РЕШЕНИЕ
гр.София,
16.09.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на двадесет
и трети юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
мл.с. Мария Илиева
при
секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора Стоил Томов, като
разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 4 006 по описа за 2020 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение № 177 427 от 25.07.2019 г., постановено по гр.д.№ 66 195/2018 г. по
описа на СРС, I ГО, 159 състав Софийски районен съд е осъден да заплати на Е.К.М.,
ЕГН ********** на основание чл.2б, ал.1 ЗОДОВ сумата 400,00 лева, представля-ваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди от необосновано забавяне на
съдебното производство по гр.д.№ 5836/2017 г. на СРС, 69 състав, като за разликата
над тази сума до пълния предявен размер от 2 000,00 лева искът е отхвърлен като
неоснователен.
Със
същия акт ответникът Софийски районен съд е осъден да заплати на ищцата Е.К.М.
на основание чл.78, ал.1 ГПК и сумата 76,00 лева – направени разноски по делото
за хонорар на един адвокат и държавна такса, съразмерно на уважената част от
иска, а ищцата е осъдена да заплати на ответника на основание чл.78, ал.3 ГПК
във връзка с чл.10, ал.3 във връзка с ал.2 от ЗОДОВ сумата 80,00 лева – юрисконсултско
възнаг-раждение, съразмерно с отхвърлената част от иска.
Срещу така постановеното съдебно решение в частта, с
която е уважен предявеният иск за сумата 400,00 лева е депозирана въззивна
жалба от ответника Софийски
районен съд. В жалбата се поддържа, че в тази част решението е
неправилно и незаконосъобразно, като се из-лагат доводи, че от събраните по
делото доказателства не може да бъде установено по едноз-начен и безспорен
начин, че твърдяните от ищцата вреди са вследствие от забавеното разг-леждане
на гр.д.№
5836/2017 г. на СРС; че същите са характерни и произтичат по-скоро от характера
та процесното дело и по никакъв начин не може да се приеме, че са причинени от
поведението на СРС. Твърди се и че първоинстанционният съд неправилно не е
отчел събра-ните данни за наличие и на други обстоятелства, които водят до
промени в емоционалното състояние на ищцата, извън съдебното производство по
цитираното дело; че такива проблеми, водещи до описаното от свидетеля състояние
на тревожност и изнервеност са „запазването на името й в редакторската колонка
след уволнението”, „желанието на ищцата да се пенсионира на старото си работно
място” – обстоятелства, които не са в пряка връзка със съдебното про-изводство.
Сочи се и че присъденото обезщетението за неимуществени вреди е в завишен
размер, който не е съобразен с изискванията за справедливост по аргумент на
чл.52 ЗЗД, както и че не всяко усещане или чувство и не всяка душевна депресия
дават основание за присъж-дане на неимуществени вреди, а само тези, които справедливостта
изисква да бъдат възмез-дени, каквито претърпени болки и страдания по делото не
са установени.
Моли съда да отмени атакуваното решение в обжалваната
част и да отхвърли изцяло предявеният срещу Софийски районен съд иск, а при условията на евентуалност –
ако намери същият за основателен, да намали размера на присъденото обезщетение.
Претендира присъж-дането на разноски по делото.
В срока по чл.263,
ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника по въззивната жалба – Е.К.М., в който същата е оспорена в цялост. Инвокирани са съ-
ображения,
че в жалбата не се съдържат юридически аргументи, нито факти, опровергаващи
твърдението, на което се основава деликта за искане на обезщетение; че
единственото осно-вание, на което се позовава жалбоподателят, се изразява в
собствена интерпретация на събра-ните по делото гласни доказателства, без да я
аргументира и съпостави с друг доказателствен материал, събран по делото. По
отношение на твърдението за несправедливост при опреде-ляне на обезщетението е
отразено, че същото е нелепо и дори арогантно – при мининална работна заплата в
страната, която е част от критерия, с който съдът следва да се съобразява,
каквато е и съдебната практика, от 560,00 лева на ищцата е присъдена сумата
400,00 лева. Преневдира присъждането на разноски по производството.
В проведеното на 23.06.2020 г. открито съдебно заседание представителят
на СГП – в качеството си на страна по чл.10, ал.1 ЗОДОВ, не е оспорил въззивната
жалба. Изразява становище, че решението на СРС в обжалваната част следва да
бъде отменено като неправил-но и необосновано и да се отхвърли изцяло
предявеният иск срещу СРС, а в случай, че същият се намери за основателен – да
се намали размерът на присъденото възнаграждение.
Първоинстанционното решението в частта, с която е отхвърлен
предявеният от ищцата иск по чл.2б,
ал.1 ЗОДОВ не е обжалвано и е влязло в сила.
Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и
събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и
чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валид-ността на решението, а по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в
жалбата оплаквания, с изключение на
случаите, ко-гато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно
решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка настоящата
инстанция намира, че атакуваното съдебно ре-шение е валидно и процесуално
допустимо в обжалваната част, както и че настоящият казус не попада в двете
визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което съдът дължи произнасяне
по правилността на решението с оглед изложените в жалбата доводи.
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.2б, ал.1 ЗОДОВ.
В подадената искова молба ищцата Е.К.М. твърди, че е пострадала от действия и бездействия на орган на съдебната
власт – Софийски районен съд, от които са й причинени неимуществени вреди от
неразумни срокове за приключване на висящо дело, заведено от нея по трудов
спор, което и към момента на подаване на исковата молба не е приключило.
Поддържа се, че въз основа на подадена от нея искова молба на 30.01. 2017 г. в
СРС срещу „Блиц” ЕООД по чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от КТ е било образувано
гр.д. № 5836/2017 г. по описа на СРС, ГО, 69 състав, което въпреки, че е бързо
производство в про-дължение на 5 месеца не е било насрочено, което е принудило
адвоката й А.С.да подаде сигнал в ИВСС за забавата на 29.05.2017 г., след който
сигнал забавата е продължила и делото е било насрочено за първо заседание на
19.10.2017 г. – 9 месеца след подаване на иско-вата молба. Сочи се и че на 25.10.2017
г. ищцата е запознала с всички факти по хода на делото зам.председателя на СРС
и ръководител на Второ ГО, като в крайна сметка на 21.12. 2017 г. съставът на
СРС се е произнесъл с решение – 11 месеца след подаване на исковата молба, като
се релевират доводи, че причина за този дълъг период за насрочване и приключване
на делото, за което законът е предвидил 3 месечен срок, е бездействието на
съдията-докладчик, който с поведението си е допринесъл и за забавяне на
въззивното производство, поради това, че делото било изпратено
неокомплектовано. Посочено е и че с оглед цялото съдийско пове-дение по
насрочване и протичане на делото, по което заседанията са се провеждали в
нервна обстановка, в която всяко искане и мотив на ищцата са били отхвърляни, е
поискан отвод на съдията, който не бил приет. Релевират се твърдения и че в
резултат на забавяне на делото /дългото продължаване на същото/ и
неизвестността за окончателния му изход, още повече, че прекратяването на
трудовото й правоотношение е било в период – месеци преди пенсиони-рането й, ищцата
е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в емоционален и нервен стрес,
който е довел до влошаване на здравето й – нарушен бил сънят й, равновесието, не
е можела да спи нормално, с дни не излизала от вкъщи, влошили се общите й
здравословни проблеми /ищцата е диспансеризиран хипертоник с придружаващо
заболяване пернициозна анемия/, при световъртеж паднала и си счупила четири
ребра, и че претърпените морални увреди са я разклатили психически в периода на
дългото чакане да започне и после – в хода на неприключилото й трудово дело.
Моли съда да осъди Софийски районен съд да й заплати обезщетение за причинените
й неимуществени вреди в размер на 2 000,00 лева, ведно със законната лихва от
предявяване на иска и направените по делото разноски.
В подадения в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответникът Софийски
районен съд, гр.София оспорва
заявения срещу него иск по основание и размер. Наведени са съобра-жения, че претендираните
неимуществени вреди не са доказани и не се намират в причинно-следствена връзка
с поведението на ответника, като се поддържа и че обезщетението се претендира в
завишен размер, който не съответства на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД,
както и че следва да се има предвид и трайната практика на ЕСПЧ, съгласно която
при определяне размера на неимуществените вреди от нарушаване правото на
разглеждане на делото в разумен срок следва да се вземе предвид на какво е била
изложена ищцата по време на самото дело, като например: мярка за неотклонение,
опасност за осъждане за тежко прес-тъпление и др., каквито в случая не са
налице. Заявено е искане за присъждане на юрискон-султско възнаграждение.
С обжалваното решение исковата претенция по чл.2б,
ал.1 ЗОДОВ във връзка с чл.6, § 1 от Европейската конвенция за защита правата
на човека и основните свободи /Конвенцията /
от Е.К.М. срещу Софийски районен съд /СРС/ за
заплащане на обезще-тение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от
нарушаване на правото й за разглеж-дане в разумен срок на гр.дело № 5 836/2017 г.
по описа на СРС, ГО, 69 състав, е уважена до размера на сумата от 400,00 лева и
е отхвърлена за разликата над тази сума до пълната заявена стойност от 2 000,00
лева, като в отхвърлителната част първоинстанционното решение е вляз-ло в сила,
като необжалвано.
Настоящият съдебен състав като
прецени събраните по делото доказателства и изиск-ванията на закона, намира, че
правилно и законосъобразно от първата инстанция е прието, че исковата претенция
е доказана по своето основание и дължимото на ищцата обезщетение за претърпяни
неимуществени вреди възлиза на сумата от 400,00 лева, поради което на основа-ние
чл.272 ГПК препраща към мотивите на обжалваното решение. В допълнение на същите
и във връзка с доводите, наведени с въззивната жалба, настоящият съдебен състав
приема след-ното:
Съгласно разпоредбата на чл.2б,
ал.1 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите,
причи-нени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на
разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.6, § 1 от
Конвенцията. С нормата на чл.2б ЗОДОВ е създаден национален компенсаторен
механизъм за бавно правосъдие, като с нея е предвидено вътрешноправно средство
за защита, самостоятелна хипотеза на отговорност на държавата за вреди,
причинени на физическите и юридически лица, като тази отговорност е обективна и
се носи от държавата без значение, кой орган я представлява.
Между страните в процеса не е
налице спор относно правно-релевантните факти по делото, касаещи
обстоятелствата, че ищцата е предявил пред СРС на 30.01. 2017 г. искова молба,
с която е заявила претенции с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от КТ срещу „Информационна агенция Блиц” ЕООД – за отмяна на уволнение,
възстановяване на заема-ната преди него длъжност и за заплащане на обезщетение
за оставане без работа, по която искова молба е било образувано гр.дело № 5836/2017
г. на СРС, ІІ ГО, 69 състав. От предста-вените документи по това дело се
установява , че с разпореждане от 07.02.2017 г. решаващият състав на СРС е
постановил изпращането на преписи от исковата молба и доказателствата на
ответника за отговор по чл.131, ал.1 ГПК, съобщението за което е връчено на „Информацион-на
агенция Блиц” ЕООД на 23.02.2017 г. На 22.03.2017 г. е подаден отговор на
исковата мол-ба от ответника. Почти шест месеца по-късно – на 18.09.2017 г., е
постановено определение по чл.140 ГПК, като делото е насрочено за разглеждане в
открито съдебно заседание за 19.10. 2017 г., в което ход на същото не е бил даден
и последното е било отложено за 07.12.2017 г.
На 07.12.2017 г. е проведено
редовно открито съдебно заседание, в което след извърш-ване на процесуални
действия във връзка с доклада и по събиране на доказателства, е прик-лючено
съдебното дирене и е даден ход на устните състезания. На 21.12.2017 г. от СРС, ІІ
ГО, 69 състав е постановено решение по съществото на спора, с което исковите
претенции на ищ-цата са отхвърлени изцяло, като на страните е указана
възможността на този акт да бъде об-жалван по реда на въззивното производство.
Безспорно е, че първоинстанционното решение е обжалвано от ищцата Е.К.М. и с решение от 05.06.2018 г.
по в.гр.д.№ 5084/2018 г. последното е потвърдено от СГС, чието решение не е
допуснато до касационно обжалване с определение от 21.06.2019 г. по гр.д.№ 857/2019 г.
на ВКС.
При изложените обстоятелства
законосъобразно с обжалваното по настоящото дело решение е прието, че е допуснато
неприемливо забавяне при разглеждането на гр.д.№ 5836/ 2017 г. на СРС, произтичащо
от несвоевременно извършени дължими от този съд процесуал-ни действия по
движението на делото, и по-конкретно: тези, свързаните с постановяване на определението
по чл.140 ГПК във връзка с чл.312, т.1 ГПК за насрочване на делото в открито
съдебно заседание, което по силата на чл.312, т.1 ГПК следва да стане в деня на
постъпване на отговора на исковата молба. В задължителна практика на ЕСПЧ са
изведени приложимите критерии за това какво представлява „разумен срок“ по
смисъла на чл.6, § 1 от Конвенцията.
Преценката за спазването на
„разумния срок“ следва да се извършва с оглед конкретните обстоятелства по дадения
казус, съгласно установените стандарти в практика на ЕСПЧ и при-мерно изброените
обстоятелства в ал.2 от чл.2б ЗОДОВ /общата продължителност и предмета на
производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните
и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите
участници в процеса и на компетентните органи, както и всички други факти,
които са от значение за спо-ра. Законосъобразно и подробно аргументирано първоинстанционният
съд е преценил обстоя-телствата, свързани с конкретните обективни и субективни
причини, довели до забавянето в движението на процесното дело, подлежащо –
съобразно предмета му на разглеждане по реда на Глава Двадесет и пета от ГПК –
„Бързото производство” /в чиято уредба законодателят е приел, че определен вид
дела се ползват с по-висока степен на обществена значимост и е регламентирал
правила за по-експедитивното им приключване/, и с оглед на тях обосновано е
приел, че констатираната забава надхвърля „разумния срок“. Безспорна е дългогодишната
свръхнатовареност на СРС, предвид общодостъпните ежегодни отчети за постъпилите
граждански дела в този съд и приключилите съдебни производства по този вид дела
в сравнение с другите съди-лища в страната, както преди, така и по време на
периода на процес-ното дело и след него, но това не е обстоятелство, което да може
да обоснове отхвърляне на иск на разглежданото основание или ограничаването на
отговорността на ответника. Съгласно константната прак-тика на ЕСПЧ Конвенцията
възлага задължение на всяка от договарящите държави, в т.ч. и Република България,
независимо от разходите, да организира съдебната си система по такъв начин,
който да дава възможност на съдилищата да разглеждат делата в разумен срок – в
т.см. решения: Airey v Irland A 32/1979/; 2 ЕГИИ 305 и Sussmann v Germany 1996-ІV; 25 EHRR 64§55. В случаите
на доказана „хронична“ натовареност на съда, какъвто е и обсъжданият та-къв,
държавата носи отговорност за непредприетите или недостатъчната ефективност на
предприетите от нея мерки за справяне с този проблем /решение Zimmermann and Steiner срещу
Швейцария /А 66/1983/; 6 EHRR 17 и Guincho срещу
Португалия /A 81/ 1984/; 7 EHRR 233/, Pammel срещу
Германия /1997-ІV; 26 EHRR 100/ и др./.
От друга страна, с нормата на чл.4 ЗОДОВ са определени и границите на отговор-ността при иска по чл.2б ЗОДОВ, обхващаща всички неимуществени и имуществени вреди, пряка и
непосредствена последица от даденото увреждане, причинени от неразумната
продъл-жителност на съдебното производство. От събраните по делото гласни доказателства
– показа-нията на свидетеля С.С.С., колега на ищцата, се установява, че от нару-шаване
на правото й за разглеждане на заведеното от нея трудово дело в разумен срок от СРС на Е.М. са били причинени неимуществени вреди. От разглежданото доказа-телство се констатира, че същата
е разчитала на бързото производство; че е била в много трудна ситуация, делото
срещу уволнението й се е забавило и тя е била „поставена в ситуация на шах”; че
ищцата е навлязла в пенсионна възраст, но делото все още не е имало насрочена
дата, а тя е очаквала да се пенсионира на това работно място; че заедно с
адвокатите й Е.М.
е предприела
множество действия – подавала е молби и жалби, за да се напомни, че това е
бързо производство и за да има яснота по нейния случай. Видно е и че това я е
възп-репятствало във всяка една обстановка и й се е отразило зле, започнало е
да й „причернява“; че като цяло това е бил може би най-тежкия период за нея и
тя много трудно го е преодоляла. Съдът кредитира визираните показания на
свидетеля като последователни, обективни, логич-ни, почиващи на лични впечатления.
Във връзка с разглеждания въпрос следва
да се отбележи и че съгласно практика на ЕСПЧ, както и тази на ВКС /решение № 272/27.01.2020 г. по гр.д.№ 924/19 г. на ВКС, IV
ГО, постановено по чл.290 ГПК/, която изцяло се споделя от настоящата съдебна инстанция, че по този вид искове
съществува оборима презумпция, че неразумната продължителност на про-изводството
причинява неимуществени вреди, поради което не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва
обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо
което гражданското съдебно производство е продължило извън рам-ките на разумния
срок, като притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприя-тен
изход, накърняване на чувството му за справедливост и на доверието му в
държавността поради забавянето на делото. Предвид горното въззивната
инстанция счита за неоснователно релевираното в жалбата възражение за липса на доказателства
за причинно-следствена връзка между вредите на ищцата и забавата на съда при разглеждането на гр.д.№
5 836/2017 г. по описа на СРС.
С оглед горните
обстоятелства СГС приема, че предявеният иск по чл.2б, ал.1 от
ЗОДОВ във връзка с чл.6, § 1 от Конвенцията се явява доказан по своето
основание.
За да се произнесе по въпроса относно размера на разглежданата претенция и
предвид възраженията на жалбоподателя в тази връзка, съдът везе предвид: примерно
изброените кри-терии по чл.2б, ал.2 ЗОДОВ, както и други факти от значение на разглеждането
на спора-предмета на процесното производство и обстоятелството, че същото е
сред тези, които попа-дат в приложното поле на Глава XXV от
ГПК „Бързо производство”; периода на необоснова-ната забава /около седем месеца/; обстоятелството, че гр.д.№ 5 836/2017 г. не се отличава с фактическа и/или правна сложност, нито с
необходимост от събиране на значителен обем до-казателства или от призоваване
на голям брой лица; поведението на страните и на
техните процесуални или законни представители; възрастта на
пострадалата в процесния период – 61 г. и обстоятелството, че същата е
наближавала възраст за придобиване право на пенсия, когато несигурността
относно трудовата заетост поражда притеснение и безпокойство; социално-икономическата
обстановка в страната към същия момент, определяща общест-вения критерий за
справедливост на този етап от нейното развитие; характера и момента на
причиненото увреждане; вида, обема, интензитета и времетраенето на настъпилите
вреди; липсата на трайни и невъзстановими последици от увреждането; обстоятелството, че част от търпените от ищцата вреди в
исковия период не са следствие от процесното производство, а от осъществяването
на други факти /неотстраняването
на името й от
редакционното каре на вестника, намаляването на доходите й, пенсионирането й/; липсата
на медицински данни или експертно заключение на
съдебно-медицинска експертиза, че припадъците, за които свиде-телства г-н
Стоименов, са породени или обусловени от процесния деликт; факта, че
осъжда-нето на ответника само по себе си също има ефекта на овъзмездяване /в
т.см. и решение № 359/25.09.2012 г. по гр.д.№ 1 224/2011 г. по описа на
ВКС, ІV ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК/, както и предвидения в чл.52 ЗЗД принцип на справедливостта, съобразно които на Е.М. следва да се определи обезщетение за неимуществени вреди от процес-ния
специален деликт по реда на чл.2б, ал.1 ЗОДОВ в размер на 400,00 лева.
Заявеното от жалбоподателя искане
за присъждане на обезщетение в по-нисък от посочената по-горе стойност са
неоснователни, тъй като това би довело до противоречие с нормативното изискване
за определянето на същото по справедливост, както и до несъобра-зяване с доказаните
в дадения казус конкретни обстоятелства, имащи значение относно преценката във
връзка с размера на това вземане, в какъвто смисъл са разясненията, дадени в
т.11 на ППВС № 4/1968 г. Предназначението на института по чл.52 ЗЗД е да
възстанови, да репарира действително причинените вреди на пострадалия, в т.ч.
чрез определянето на точен паричен еквивалент на моралните такива.
Тъй като крайните изводи на
двете инстанции съвпадат, обжалваното решението следва да се потвърди в частта,
с която е уважен искът по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени
вреди.
При приетия изход на спора на жалбоподателя не се дължат разноски на
основание чл.78, ал.1 във връзка с ал.8 от ГПК. На основание чл.10, ал.3 ЗОДОВ
във връзка с чл.78, ал.3 ГПК такива следва да се присъдят на въззиваемата
страна в размер на 300,00 лева – заплатено адвокатско възнаграждение за
въззивното производство.
Воден от горното, Съдът
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 177
427 от 25.07.2019 г., постановено по гр.д. № 66 195/ 2018 г. по описа на СРС, I
ГО, 159 състав в обжалваната осъдителна част.
ОСЪЖДА Софийски
районен съд с адрес гр.София, бул*********да ЗАП-ЛАТИ на Е.К. М., ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл.10,
ал.3 ЗОДОВ във връзка с чл.78, ал.3 ГПК сумата от 300,00 /триста/ лева – разноски за въззивното производство.
В отхвърлителната част първоинстанционното
решение не е обжалвано и е влязло в си-ла.
Решението не
подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.