РЕШЕНИЕ
№ 966
гр. Пловдив, 08.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Екатерина Вл. Мандалиева
Членове:Недялка Д. Свиркова Петкова
Величка З. Запрянова
при участието на секретаря Елена П. Димова
като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Въззивно гражданско
дело № 20225300501174 по описа за 2022 година
Производство по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
Съдът е сезиран с въззивна жалба от „Ауто плюс“ООД, ЕИК *********,
чрез адвокат Д.К., против решение № 121/13.01.2022 г., постановено по г. д.
№ 4653/2021 г. по описа на РС Пловдив, с което жалбоподателя е осъден да
заплати на Б. О., гражданин на Р. Т., служебен номер по регистър от НАП ***
следните суми: на основание чл. 128, т. 2 от КТ трудово възнаграждение за
периода от месец 03.2020 г. до 14.01.2021 г. в общ размер от 16 217, 98 лева,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране
на исковата молба в съда – 15.03.2021 г., до окончателното изплащане на
сумата; на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД обезщетение за забава за
неизплатените трудови възнаграждения в размер на 912,64 лева, дължимо за
периода от 01.04.2020 г. до 14.03.2021 г .; на основание чл. 220, ал. 1 от КТ
обезщетение за неспазено предизвестие при едностранно прекратяване на
трудовия договор от работодателя в размер на 6 000 лева, ведно със законната
лихва върху посочената сума, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда - 15.03.2021 г. до окончателното изплащане на сумата; на
основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД обезщетение за забава върху обезщетението за
неспазено предизвестие при едностранно прекратяване на трудовия договор
от работодателя за периода 15.01.2021 г.- 15.03.2021 г., която е в размер на
101, 67 лева, ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от
датата на депозиране на исковата молба в съда – 15.03.2021 г., до
окончателното изплащане на сумата, както и 500,00 лева – разноски по
1
производството и да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка
на Районен съд Пловдив 929,23 лева, представляващи държавна такса върху
уважените искове и разноски.
По изложени в жалбата оплаквания за необоснованост, неправилност и
незаконосъобразност на обжалваното решение се иска неговата отмяна, като
постановено в противоречие с материалния закон и процесуалните правила.
Сочи се допуснато съществено процесуално нарушение, доколкото
първоинстанционният съд при разрешаване на спора е взел предвид писмени
доказателства, представени от ищеца, след подаване на исковата молба и
поради това преклудирани. Изложени са оплаквания, че е неправилен изводът
на съда за добросъвестно изпълнение на задълженията на работника, поради
липсата на готовност за изпълнение на трудовите му задължения, доколкото
не е бил на територията на България в периода от 28.02.2020 г. до момента на
прекратяване на трудовото му правоотношение. Работникът се намирал в Т.,
където не е възможно да изпълнява трудовите си задължения на длъжността
„***“. Поддържа се, че естеството на работата за посочената длъжност -
предлагане на трактори и агромашини, изисква същият да бъде на
разположение в България в гр. Пловдив, на адреса на управление на
работодателя, където се намират и магазинът и складът на дружеството и
където е определеното с трудовия договор място на работа. Сочи се, че
работникът не е бил командирован за процесния период 01.03.2020 г. до
14.01.2021 г. в Т. и по никакъв начин не е изпълнявал трудовите си
задължени, поради което претенцията за заплащане на трудово
възнаграждение е неоснователна. Поради изложеното се моли за отмяна на
решението и вместо това отхвърляне на предявените искове. Претендират се
разноски.
В срок е постъпил отговор на въззивната жалба от Б. О., чрез адвокат Т.
М., с който се оспорва същата като неоснователна. Излагат се доводи в
подкрепа на обжалваното с нея решение и се моли то да бъде потвърдено.
Претендират се разноски.
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, против
подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално
допустима и подлежи на разглеждане.
Окръжен съд Пловдив, като обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за
установено следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от Б. О. против „Ауто
плюс“ООД обективно, кумулативно съединени осъдителни искове с правна
квалификация чл. 128, т. 2 от КТ, чл. 220, ал. 1 от КТ и чл. 86, ал .1 от ЗЗД, за
заплащане на брутно трудово възнаграждение за периода от месец март 2020
г. до 14.01.2021 г. в общ размер на 20 903, 26 лева, ведно с мораторната лихва
върху главницата в размер от 1186, 89 лева, дължима за периода от 01.04.2020
г. до 15.03.2021 г., както и сума в размер от 6000 лева, представляваща
обезщетение за неспазен тримесечен срок на предизвестието при
прекратяване на срочен трудов договор, ведно с мораторната лихва върху
2
посочената сума в размер от 101, 67 лева, дължима за периода от 14.01.2021 г.
до 15.03.2021 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от
датата на депозиране на исковата молба в съда – 15.03.2021 г., до
окончателното им погашение.
С протоколно определение от 15.12.2021 г. (л. 56 от делото на РС)
поради извършен от ищеца частичен отказ, производството по отношение на
иска по чл. 128, т. 2 от КТ е прекратено за сумата над 16 217,98 лева, а на
обусловения от него иск по чл. 86 от ЗЗД за сумата над 912,64 лева до
първоначално предявените размери.
Претенцията е обоснована с твърдение, за възникнало между страните
срочно трудово правоотношение по силата на трудов договор №
39/12.11.2018 г., по което ищецът заемал длъжност „***“. Работата като
такъв била свързана с предлагане на дистрибутирани от ответника трактори и
агромашини и организиране на логистика с производителя на машините.
Последното налагало пътуване в командировка до Република Т., като на
28.02.2020 г. ищецът отпътувал за Република Т., откъдето продължил да
изпълнява трудовите си функции до месец януари 2021 г., когато получил
заповед за прекратяване на трудовото правоотношение поради обективна
невъзможност да изпълнява трудовите си задължения. Доколкото обаче за
периода от 01.03.2020 г. до 14.01.2021 г. работникът осъществявал дейност за
дружеството, като задачите му били възлагани и той отчитал извършеното по
тях посредством имейли, телефонни разговори и съобщения, счита че
работодателят му дължи трудово възнаграждение от общо 16 217,98 лева за
отработеното време от 01.03.2020 г. до 14.01.2021 г., както и обезщетение за
неспазен срок на предизвестие при прекратяване на срочен трудов договор в
размер тримесечно трудово възнаграждение от 6000 лева, ведно със
съответното обезщетение за забава върху сумите до предявяване на
претенциите и законната лихва от датата на исковата молба до окончателното
плащане.
Ответното дружество оспорва исковете. Твърди, че причината за
отпътуване на ищеца в Република Т. не е свързана с изпълняваната работа,
поради което и за процесния период работникът не бил командирован, а в
неплатен отпуск по негово устно искане и поради това не му се следва
трудово възнаграждение. Сочи, че естеството на извършваната от ищеца
работа, е изисква той да бъде на разположение в гр. Пловдив, България,
където е определено мястото му на работа и където се намират магазинът и
офисът на работодателя. Поради това след изтичане на срока на разрешения
неплатен отпуск на 14.01.2021 г. от работодателя е издадена заповед за
прекратяване на трудовото правоотношение поради обективна невъзможност
работникът да изпълнява задълженията си.
За да постанови обжалваното сега решение, с което претенцията за
заплащане на трудово възнаграждение е уважена, районен съд е приел, че за
процесния период между страните е действало валидно трудово
правоотношение и доколкото не е оборена от работодателя презумпцията за
добросъвестност на работника по чл. 8, ал. 2 от КТ и липсва законосъобразно
предоставяне на неплатен отпуск, работникът е изпълнил задължението за
3
престиране на труд, поради което му се дължи насрещната престация за
заплащане на трудово възнаграждение в уговорения размер. Констатираното
прекратяването на трудовия договор по инициатива на работодателя и
неспазване от последния на законоустановения срок за тримесечно
предизвестие в хипотезата на сключен срочен трудов договор, е обусловило
уважаването и на претенцията за заплащане на съответно обезщетение в
размер на брутното трудово възнаграждение за този период. Обезщетенията
за забава върху посочените главници са приети за дължими с оглед тяхната
обусловеност от уважаване на главните искове и установена забава за
заплащането им.
При извършена служебна проверка по чл. 269 от ГПК, в рамките на
дадените му правомощия, съдът намира така обжалваното решение за
валидно и допустимо. Не са налице нарушения на императивни
материалноправни норми, които въззивният съд е длъжен да отстрани без да
има изрично направено оплакване в тази насока, съгласно задължителните
указания, дадени с ТР № 1/2013 на ОСГТК на ВКС. Поради това на основание
чл. 269, изр. 2 от ГПК следва да бъде проверена неговата правилност
съобразно посоченото в жалбата.
По отношение на приетата от районния съд фактическа обстановка
въззивният съд е обвързан от онези фактически изводи, за които във
въззивната жалба и отговора към нея липсват оплаквания, като настоящата
инстанция не може да приеме за установена различна фактическа обстановка
без нарочни възражения в този смисъл от страна на жалбоподателя и/или
въззиваемата страна.
От фактическа страна не се спори, включително с изготвения по делото
доклад по реда на чл. 146 от ГПК, е прието за безспорно, че между страните е
възникнало трудово правоотношение по повод на сключен срочен трудов
договор № 39/12.11.2018г., прекратено считано от 15.01.2021г., по силата на
заповед № 26/14.01.2021г., издадена от управителя на ответното дружество.
Вписаното основание за прекратяване на правоотношението е чл. 328, ал. 1, т.
12 КТ- обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор. Липсва
спор и за това, че за процесния период ищецът се е намирал на територията
на Република Т., договореното брутно трудово възнаграждение е в размера от
2000 лева и за процесния период то не е заплащано от работодателя.
По отношение на иска по чл. 128, т. 2 от КТ:
Съгласно чл. 128, т. 2 от КТ, работодателят е длъжен да плаща в
установените срокове на работника или служителя уговореното трудово
възнаграждение за извършената работа. Следователно трудово
възнаграждение е дължимо срещу престиране на съответно уговорения труд.
С оглед въведените с въззивната жалба оплаквания, пред въззивната
инстанция спорно е обстоятелството изпълнил ли е работникът задължението
си за полагане на труд. В тази връзка, доколкото негова е доказателствената
тежест да установи това, пред първата инстанция работникът е ангажирал
писмени и гласни доказателствени средства. От приетите в превод разпечатки
от имейл кореспонденция на въззиваемия с Б. Б. (управител на дружеството
4
жалбоподател), Х. К., М. Б., А. О., Е. К., А. Л., А. Ш., се установява, че за
периода от месец март 2020 г. до месец ноември 2020 г., включително
работникът е поддържал контакт за осигуряване изпълнение на поръчки за
доставка на трактори, части и сервизно обслужване във връзка с рекламация
на доставена техника и оборудване от името на „Ауто плюс“ООД с
контрахенти в Т. на английски и турски език (налични в папка, номерирана в
цялост под л. 50 от делото на РС). На неномериран лист пети от папката е
представена и разпечатка на имейл от 30.11.2020 г. с подател Б. Б., адресиран
до Б. О., като част от съдържанието му гласи: „….не мога да ви предложа
нищо за следващата година. Мога само да ви предложа да изчислите до днес
всичко, което сте направили досега, и да съставим план да ви го платим.
Имам в предвид каква работа сте свършил след март, колко трактори си
продал и колко крепежи не работят“. Последното писмено доказателство,
със съдържание неоспорено от жалбоподателя, следва да се цени като
извънсъдебно признание на неизгодно за последния обстоятелство, а именно
за това, че в периода месец март 2020 г. до месец ноември 2020 г.,
включително, въззиваемият е изпълнявал задълженията си по трудовото
правоотношение, съгласно договореното между страните, независимо от
обстоятелството, че е пребивавал на територията на Република Т.. Така
коментираното признание кореспондира изцяло на останалата представена в
превод имейл кореспонденция, както и на показанията на свидетеля Х. Б.,
които настоящата инстанция кредитира като обективни, логични и
последователни. Този свидетел установява, че въззиваемият е работил за
жалбоподателя до януари месец 2021 г. Действително за периода декември
2020 г. до 15.01.2021 г. не е налична информация в коментираната писмена
кореспонденция, но доколкото едва със заповедта за прекратяване на
трудовото правоотношение работодателят се е позовал на възникнала
обективна невъзможност работникът да изпълнява трудовите си задължения,
именно този е моментът, в който следва да се приеме такава невъзможност да
е възникнала. Ангажираните от работодателя свидетелски показания не
противоречат на този извод. Свидетелят И. С. – служител при жалбоподателя,
чиито показания също се приемат като логични и последователни, сочи, че не
знае по какви причини въззиваемият не е идвал на работа в магазина в гр.
Пловдив и дали е помагал за преговорите със завода в Т., но септември 2020 г.
го е видял отново в магазина. При тези данни следва да бъде прието, че
ответникът не е провел пълно обратно доказване, за да се счита за оборена
установената в чл. 8, ал. 2 от КТ презумпция за добросъвестност на работника
при осъществяване на трудовите права и задължения. Поради това съдът
приема, че за релевантния период работникът е изпълнявал добросъвестно
трудовите си задължения, включително това да престира работна сила и за
работодателя са възникнали задълженията по чл. 128, т. 1 и т. 2 от КТ да
начислява и заплаща уговореното възнаграждение за извършената работа и за
процесния период. Неизпълнението от страна на работодателя на
задължението да издаде заповед за командироване на работника за исковия
период не го освобождава от това му задължение, поради което и изложените
в жалбата доводи за липса на заповед за командироване, са неоснователни.
5
Неоснователни са и оплакванията във въззивната жалба за допуснато от
първостепенния съд процесуално нарушение. Своевременно в първото
съдебно заседание, във връзка с доказателствената тежест, разпределената с
доклада по чл. 146 от ГПК, въззиваемият – ищец е предявил във вид на
разпечатки водената от него имейл кореспонденция на турски и английски
език (заявена в обстоятелствената част на исковата молба) и е направил
искане да му бъде дадена възможност да я представи в превод за датата на
следващото съдебно заседание. Като е уважил това искане и впоследствие
приел в превод на български сочената кореспонденция съдът не е допуснал
нарушение на процесуалния закон, тъй като доказателственото искане е
предявено в преклузивния за това срок, съобразно чл. 143, ал. 2 от ГПК.
От приетото в първоинстанционното производство заключение по
допуснатата съдебносчетоводна експертиза – неоспорено от страните, което
настоящата инстанция кредитира като обективно и компетентно изготвено, се
установява, че при договорена основна работна заплата в размер от 2000 лева,
след приспадане на законоустановените удръжки за сметка на работника за
фондовете на ДОО, НЗОК, ДЗПО и данък върху доходите за периода от месец
март 2020 г. до 14.01.2021 г. остава за получаване сумата 16 217,98 лева. Този
размер съвпада с претендирания, поради което претенцията в тази част се
явява доказана не само по основание, но и по размер и като такава следва да
бъде уважена.
По аргумент от разпоредбата на чл. 245, ал. 2 от КТ при забава на
работодателя в заплащане на трудовото възнаграждение се дължи законна
лихва. В случая няма спор, че работодателят не е изпълнил задължението си
да заплати на работника следващото му се възнаграждение, в предявените
срокове. Според заключението по ССЕ обезщетението върху приетата
главница за периода от първо число на месеца, следващ полагането на труда,
до 15.03.2021г., е в размер на 912,64 лева. Същият съвпада с претендирания,
поради което и акцесорният иск за неговото заплащане следва да бъде
уважен. По същите съображения дължима е и законната лихва за забава върху
главницата считано от датата на депозиране на исковата молба в съда –
15.03.2021 г., до окончателното изплащане на сумата.
По отношение на иска по чл. 220, ал. 1 от КТ:
Съобразно нормата на чл. 220, ал. 1 от КТ, страната, която има право да
прекрати трудовото правоотношение с предизвестие, може да го прекрати и
преди да изтече срокът на предизвестието, при което дължи на другата страна
обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или
служителя за неспазения срок на предизвестието. Съгласно чл. 328, ал. 1, във
вр. с чл. 326, ал. 2 от КТ този срок при срочните трудови договори е три
месеца, но не повече от остатъка от срока на договора.
Подадената срещу първоинстанционното решение въззивна жалба в
частта по иска с правна квалификация чл. 220, ал. 1 от КТ е бланкетна – сочи
общо само предвидените в закона основания за незаконосъобразност на
обжалваното решение, без да въвежда конкретни оплаквания относно
възприетата от съда фактическа обстановка и правни изводи. Бланкетната
6
въззивна жалба е допустима, но сезира въззивния съд да извърши проверка
само в рамките на служебните му задължения.
Поради това в съответствие с разпоредбата на чл. 269 от ГПК дейността
на въззивния съд се изчерпва с извършване на правилната според него правна
квалификация и подвеждане на събрания фактически и доказателствен
материал под приложимата според въззивния съд материалноправна норма.
При съобразяване със задължителния характер на указанията по приложение
на процесуалния закон по т. 1 от тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по
тълкувателно дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд извърши
служебна проверка за правилност на решението в частта по този иск относно
допуснати нарушения на императивни материалноправни норми от първата
инстанция, и не констатира такива. Не е налице и служебно задължение за
съблюдаване интересите на някои от страните в производството. След като
въззивната жалба не съдържа конкретно указание за порочността на
първоинстанционното решение, въззивният съд не може да формира
собствени изводи по съществото на спора за правилността на
първоинстанционното решение в коментираната част, а следва да го
потвърди. Така мотивиран, настоящият съдебен състав приема, че
претенциите за заплащане на сумата от 6000 лева обезщетение за неспазен
срок на предизвестие при прекратяване на срочен трудов договор в размер
тримесечно брутно трудово възнаграждение, ведно с обезщетение за забава
върху тази главница в размер от 101, 67 лева, дължима за периода от
15.01.2021 г. до 15.03.2021 г. и законната лихва върху главницата, считано от
датата на депозиране на исковата молба в съда – 15.03.2021 г., до
окончателното плащане, следва да бъдат приети за основателни.
С оглед пълното съвпадане на крайните изводи на въззивната инстанция
с тези на първостепенния съд, въззивната жалба се явява неоснователна, а
атакуваното с нея решение следва да бъде потвърдено, като правилно.
Предвид крайния изход от спора, на въззиваемата страна се дължат
разноски на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. Същите са в размер на 1250,00
лева адвокатско възнаграждение, което е уговорено и платено в брой
съгласно Договор за правна защита и съдействие № 06905/19.04.2022 г. на л.
19 от делото на ОС и следва да бъдат присъдени.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 121/13.01.2022 г., постановено по г. д. №
4653/2021 г. по описа на Районен съд Пловдив, с което „Ауто плюс“ООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ул. „Георги
Бенев“№ 14, е осъдено да заплати на Б. О., гражданин на Република Т.,
служебен номер по регистър от НАП *** следните суми: на основание чл.
128, т. 2 от КТ трудово възнаграждение за периода от месец 03.2020 г. до
14.01.2021 г. в общ размер от 16 217, 98 лева, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда –
7
15.03.2021 г., до окончателното изплащане на сумата; на основание чл. 86, ал.
1 от ЗЗД обезщетение за забава за неизплатените трудови възнаграждения в
размер на 912,64 лева, дължимо за периода от 01.04.2020 г. до 14.03.2021 г .;
на основание чл. 220, ал. 1 от КТ обезщетение за неспазено предизвестие при
едностранно прекратяване на трудовия договор от работодателя в размер на 6
000 лева, ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от датата
на подаване на исковата молба в съда - 15.03.2021 г. до окончателното
изплащане на сумата; на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД обезщетение за забава
върху обезщетението за неспазено предизвестие при едностранно
прекратяване на трудовия договор от работодателя за периода 15.01.2021 г.-
15.03.2021 г., което е в размер на 101, 67 лева и на основание чл. 78, ал. 1 от
ГПК сумата от 500,00 лева, представляваща сторени разноски в рамките на
първоинстанционното производство, както и да заплати в полза на бюджета
на съдебната власт по сметка на Районен съд Пловдив сумата от 929, 23 лева,
представляваща държавна такса върху уважените искове и разноски.
ОСЪЖДА „Ауто плюс“ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. Пловдив, ул. „Георги Бенев“№ 14, да заплати на Б. О.,
гражданин на Република Т., служебен номер по регистър от НАП ***, на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 1250,00 лева (хиляда двеста и
петдесет лева), представляваща разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на касационно обжалване, в едномесечен срок от
съобщаването, при наличие на предпоставките по чл. 280 от ГПК, пред
Върховния касационен съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8