Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 3342 08.08.2019 година град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
Гражданско отделение, XXI граждански състав, в публично съдебно заседание на
десети май две хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
при участието на секретаря
Малина Петрова,
като разгледа докладваното от
съдията гражданско дело № 16567 по описа на съда за 2018 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Съдът е
сезиран с искова молба от „Еос Матрикс” ЕООД, ЕИК ********* против Й.В.В., ЕГН **********,
с която са предявени обективно съединени установителни искове по чл. 422, ал.1,
вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 4, чл. 7 и сл. ЗПК /отм./, вр. с чл. 99 ЗЗД.
Ищецът твърди,
че на 28.02.2008 г. бил сключен договор за потребителски кредит между ответника
и „Юробанк И Еф Джи България” АД, с предоставена сума от 19 000 лева за
текущи нужди и падеж: 28.02.2018 г. Съгласно чл. 3, ал. 1 била дължима и
договорна лихва. Кредитополучателят преустановил плащанията, при което останали
неплатени сумите от 17 706,11 лева – главница и 3503,94 лева – договорна
лихва за периода 28.09.2015 г. - 28.02.2018 г.
На
18.01.2016 г., бил сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/, по силата на който ищецът придобил вземанията към ответника.
Последният бил уведомен за прехвърлянето от изрично упълномощения представител
на цедента - „ЕОС Матрикс” ООД, който бил овластен да извършва уведомяване от
името и за сметка на „Юробанк България” АД. Уведомлението следвало да се счита
за прието и с получаване на книжата към исковата молба.
Поради липса на плащане, ищецът
се снабдил със заповед по чл. 410 ГПК № 7072/06.08.2018 г. по ч.гр.д. №
12661/2018 г. на ПРС, XIV гр.с., за част
от главното вземане в размер на 496,06
лева, ведно с договорната лихва от
3503,94 лева за периода 28.09.2015 г. - 28.02.2018 г., законна лихва от 03.08.2018 г. до погасяването и разноски. В срока
по чл. 414, ал. 2 ГПК постъпило възражение за недължимост, при което възникнал
правен интерес от предявяване на настоящите искове в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК. Моли се за уважаването им. Претендират се разноски.
В срока
по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва исковете.
Съобщението за цесията не било връчено редовно, т.к. лицето – получател не
удостоверило изрично съгласието си за предаването му на адресата, а нормите на
ГПК били неприложими.
Ищецът
и предходният кредитор не се възползвали от правото да направят кредита
предсрочно изискуем.
Релевира
възражение за изтекла петгодишна погасителна давност по отношение на всяка
вноска по договора, считано от падежа, само относно иска за главница. Предвид
неоснователността му, следвало да се отхвърли и акцесорният за договорна лихва.
С оглед изложеното се моли за отхвърляне на исковете. Претендират се разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение
и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
По
допустимостта:
Видно
от приложеното ч.гр.д. № 12661/2018
г. на ПРС, XIV гр.с.,
вземанията по настоящото производство съответстват на тези по заповедта за
изпълнение. Възражението за недължимост е подадено в срока по чл. 414, ал.2 ГПК
и исковете, по които е образуван настоящият процес, са предявени в месечния
срок по чл. 415, ал.1 ГПК. Същите са допустими и подлежат на разглеждане по
същество.
По същество:
За
основателност на исковете, при условията на пълно и главно доказване, ищецът
следва да установи следните правопораждащи факти, а именно основанието, от
което произтича претенцията му - наличие на валидно правоотношение по договор
за потребителски кредит от 28.02.2008 г. между „Юробанк България” АД, като
кредитор и ответника, по който е предоставена договорената парична сума, която
е усвоена; параметрите на договора, срок и начин на погасяване; настъпване на
окончателния падеж за плащане; уговорка за дължимост на възнаградителна лихва
за исковия период; валидно прехвърляне на вземанията в своя полза, както и, че
ответникът е уведомен за цесията от цедента, т.е. както по основание, така и по
размер дължимостта на процесните вземания, както и правомерността на
начисляването им. В негова тежест е и да установи настъпването на
обстоятелства, довели до спирането или прекъсването на предвидената в закона
погасителна давност.
В тежест на ответника е да
проведе насрещно доказване, както и да установи възраженията и твърденията в
отговора, вкл. за приложима погасителна давност, а при установяване на горните
предпоставки от ищеца – следва да докаже, че е погасил търсените суми.
При така разпределената
доказателствена тежест, съдът приема исковете за основателни по следните
съображения:
На
основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и
ненуждаещи се от доказване са отделни обстоятелствата, че: между „Юробанк България” АД, като кредитор и
ответника – кредитополучател e сключен договор за потребителски кредит на
28.02.2008 г., със сочените в ИМ параметри; непогасените вземания са
прехвърлени на ищеца с договор за цесия от 18.01.2016 г. /вж. Определение по
чл. 140 ГПК № 543/16.01.2019г. - л. 96-97/.
Съдът приема тези факти за
доказани, включително като съобрази и ги съпостави с приетите по делото писмени
доказателства.
От договора за кредит се
установява, че предоставената сума от 19 000 лева, е следвало да бъде погасена
на 120 месечни вноски, ведно с уговорена лихва, с падежи 28 число и размери по
погасителен план /л. 11-12/, като последната вноска е следвало да бъде платена
на 28.02.2018 г.
С оглед горното, съдът приема за
доказано наличието на валидно облигационно правоотношение и получаване на предоставения
кредит /така и ССЕ – неоспорена, която съдът кредитира изцяло/. Подписите на
ответника не са оспорени, поради което и същият е обвързан от съглашението.
Относно цесията.
От договора за прехвърляне на
вземания от 18.01.2016 г. и приложението към него /в което на стр. 438 /л.67 от
делото/ фигурират неплатените вземания по процесния договор към ответника/, се
установява, че между „Юробанк България“ АД и „ЕОС Матрикс“ ЕООД е възникнало
твърдяното правоотношение, съобразно което ищецът е материално легитимиран
титуляр на вземанията спрямо кредитополучателя. Възможност за цедиране изрично
е предвидена и в чл. 18 от договора за кредит. Спори се дали цесията е породила
ефект, респ. дали ответникът дължи плащане на цесионера.
С пълномощно рег. № 231/18.01.2016г.
/л. 72-73/ цедентът е упълномощил цесионера да извърши уведомяване на
длъжниците за прехвърлянията от негово име, съгласно условията на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Ответникът следва да се счита за уведомен с получаване на уведомлението за цесия в хода на процеса, с
получаване на исковата молба и приложенията към нея. Изходящото от
упълномощения-цесионер уведомление, приложено към исковата молба и достигнало до длъжника с нея съставлява
надлежно съобщаване на цесията,
съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на
основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД /за възможността цедентът да упълномощи цесионера -
Решение № 156/30.11.2015 г., т. д. №
2639/2014 г. на II т. о. и Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. №
5759/2014 г., III г. о./. Като факт от значение за спорното право,
настъпил след предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление следва
да бъде съобразено от съда по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК /трайна и
непротиворечива съдебна практика Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009
г. на, ІІ т. о. на ВКС, Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на
ВКС, І т. о. и Решение № 78 от 09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІІ
т. о./. Ето защо и ищецът е титуляр на вземанията.
Предвид изложеното, съдът
приема, че в производството се установява - наличието на валидно облигационно
правоотношение по договор за цесия между ищеца и „Юробанк България” АД, по
което са цедирани вземанията, произтичащи от процесния договор за кредит, за
което прехвърляне ответникът е надлежно уведомен. Всички възражения в ОИМ са
неоснователни. Обстоятелството дали уведомяването е станало преди или в хода на
процеса, на практика би имало значение единствено,
ако се твърди и установи плащане от ответника в полза на стария кредитор, с
което да са погасени именно процесните вземания, в каквато връзка не са
ангажирани доказателства. Тоест защитното възражение в ОИМ не се отразява на
правата на ищеца, които той е придобил със сключването на договора за цесия, а
с възможността – до уведомяването за нея и в случай, че длъжникът е платил на
цедента всички задължения, да се освободи от отговорност спрямо новия кредитор.
Ответникът не сочи доказателства търсените от него суми да са били платени на
цедента или цесионера. С оглед извършеното прехвърляне и надлежното уведомяване
на длъжника, следва да се приеме, че цесията му е противопоставима и легитимира
ищеца като титуляр на дълговете по кредита.
Относно възраженията в ОИМ за предсрочна
изискуемост.
Принципно, сумите се претендират като дължими
с оглед настъпил окончателен падеж –
изрично уговорен в договора като 28.02.2018 г., който е налице още към момента на подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК. Поради това и възраженията в ОИМ относно предсрочна
изискуемост са ирелевантни, т.к. никой не
твърди да се е възползвал от правото да обявява такава на длъжника.
Вземанията са изискуеми като такива с настъпил падеж още към сезиране на съда
/относно предсрочната изискуемост и липсата на уведомяване на длъжника за нея,
но настъпване на падежа на вземанията по договора към момента на устните
състезания, следва да се имат предвид и задължителните разяснения, дадени в т.1
на ТР № 8/02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС/.
За пълнота, макар да липсват такива възражения
- не са налице пречки с договора за цесия да се прехвърли валидно възникнало и
съществуващо вземане, макар и с ненастъпил падеж, който да настъпва по-късно.
Относно предметните предели на цесионния договор следва да се прави разлика
между включването в същия на неизискуемо вземане, или поставено под отлагателно
условие субективно право към момента на сключване на същия и бъдещо
невъзникнало вземане. Изискуемостта не е пречка за прехвърляне на възникнали вземания,
на предмета на цесионния договор би се отразило единствено прехвърлянето на
бъдещо, невъзникнало вземане /виж Решение № 32 от 9.09.2010 г. на ВКС по т. д.
№ 438/2009 г., II т. о./. Няма пречка за прехвърлянето на съществуващи вземания
с ненастъпил падеж, както и на права, чиято прехвърлимост е допустима от закона
и следва от тяхното естество – арг. от чл. 99, ал.1 ЗЗД. Допуска се прехвърляне
не само на вземания и на права по договор чрез цесия, но също и прехвърляне на
правоотношение, при което се съчетават правилата на цесията и на заместването в
дълг /виж Решение № 49 от 27.03.2012 г. на ВКС по т. д. № 16/2011 г., II т.
о./.
С оглед
изложеното, елементите от фактическия състав на претенцията – валидно дог.
правоотношение, неизпълнение на съществуващи вземания, прехвърлянето им на
ищеца и изискуемост, поради настъпил падеж, са доказани.
Относно размера на дълга.
Претендират се частично 496,06
лева главница от 17706,11 лева, ведно с договорната лихва от 3503,94 лева за
периода 28.09.2015 г. - 28.02.2018 г.
Според данните от ССЕ, неплатената
сума за главница е 17 706,14 лева. Предвид настъпването на падежа,
частичната претенция е основателна, т.к. погасяване не се установява.
Според договора се дължи и възн.
лихва /чл.3/, като според ССЕ, размерът й за исковия период е по – висок от
претендирания. Предвид диспозитивното начало в процеса се дължи търсената сума,
която не е платена.
Исковете са доказани и по
размер.
Относно възражението за изтекла
погасителна давност.
Същото е неоснователно.
Съгласно
чл.114, ал.1 ЗЗД, давността започва да тече от деня, в който вземането е
станало изискуемо. Вземането за главница по кредита е изискуемо на краен падеж
– 28.02.2018 г. Приложима е 5 годишната погасителна давност, съгласно чл. 110 ЗЗД.
Главното
вземане не е периодично и не се
прилага кратката давност. При договора за кредит е налице неделимо плащане. В
случай, че е уговорено връщането на сумата да стане на погасителни вноски на
определени дати, това не превръща
тези вноски в периодични. Договореното връщане на заема на погасителни вноски
представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение на части – аргумент за
противното основание от чл.66 ЗЗД. Това обаче не превръща договора в такъв за
периодични платежи, а представлява частични плащания. Разсрочването на цената
на вноски не му придава характер на периодични платежи по смисъла на чл. 111,
б. „в” ЗЗД. Касае се до едно механично сумиране на единни задължения, което не
променя характера им и не ги прави периодични.
Това становище е застъпено в трайната съдебна
практика - Решение № 261/12.07.2011 г. по гр.д.№ 795/2010 г., ІV г.о., ВКС;
Решение № 28/05.04.2012 г. по гр.д.№ 523/2011 г., ІІІ г.о., ВКС; Решение 93 от
27.10.2016 г. по т. д. 1882/2015 г., I т.о.,
постановени по реда на чл. 290 ГПК. В Решение № 103/16.09.2013 по т.д. №
1200/2011 г. на ВКС е прието, че горната практика е в унисон с дадените с ТР №
3/2011 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения относно съдържанието на
понятието „периодични плащания” по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД.
Приложим е общият петгодишен давностен срок по
чл. 110 ЗЗД, който от падежа до постъпване на заявлението в съда на 03.08.2018
г. /от когато искът се счита предявен, съгласно фикцията на чл. 422 ГПК и
давността е прекъсната на осн. чл. 116, б.”б” ЗЗД/, не е изтекъл.
Претенцията за
възнаградителна лихва също не е погасена. За нея се прилага кратката тригодишна
давност, съгласно чл. 111, б.”в” ЗЗД. В периода от настъпване на изискуемостта
по исковия период 28.09.2015 г. до датата на постъпване на заявлението
03.08.2018 г., тя не е изтекла /погасени биха били лихви с настъпил падеж преди
03.08.2015 г., а първата процесна е от следващия месец/.
С оглед изложеното, исковете са
доказани по основание и размер, при което следва да бъдат уважени в цялост,
ведно със законната лихва върху главницата като последица.
По отговорността за разноски:
Предвид изхода на спора при
настоящото му разглеждане, разноските се дължат на ищеца на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК. Направено е искане, представени са доказателства за плащане на:
110,16 лева – ДТ и 200 лева – депозит за ССЕ.
Следва да се
присъдят и разноските в заповедното производство /т.12 на ТР №4/18.06.2014г. на
ВКС, ОСГТК/, в размер на 80 лева - ДТ.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между страните, че Й.В.В.,
ЕГН ********** ДЪЛЖИ на „Еос Матрикс” ЕООД, ЕИК ********* следните суми: 496,06 лева /четиристотин деветдесет и
шест лева и шест стотинки/, частична претенция от 17706.11 лева, представляваща
дължима главница по договор за потребителски кредит от 28.02.2008 г., сключен с
„Юробанк И Еф Джи България” АД, със сегашно наименование „Юробанк България” АД,
вземанията по който са прехвърлени с договор за цесия от 18.01.2016г. на „ЕОС
Матрикс” ЕООД; 3 503,94 лева /три
хиляди петстотин и три лева и деветдесет и четири стотинки/- договорна лихва за
периода 28.09.2015 г. - 28.02.2018 г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на постъпване на заявлението в съда – 03.08.2018 г. до
окончателното погасяване, за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК № 7072/06.08.2018 г. по ч.гр.д. № 12661/2018 г. на ПРС, XIV гр.с.
ОСЪЖДА Й.В.В., ЕГН **********,
с адрес: *** да плати на „Еос Матрикс“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, ул. „Рачо Петков-Казанджията“ № 4-5, следните
суми: общо 310,16 лева /триста и
десет лева и шестнадесет стотинки/ - разноски за настоящото производство и 80 лева /осемдесет лева/ - разноски в
заповедното производство по ч.гр.д. № 12661/2018 г. на ПРС, XIV гр.с.
Решението подлежи на обжалване
пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п/
Вярно с оригинала!
КГ