О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
гр. София, 29.04.2020 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VI – 17 състав, в закрито заседание на двадесет и девети април две хиляди и двадесета година, в следния състав:
СЪДИЯ: ДИЛЯНА ГОСПОДИНОВА
като разгледа докладваното от съдията т.д. № 221
по описа на СГС за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е образувано по искова молба, подадена от „Ю.Т.Г.” АД –
дружество, учредено съгласно законодателството на Р.П., срещу А.Г.П., „Б.к.б.“
АД и „С.л.“ АД.
Съдът, като прецени изложените в исковата молба
обстоятелства намира следното:
При съобразяване на изложените в исковата молба и в молбата –уточнение факти
и формулирания петитум се налага изводът, че съдът е сезиран със следните
отрицателни установителни искове: 1) иск за установяване в отношенията между
страните по спора, че „С.л.“ АД и А.Г.П.
не дължат на „Б.к.б.“ АД сумата от 5 280 000 лв., представляваща парична сума
предоставена за временно и възмездно ползване на „С.л.“ АД по договор за
кредит, сключен на 18.12.2015 г., между „Б.к.б.“ АД, като кредитор, „С.л.“ АД,
като кредитополучател и А.Г.П., като солидарен длъжник, която сума подлежи на
връщане; 2) иск за установяване в отношенията между страните по спора, че за „Б.к.б.“
АД не съществува заложно право върху търговското предприятие на „С.л.“ АД,
което е учредено с договор за особен залог, за обезпечаване на вземания на
заложния кредитор за получаване на сума в размер на 5 280 000 лв., представляваща
дължима главница по договор за кредит, сключен на 18.12.2015 г., между „Б.к.б.“
АД, като кредитор, „С.л.“ АД, като кредитополучател и А.Г.П., като солидарен
длъжник.
Абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на предявен установителен
иск, за наличието на която съдът следи служебно, е съществуването на правен
интерес за ищеца от търсената с него защита, който интерес следва винаги да е
конкретен. Правен интерес от предявяване на установителен иск ще има тогава,
когато неговото успешното провеждане би било от значение за възникването, съществуването или съдържанието на други правоотношения между страните по спора.
За да извърши преценка дали в процесния случай е налице правен интерес за
ищеца от предявяване на иск за установяване несъществуването към момента на
едно парично вземане при твърдения за неговото погасяване, едно заложно право
отново при твърдения за неговото погасяване, съдът съобразява, че от изложените
от ищеца обстоятелства се установява, че той не е страна по материалните
правоотношения, които са предмет на предявените отрицателни установителни искове,
а са трети за тях лица. Съгласно твърденията на ищеца първото спорно право
представлява правото на парично вземане, което е възникнало от договор за
кредит, по който договор той не е страна, като не заявява и факти за това, че е
правоприемник на някоя от страните по това материално правоотношение. Страни по
спорното материално право на вземане са от една страна кредитора, който се твърди
да е „Б.к.б.“ АД, което дружество не е прехвърлило вземането си по силата на
валиден договор за цесия и от друга страна длъжниците на паричната сума - „С.л.“
АД и А.Г.П.. Второто спорно право представлява заложно право, което е
възникнало от договор за особен залог върху търговско предприятие, по който
ищецът също не твърди да е страна, нито да е правоприемник на някоя от страните
по тази сделка. Страни по това материално правоотношение са заложният кредитор
„Б.к.б.“ АД и залогодателят „С.л.“ АД.
В случаите, когато един установителен иск се предявява от лице, което е
трето за материалното правоотношение, чието съществуване съответно
несъществуване е предмет на установяване, то за да се приеме, че е налице
правен интерес от неговото предявяване, трябва да има конкретни твърдения за
това, че постановяването на съдебно решение, с което той ще бъде уважен, би
било от значение за някакви права, които ищецът притежава или които биха
възникнали в негова полза в резултат от това.
Ищецът обосновава правният си интерес от предявяване и на двата
установителни иска като се позовава на едни и същи факти - това, че вземането
по договора за кредит, сключен между ответниците, е обезпечено с учреден особен
залог върху търговското предприятие на „С.л.“ АД, който дава привилегия на
заложния кредитор „Б.к.б.“ АД при удовлетворяване и съответно съществуването на
паричното вземане и на учреденото заложно право засягат неговите права да се
удовлетвори като хирографарен кредитор за вземането, което той има към „С.л.“
АД в размер на 4 160 834, 94 лв. от стойността на заложеното имущество. От тези
обстоятелства следва изводът, че ищецът се позовава на притежавано от него
право да се удовлетвори за свои вземания срещу ответното дружество от
стойността на притежавано от него имущество, което е част от търговското му
предприятие и което негово право се конкурира с правото на друг кредитор на
същия длъжник, в полза на който е учреден особен залог върху това търговско
предприятие, което му дава право на предпочитателно удовлетворяване.
Възникналото в полза на един кредитор заложно право включва в
себе си правото на това лице да се удовлетвори предпочитателно от стойността на
заложеното имущество. Това право на предпочитателно удовлетворяване е
предвидено в няколко законови норми, с които се регламентира реда за
удовлетворяване на различните кредитори на един и същи длъжник и те са
следните: разпоредбата на чл. 136 ЗЗД, с която се уреждат
привилегии, с които се ползват отделни вземания в производството по
принудително изпълнение, разпоредбата на чл. 10 от Закона за особените залози,
с която се урежда правото на заложния кредитор да се удовлетвори по
предпочитание от цената на заложеното имущество, когато то е продадено от него
по реда на ЗОЗ или по реда на ГПК; разпоредбата на чл. 722 ТЗ, с която се
урежда реда за удовлетворяване на кредиторите в хода на открито производство по
несъстоятелност по отношение на длъжника. При тълкуване на посочените правни
норми е видно, че те уреждат конкуренцията между правата на кредиторите да се
удовлетворят само тогава, когато срещу длъжника е образувано производство по
принудително изпълнение, което може да бъде индивидуално такова, каквото е
това, образувано по ГПК и по ЗОЗ, или универсално, какъвто характер има
производството по несъстоятелност. Това от своя страна означава, че за да се
приеме, че съществуващо в полза на едно лице заложно право засяга правото на
друг правен субект да се удовлетвори от заложеното имущество, трябва да се
направи извод, че за последния е възникнало правото да се удовлетвори
принудително и той може да инициира образуването на производство по
принудително изпълнение срещу длъжника или да участва във вече образувано
такова. Такова право съгласно ГПК има лицето, в полза на което е издаден изпълнителен
лист или друг акт, подлежащ на изпълнение /чл. 426, ал. 1 ГПК и чл. 456, ал. 2 ГПК/, както и лицата, в полза на които има учредена ипотека, залог, както и
допуснато обезпечение, които се смятат за присъединени по право взискатели в
образувано производство по принудително изпълнение по реда на ГПК, в случаите в
които изпълнението е насочено върху имущество, което е предмет на ипотеката,
залога, обезпечението /чл. 459 ГПК/. Право да участва в изпълнение, което се
извършва по реда на ЗОЗ възниква за всички лица, които имат право върху
заложеното имущество, удостоверено в регистъра по реда на ЗОЗ /чл. 40, ал. 1
ЗОЗ/, като такова право не съществува в полза на всички други кредитори на
залогодателя, за които в чл. 40, ал. 2 ЗОЗ е предвидена изрична забрана за
присъединяване в производство по чл. 32 ЗОЗ. Правото да се удовлетвори в
образувано производство по несъстоятелност пък съществува за всяко едно лице,
което е предявило своите вземания в предвидения в ТЗ преклузивен срок за това и
те са включени в одобрения от съда списък на приети вземания, изготвен от синдика
или тяхното съществуване е установено с влязло в сила съдебно решение,
постановено по иск по чл. 694 ТЗ или по реда на чл. 637, ал. 3 ТЗ.
В случая ищецът не твърди по искане на друго лице, което има качеството на
кредитор, да е образувано производство по принудително изпълнение по реда на
ГПК срещу ответника „С.л.“ АД, към което дружество заявява, че има вземане и
което дружество сочи, че е залогодател по заложното правоотношение, което е
предмет на предявения установителен иск. Това означава, че за ищеца не е
възникнало правото да се присъедини към някое висящо изпълнително производство
съгласно чл. 459, ал. 1 ГПК в качеството му на лице, в полза на което е
допуснато обезпечение чрез налагане на възбрана върху 666 броя недвижими имоти.
Ищецът не твърди срещу ответното дружество да е образувано и производство по
несъстоятелност, в хода на което да има право да се удовлетвори. Ето защо и за
да се приеме, че за ищеца съществува право да се удовлетвори принудително от
имуществените права, включени в търговското предприятие на „С.л.“ АД, трябва от
изложените от него твърдения да може да се заключи, че в негова полза е издаден
изпълнителен лист или друг акт, подлежащ на изпълнение, въз основа на който той
може да образува изпълнително производство съгласно чл. 426, ал. 1 ГПК или че
той има право да участва като присъединен по право кредитор в изпълнение,
започнало по реда на ЗОЗ върху заложеното имущество.
В исковата молба и молбата-уточнение, подадена по делото обаче не се
излагат никакви факти за това, че в полза на ищеца е издаден изпълнителен лист
или притежава друго изпълнително основание, въз основа на което да може да
направи искане за образуване на индивидуално производство по принудително
изпълнение по ГПК. Напротив от изложените факти се установява обратното, а
именно че към момента това лице не разполага с изпълнително основание срещу „С.л.“
АД, тъй като съдебното производство, което е образувано за установяване на
неговото вземане към ответното дружество е все още висящо и не е приключило с
влязъл в сила съдебен акт. Следователно към момента за ищеца не съществува
право, което да се засяга от спорното право на заложния кредитор да се удовлетвори
с привилегия по чл. 136, ал. 1, т. 3 ЗЗД, което е възникнало по договора за особен
залог върху търговското предприятие на „С.л.“ АД, учреден за обезпечаване на
вземания на заложния кредитор за получаване на сума в размер на 5 280 000 лв.,
представляваща дължима главница по договор за кредит, сключен на 18.12.2015 г.
В исковата молба и молбата-уточнение ищецът не заявява, че има права върху
заложеното имущество, представляващо търговското предприятие на „С.л.“ АД,
които да са удостоверени в Централния регистър на особените залози по реда на ЗОЗ.
Това означава, че липсват твърдения, от които да може да се заключи, че този
правен субект има право да участва като кредитор съответно присъединен кредитор
в производство по изпълнение, образувано въз основа на вписване на пристъпване
към изпълнение по реда на чл. 32 ЗОЗ. Той не може да се удовлетвори за
вземанията си към залогодателя „С.л.“ АД в производство по ЗОЗ, което би могло
да бъде образувано поради изричната норма на чл. 40, ал. 2 ЗОЗ, която забранява
това, поради което и няма как правата, които има заложният кредитор по какъвто
и да е начин да се конкурират с негови права за удовлетворяване от цената на
заложеното имущество.
След като от изложените в исковата молба обстоятелства не може да се
направи извод, че за ищеца съществува право да се удовлетвори за свое вземане
към „С.л.“ АД по принудителен ред от имущество на това лице, което е предмет на
договор за особен залог, сключен между „Б.к.б.“ АД и „С.л.“ АД, за обезпечаване
на задълженията на последното дружество по договор за кредит, сключен на
18.12.2015 г., между „Б.к.б.“ АД, „С.л.“ АД и А.Г.П., то трябва да се приеме,
че това дали за заложния кредитор „Б.к.б.“ АД към момента съществува заложното
право, учредено с този договор за залог или не, е без значение за ищеца. Това е
така, тъй като това заложно право не влиза в конкуренция с никое вече
възникнало право на ищеца, каквото би било правото му да се удовлетвори
принудително от имуществото на длъжника като хирографарен кредитор в хода на
образувано принудително изпълнение по ГПК, по ТЗ или като кредитор, с право по
ЗОЗ, но от изложените в исковата молба факти е видно, че такова няма как да е
възникнало в негова полза. Ето защо и за ищеца не съществува правен интерес да
предявява иск срещу заложния кредитор и залогодателя за установяване
несъществуването на заложното право, както и на правото по договора за кредит,
което то обезпечава.
В допълнение трябва да се посочи, че както в ГПК, така и в ЗОЗ съществуват
изрични правни норми, с които е регламентирано кои лица и в какви хипотези
могат да оспорват вземането или заложното право тогава, когато е образувано
принудително изпълнение по ГПК или е започнало изпълнение по ЗОЗ. При тълкуване
на тези правни норми е видно, че това може да направи самия длъжник, който има
право да оспори съществуването и на вземането, и на заложното право съгласно
чл. 36 ЗОЗ по общия исков ред или по реда на чл. 439 ГПК. За лице, което не е
страна по материалното право на вземане, както и по правоотношението, въз
основа на което е възникнало заложното право, в закона са предвидени по
ограничени възможности, които са свързани с това, че законът не допуска всякога
такова трето на материалното правоотношение лице да може да въведе страните по
него в спор, а само когато се засягат пряко негови защитими права. Тези
възможности са следните: - съгласно чл. 440 ГПК всяко трето лице, чието право е
засегнато от изпълнението, може да предяви иск, който обаче може да има за
предмет само установяване на това на кого принадлежи имуществото, върху което е
насочено изпълнението за парично вземане и по точно, че то не принадлежи на
длъжника; - съгласно чл. 464 ГПК лице, което има качеството на присъединен
взискател в едно образувано принудително изпълнение може да оспори чрез иск съществуването
на вземането на друг кредитор към длъжника; - съгласно чл. 36, ал. 2 ЗОЗ всяко
трето лице, чието право е засегнато от изпълнението по този закон, може да
предяви иск срещу залогодателя и заложния кредитор, но и тук предметът на иска
е ограничен – той може да е за установяване, че залогът е непротивопоставим на
третото лица или че имуществото, върху което е насочено изпълнението, не
принадлежи на залогодателя. Общото между всички тези норми е, че с тях се предвижда,
че за тези трети лица правото на иск за установяване несъществуването на
определени права възниква при наличие на една задължителна предпоставка и тя е
да е започнало производство по принудително изпълнение по ГПК или изпълнение по
ЗОЗ, защото само при нейното осъществяване се приема, че се засяга интереса на
трети лица за материалното правоотношение, което съществува между кредитора и
длъжника. Правата на третите лица не се засягат от съществуването на заложно
право или на правоотношение по дължимост на парично вземане, ако не е започнато
принудително изпълнение и ако то не е насочено към имущество, върху което това
трето лице да има някакви права, включително правото да се удовлетвори от това
имущество по принудителен ред, поради което в закона не е предвидено такива
трети лица да имат право на иск и не е допустимо те да могат да въвлекат две
лица, с които нямат конкуриращи се в права в процес за установяване
съществуването между тях на право на вземане и на обезпечаващото го заложно
право.
С оглед на всичко изложено, съдът намира, че за ищеца липсва правен интерес
да предяви искове за установяване, че „С.л.“
АД и А.Г.П. не дължат на „Б.к.б.“ АД сумата от 5 280 000 лв., представляваща
парична сума предоставена за временно и възмездно ползване на „С.л.“ АД по
договор за кредит, сключен на 18.12.2015 г., както и за установяване в
отношенията между страните по спора, че за „Б.к.б.“ АД не съществува заложно
право върху търговското предприятие на „С.л.“ АД, което е учредено с договор за
особен залог, за обезпечаване на вземания на заложния кредитор за получаване на
сума в размер на 5 280 000 лв., представляваща дължима главница по договор за
кредит, сключен на 18.12.2015 г. Това означава, че тези искове са недопустими и
исковата молба, с която са заявени за разглеждане, следва да бъде върната.
Така мотивиран и на основание чл. 130 ГПК съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ВРЪЩА на основание чл. 130 ГПК искова молба с вх. на СГС
№ 12291/
31.01.2020 г., подадена от „Ю.Т.Г.” АД - дружество, учредено съгласно
законодателството на Р.П., срещу А.Г.П., „Б.к.б.“ АД и „С.л.“ АД.
Определението
подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд с частна жалба в едноседмичен
срок от съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: