доказан фактическият състав
на дисциплинарното нарушение, за което е наложено наказанието. По делото нямало
доказателства, че нарушението на трудовата дисциплина не може да се вмени във вина на
ищеца. предвид изложеното по-згоре първоинстанционният съд приел, че от обективна и
субективна страна ищецът е осъществил соченото дисциплинарно нарушение, което с оглед
своята тежест и значимостта на неизпълненото трудово задължение, както и с оглед
отговорната му позиция в предприятието – *** било достатъчно, за да обоснове наложеното
от работодателя наказание "уволнение".
Съдът приел за неоснователно възражението на ищцовата страна, че процесната
заповед за налагане на дисциплинарно наказание е издадена след изтичане на
законоустановения двумесечен срок по чл.194, ал.1, пр.1 КТ. В разглеждания случай следва
да се приеме, че по отношение на визираното в процесната заповед дисциплинарно
нарушение двумесечният срок по чл.194, ал.1 КТ е започнал да тече на 07.07.2022г. и изтича
на 07.09.2022г. След тази дата следва да се прибавят и 44 календарни дни - отпуск поради
временна неработоспособност. Като краен резултат срокът по чл.194, ал.1, пр.2 КТ не е
изтекъл към датата на връчване на заповедта – 29.08.2022г. Дори и да се приемело, че
работодателят е разбрал незабавно за дисциплинарното нарушение, след прибавяне на
дните, в които ищецът е бил в отпуск поради временна нетрудоспособност към релевантния
двумесечен срок, последният не е изтекъл и от 20.05.2022г. към датата на връчване на
заповедта – 29.08.2022г.
В настоящия случай поканата за даване на писмени обяснения по повод описаното в
нея нарушение на трудовата дисциплина е връчена на 11.07.2022г., като е предоставен срок
на ищеца за писмени обяснения до 17:00ч. на същата дата. Със Заявление от 11.07.2022г.,
ищецът А. е посочил, че срокът, който му е даден за писмени обяснения е прекалено кратък
и в този срок не може да изготви същите. Съдът приел, че предоставеният срок в случая се
явява разумен, доколкото се касае за едно дисциплинарно нарушение, извършено в
неотдалечен период от време – около два месеца, като за посоченото време ищецът е имал
реална възможност да даде писмени обяснения, както относно твърденията си, че е
престирал труд на посочените дати, така и че е подал молба за използване на платен отпуск.
Въззивният съд намира следното :
Безспорно е, че страните по делото са били в трудово правоотношение, по силата на
което ищецът заемал длъжността "*** ОП „Гори и земи“ гр.Севлиево при ответника.
Със заповед №13/29.08.2022г. на ищеца, на основание чл.195 КТ във вр. с чл.188, т.3
във връзка с чл.187, ал.1, т.8 и т.10 КТ във връзка с чл.190, ал.1, т.7 КТ във вр. с чл.187, ал.1,
т.1, предл. 3 КТ на ищеца е наложено дисциплинарно наказание " уволнение" за неявяване
на работа в два последователни дни. В мотивната част на заповедта са описани вида на
нарушенията, обстоятелствата, свързани с тях, дата на извършването им и нарушителя.
Заповедта е връчена на ищеца на 29.08.2022г., което обстоятелство е удостоверено с
подписа му.
Във връзка с налагане на дисциплинарното наказание „уволнение“ до работника е
отправено искане за даване на обяснения с изх. №173/11.07.2022г., с което на основание
чл.193, ал.1 КТ са поискани писмени обяснения от ищеца относно неявяване на работа на
дати 19.05.2022г. и 20.05.2022г. Работодателят определил срок за даване на обяснение до
17ч. на 11.07.2022г. (работодателя е поискал от жалбоподател да даде обяснения дали на
19.05 и 20.05.2022г. се е явил на работа или не и по какви причини не се е явил. Съдът
4
намира, че първоинстанционния съд правилно е приел, че за даване на обяснение дали на
посочените дати лицето е било на работа или не, не е необходим по-дълъг срок от дадения
от работодателя, поради счита, че срок – до края на работния ден е адекватен и разумен.
Въззивният съд намира за правилен извода, на районния, че по делото е доказано
обстоятелството, че в два последователни дни – на 19.05.2022г.- и на 20.-05.2022г. ищеца не
се е явил на работа.
Безспорно е, че ищецът не е престирал труд следобеда на 19.05.2022г., тъй като по
делото е безспорно установено, че на същата дата в 15.09ч. е напуснал пределите на
РБългария през ГКПП Русе Дунав мост, т.е. не е възможно по същото време да е на работа и
да престира труд.
В исковата молба жалбоподателя– ищец твърди, че е полагал труд през целия ден на
19.05.2022г., а същевременно в жалбата променя съществено твърденията си в тази насока.
Това процесуално поведение на ищеца, съотнесено към липсата на каквито и да било
доказателства, че преди обед на 19.05.2022г. се е явил на работа следва да се тълкуват в
подкрепа на извода на първоинстанционния съд, че лицето е отсъствало от работа на
19.05.2022г. Следва да се допълни и че за да премине държавната граница в 15ч. ищецът е
тръгнал от местоживеенето си – в гр.В.Търново не по-късно от 12-12,30ч., като при това
положение дори и да се приеме, че е отишъл на работа в гр.Севлиево и се е върнал до
гр.В.Търново, то същият е бил на работното си място за не повече от един час, което в
никакъв случай не може да се приеме за престиране на труд в съответния работен ден. В
тази връзка е без значение дали автомобил собственост на ищеца или на член от
семейството му е бил засечен от камерите за пътен контрол на АПИ на посочената дата. Все
пак за пълнота следва да се посочи, че от това, че такъв автомобил е преминал не следва, че е
бил управляван от ищеца, нито че същият ако е бил в съответното МПС е отишъл на работа,
а не на друго място. В настоящия случай от страна на работодателя се представиха
достатъчно убедителни доказателства, че на 19.05.2022г. жалбоподателя не се е явил на
работа, които не са оборени от работника. Следва да се допълни и че от събраните по делото
доказателства не се установява на 19.05.2022г. А. да е извършил маркиране в отдел 299Х в
землището на с.Крушево, каквото твърдение е наведено в исковата молба. Напротив по
делото е установено, че през м.май не е извършвано маркиране в посочения отдел в землище
Крушево, а такова е извършено през м.юни 2022г.
Жалбоподателят не спори, че на 20.05.2022г. не е бил на работа, а това обстоятелство
се установява и от справката от Гранична полиция. Не се доказва твърдението му, че пред
този ден е бил в разрешен платен отпуск. Възражението на работника, че извода на
районния съд, за това,че молбата за отпуск на А. следвало да бъде подадена до Кмета на
Община Севлиево, който е издавал заповеди за отпуск по предходни негови молби, нямал
правно основание, а почива на предположения е неоснователно. Именно Кмета на Община
Севлиево осъществява работодателските функции от името на общинското предприятие по
отношение на неговия Директор, поради което правилно районния съд е приел, че Кмета е и
лицето, което е следвало да разреши ползването на отпуск на ищеца.
Жалбоподателят възразява, че тъй като бил получил трудово възнаграждение за пълен
отработен месец май 2022г., то това доказвало, че на 19.05 се бил явил на работа.
Обстоятелството, че е начислено възнаграждение за цял месец не води до извода, че
работника е полагал труд през целия месец, още повече, че през процесния период същия е
изпълнявал функциите на директор на службата и от него е зависело дали да се начисли или
не възнаграждение за цял месец.
Неоснователно е възражението, че при налагане на дисциплинарното наказание не
била отчетена тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено и
поведението на работника, като приетото от районния съд, че след като в чл.190, ал.1, т.2 КТ
законодателят бил определил неявяването на работника на работа в течение на два
последователни дни за тежко провинение работодателят нямал задължение да прави
преценка по чл.189, ал.1 КТ противоречало на закона и съдебната практика. Извода на
първоинстанционния съд, че при налагане на процесното дисциплинарно наказание
работодателя е извършил преценка на тежестта на провинението е правилен.
Първоинстанционният съд на стр.9 от решението си е развил подробни мотиви относно
тежестта на извършеното нарушение, които въззивния съд напълно споделя. Самия
законодател е счел, че неявяването на работника на работа в два последователни дни, без
обективна причина за това, е тежко провинение, засягащо трудовата дисциплина и е
предвидил налагане на дисциплинарно уволнение за него, без да е работодателя да извършва
5
преценка дали наказанието е съразмерно на тежестта на провинението, т.е. самото неявяване
на работа в продължение на два последователни дни е основание налагане на предвиденото
от законодателя дисциплинарно накацания. Следва да се отбележи и че извършеното от
жалбоподателя нарушение на трудовата дисциплина е особено тежко предвид
обстоятелството, в периода на извършване на провинението ищецът е изпълнявал
работодателски функции и е следвало с поведението си да даде пример на подчинените си
по отношение спазване на трудовата дисциплина, а не да я нарушава.
Възражението, че не са спазени сроковете за налагане на дисциплинарно наказание е
неоснователно. Изводите на първоинстанциония съд, че при налагане на дисциплинарното
наказание – „уволнение“ работодателя е спазил законовите срокове са правилни и се
споделят напълно от въззивната инстанция, която препраща към мотивите на обжалваното
решение. Следва да се отбележи, че тъй като ищецът е изпълнявал функциите на директор
до избора и назначаване на такъв, то първия момент, в който реално е било възможно
работодателя да узнае за извършено нарушение е било именно назначаването на директор,
от който момент започва да тече двумесечния срок по чл.194 КТ.
Поради изложеното по-горе съдът намира обжалваното решение за правилно и като
такова следва да бъде потвърдено.
Съобразно направеното искане от страна на ответника по жалбата и оставянето без
уважение на подадената въззивна жалба жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати
на ответника сумата от 1920лв.-разноски по делото, представляващи заплатено адвокатско
възнаграждение, с начислен ДДС. Съобразно броя и цената на предявените искове,
фактическата и правна сложност на делото, както и като съобрази разпоредбата на чл.7,
ал.1, т.1 и чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №1/09.07.2004г. минималните размери на адвокатските
възнаграждения съдът намира, че направеното възражение за прекомерност на разноските за
адвокатско възнаграждение, направено от страна на ищеца е неоснователно.
По изложените съображения, въззивният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №82/11.05.2023г. по гр.д.№1058/2022г. по описа на РС
Севлиево.
ОСЪЖДА А. А. А., с ЕГН ********** от гр.Велико Търново, *** да заплати на
Общинско предприятие „Гори и земи“ гр. Севлиево, БУЛСТАТ 0002158890534, със
седалище и адрес на управление гр.Севлиево, ул.Св. Княз Борис I №20 сумата от 1920лв.
(хиляда деветстотин и двадесет лева) - разноски в производството пред въззивната
инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщението,
на осн. чл.280, ал.3, т.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6