Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.Кюстендил,
11.12.2020г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Кюстендилският окръжен съд, наказателно отделение,
в откритото заседание
на двадесети и шести декември
през две хиляди и двадесета година , в
състав
Председател:ПЕНКА БРАТАНОВА
Членове:МИРОСЛАВ
НАЧЕВ
ВЕСЕЛИНА
ДЖОНЕВА
при секретаря Симона Цикова
с участието на прокурора Бойко Калфин
като разгледа докладваното от съдия Братанова ВНАД
№ 551
по описа за 2020 г. на КОС и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда глава XХІ НПК- “Въззивно производство” вр.
чл.378, ал.5 НПК .
Образувано е по въззивна жалба от
обвиняемия М.С. чрез защитника му адв. А.И. срещу
решение № 260027/16.09.2020 г. по описа на Кюстендилски районен съд,
постановено по АНД № 886/2020 г. по описа на този съд. С посоченото решение С.
е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 313, ал. 1 НК,
освободен е от наказателна отговорност на осн. чл. 78а НК,
и му е наложено административно наказание по "глоба" в размер на *****
лв.
В жалбата са развити съображения за неправилност и незаконосъобразност
на постановеното решение. Моли се за отмяна на осъдителното решение и
постановяване на ново, с което С. бъде
оправдан.
Окръжна
прокуратура Кюстендил чрез своя представител изразява становище за
неоснователност на въззивната жалба.
Защитникът на подс.С.- адв.И.
поддържа въззивната си жалба пред окръжния съд.
Кюстендилският окръжен съд, след проверка на фактическия и доказателствен материал, след неговото обсъждане както
поотделно, така и в съвкупност, и при пределите, установени в чл. 334 НПК и след като провери на осн.чл. 313 и чл.314 НПК изцяло правилността на
решението, счита, че въззивната жалба е
допустима, доколкото е предявена от надлежна страна в наказателния процес и в
срока по чл. 319 НПК. Разгледана по същество,
жалбата е неоснователна поради следните
съображения:
С
атакуваното решение, постановено по диференцираната процедура на глава ХХVІІІ
НПК обвиняемият С. е признат за виновен
в това, че на 01.04.2019 г. в гр. Кюстендил, пред сектор "Пътна
полиция" при ОД на МВР, е потвърдил неистина- че обичайното му пребиваване
в Република ***** в писмена декларация от 04.02.2019 г., която по силата на
закон – чл.
151, ал. 5 ЗДвП се дава пред орган на властта (Министерство на
вътрешните работи на Република България) за удостоверяване истинността на някои
обстоятелства (че е установило обичайното си пребиваване в Р***, за да му бъде издадено българско свидетелство за управление
на МПС)- престъпление по чл. 313, ал. 1 НК,
за което и на основание чл. 78а НК
е освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно
наказание "глоба" в размер на ***** лева. С решението на обвиняемия
са възложени и разноските по делото в размер на 75, 72 лева по сметка на ОСлО при ОП – гр. ***.
За да постанови решението си, районният съд, по предвидения в
НПК ред, въз основа на надлежно събраните и оценени доказателства, е установил
правилната фактическа, която се споделя от настоящия състав:
Обв. С. е
роден в Р ***** и има двойно
гражданство- **** и *****. Считано от 26.09.2018 г. постоянният му адрес е в Р*****, в
гр. ***, ул. „*******“ №***, ет.***. Настоящият му адрес е в Р*****, гр.*******.
Не е осъждан.
На 01.04.2019 г. в
сградата на ОД на МВР-гр. *** в сектор "Пътна полиция" при
свидетелката K., изпълняваща длъжността "системен администратор в сектор
„Пътна полиция“ *** било депозирано
заявление от името на С. за издаване на свидетелство за правоуправление на МПС,
към което била приложена декларация по чл.
151, ал. 5 от ЗДвП. Декларацията, нотариално заверена от помощник- нотариус Н.С. на 04.02.2019 г.,
била подписана на посочената дата от С. и в нея било вписано изявлението
му, че обичайното му пребиваване е в
Република ***** на адрес в гр. ***, на ул. „*******“ № ***, ет.**, въпреки, че никога не бил живял там.
Не е спорна гореизложената фактическа обстановка. Тя правилно
е установена от районния съд въз основа на показанията на разпитаните на ДП
свидетели K., Д. (заявила, че не познава С. и не е давала съгласие да бъде
адресно регистриран на адреса, на който никога не е живял), пок.
на св. Илиева, както и от писмените доказателства- заявление за издаване на
документ за самоличност -СУ на МПС; декларация по чл.
151, ал. 5 от ЗДвП, съдебно графическа експертиза, установяваща, че
подписът в процесната декларация е изпълнен от
обвиняемия, удостоверение за постоянен адрес и настоящ адрес, Справки за
пътуване, справки от НАП и от Община Кюстендил.
Правилно районният съд е дал вяра на показанията на
горепосочените свидетели, тъй като са ясни и категорични. Показанията на св. K.,
според които на всеки заявител се разяснява наказателната отговорност за
невярно деклариране, не се опровергават от останалите доказателства по делото,
поради което съдът им дава вяра изцяло. Самият формуляр на декларацията
позволява на декларатора да научи, че при невярно деклариране ще носи
наказателна отговорност по чл. 313 от НК,
доколкото изрично е записано в същата.
Показанията на останалите горепосочени свидетели, според които
обвиняемият никога не е живял на посочения от него за постоянен адрес в
декларацията по чл.
151, ал. 5 от ЗДвП, взаимно се потвърждават помежду им и не са
опровергани от др. събрани по делото доказателства.
Правилно районният съд е ценил графическата експертиза, според
която ръкописната част на декларацията е изписана от обвиняемия, който я е и
подписал. Експертизата е обоснована и не буди съмнение във верността на
изводите й, поради което КнОС счита, че е обективна и
компетентно изготвена.
КнОС изцяло споделя
правните съображения на районния съд за обективна и субективна съставомерност на деянието на обвиняемия.
Правилно районният съд е приел, че от обективна страна обвиняемият
е осъществил изпълнителното деяние на престъплението по чл. 313, ал. 1 от НК, изразило се в действието "подаване на писмена
декларация", която по силата на чл. 151, ал. 5 от Закона за движение по
пътищата се дава пред орган на властта - МВР на Р***** за удостоверяване
истинността на някои обстоятелства – че обвиняемият има обичайно пребиваване в
Република *****, което е задължителна предпоставка, за да му бъде издадено
българско свидетелство за управление на МПС.
В тази връзка относно обективната съставомерност
на деянието следва да се обсъди още, че съгласно чл. 151, ал. 5 алт. 1 ЗДвП
СУМПС се издава на лица, които са установили обичайното си пребиваване в
Република *****, за което обстоятелство подписват декларация, по който ред е
искал да се снабди със СУМПС в Р ***** обвиняемият С.. Понятието"обичайно
пребиваване" е дефинирано от разпоредбата на § 6, т. 46 от ДР
на ЗДвП.
"Обичайно пребиваване в Република България" съгласно
тази норма е мястото, където дадено лице обикновено живее повече от 185 дни
през последните 12 последователни месеца поради лични или трудови връзки, или
ако лицето няма трудови връзки - поради лични връзки, които сочат тясна
обвързаност на лицето с мястото, където то живее. За обичайно пребиваване на
лице, чиито трудови връзки са на различно място от личните му връзки и което
вследствие на това последователно пребивава на различни места в две или повече
държави членки, се смята мястото, където са личните му връзки, при условие, че
лицето редовно се връща там. Спазването на последното условие не е необходимо,
ако лицето пребивава в дадена държава членка за изпълнение на задача с
определена продължителност. Следването в университет или в друго учебно
заведение не се смята за смяна на обичайно пребиваване.
По смисъла на тази разпоредба спрямо С. не се установи тясна
обвързаност- лични или трудови връзки с мястото, където обвиняемият е посочил в
декларацията си, че живее – в гр. ***, на посочения по-горе адрес. За периода
2018-2019 г. се установи, че той е бил в Р ***** за 1 ден- на 04.02.2019г., а
св. Д., собственик на апартамента на посочения адрес изобщо не познава
обвиняемия и е заявила, че той никога не е живял там. Същият не е имал
регистриран трудов договор в страната, не е имал регистрирана фирма, не е
подавал данъчна декларация по ЗДДФЛ за 2018 г., няма декларирано движимо и
недвижимо имущество. Всичко това води на единствено възможния извод, че
обвиняемият няма обичайно местопребиваване в Р ***** по см. на § 6, т. 46 от ДР
на ЗДвП и като е записал в декларацията си по чл.
151, ал. 5 ЗДвП това обстоятелство – че има обичайно пребиваване в Р
*****, в гр. ***, той е потвърдил една
неистина.
Обосновано районният съд е приел, че обвиняемият е осъществил
признаците на престъплението и от субективна страна. Деянието е извършено от
обвиняемия с пряк умисъл по см. на чл. 11, ал. 2 от НК, тъй като е съзнавал, че декларира неистина в писмена декларация,
която по силата на закон /ЗДвП/ се представя пред орган на власт, респ. е
съзнавал общественоописания характер на деянието си,
предвиждал е неговите общественоопасни последици и е
искала тяхното настъпване- получаване на ново СУМПС въпреки липсата на
условията за това. Обвиняемият е съзнавал, че не е обичайно пребиваващ в *****,
тъй като не е живял повече от 185 дни през последните 12 последователни месеца
в Република *****, каквото е изискването на закона по смисъла на чл.
151, ал. 5 от ЗДвП. Съзнавал е и че изобщо не е живял на адреса,
посочен в декларацията като адрес, на който се установил да живее. Деянието е
извършено от обвиняемия след ясно съзнаване на всички действия във връзка със
съставянето, подписването и представянето на неистинската декларация пред орган
на власт и последиците от това. Имал е възможност спокойно да обсъди и прецени
всички условия и обстоятелства при които би могъл да се снабди с ново СУ за
МПС, ясна представа за незаконосъобразните действие, които следва да извърши и
се е съгласил с осъществяването им, за да бъде постигната целта
му-притежаването на СУ на МПС.
Извършеното деяние от обвиняемия е общественоопасно,
предвид вида на засегнатите обществени отношения, начина на извършването му и
настъпилите вредни последици от него. То е израз на пълно незачитане на
законите, реда и органите на власт в страната ни. Обвиняемият е целял
удовлетворяване на лични интереси-получаване на ново СУ за МПС, предприел е
необходимите действия за това, вкл. и такива, забранени от закона, като
съставяне и представяне пред орган на власт на неистинска декларация.
Не се споделя развитата от защитата теза
за ограниченост на правото на защита на обвиняемия, тъй като престъплението
било извършено в условията на
посредствено извършителство. Действително, самата
декларация е предадена пред органите на МВР на 01.04.2019 г. от пълномощник на
обвиняемия. Декларацията по чл.151 от ЗДП обаче е попълнена лично от обвиняемия
на предходна дата и е нотариално заверена. Т.е. същия я е попълнил именно за
нуждите си пред КАТ и с цел деклариране на обстоятелства от кръга на
изискуемите се по закон. Налице е упълномощаване от страна на обвиняемия на
друго лице да предаде самата декларация, което последното е сторило в кръга на посочените пълномощия единствено
като физически приносител на декларацията, респ. посоченото лице не е знаело
фактическите обстоятелства, принадлежащи към състава на престъплението.
Престъплението по чл.
313, ал. 1 от НК е налице, когато е потвърдена неистина или е
затаена истина в писмена декларация (или съобщение, изпратено по електронен
път), която по силата на закон, указ или постановление на МС, се дава пред
орган на властта за удостоверяване истинността на някои обстоятелства. То е
формално и съставът е осъществен, ако законът предвижда истинността на
вписаните в декларацията обстоятелства да се удостоверяват по такъв начин,
макар те и да не отговарят на истината.
За извършеното престъпление по чл.
313, ал. 1 от НК се предвижда наказание лишаване от свобода до три
години или глоба от сто до триста хиляди лева. Обвиняемият е с чисто съдебно
минало и не е освобождаван от наказателна отговорност по реда на чл. 78а от НК.
От деянието няма причинени съставомерни имуществени
вреди. При тези данни, правилно районният съд е приел, че са налице
предпоставките на чл. 78а от НК
за освобождаване на обвиняемия от наказателна отговорност. Имайки предвид, че
същият не представлява личност с висока степен на обществена опасност и няма
данни за други противообществени прояви,
въззивният съд възприе, че законосъобразно
районният съд е определил размер на наказанието в минималния предвиден в чл. 78а от НК,
а именно глоба в размер на ***** лева. Въззивният съд
счита, че така наложеното по вид и размер наказание е справедливо, съответно на
извършеното от подсъдимия деяние и в достатъчна степен ще въздейства
превъзпитателно и ще способства за поправянето му.
Предвид всичко
изложено решението на КнРС следва да се потвърди като
правилно и законосъобразно и на основание чл. 378, ал. 5
във вр. с чл. 338 НПК,
Кюстендилският окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №260027 от 16.09.2020 г., постановено от Кюстендилския
районен съд по АНД № 886/2020 г. по
описа на същия съд.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.