РЕШЕНИЕ
№ 20770
гр. София, 14.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ЯНА М. ФИЛИПОВА
при участието на секретаря МАРИЯ Т. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело №
20221110152061 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба от П. П. М. против (фирма), в която са изложени
твърдения, че между страните бил сключен Договор № 1019710 за предоставяне на
финансови услуги (заеми) от разстояние от 18.05.2021 г.. Ищецът поддържа, че в качеството
си на кредитополучател по сделката следвало да върне на ответното дружество получената в
заем сума в размер на 300 лева и 10,14 лева възнаградителна лихва. В исковата молба са
изложени твърдения, че съгласно чл. 5 от процесния договор кредитополучателят следвало
да сключи договор за гаранция с (фирма), явяващ се условие за отпускане на заема. Ищецът
поддържа, че по сключеният договор за гаранция следвало да заплати сумата в размер на
88,86 лева. В исковата молба са изложени твърдения, че П. М. заплатила в полза на
ответното дружество сумата в размер на 399 лева, явяваща се сбор от получената в заем
сума, начислената възнаградителна лихва и таксата по договора за гаранция. Ищецът
поддържа, че процесният договор за кредит е нищожен на основание чл. 22 ЗПК, тъй като не
е посочен приложимият лихвен процент по сделката, липсват условията за издължаване на
кредита, липсва посочване на годишния процент на разходите, който да включва всички
разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита и липсва методика
на формиране на годишния процент на разходите. Страната намира, че дължимата от
кредитополучателя такса по договора за гаранция не е включена в годишния процент на
разходите, по който начин бива нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В исковата
молба са изложени съображения, че заплащането на сумата по договора за поръчителство
следва да бъде разгледано като елемент от общия разход на кредита на потребителя, тъй
като е пряко свързано с договора за потребителски кредит, известно е на кредитора и се
заплаща от потребителя.
По изложените доводи е направено искане процесният договор за кредит да бъде
прогласен за нищожен, а при условията на евентуалност клаузата на чл. 5 от съглашението,
предвиждаща задължително условие за отпускане на кредита сключването на договор за
поръчителство, да бъде прогласена за нищожна. Предявен е и осъдителен иск за заплащане
1
на сумите в размер на 10,14 лева, представляваща недължимо платена от ищеца в полза на
ответника като възнаградителна лихва по процесния договор за кредит и за сумата в размер
на 88,86 лева, представляваща недължимо платена от ищеца в полза на ответника като такса
гаранция. Направено е искане сторените от ищеца съдебни разноски да бъдат възложени в
тежест на ответното дружество.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът (фирма), чрез процесуалния си представител
адвокат Д., оспорва предявените искове като неоснователни. С подадения отговор са
оспорени поддържаните от ищеца доводи за нищожност на процесния договор за
потребителски кредит, респ. за нищожност на клаузата на чл. 5 от съглашението.
Представителят на страната поддържа, че лихвеният процент по договора е фиксиран за
целия срок на договора съгласно чл. 8.2 от Общите условия на дружеството приложими към
процесната сделка. В подадения отговор са изложени съображения, че съгласно чл. 2 от
договора заемателят се задължава да върне заема с еднократно плащане, извършено на
падежната дата, поради което не е налице необходимост за изготвяне на отделен
погасителен план. Представителят на страната поддържа, че преди сключване на сделката на
потребителя е предоставена цялата изискуема от закона информация във връзка с размера на
годишния процент на разходите, както и относно начина на неговото формиране. В
подадения отговор са изложени твърдения, че годишният процент на разходите по сделката
от 49,85 % е в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като сумата в размер на
88,86 лева, предмет на договора за поръчителство, не следва да се включва в ГПР, тъй като
се касае за разход по правоотношение с трета за сделката страна. Представителят на
дружеството поддържа, че потребителят е разполагал с възможност да осигури физическо
лице поръчител, в която хипотеза не би дължал такса. По изложените доводи е направено
искане предявените искове да бъдат отхвърлени, като тежест на ищеца бъдат възложени
сторените от ищцовото дружество съдебни разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
доводите и възраженията на страните, приема следното:
В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск за прогласяване на Договор №
1019710 за предоставяне на финансови услуги (заем) от разстояние от 18.05.2021 г. за
нищожен, респ. клаузата по чл. 5 от съглашението за нищожна, е да установи при условията
на пълно и главно доказване, че между страните по спора е сключен договор за кредит с
описано в исковата молба съдържание, който е недействителен на посочените от страната
основания.
В доказателствена тежест на ищеца по предявения при условията на евентуалност иск
с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е да установи, че е заплатил на ответника
процесните суми, а в тежест на ответната страна е да установи основанието, на което е
получено плащането.
При съобразяване на становището на процесуалните представители на страните с
доклада на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК е обявено за безспорно и ненуждаещо се от
доказване по делото, че между страните по договора е сключен Договор № 1019710 за
предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние от 18.05.2021 г., във връзка с който
ищецът е сключил с (фирма) договор за поръчителство, по който е начислена такса в размер
на 88,86 лева, която не е включена в годишния процент на разходите по договора за кредит.
Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по
смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои
лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне
предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано
сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска
дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
2
договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност
на потребителя, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Предвид изложеното процесният
договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б
ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи
служебно.
Процесният договор е сключен по реда на Закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние. В този случай съгласно чл. 5, ал. 9, кредиторът трябва да предостави
на потребителя стандартния европейски формуляр съгласно приложение 2, а според чл. 5,
ал. 13, когато договорът за предоставяне на потребителски кредит е сключен по инициатива
на потребителя чрез използването на средство за комуникация от разстояние по смисъла на
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), което не позволява
предоставяне на преддоговорната информация на хартиен или друг траен носител, както и в
случаите по, ал. 10 (при използването на телефон като средство за комуникация или друго
средство за гласова комуникация от разстояние), кредиторът, съответно кредитният
посредник, предоставя преддоговорната информация посредством формуляра по, ал. 2
незабавно след сключването на договора за потребителски кредит.
Изискванията за предоставяне на финансови услуги от разстояние са регламентирани
в ЗПФУР, като според чл. 6 договорът за предоставяне на финансови услуги от разстояние е
всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне
на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето
на предложението до сключването на договора страните използват изключително средство
за комуникация - едно или повече. Дефиниция на понятието „финансова услуга“ се съдържа
в § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР - това е всяка услуга по извършване на банкова дейност,
кредитиране, застраховане, допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични
вноски, инвестиционно посредничество, както и предоставяне на платежни услуги, а на
„средство за комуникация от разстояние“ - в § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР, в който е посочено, че
това е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние,
без да е налице едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя.
В случая, процесният договор отговаря на изискванията за форма и съдържание,
предвидени в чл. 10 и чл. 11 от ЗПК. В него са означени дата и място на сключването, вид на
предоставения кредит, извършена е индивидуализация на страните, посочен е срока на
договора, общия размер на кредита и начина на усвояването му, размера на годишния
лихвен процент, който съгласно т. 8.2 от Общите условия е фиксиран за целия срок на
договора, посочена е информация относно размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски. Доколкото между страните е била уговорена една
погасителна вноска в размер на 310,14 лева, с посочен падеж на 17.06.2021 г., то резонно не
е било необходимо на ищеца да се предоставя погасителен план. Посочен е годишният
процент на разходите по кредита, а именно 49,85 % и общата сума, дължима от потребителя,
включваща главница в размер на 300 лева и лихва в размер на 10,14 лева, изчислена към
момента на сключване на договора за кредит, както и останалите изискуеми реквизити. В
същото време клаузите на договора са написани с четлив шрифт, който е с размер, съобразно
изискванията на чл. 5, ал. 4 ЗПК. Договорът е сключен отдалечено при условията на ЗПФУ,
поради което съдът намира, че е изпълнена изискуема форма за траен носител по смисъла на
чл. 10, ал. 1 ЗПК. Незабавно след сключването на договора за кредит е предоставена и
преддоговорна информация, посредством стандартния европейски формуляр, съгласно
приложение 2. В заключение съдът намира, че е осъществен фактическият състав по
сключване на договор за кредит по смисъла на чл. 6 ЗПФУР, вкл. изпълнение на
задълженията на доставчика за предоставяне на информация на потребителя, че е спазил
сроковете по чл. 12, ал. 1 или 2 ЗПФУР и че е получил съгласието на потребителя за
сключване на договора.
Както бе посочено по-горе страните не спорят, че вземането на заемодателят срещу
заемателя е обезпечено с поръчителство предоставено от (фирма) ЕАД, вследствие на което
3
между ищецът и поръчителя е сключен договор за предоставяне на поръчителство срещу
уговорено възнаграждение. От приетото по делото заключение по допусната съдебно-
техническа експертиза, което съдът цени като обективно и компетентно дадено, се
установява, че електронната система на ответника (фирма) за кандидатстване за отпускане
на паричен заем не допуска подаване на заявка ако потребителят не посочи поръчител
(гарант), който може да бъде предложено от него физическо лице, което обаче следва да
бъде одобрено от кредитора или предложения от кредитора поръчител (фирма) ЕАД. Съдът
намира, че електронната система за кандидатстване за отпускане на паричен заем / лист 4
към заключението на вещото лице К./ не съдържа информация относно продължителността
на т.нар. проверка на „платежоспособността“ на физическото лице посочено за поръчител,
нито конкретните параметри на т.нар. „платежоспособност“. От изложеното следва, че
избор на т. нар. „гарант“ (фирма) ЕАД се извършва именно чрез платформата за
кандидатстване за отпускане на паричен заем на ответника (фирма). В този смисъл, а и
съгласно чл. 5 от Договор № 1019710 за предоставяне на финансови услуги (заеми) от
разстояние е видно, че получаването на кредита е обвързано с условие за предоставяне на
обезпечение, представляващо поръчителство, като изрично в чл. 5 от Договора е уговорено,
че кредитът ще бъде обезпечен от (фирма) ЕАД, тоест на кредитора е изначално известно, че
такъв договор ще бъде сключен. От представения по делото договор за гаранция
(поръчителство) се установява, че за така предоставената гаранция кредитополучателят
следва да заплати възнаграждение /такса за предоставяне на гаранция (поръчителство)/,
което в случая възлиза на 88,86 лева. Всички тези обстоятелства навеждат на извода, че на
кредитодателя е известно, че потребителят ще трябва да заплати разходи за възнаграждение,
свързани с осигуряването на обезпечението от предложеното от кредитора и единствено
одобрено от него дружество - гарант. Това възнаграждение безспорно е свързано с договора
за кредит, доколкото касае обезпечаването на задълженията по него. Също така, попада в
легалната дефиниция по § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, в която изброяването не е изчерпателно, а
примерно. В нея изрично е посочено, че в общия размер на разходите по кредита попадат
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условие за получаване на кредита. В случая предоставянето на обезпечение
чрез сключването на договор за поръчителство с предложено и одобрено от
кредитополучателя дружество представлява задължително условие, за да обвърже договора
за кредит страните и да бъде получена сумата по него. Ето защо, това възнаграждение
трябва да бъде включено при определяне на годишния процент на разходите в договора за
кредит, тъй като представлява част от тях.
Възнаграждението за гарант (поръчител), което се дължи в случая, безспорно
съставлява общ разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, вр. с § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, тъй като
е възнаграждение, което е пряко свързано с договора за кредит, съставлява задължителна
услуга (в преддоговорната информация е изрично посочено, че за този вид кредит се изисква
предоставяне на обезпечение чрез договор за поръчителство/гаранция, подписан от
кредитополучателя) и е предварително известно на кредитора, доколкото гарантът е
предложен от него. Разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК не изключва възможността някои
от общите разходи по кредита да произтичат от друг договор, стига те да са пряко свързани с
договора за кредит. Пряката свързаност в случая е очевидна и не се нуждае от специално
обосноваване, доколкото единствената цел на гаранцията /поръчителството/ е да бъде
отпуснат кредита, поради което и дължимата за нея такса съставлява общ разход по кредита,
който по силата на чл. 19, ал. 1 ЗПК подлежи на задължително включване в ГПР.
Обстоятелството, че кредитополучателят не е посочил поръчител-физическо лице, а се е
съгласил на поръчителство от предложения от кредитора гарант, не освобождава кредитора
да отрази таксата за гаранта в ГПР по договора за кредит, още повече, че по смисъла на
закона ГПР не е бланкетен, а е индивидуален за всеки договор и изчисляването му се
извършва в зависимост от конкретните условия и обстоятелства, при които договора за
кредит се сключва. Наведеното обстоятелство, че ищецът е избрал поръчителя си е без
значение в случая. Видно от съдържанието на договора и на преддоговорната информация
4
на ищеца е предоставена единствено възможността да избира кой да бъде поръчителят -
избрано от него лице или (фирма), но при всички случаи условие за сключване на договора е
било предоставянето на обезпечение под формата на поръчителство, което се одобрява чрез
одобряване на кредита. След като ищецът е избрал възмездното поръчителство от (фирма),
то ответникът е следвало да включи възнаграждението за това поръчителство в ГПР, което
обаче не е било сторено.
В заключение, съдът намира, че възнаграждението дължимо на поръчителя следва да
се включи към ГПР по кредита, тъй като се обхваща от легално дадената дефиниция в § 1, т.
1 от ДРЗПК за общ разход, съгласно която „общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. От
изложеното следва, че в уговорения годишен процент на разходи по процесния договор за
кредит не са включени всички действителни разходи, поради което е налице противоречие с
императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. От приетото по делото заключение по
допусната съдебно-счетоводна експертиза, което съдът цени като обективно и компетентно
дадено, се установява, че ГПР по процесния договор за кредит при включване на
задължението по договора за поръчителство би възлизал на 2976,44 %. Действителният ГПР
по кредита от 2976,44 % нарушава императивната забрана на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно
която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва.
В ГПР следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са включени всички
разходи, които длъжникът ще направи и, които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В
този смисъл, като не е включил дължимата цена по договора за поръчителство в общата
сума, дължима от потребителя, кредиторът е заобиколил изискванията на закона за точно
посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, поради което клаузите от
договора, касаещи общата сума за погасяване и годишният процент на разходите, са
нищожни. Съдът намира, че посредством сключването на договор за поръчителство се
заобиколя правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и е уговорен по-висок размер на разходите по
кредита от нормативно допустимия. Въпреки че формално в договора са посочени годишен
процент на разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата
сума /88,86 лева/ , те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на
потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него
икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение
за сключването му.
Липсата на разход в договора за кредит или стандартния европейски формуляр при
изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК – в този смисъл
Определение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр. д. № 578/2022 г. на III г. о. на ВКС, както и
Решение № 261440 от 4.03.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 13336/2019 г. и Решение № 3321 от
21.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 8029/2021 г. Доколкото не е спазено изискването на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл.
22 ЗПК.
С оглед изложеното, съдът не следва да разглежда предявения в условията на
евентуалност иск за прогласяване за нищожна клаузата на чл. 5 от процесния договор №
1019710 за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние от 18.05.2021 г., въз
основа на която клауза е сключен договор за гаранция (поръчителство).
5
В доказателствена тежест на ищеца по предявения при условията на евентуалност иск
с правно основание чл. 55, ал. 1, пред. 1 ЗЗД е да установи, че е заплатил на ответника
процесните суми, а в тежест на ответната страна е да установи основанието, на което е
получено плащането.
От приетото по делото заключение по допусната съдебно-счетоводна експертиза,
което съдът цени като обективно, безпристрастно и компетентно дадено, се установява, че
ищецът е заплатил на ответника в погашение на задължения, произтичащи от процесния
договор за кредит, сумата общо в размер на 429 лева, от които главница в размер на 300
лева, разходи за събиране в размер на 30 лева, възнаградителна лихва в размер на 10,14
лихва и такса гарант (възнаграждение за поръчителство) в размер на 88,86 лева. Съгласно
нормата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не и лихви и други разходи по
кредита. Предвид изложеното, съдът намира, че на основание чл. 23 ЗПК, по процесния
договор за потребителски кредит, който е обявен за недействителен, ищецът дължи на
кредитора единствено чистата стойност на получената в заем сума, а именно 300 лева. По
същият начин, предвид разпоредбата на чл. 23 ЗПК и обявяването за недействителен на
договора за кредит, плащането от страна на ищеца на сумата от 10,14 лева, представляваща
възнаградителна лихва, както и сумата от 88,86 лева, представляваща такса гарант по
договора за поръчителство, се явяват платени на кредитора без основание. Ето защо,
предявените осъдителни искове също са основателни и следва да бъдат уважени, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 27.09.2022 г. до
окончателното изплащане.
С оглед изхода от спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се следват съдебни
разноски.
Съгласно чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в случаите на оказана безплатна
правна помощ и съдействие в хипотезите на чл. 38, ал. 1, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена на разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, определено от съда в размер не по – нисък от предвидения в Наредбата по
чл. 36, ал. 2 ЗА. С Определение № 319 от 09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2186/2019 г. по описа
на ВКС, IV ГО е разяснено, че за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.
38, ал. 2 ЗА пред съответната инстанция, е достатъчно по делото да е представен договор за
правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва
безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 ЗА, като не е
необходимо страната предварително да установява и да доказва съответното основание за
предоставяне на безплатна правна помощ. Размерът на адвокатското възнаграждение се
определя от съда, поради което не е нужен списък по чл. 80 ГПК – той касае разноските,
дължими на страните. Предвид изложеното, с оглед изхода на спора, в тежест на ответника
следва да бъде възложено да заплати дължимото адвокатско възнаграждение за разглеждане
на спора в размера по чл. 7, ал. 2, т. 1 вр. чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно сумата в общ размер на
800 лева.
С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 6 ГПК в тежест на ответника следва
да бъде възложено да заплати по сметка на съда дължимите такси и разноски в
производството, от които ищецът е освободен или сумата в размер общо на 300 лева, от
които 100 лева дължима държавна такса по предявените обективно кумулативно съединени
искове и сумата в размер на 200 лева възнаграждение на вещото лице по допуснатата
съдебно-счетоводна експертиза.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявен от П. П. М., ЕГН **********, с адрес в гр. (адрес) иск
6
против (фирма), ЕИК ********, със седалище и адрес на управление в гр. (адрес) Договор №
1019710 за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние от 18.05.2021 г. за
нищожен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА (фирма), ЕИК ********, със седалище и адрес на управление в гр. (адрес),
да заплати на П. П. М., ЕГН **********, с адрес в гр. (адрес) на основание чл. 55, ал. 1,
пред. 1 ЗЗД, сумата в размер на 10,14 лева, представляваща получена без правно основание
сума за възнаградителна лихва по Договор № 1019710 за предоставяне на финансови услуги
(заеми) от разстояние от 18.05.2021 г. и сумата в размер на 88,86 лева, представляваща
получена без правно основание такса гаранция по Договор № 1019710 за предоставяне на
финансови услуги (заеми) от разстояние от 18.05.2021 г., ведно със законна лихва върху
сумите от подаване на исковата молба на 27.09.2022 г. до окончателно погасяване на
вземането.
ОСЪЖДА (фирма), ЕИК ********, със седалище и адрес на управление в гр. (адрес)
да заплати на адвокат Д. В. М. от АК- Пловдив, с адрес на кантората в гр. (адрес) на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 ЗА, сумата в размер на 800 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на
ищеца П. П. М..
ОСЪЖДА (фирма), ЕИК ********, със седалище и адрес на управление в гр. (адрес)
да заплати на Софийски районен съд, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, сумата в размер на 300
лева, от която 100 лева дължима държавна такса по предявените обективно кумулативно
съединени искове и сумата в размер на 200 лева възнаграждение на вещото лице по
допуснатата съдебно-счетоводна експертиза.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис от съдебния акт.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7