№ 680
гр. Варна , 22.02.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ в закрито заседание на двадесет и
втори февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Деспина Г. Георгиева
Членове:Златина И. Кавърджикова
Иванка Д. Дрингова
като разгледа докладваното от Деспина Г. Георгиева Въззивно частно
гражданско дело № 20213100500377 по описа за 2021 година
Производството е образувано по повод частната жалба вх.№ 264687/20.01.2021,
подадена от А. Х. К. в качеството на майка и законен представител на малолетното дете Д.
А. И., род.23.06.2009, против определе нието на ВРС-ІХс-в № 260539/14.01.2021 по гр.д.№
16283/2020, с което е оставена без уважение молбата й за вписване на отказ от наследство от
името на малолетното й дете Д. от наследството на починалия й баща М.А.И,
поч.14.11.2020г.
Счита определението за незаконосъобразно и моли за неговата отмяна, като молбата
й бъде уважена.
Подадената частна жалба е депозирана в срока по чл.275 ГПК от легитимирана
страна. Разгледана по същество се явява неоснователна по сл.съображения:
Производството е по реда на чл.530 и следв. от ГПК, образувано е по молбата
малолетното дете Д. Атанасова Илиева, род.2009г, действащо чрез законния си
представител А. Х. К., с искане съдът да бъде разрешено вписването на отказа му от
наследство на своя наследодател – баща М.А.И ЕГН **********, поч.14.11.2020г, на
осн.чл.130 ал.4 СК.
За да се произнесе съдът съобрази следното:
Необходимо е да се анализират разпоредбите на чл.130 ал.3 и ал.4 СК, както и тези от
глава ІV „Приемане и отказ от наследство“ /чл.48-68/ от ЗН.
Законодателят, както в действащия СК, така и в предходните СК, е въвел двоен режим
за разпоредителните действия на недееспособните – самостоятелни действия на родителите
и контролирани такива. Критерият за режима, под който попадат, е видът на имущественото
право.
1
Към самостоятелните действия на родителите могат да бъдат отнесени тези на
разпореждане с движими вещи /когато не са на висока стойност или за които законът не
изисква специална форма/ или доходите от имуществото на детето /напр. от наеми и др.под./
Към контролираните действия са отнесени изрично посочените в ал.3 и ал.4 на чл.130
СК, като отново е въведено разграничение:
а/ в хипотезата на ал.3 попадат тези действия на разпореждане с правото на
собственост или ограничени вещни права върху недвижими имоти, движими вещи, влогове
и ценни книги, което предполага при предстоящото разместване на блага да има насрещна
възмездна престация, която да постъпи в патримониума на детето и така неговото
имущество няма да се намали. Затова на съда е възложена преценката във всеки отделен
случай дали едно такова разместване на имуществени блага би било в интерес на детето.
б/ В хипотезата на ал.4 на чл.130 СК са изведени онези действия на разпореждане -
дарение, отказ от права, даване на заем и обезпечаване на чужди задължения, чието
извършване е под страх от нищожност.
Такива императивни разпоредби с аналогично съдържание е имало и в предходните
отменени СК - чл.72 ал.3 на СК от 1985г и чл.62 ал.2 на СК от 1968г.
Това налага извода, че Законодателят е бил последователен в отношението си към
определен вид действия на разпореждане с права, за които може да се предполага, че биха
довели до намаляването на имуществото на непълнолетното дете и с това да се накърнят
неговите интереси.
И, ако по изключение имуществото на детето може да бъде използвано за
обезпечаване на чуждо задължение чрез залог или ипотека, като преценката за наличието на
изключителни нужди на семейството е възложена на съда /в каквато посока се е развила
съдебната практика/, то абсолютната забрана остава за сделките дарение, отказ от права
и даване в заем.
Поставя се въпросът дали отказът от наследство следва да се отнесе към отказа от
права по см.чл.130 ал.4 СК. На този въпрос следва да се отговори еднозначно
положително.
Не се споделя разбирането, изложено в горепосоченото определение на ВКС
определение № 108/ 30.10.2019 по ч.гр.д.№ 3644/2019 на ВКС-І ГО, че отказът от наследство
сам по себе си не представлявал отказ от конкретни права върху определено имущество, а
отказ от предоставена от закона възможност за придобиване на такива права и затова по
отношение на него разпоредбата на чл.130 ал.4 СК не намирала приложение, тъй като не
следвало да бъде тълкувана разширително.
Действително, наследството представлява съвкупност от права, задължения и
фактически състояния. Законодателят, обаче, не е направил разграничение между отказ от
2
конкретни права и отказ от предоставена от закона възможност за придобиване на права.
При това, последното /т.е. отказът от възможност да придобиване на права/ по своята правна
същност представлява отказ от бъдещи права, който, също се явява недействителен.
Ако се разглежда „изявлението, с което призованото към наследяване лице
изразявало волята си да не приеме наследството“, това означава да не придобива права
върху притежаваното от наследодателя наследствено имущество, което по същността си
представлява отказ от право на наследяване.
За този отказ, като изключение от общото правило, е предвиден специален ред – този
по чл.52 вр.чл.49 ЗН. От този ред, обаче, са изключени недееспособните, тъй като за тях
Законодателят изрично е посочил, че това става само по реда на чл.61 ал.2 ЗН -
„недееспособните, Държавата и обществените организации приемат наследството само по
опис“. В тази насока е била практика досега, както и правната доктрина /вж.“Семеен
кодекс“, ИК“Труд и право“, София, 2015г, стр.439/. Това е така защото недееспособните не
могат да приемат наследството чрез конклудентни действия по причина, че до навършването
на определената от закона възраст не могат да извършват правни действия. Така
Законодателят е синхронизирал разпоредбите в двата закона, което в максимална степен
охранява интересите на недееспособните /тук следва да се разбират както непълнолетните
лица, така и поставените под запрещение, които са приравнени на тях/. Ето защо отнасянето
на отказа от наследство към отказа от права по см.чл.130 ал.4 СК не е резултат от
разширително тълкуване. Да се мисли обратното води до стеснително тълкуване, което би
било във вреда на недееспособните.
В допълнение може да се изложи следното:
Ако се възприеме становището, че отказът от наследство от непълнолетен е
допустим, това поставя редица други правни въпроси:
Следва ли да се прави разграничение между отказ от наследство от
непълнолетен/ограничено запретен и съответно отказ от малолетен/ респ.пълно запретен, т.е
под различен режим ли трябва да бъдат поставени, след като Законодателят не въвежда
такова разграничение.
Необходимо ли е в производството по чл.130 ал.3 СК съдът да изследва въпросът за
евентуално противоречие между интересите на родителя/попечителя, респ. настойника с
тези на детето/запретения, тъй като са възможни случи посочените лица да действат дори
във вреда на представляваните, съответно чиито действия следва да бъдат одобрени .
Това може да се мисли, тъй като последица от отказа от наследство е промяната в
кръга на субектите, наследяващи починалото лице. Така при отказ от наследство, частта на
отказалия се уголемява дяловете на останалите /чл.53 ЗН/. А при отказ на всички низходящи
на починалия наследодател, преживялата съпруга наследява наред с възходящите му или с
тези по съребрена линия /това се извежда от чл.5 и чл.9 ЗН/.
3
Може да се разсъждава и в посока, че към момента на смъртта на наследодателя,
когато се открива наследството му, е възможно на непълнолетното лице да не са известни
всички активи на наследодателя или такива, които биха могли да възникнат или да бъдат
открити в един по-късен момент, които като цяло биха могли да доведат до увеличаване
активите спрямо пасивите на наследството. Като пример може да се посочи хипотезата на
откриване наследството на роднина, по отношение на който починалият се явява наследник
и би могла да бъде приложена нормата на чл.10 ЗН на наследяване по заместване. При един
вписан отказ, обаче, това не би могло да ползва непълнолетното лице или би довело до
бъдещи спорове.
Поставя се и въпросът, ако бъде вписан отказът дали същият произвежда действие и
дали впоследствие на неговата нищожност могат да се позовават кредиторите на починалия,
както и тези на отказалото се лице. Това може да се съпостави с изричната разпоредба на
чл.56 ал.1 ЗН, която дава възможност кредиторите на лицето, което се е отказало, да поискат
унищожаването на отказа в своя полза, доколкото не могат да се удовлетворят от
имуществата на наследника. Упражняването на това право, обаче, е ограничено във времето
– чрез предявяването на конститутивен иск в едногодишен срок от узнаването за отказа, но
не по-късно от три години след отказа /ал.2 на чл.56 ЗН/. За разлика от унищожаването, при
нищожността такова ограничение във времето няма. Тогава възниква и и въпросът, ако
кредиторите се позоват на нищожност на отказа и след като същият не е произвел действие,
то в резултат на това недееспособното лице ще се окаже наследник на всички имуществени
задължения на своя наследодател. И тогава ще отговаря с цялото си имущество /което може
да бъде придобито впоследствие по различни начини/ за задълженията на своя
наследодател, щом като не е приел своевременно наследството му по опис.
От гореизложеното се налага изводът, че като краен резултат такъв отказ от
наследство би поставил в риск интересите на едно малолетното лице. Говорейки за
малолетно лице, следва да се имат предвид, че под този режим попадат и непълнолетните,
както и поставените под запрещение /пълно и ограничено/, имащи аналогичен статут, т.е.
всички недееспособни. В дългосрочен план, очевидно, такова действие не би било в техен
интерес. Законодателят чрез разпоредбите на чл.130 ал.4 СК и чл.61 ал.2 ЗН в максимална
степен е охранил интересите им, за чийто висш интерес съдът също има задължението да
следи, което му е вменено и по силата на Конвенцията за правата на детето /чл.4/.
Изложеното мотивира съда за неоснователност на подадената частна жалба и за
потвърждаване постановеното от ВРС определение
Воден от горното, СЪДЪТ
4
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА определението на ВРС-ІХс-в № 260539/ 14.01.2021 по гр.д.№
16283/2020, с което е оставена без уважение молбата А. Х. К. в качеството на майка и
законен представител на малолетното дете Д. А. И., род.23.06.2009, за вписване на отказ от
наследство от името на малолетното дете от наследството на баща й М.А.И, поч.14.11.2020г.
Определението може да се обжалва пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД с
частна жалба в едноседмичен срок от уведомяването.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5