РЕШЕНИЕ№
170
гр. Пловдив, 12.02.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, в публично съдебно заседание
на петнадесети януари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ДУБЛЕКОВА
АННА ДЪБОВА
при секретаря
Валентина Василева, като разгледа докладваното от младши съдия Дъбова възз. гр.
д. № 2489/2018 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК
С Решение № 350/30.07.2018 г.,
постановено по гр.д. № 1232/2017 г. по описа на Районен съд – Асеновград, III граждански
състав, са уважени предявените от Х.Г.П. против Д.Т.Т. кумулативно обективно
съединени осъдителни искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане
на сумата от 400 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди -
претърпени болки и страдания от счупване на осмо дясно ребро; сумата от 400
лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди - претърпени болки и
страдания от кръвонасядане по гърба на носа; сумата от 300 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди - претърпени болки и страдания от
травматичен оток в лявата слепоочно-тилна област; сумата от 4000 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди - претърпени болки и
страдания от счупване на носни кости с оперативно наместване; сумата от 1500
лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в
психически увреждания, негативни емоционални изживявания – страх, уплаха,
притеснения за живота и здравето, преживян стрес и психични страдания, както и
накърняване на неговата чест и достойнство; сумата от 30 лв., представляваща
обезщетение за имуществени вреди, сторени за заплащане на такса за издаване на
съдебно-медицинско удостоверение, ведно със законна мораторна лихва за периода
от 13.12.2015 г. до окончателното изплащане на задължението.
Въззивното производство е образувано по
жалба на ответника Д.Т. с доводи за неправилност и необоснованост на
първоинстанционното решение в частта му, с която жалбоподателят е осъден да
заплати на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата от 4000 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди - претърпени болки и страдания от счупване
на носни кости с оперативно наместване; сумата от 400 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди - претърпени болки и страдания от
кръвонасядане по гърба на носа и сумата от 1500 лв., представляваща обезщетение
за неимуществени вреди, изразяващи се в психически увреждания, негативни
емоционални изживявания – страх, уплаха, притеснения за живота и здравето,
преживян стрес и психични страдания, както и накърняване на неговата чест и
достойнство. Твърди, че наказателният съд е постановил решението си досежно
вида на конкретните увреждания, приети за лека телесна повреда, единствено на
основание приложените писмени доказателства – медицински документи, доколкото
въз основа на тях е била изготвена и медицинска експертиза. Счита, че не е
налице причинна връзка между деянието на делинквента и втората оперативна
интервенция за наместване на носните костици, като това обстоятелство се
установявало от разпита на вещото лице по допуснатата и приета в хода на
първоинстанционното разглеждане на делото съдебно-медицинска експертиза.
Претендира намаляване на присъденото обезщетение от 4 000 лв. на 600 лв.,
тъй като първоначалната интервенция се състояла единствено в опростена
медицинска манипулация с инструмент, без упойка, възстановителният период, за която
бил кратък. Счита, че неправилно първоинстанционният съд е постановил решението
си и въз основа на съдебно-психиатричната експертиза, тъй като изготвянето на
такава не е била допуснато по делото. Това било така, тъй като ищецът е поискал
и съдът е допуснал назначаване на съдебно-психологична експертиза. Сочи, че
съдът е допуснал нарушение на принципа на равнопоставеност на страните при
приемане на експертизата в съдебно заседание, доколкото на последното не е
присъствал ищеца или негов представител. Твърди, че обезщетението за вреди,
претърпени вследствие кръвонасядане по гърба на носа, е недължимо. Това
увреждане било резултат от счупването на носните костици, поради което и по
този начин се претендирало обезщетение за една и съща травма няколко пъти. Моли
се за отмяна на първоинстанционното решение в посочените части.
Въззиваемият - ищец е депозирал в срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК отговор на въззивната жалба, в който излага доводи за
нейната неоснователност. Намира първоинстанционното решение за правилно и
законосъобразно и моли за неговата отмяна.
Първоинстанционното решение е влязло в
законна сила, поради необжалването му от ответника, в частта му, с която Д.Т. е
осъден на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД да заплати в полза на Х.Г.П. сумата от
400 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди - претърпени болки и
страдания от счупване на осмо дясно ребро; сумата от 300 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди - претърпени болки и страдания от
травматичен оток в лявата слепоочно-тилна област и сумата от 30 лв.,
представляваща обезщетение за имуществени вреди, сторени за заплащане на такса
за издаване на съдебно-медицинско удостоверение, поради което в тази му част
първоинстанционното решение не е предмет на въззивен контрол и настоящата
съдебна инстанция не дължи произнасяне по него.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт и възраженията
на въззиваемия.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана страна против подлежащ
на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
Разгледана
по същество жалбата е неоснователна.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Следователно, предметът на решаващата
дейност на въззивната инстанция е очертан не с наведените фактически доводи и
правни съждения в исковата молба, респ. в отговора на исковата молба, а с
релевираните във въззивната жалба основания за неправилност на обжалвания
съдебен акт – по отношение на неговата обоснованост, респ. по отношение на
обстоятелството дали първоинстанционният съд е допуснал съществени нарушения на
съдопроизводствените правила и не е приложил правилно материалния закон.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с кумулативно
обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
За
да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че на
13.12.2015 г. ответникът е нанесъл побой на ищеца в качеството му на длъжностно
лице – съдия на футболна среща между отборите на ФК „Сокол“ и ФК „Шипка 2015“
по повод изпълнение на функцията му, като му е причинил телесни увреждания,
изразяващи се в счупване на осмо дясно ребро, кръвонасядане по гърба на носа и
счупване на носни костици, довели до временно разстройство на здравето,
неопасно за живота. Вследствие на деянието освен установените от наказателния
съд, претърпял и други телесни увреждания, за които ищецът се снабдил с
медицинско удостоверение. Деянието причинило на пострадалия - ищец остър стрес
с последващо разстройство на адаптацията със смесено нарушение на емоции и
поведение. Приел е, че така установените урвеждания представляват пряка и
непосредствена последица от действията на ответника, поради което е уважил
предявените искове, като е присъдил обезщетение в претендирания от ищеца
размер, който счел за справедлив при съобразяване критериите, установени в
разпоредбата на чл. 52 ЗЗД.
Въззивният
съд в настоящият съдебен състав напълно споделя фактическите и правни изводи,
до които е достигнал първоинстанционният съд, поради което и на основание чл.
272 ГПК следва да препрати към мотивите на Районен съд – Асеновград, които
стават част от правните съждения на настоящото решение.
Възникване на притезателното субективно материално
право за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди е
обусловено от положителното проявление в обективната действителност на следните
материалноправни предпоставки (юридически факти): деяние (действие или
бездействие); противоправност на деянието (несъответствие между предписаното от
уредените нормативни или общоприети правила поведение и фактическо
осъщественото от дееца); вреда и причинна връзка между деянието и настъпване на
твърдяната вреда – в случая претърпените физически и емоционални болки и
страдания. Установяването на посочените юридически факти е в тежест на ищеца.
Деянието следва да е осъществено виновно, но съгласно презумптивната разпоредба
на чл. 45, ал. 2 ЗЗД вината като субективен елемент на имуществената
отговорност се презумира, поради което и в тежест на ответника е да проведе
обратно пълно доказване за оборване на установената законова презумпция.
С
влязло в сила решение, постановено по н.а.х.д. № 240/2017 г. по описа на
Районен съд – Асеновград Д.Т.Т. е признат за виновен за това, че на 13.12.2015
г. около 17.10 часа в гр. А. на стадиона в кв. *** е нанесъл побой на Х.Г.П. в
качеството му на длъжностно лице – съдия на футболна среща между отборите на ФК
„Сокол“ и ФК „Шипка 2015“ по повод изпълнение на функцията му, като му е
причинил телесни увреждания, изразяващи се в счупване на осмо дясно ребро,
кръвонасядане по гърба на носа и счупване на носни костици, довели до временно
разстройство на здравето, неопасно за живота.
Съгласно
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 15 от Тълкувателно решение
№ 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС понятието
„присъда”, употребено в чл. 83, ал. 1, т. 4 и чл. 300 ГПК следва да се тълкува
като съдебния акт, с който по надлежен ред едно лице е признато за виновно в
извършването на престъпно деяние. С присъдата и с решението по чл. 78 а НК
фактическият състав на престъплението е установен по съдебен ред и
постановеното от наказателния съд, и в двата случая, има обвързващата сила по
чл. 300 ГПК за гражданския съд. В този смисъл е и практиката на касационната
инстанция, формирана на основание чл. 290 ГПК преди постановяване на посоченото
тълкувателно решение (така Решение № 14/04.05.2011 г. на ВКС по гр. д. №
1493/2009 г., IV г. о., ГК).
С
разпоредбата на чл. 300 ГПК е установено, че влязлата в сила присъда се ползва
със сила на пресъдено нещо само за изброените обстоятелства и тя е задължителна
за съда, разглеждащ гражданскоправните последици от деянието - относно това,
дали то е извършено или отречено, дали е противоправно и дали деецът е виновен.
Следователно
и в случая съгласно разпоредбата на чл. 300 ГПК със задължителна за гражданския
съд сила е установено, че делинквентът - ответник чрез осъществяване на
посоченото деяние виновно е причинил на ищеца следните телесни увреждания -
счупване на осмо дясно ребро, кръвонасядане по гърба на носа и счупване на
носни костици – престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 1 и т. 4, предл. последно
във вр. с чл. 130, ал. 1 НК. В случая вредата
представлява съставомерен резултат от осъществяване на деянието. Престъплението
по чл. 130 НК е резултатно и за осъществяването му в обективната действителност
следва да се прояви и конкретното телесно увреждане, представляващо признак от
обективния състав на престъплението. Следователно и влязлото в сила съдебно
решение, с което деецът – ответник е признат за виновен, има задължителна сила
и досежно вида на настъпилите телесни увреждания, а именно - счупване на осмо
дясно ребро, кръвонасядане по гърба на носа и счупване на носни костици.
Налице
е причинна връзка между деянието и настъпилото увреждане на здравето. Посочените
телесни повреди са причинили на пострадалия физически болки и страдания, пряка
последица от самото деяние и свързани с последващия оздравителен процес.
Налична
е причинната връзка между деянието, причинената телесна повреда, изразяваща се
в счупване на носните костици и претърпените болки и страдания. Съгласно т. 15
от Постановление № 3/27.09.1979 г. на Пленума на Върховния съд, счупването на
носни костици се приема за лека телесна повреда с разстройство на здравето по
чл. 130, ал. 1 НК. За възстановяване на това увреждане на здравето ищецът е
претърпял две хирургични интервенции. Необходимостта от втората операция е възникнала
предвид неуспешното провеждане на първата операция, доколкото след хирургическата
интервенция носните костици не са били успешно наместени и ищецът е имал
затруднено дишане. Лечението на фрактурата на носните кости има за цел да
възстанови функцията на носната кухина, като до момента на пълното, съответно
възможното възстановяване на здравословното състояние, с оглед конкретиката на
съответната травма, причинната връзка между деянието и настъпилите вреди не се
прекъсва. При този тип увреждания дишането е затруднено или невъзможно през
едната, а понякога и през двете ноздри. При разместване на фрагментите или
изместване на носната преградa, тези смущения отзвучават само след пpoвeждaнe
на лечение с репoзиция и фиксация - септопластика. Следователно и при такава
фрактура провеждането на оперативно лечение е абсолютно необходимо.
Така
посочените специфика на получената травма на носните костици е довела до
необходимост от осъществяване на оперативно лечение за наместване на
фрагментите и възстановяване на нормалната функция на носа, свързана с безпрепятствено
носно дишане. Първата операция на носа, извършена непосредствено след инцидента,
е осъществила фиксация на носа и носните костици при местна анестезия. Това
обстоятелство се установява от приложеното по делото съдебно-медицинско
удостоверение и епикриза № А – 327/17.12.2015 г. Счупването на носните костици
не е констатирано при първоначалния преглед на пациента в деня на деянието.
Това е така, тъй като установяването му е било свързано със спадане на отока на
носа, вследствие на нанесената травма и проявление на причиненото хлътване на
дясната лабиална стена на носната пирамида.
В
хода на първоинстанционното производство е изслушана и приета съдебно-медицинска
експертиза, която настоящия съдебен състав намира за компетентно и
безпристрастно изготвена. Вещото лице, осъществило рентгенография на носните
кости на ищеца, е установило данни за травматичното им прекъсване, вероятно от
стара фрактура. При разпита на вещото лице в съдебното заседание, в което
експертизата е приета, последното уточнява, че при първата операция на пациента
е осъществено наместване с елеватор на носните кости, което според експерта е
било неуспешно предвид продължилите оплаквания на пациента, свързани със
затруднено дишане, което е довело до необходимост и от осъществяване на
септопластика за изправяне на носната преграда. Посочило е, че неуспешната
първа операция е била причина за извършване на втората.
Както
вече бе посочено и според съда в настоящия му съдебен състав втората операция и
свързаните с нея негативни изживявания се намират в причинна връзка с деянието,
доколкото причинния процес не може да се счита прекъснат до осъществяване на всички
необходими медицински интервенции за възможното, предвид конкретното
травматично увреждане, възстановяване на здравето на пациента. Втората
оперативна интервенция на носа на ищеца е осъществена на 24.06.2016 г., като
това обстоятелство се установява от приложената медицинска документация във
връзка с осъществената хирургическа интервенция. Всички предприети медицински
манипулации и търпените, вследствие на тях болки и страдания са в причинна
връзка с деянието, след като в обективната действителност не се е проявил друг
фактор, който да доведе до прекъсване на причинния процес, свързан с деянието и
настъпване на други вреди. Такъв фактор би бил провеждане на оперативно
лечение, което води до допълнителни увреждания на здравето на пациента и
необходимост от повторна оперативна намеса за отстраняване на вредните
последици от първоначалната хирургична интервенция, какъвто не е настоящия
случай, доколкото се установи, че първата операция, не е постигнала
благоприятен резултат и уврежданията на здравето, вследствие на травмата, са
останали налични и са наложили допълнителна операция при пълна анестезия.
Неимуществените вреди представляват
неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага. Последните не биха могли
да бъдат възстановени, поради което и предвиденото в закона обезщетение не е
компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в
правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно Постановление
№ 4/1968 г. на Пленума на ВС понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД
не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни
обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се имат предвид от съда
при определяне на размера на обезщетението.
В конкретния случай при определяне размера на
заместващо обезщетение за причиненото на 13.12.2015 г. счупване на носните
костици следва да се вземе предвид обстоятелството, че за възстановяване на
здравословното състояние на ищеца, последният е претърпял две оперативни
интервенции. Преди извършване на втората интервенция и следствие на
увреждането, пострадалият е имал затруднено носно дишане и смущения в съня.
Осъществените хирургични интервенции били свързани с интензивни болки,
непосредствено след осъществяването им. Самото увреждане също било болезнено,
доколкото засегнало лицевата област, която е богато инервирана. С оглед на така
приетите за установени правнорелевантни факти въззивният съд също приема, че заместващото
обезщетение на ищеца П. за причинените му при настъпване на процесното телесно
увреждане неимуществени вреди е в размер на
4 000 лв.
По делото бе установено, че
нанесения от ответника побой е довел, освен до счупване на носните костици и до
травматично кръвонасядане по гърба на носа, което съставлява самостоятелна
телесна повреда, вследствие на нанесените удари в лицевата област на ищеца, и
не се обхваща, съответно поглъща от телесната повреда, изразяваща се в счупване
на носа. Последното представлява вътрешна травма и е довела до нарушаване на
носната структура и функционалността на този орган. Кръвонасядането, макар и
причинено от същото деяние – удари в областта на носа, представлява
самостоятелно травматично увреждане на кожата, което също е от естество да
причини болки на пострадалия. В съвкупност с останалите увреждания, които са
били по-тежки и са предизвикали по-интензивна болка, последното е допринесло за
негативните и болезнени изживявания, като за отзвучаването му е необходим
период от време и оздравителен процес, независим от възстановяване на счупените
носни костици. Въззивният съд намира, че претендираното обезщетение в размер от
400 лв. е справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД и следва да бъде присъдено за
претърпените от ищеца болки и страдания, вследствие на причиненото му с
деянието кръвонасядане по гърба на носа, представляващи пряка и непосредствена
последица от действията на делинквента – ответник.
Съдът в настоящия съдебен
състав намира, че в производството по делото по несъмнен начин бяха установени
всички кумулативно изискуеми предпоставки за ангажиране на деликтната
отговорност на ответника и досежно претенцията за заплащане на заместващо
обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в преживени от деянието
негативни емоционални изживявания – страх, уплаха, притеснения за живота и
здравето, психични страдания, както и накърняване на честта и достойнството на
ищеца.
В тази връзка съдът цени показанията на
свидетелите Д. С. К. и Р. И. П.. От показанията на свидетеля К. – пряк очевидец
на деянието и колега на ищеца, се установява, че на 13.12.2015 г. на проведена
футболна среща и по повод спор относно играта, ответникът Д.Т. нанесъл на ищеца
силни удари с юмрук. Това се случило на самото футболно игрище пред събралата
се на футболната среща публика от около 80 – 90 човека. Свидетелства, че в
средите на Българския футболен съюз имало коментари досежно случилото се.
Ищецът се чувствал разстроен от случилото се пред толкова много хора, ограничил
контактите си с хората и се затворил в себе си, като избягвал да говори за
футболната среща и инцидента. От показанията на свидетелката Р. П. – майка на
ищеца П. и непосредствено полагала грижи за него след инцидента, се установява,
че след операцията, синът й изпаднал в депресия от страха и унижението от
инцидента. Посочва, че това била първата му работа и досега такъв случай не е
имал. Започнал да получава припадъци, като след консултация с лекар, се
установило, че последните са на емоционална основа. Показанията на изслушаните
пред първоинстанционния съд свидетели, съдът в настоящия съдебен състав цени на
основание чл. 172 ГПК и приема последните за достоверни, тъй като са правдиви,
вътрешно непротиворечиви и житейски логични. Не се установи тези свидетели да са заинтересовани от изхода на правния
спор, предмет на делото.
За
установяване претърпените от ищеца неимуществени вреди пред първоинстанционния
съд е изслушана и приета съдебно-психиатрична експертиза. Според заключението
на вещото лице ищецът Х.П. е преживял остър стрес в деня на деянието –
13.12.2015 г., с последващо разстройство на адаптацията с продължителност на
оплакванията най-малко два месеца след инцидента, като за период от шест месеца
е променил социалните и трудовите си задължения. Посочил е, че не са налице
симптоми на посттравматичен стрес, тъй като няма задълбочаване на психичните
нарушения и пострадалият се е справил без специфично психотропно лечение.
Вещото лице е установило, че по време на преживения стрес и в близките дни след
това ищецът е имал психични реакции на тревожност, страхове за здравето си и
такива свързани с работоспособността, като според експерта и към момента на
изготвяне на експертизата преживяното стресово събитие води до неудоволствени
изживявания за него. В съдебно заседание вещото лице посочва, че е разполагало
с компетентност за изготвяне на експертизата, като даде отговор на всички
поставени въпроси. Според вещото лице така поставените задачи, налагали
изготвянето на психиатрична, а не на психологична експертиза.
Съдът
в настоящия съдебен състав намира заключението на вещото лице по
съдебно-психиатричната експертиза за компетентно и безпристрастно изготвено,
дало пълен и задълбочен отговор за всички поставени въпроси, поради което
възприема фактическите (доказателствени) изводи, до които вещото лице е
достигнало. Обстоятелството, че експертизата е била допусната като
психологична, а е изготвена от вещо лице – психиатър, не опровергава този извод
на съда. Релевантно за разрешаване на правния спор и дали съдът ще цени
заключението на вещото лице е дали последното е дало пълен и обоснован отговор
на всички, поставени за разрешаване задачи, за което последното е било
компетентно, както и дали при изготвяне на експертизата вещото лице е било
безпристрастно. В случая вещото лице – лекар, психиатър, е било компетентно да
даде отговор на поставените задачи досежно емоционалното състояние на ищеца и
как деянието е рефлектирало и се е отразило в неговото съзнание, с каквато
компетентност разполага и психологът, който няма медицинско образование. Психиатрията
е медицинска наука, която се занимава с проблемите на здравето, докато
психологията е социално-хуманитарно-философска наука, която се занимава с
изучаването на личността. Компетентността на психиатъра и по-широка от тази на
психолога и частично се припокрива с неговата досежно оценката на психичното и
емоционално състояние на дадено лице, като психиатърът като лекар може да
поставя и конкретна диагноза и да назначава лечение, ако съответното психическо
състояние на лицето представлява душевна болест. Предвид изложеното районният
съд правилно е приел и цени съдебно-психиатричната експертиза, като е възложил
разноските по изготвянето й в тежест на ответника с оглед изхода на правния
спор. Съдът не е допуснал твърдяното от жалбоподателя процесуално нарушение при
постановяване на определението за приемане на експертното заключение, като е
сторил това в отсъствието на ищеца или негов представител, доколкото след като
последният е бил редовно призован за публичното съдебно заседание –
провеждането му в негово отсъствие е било допустимо – арг. чл. 142, ал. 1 ГПК.
С оглед така установеното от фактическа страна, съдът
намира, че от събраните по делото доказателства се установява, че осъщественото
от ответника деяние по чл. 130 НК се е отразило съществено на емоционалния и
психичен баланс на ищеца – пострадал. Последният е изпитвал срам от случилото
се, като чувствал, че станалото се отразило негативно и върху професионалното
му развитие, като от показанията на свидетеля К. се установява, че във
футболните среди станалото се разчуло и се обсъждало между колеги. Освен това
ищецът се затворил в себе си, ограничил контактите си и проявявал депресивни
симптоми. Деянието е предизвикало остър стрес с последващо разстройство на
адаптацията, продължило за период от шест месеца, в който пострадалият П.
променил социалните и трудовите си задължения. При определяне размера на
заместващото обезщетение за неимуществени вреди съдът съобрази разпоредбата на
чл. 52 ЗЗД и задължителните за съдилищата указания, дадени с Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, като
прецени и начина на осъществяване на деянието – по повод, изпълняваната от
ищеца длъжностна функция, на публично място, пред публика, събрала се да
наблюдава футболна среща. Предвид изложеното и съдът намира, че справедливия
размер на обезщетението е в размер на сумата от 1 500 лв., поради което
намира първоинстанционното решение за правилно в тази част.
Следователно, предявените
искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за
причинените неимуществени вреди следва да бъдат уважени до пълния им предявен
размер. Правилно районният съд е присъдил и лихва за забава в размер на
законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане на
задължението, като липсата на посочване, че законната лихва се дължи върху
всяко едно от присъдените обезщетения, не води до порок на постановеното
решение, тъй като дължимостта й е обективирана в диспозитива на съдебния акт,
след изброяване на главниците, като законна последица от уважаване на исковите
претенции.
При така приетите за установени
правнорелевантни факти настоящата съдебна инстанция приема, че решението на
първоинстанционния съд е правилно, като постановено в съответствие със
събраните доказателства и при спазване на материалния закон, поради което и на
основание чл. 271, ал. 1 ГПК следва да бъде потвърдено.
Предвид изхода на правния спор пред настоящата
съдебна инстанция в полза на въззиваемия - ищец следва на основание чл. 78, ал.
1 ГПК във вр. с чл. 273 ГПК да бъдат присъдени сторените от него разноски за
заплатено адвокатско възнаграждение за процесуална защита и съдействие в размер
от 600 лв.
С оглед цената на иска по
чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване на
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Това е така, доколкото първоинстанционният
съд е бил сезиран с един иск за заплащане на обезщетение за претърпените от
деянието на ответника неимуществени вреди, изразяващи се в различни травматични
увреждания, довели до комплексна вреда и болки и страдания, които са могли да бъдат
оценени от първоинстанционния съд съвкупно съобразно критериите, установени в
разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. В този смисъл и според настоящия съдебен състав
първоинстанционният съд неправилно е дал указания за уточняване на исковата
молба с посочване размера на претендираното обезщетение за всяко едно телесно
увреждане. Това обстоятелство обаче не води до извод за неправилност на
постановения акт, нито е от естество да обоснове такъв за недопустимост на
касационния контрол с оглед цената иска по отношение всяко едно от
уврежданията.
Така мотивиран, Окръжен съд - Пловдив
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 350/30.07.2018 г.,
постановено по гр.д. № 1232/2017 г. по описа на Районен съд – Асеновград, III
граждански състав, в частта му, с която Д.Т.Т. е осъден на основание чл. 45,
ал. 1 ЗЗД да заплати в полза на Х.Г.П. сумата от 400 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди - претърпени болки и страдания от
кръвонасядане по гърба на носа; сумата от 4000 лв., представляваща обезщетение
за неимуществени вреди - претърпени болки и страдания от счупване на носни
кости с оперативно наместване; сумата от 1500 лв., представляваща обезщетение
за неимуществени вреди, изразяващи се в психически увреждания, негативни
емоционални изживявания – страх, уплаха, притеснения за живота и здравето,
преживян стрес и психични страдания, както и накърняване на неговата чест и
достойнство, ведно със законна мораторна лихва за периода от 13.12.2015 г. до
окончателното изплащане на задължението.
ОСЪЖДА на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 273 ГПК Д.Т.Т., ЕГН **********, с адрес *** и съдебен адрес *** – адв. В.,
да заплати на Х.Г.П., ЕГН **********, с адрес *** и съдебен адрес ***, офис 5 –
адв. П., сумата от 600 лв. – разноски за процесуално представителство
пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО в останалата
му част като необжалвано е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване с касационна жалба пред Върховния касационен съд, в едномесечен срок
от връчването му на страните, при обосноваване на предпоставките по чл. 280,
ал. 1, т. 1 – т. 3 и ал. 2 ГПК.
Препис
от решението да се връчи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.