№ 167
гр. Кюстендил, 05.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание
на единадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Росица Б. Савова
Членове:Татяна Хр. Костадинова
Елисавета Г. Деянчева
при участието на секретаря Мая Др. Стойнева
като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Въззивно гражданско
дело № 20241500500195 по описа за 2024 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и
сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по Въззивна жалба вх. № 2297/27.02.2024 г. от Й. Г. Б. с ЕГН
**********, с адрес: гр. *****************, чрез пълномощника му адв. И. А., с адрес
за връчване: гр. ***************, и Въззивна жалба вх. № 2675/07.03.2024 г. от М. З.
Д., с ЕГН ********** от гр. Дупница, чрез процесуалния й представител по
пълномощие адв. А. Р. от АК – гр. ********************************, насочени
против Решение № 66 от 12.02.2024 г., постановено по гр.д. № 1319 по описа на
Районен съд – Дупница за 2023 г.
Въззивникът Й. Г. Б. атакува първоинстанционното решение в отхвърлителната
му част, както и в частта за разноските. Излага становище, че съдът е възприел и
обсъдил незадълбочено фактите и обстоятелствата относно възникване на процесното
увреждане. Изтъква, че описанието на получената травма в мотивите на съдебния акт
е некоректно и несъответстващо с нейната тежест и сложност, по начина по който е
установено от приетата съдебно медицинска експертиза и разясненията на вещото
лице в с.з. Не било взето предвид обстоятелството, че ищецът загубил голямо
количество кръв, с оглед това, че мястото на нанесената травма – лицето, било богато
кръвоснабдено, като кръвотечението продължило до окончателно зашиване на раната.
Счита за доказани по вид и интензитет чрез събраните по делото доказателства всички
претърпени от него негативни преживявания, чиято тежест останала недооценена от
районния съд, който присъдил обезщетение в силно занижен размер.
При развитите доводи иска да бъде отменено първоинстанционното решение в
обжалваната му част и постановено ново, с което предявеният иск бъде уважен в
1
пълния претендиран размер, респ. решението бъде изменено и в частта за разноските,
които е осъден да заплати съобразно уважения от въззивния съд размер. Не ангажира
доказателствени искания.
В срока по чл. 263 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна М. З. Д..
Депозирана е своевременно и въззивната жалба от М. Д., която е насочена
против осъдителната част на първоинстанционното решение, досежно присъденото
обезщетение и разноски в полза на ищеца, като релевира доводи за неговата
неправилност и незаконосъобразност.
Изразява се несъгласие с мотивите на съда, който приел, че ответницата е
проявила бездействие и връзването на кучето на разстояние от пейката не било
достатъчно, за да се приеме, че е взела всички предпазни мерки, както и че нейно
задължение било да заеме мястото в най-голяма близост до кучето, за да е в състояние
да контролира поведението му.
Неправилно били ценени и приетите по делото обяснения и свидетелски
показания по воденото досъдебно производство. Аргументира се, че отговорността за
случилото се е на самия ищец, който на свой риск, неправомерно се е опитал да
общува с животно, което не познава (визирайки обстоятелството, че той се е опитал да
нахрани кучето със салам). Твърди, че на процесната дата, ищецът е бил в нетрезво
състояние и сам е предизвикал кучето, причинило му нараняванията, описани в
исковата молба. Подчертава, че то било социализирано и за него се полагали
необходимите грижи, а приложимата общинска наредба не предвиждала поставянето
на намордник, респ. липсата на такъв не можело да се вмени във вина на ответницата,
доколкото тя взела всички необходими мерки да обезопаси животното като го
завързала на разстояние, така че да няма досег до намиращите се около масата хора.
Позовава се на съдебно-медицинската експертиза и разясненията на вещото
лице и твърди, че нараняванията на ищеца не били толкова тежки, а оздравяването
протекло много добре и без сериозни и фрапиращи белези. Допълва, че от изготвената
съдебно-психиатрична експертиза не се установило сериозно въздействие върху
психическото състояние на ищеца в следствие на инцидента.
Счита присъдения от районния съд размер на обезщетение за прекомерно
завишен и несъответен със съдебната практика по сходни казуси, като прави
възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца в размер на
80-90%.
По изложените съображения заявява искане за отмяна на решението в
обжалваната му част и отхвърляне изцяло на предявения иск; алтернативно, за
изменението му с приемане наличие на съпричиняване от страна на ищеца в размер 80
% и намаляване на присъдения размер на обезщетение.
В законоустановения срок по чл. 263 от ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемия Й. Г. Б..
В съдебно заседание въззивната жалба на Й. Г. Б. се поддържа от
пълномощника му.
При извършване на контрол за законосъобразност и правилност на
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба,
настоящата инстанция, след преценка на събраните доказателства пред първата и
пред настоящата инстанция, намира, следното от фактическа страна:
2
Първостепенният съд е бил сезиран с искова молба от Й. Г. Б., ЕГН **********
с адрес: гр. ****************, чрез адвокат И. А., със служебен адрес: гр.
*********************, срещу М. З. Д., ЕГН **********, с адрес: гр.
****************. С нея е бил предявен иск с правно основание чл.50 ЗЗД.
Поддържано е било, че страните живеят на една и съща улица. От около година
ответницата отглеждала голямо куче, порода „****“. На 21.05.2023 г. около 19, 30 ч.
ищецът излязъл пред сградата, в която живее, за да се почерпи със съседа си Д.В..
Поради това взел със себе си и парче салам. На пейката пред сградата седели майката
на ищеца, ответницата и Д.В.. Ответницата вързала повода на кучето за колчето на
лозница на около два метра от пейката. По време на разговора ищецът се навел да
оправи крачола на анцуга си и в този момент кучето скочило и захапало долната лява
половина на лицето му. Той усетил ужасна болка в областта на долната челюст и
костите на лицето. Кучето разкъсало цялата долна лява половина на лицето му.
В Центъра за спешна медицинска помощ била направена първоначална
обработка на раната и бил насочен към хирург за операция и лечение, при което бузата
била зашита, била направена превръзка и били предписани болкоуспокояващи
инжекции, гентамицин и антибиотик. Ищецът отказал хоспитализация, тъй като на
другия ден бил абитуриентският бал на дъщеря му и влизането му в болница щяло да
провали празника й.
През следващите дни бил на домашно лечение и ходел през ден на превръзка,
като на 26.05. и на 29.05. му били свалени над 30 бр. конци, разположени от
вътрешната и външната страна на бузата.
При извършения медицински преглед било установено обективно: „Рана от
ухапване в областта на долната устна вляво с разкъсване на букалната лигавица и
надлежащата кожа с неправилна форма, кървяща умерено с размер около 5,0 - 6,0 см.
Раната е сутурирана на два етажа. Рана от ухапване в областта на лява буза с размер
около 2,5 см. с размачкани ръбове, кървяща умерено. Същата се сутурира. Оток на
околните тъкани с подлежащи кръвонасядания.“
В следствие на претърпяното увреждане през следващите дни на
възстановяване, както и към настоящия момент, ищецът изпитвал силна болка в
самата рана и масивно главоболие, като болката слизала и по лявата страна на шията.
Нарушено било кръвоснабдяването на лицето му и то променяло цвета си като ставало
силно бледо, а след това червено до наситено лилаво. Не можел да се храни нормално
и трябвало да поема със сламка храната си за период от една седмица. Не можел да се
мие, да се бръсне, да докосва лицето си и да спи нормално. Бил нарушен целият му
ритъм на живот и не можел да работи или да излиза навън, заради ужасния белег
върху лицето, който щял да остане до края на живота му. Цялата повърхност на лявата
буза от окото до линията на челюстта била изтръпнала и безчувствена. Изпитал
неописуем ужас при нападението, както и при вида на раната. Чувствал се обезобразен
и с неприемлив външен вид. Усещал погледите на хората, когато говорели с него и как
вниманието им било приковано върху белезите. Налагало се и да отговаря на въпроси
за това какво се е случило и да приема всякакви съчувствени коментари, от които се
чувствал още по-зле.
След случая се наложило да потърси и психиатрична помощ, като му била
поставена диагноза „смесено тревожно - депресивно разстройство“ и било предписано
лечение, както и редовни посещения и последващи консултативни прегледи.
Искането е да бъде осъдена ответницата да заплати на ищеца сумата 24 900
3
лева, представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди - болки и
страдания, от ухапването от нейното куче, ведно със законната лихва, считано от
датата на увреждането до окончателно изплащане на дължимата сума.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответницата, която
оспорва иска и смята, че той е неоснователен. Сочи, че при описания в исковата
молба инцидент кучето й било вързано на къс повод на около три метра от пейката.
Ищецът дошъл на пейката във видимо нетрезво състояние и заявил, че иска да даде на
кучето салам. Ответницата възразила, но той отишъл при кучето, което лежало, навел
се над него и му подал парче салам, набодено на нож. Кучето се почувствало
застрашено и го захапало. Поради това ищецът е провокирал защитната реакция на
кучето, а ответницата била взела всички необходими мерки за безопасност и не
следвало да отговаря за причинените вреди.
При евентуалност счита, че ищецът е допринесъл за вредите с поведението си.
Оспорва твърденията за тежките последици от ухапването.
В хода на производството не е било спорно, че ответницата притежава куче от
порода ****.
Не е било спорно това, че на процесната дата - 21.05.2023 г., ищецът бил ухапан
в областта на лицето именно от домашното й куче.
За установяване на твърденията си, че е пострадал от ухапванията на куче,
ищецът е представил Съдебномедицинско удостоверение № 795/22.05.2023 г. въз
основа на извършения му от съдебен медицински преглед и освидетелстване.
Заключението е, че е установена обективно: „Рана от ухапване в областта на долната
устна вляво с разкъсване на букалната лигавица и надлежащата кожа с неправилна
форма, кървяща умерено с размер около 5,0 - 6,0 см. Раната е сутурирана на два етажа.
Рана от ухапване в областта на лява буза с размер около 2,5 см. с размачкани ръбове,
кървяща умерено. Същата се сутурира. Оток на околните тъкани с подлежащи
кръвонасядания.“
Приобщените медицински документи на л.7-16 от делото също сочат на
установена рана от ухапване в областта на долната устна – в ляво, с разкъсване на
букалната лигавица .
Образувано било ДП № 2345/2023 г., за извършено престъпление по чл. 325в, ал.
1 от НК.
По делото е прието заключение по допусната съдебно-психиатрична експертиза,
което изяснява, че за ищеца е било налице „Смесено тревожно депресивно
разстройство в следствие на разстройство на адаптацията“ и „Остра стресова реакция“
– реактивни състояния, породени от стресогенен фактор, изразяващо се в
невродегенеративни, дистонни прояви, промяна в настроението с водеща тревожно
депресивна симптоматика, но не са установени данни за „Постравматично стресово
разстройство“, като след м. юни 2023 г. няма данни и за задълбочено психиатрично
лечение.
Прието е и заключение до допуснатата съдебно-медицинска експертиза, в което
вещото лице д-р П. приема, че възстановителният период в случая е около 20-30 дни, а
усложнения не са установени, като получените цикатрикси не били груби и не водели
до анатомични промени.
Събрани са и гласни доказателствени средства чрез разпита на свидетелите П.Д.,
Е. Б.а, Д.В. и А.А..
4
При тези установени обстоятелства с обжалвания първоинстанционен акт
Дупнишкият районен съд е осъдил М. З. Д. да заплати на Й. Г. Б. обезщетение в размер
на 6000 лв. за причинените му неимуществени вреди на 21.05.2023 г. - болки и
страдания от ухапването от нейното куче, ведно със законната лихва, считано от датата
на увреждането - 21.05.2023 г., до окончателното изплащане на дължимата сума, като
за разликата над уважения размер до претендирания от 24 900 лева е отхвърлил иска,
като неоснователен. Разпределил е и отговорността за разноски като е осъдил М. З. Д.
да заплати на Й. Г. Б. разноски по делото съразмерно с уважената част от иска на обща
стойност 863 лв., а Й. Г. Б. да заплати на М. З. Д. разноски по делото съразмерно с
отхвърлената част от иска в размер на 2007 лв.
Пред въззивния съд нови доказателства не са събирани.
При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема
от правна страна следното:
Настоящият съдебен състав приема, че въззивната жалба е допустима, доколкото
изхожда от страна в първоинстанционното производство, подадена е в срок и е
насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка.
В съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК извърши служебно
проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на
която намира, че то е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган,
функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда,
изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил.
То е и допустимо в атакуваната част.
По правилността:
В съдебната практика се приема, че за вреди от питомно животно (такова, което
има собственик или е под нечий надзор) отговорността е по чл. 50 от ЗЗД – така напр.
Решение № 308/03.01.2018 Г. по гр. д. № 1068/2017 г. на ІV г. о., ГК на ВКС.
Отговорността е на собственика или лицето, под чийто надзор е то. Тя се свързва със
задължението да се упражнява надзор върху вещта/животното, което се изразява в
нейното/неговото наблюдение и полагане на грижа, с оглед на управлението,
употребата и контрол.
Предпоставките за уважаване на иск с правно основание чл. 50 от ЗЗД, в
частност по иск за вреди от нападение на куче, са: ответникът да е собственик или
упражнява надзор над животното; за ищеца са настъпили вреди (имуществени и/или
неимуществени) и да е налице причинно-следствена връзка между нападението от
животното и вредите. Да докаже сочените обстоятелства е в тежест на ищеца, като
ответникът носи тежестта да установи със средствата на ГПК обстоятелствата, на
които се позовава. Така именно е разпределена доказателствената тежест в процеса и
от първостепенния съд.
При така разпределената доказателствена тежест и с оглед събраните по делото
доказателства, настоящият съдебен състав намира, че всички сочени предпоставки са
установени по делото.
Не съществува съмнение, че именно ответницата е собственик и е упражнявала
надзор над кучето си от порода „****** ****“ на процесния ден – 21.05.2023 г.
Установява се също, на този именно ден ответникът е бил ухапан от това куче.
В т.см. са събраните гласни доказателствени средства чрез разпита на свидетелите В. и
Б.а, като този факт не е бил и оспорен от ответната страна. С това ответницата е
5
допусналанарушение на разпоредбата на чл. 35, ал. 2 от Закона за защита на
животните, която задължава собственикът да предотврати всяка проява на
необоснована агресия на кучето си, проявена на обществени места и при ситуации,
застрашаващи живота или здравето на хора и животни. Подобно задължение той има и
по силата на нормата в чл. 172, т. 2 от Закона за ветеринарномедицинската дейност,
според която собствениците на домашни любимци са длъжни да вземат мерки
животните да не създават опасност за хора или други животни. Съгласно чл. 8, ал. 1 от
Наредба № 39/01.12.2008 г. за условията за отглеждане на животни компаньони,
съобразени с техните физиологически и поведенчески особености (ДВ, бр.
1/06.01.2009 г.), всеки, който отглежда или се грижи за животно компаньон, е длъжен
да осъществява постоянен и непосредствен контрол над него с цел защита на живота и
здравето на хората и животните, а съгласно ал. 2 на чл. 8 такъв контрол следва да се
осъществява върху поведението на животното в случай, че се намира извън дома на
собственика, като, ако се касае за куче, същото следва да бъде водено винаги и
навсякъде само на повод и с намордник, ако е агресивно. Според чл. 9 от цитираната
Наредба всеки, който отглежда или се грижи за такова животно, носи отговорност за
вредите, причинени от личната си неспособност да взема навременни и достатъчни
мерки по чл. 8. Нарушаването от собственика/лицето, упражняващо надзор, на горните
задължения е основание за ангажиране на деликтната му отговорност по чл. 50 от ЗЗД.
В т.см. следва да се посочи, както е акцентирал и първоинстанционният съд, че
отговорността за вреди от животни е обективна (безвиновна). Тя не изисква животното
да е носител на някакви особени качества, нито да е източник на повишена опасност,
като отговорност се носи и ако животното по природа по правило не е източник на
такава опасност, но с поведението си е причинило вреди - така Решение №
249/24.09.2012 Г. по гр. д. № 1450/2011 г. на ІІІ г. о., ГК на ВКС. Каквато и грижа да е
положил собственикът/лицето, упражняващо надзор, причинена ли е вреда от
животното, собственикът/надзорникът носи отговорност и дължи обезщетение – спр.
Решение № 308/03.01.2018 г. по гр. д. № 1068/2017 г. на ІV г. о., ГК на ВКС.
Основанието на отговорността за вреди, причинени от животно, е именно наличието
на повишен риск, който се създава при отглеждането и притежаването на животно, а
поемането на този риск спрямо трети лица води до носене на отговорност при
нанесена от животното вреда - виж Решение № 459/06.12.2012 г. по гр. д. № 1548/2011
г. на ІV г. о., ГК на ВКС.
С оглед на посочените основни постановки в съдебната практика, поемайки
грижата за домашен любимец, ответницата е имала задължението да обезпечи
безопасното му извеждане от дома, така че да не причинява вреди. След като
процесният инцидент не е бил избегнат, тя именно следва да понесе отговорността,
като репарира вредите, причинени от домашния й любимец.
Така, установени са и фактите досежно причинно причинно-следствена връзка
между нападението от животното и вредите.
Всичко това идва да изясни, че искът се явява доказан по основание, както е
приел и първостепенният съд.
Относно размера на обезщетението следва да се вземе предвид, че
неимуществените вреди, с оглед естеството им, не могат да бъдат поправяни.
Предназначението на паричното обезщетение е да улесни увредения в друга област.
Именно затова законът овластява съда да определи размера на паричното обезщетение
по справедливост. Съдебната практика приема, че размерът на обезщетението зависи
от вида на накърнените блага – душевен или телесен интегритет, степента и
6
продължителността на увреждането, очакваното развитие на страданието, наличието
на трайни увреждания, интензитет на негативните преживявания, допълнителното
влошаване на здравето на пострадалия, загрозявания и др. (така и Постановление № 4
от 23.ХІІ.1968 г. на Пленума на ВС).
В този аспект от подробния анализ на събраните писмени доказателства и
свидетелските показания, може да се изведе, че ищецът е получил разкъсни рани в
областта на долната устна вляво с нарушаване целостта на букалната лигавица и
надлежащата кожа, рана от ухапване в областта на лявата буза; посттравматичен оток в
областта на меките тъкани на засегнатите зони, като усложнения при възстановяването
няма, а белезите не са груби и не водят до анатомични промени – в т.см. е
неоспореното заключение по допуснатата съдебно-медицинска експертиза. Според
вещото лице д-р П. необходим е бил период за възстановяване – около 20-30 дни,
което е протекло без усложнения. Въпреки това, не може да се остави без внимание
обичайното разбиране, че при подобен инцидент негативните изживявания, страхът и
ужасът от случилото се, са вън от всяко съмнение. По данни на св. Е.С. Б.а, ценени при
условията на чл. 172 от ГПК, лицето на ищеца било подуто, червено около седмица,
като в този период не можел да спи спокойно. Имал проблеми и с дъвченето, ял мека
храна, а като се хранел се прехапвал и имал чувството, че бузата му е изтръпнала. Св.
Д.В. пък допълва, че при последващи срещи със свидетеля ищецът се оплаквал от
болки и от затруднения при хранене, но след около седмица и половина го видял без
превръзка. Данните за бързото възстановяване, заявени от тези свидетели, са
подкрепени и от вещото лице д-р П., заради което съдът приема, че възстановителния
период е кратък, но освен стресът, който е характерен за такива случаи, са налице и
цикатрикси. Резонен заради това е и въпросът как всеки би оценил лицето си, поставен
пред решаващия състав. От доказателствената съвкупност обаче се установява, че
белезите, получени от ищеца, не са груби и не водят до анатомични промени, а
психичната травма се определя от вещото лице д-р Ал. П. като „Разстройство в
адаптацията” и „Остра стресова реакция” - спадащи към групата на реактивните
състояния, породени от стресогенен фактор и изразяващи се в невровегетативни,
дистонни прояви, промяна в настроението с водеща тревожно-депресивна
симптоматика, като е налице остатъчна психична травма, която се изразява в промяна
в поведението и социалното функциониране на освидетелствания, но няма достатъчно
доказателства за наличие на „посттравматично стресово разстройство”.
Ето защо съдът намира, че справедливо обезщетение за претърпените вреди се
явява именно такова в размер на 6000 лева, както е приел и ДРС, като предявеният иск
в правило е оставен без уважение в останалата част над уважения до пълния заявен
размер от 24900 лева, доколкото не отговаря на принципа на справедливост.
Настоящият съдебен състав намира за неоснователно и недоказано
възражението на ответника за наличието на съпричиняване от страна на ищеца.
Съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД основание за намаляване на размера на отговорността на
делинквента е, ако и пострадалият е допринесъл за настъпването на вредите. Принос
по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият
е създал предпоставки за възникване на вредите или е улеснил механизма на
увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди. Обективният характер на
съпричиняването е признат изрично от Върховния съд в ППВС № 17/1963 г. В т.см. е
ориентирана и съдбената практика – напр. Решение № 21/03.02.2017 Г. по т. д. №
437/2016 г. на ВКС, II т. о., Решение № 198/03.02.2017 Г. по т. д. № 3252/2015 г. на
ВКС, II т. о. и други Прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличието на
7
причинна връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат. В хода
на съдебното производство обаче, ответникът, чиято е доказателствената тежест за
твърдяното съпричиняване, не е ангажирал съответни доказателства, установяващи
поведение от страна на ищеца, с което да е допринесъл за настъпване на вредите.
Безпротиворечиво е установено по делото, че кучето, макар и вързано, е било в
близост до няколко лица, сред които и ищецът. Не се намират индиции то да е
подразнено от ищеца, въпреки наличните данни за подадена от него храна, до степен
да предизвика агресия у животното. В т.см. първостепенният е изложил още подробни
доводи, които също е споделят от този съдебен състав.
За прецизност следва да се отбележи, че по делото са приложени копия от
обясненията и показанията на Й. Г. Б., М. З. Д., Е.С. Б.а и Д.В., дадени при
извършената проверка и образуваното въз основа на нея ДП № 562/2023 г. по описа на
РУ – Дупница, чиито показания, не могат да бъдат ценени тук с оглед принципа за
непосредственост в гражданския процес. Още в практиката на Върховния съд е
разяснено, че гражданският съд не трябва да обсъжда, нито да основава решението си
на свидетелски показания и заключения на вещи лица, събрани в други производства,
а не по конкретното дело по установения в гражданскопроцесуалния кодекс ред -
Решение № 636 от 24.03.1977 г. По Гр. Д. № 3017/76 г., I г. о. Това тълкуване е
възприето и доразвито в практиката на Върховния касационен съд - Решение № 133 от
4.04.2012 г. по гр. д. № 1243/2011 г., състав на II г. о., приема, че разпоредбата на чл.
157 ГПК (отм.) изключва процесуална възможност заключение, дадено пред друг
орган на съдебна власт - орган на досъдебно наказателно производство или
прокуратура, да се цени в общия исков процес като експертно заключение, без вещото
лице да е определено от съда, без да е спазена процедурата по чл. 160 ГПК (отм.) и
заключението да е прието от решаващия делото граждански съд. Уредената в
процесуалния закон процедура гарантира освен непосредственото възприемане от
страните на депозираното заключение на вещото лице, така и правото им на защита и
дадената им в тази насока възможност както да задават въпроси на вещото лице, така
и да оспорят същото по предвидения ред. Аналогично разрешение се дава и при сега
действащия граждански процесуален кодекс, като в Решение № 66 От 12.03.2015 г. по
гр. д. № 5839/2014 г., състав на IV г. о. на ВКС се позовава на чл. 235, ал. 2 ГПК, като
приема, че цитираната разпоредба задължава съда да формира убеждението си по
правнорелевантните факти въз основа на относимите и допустими доказателства,
които са събрани по предвидения от ГПК ред. Посочено е като несъмнено, че това са
тези доказателства, които са събрани „пред и от оня съд, който ще решава делото“.
Поради това обясненията и показанията, дадени в досъдебното производство и
доколкото съдържат неизгони факти за издателя си, правилно са ценени само като
частни свидетелстващи документи, които не обвързват съда с
материална доказателствена сила.
При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете
инстанции изводи, въззивните жалби следва да бъдат оставени без уважение, като
неоснователни, а обжалваното с тях решение, включително и в частта на разноските,
като правилно и законосъобразно - потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
Относно разноските:
Поради неоснователността на въззивните жалби, подадени от двете страни в
производството срещу неизгодните за тях части от решението на районния съд,
деловодни разноски не следва да бъдат присъждани.
По обжалваемостта:
8
Настоящото съдебно решение подлежи на касационен контрол – спр.
императивната разпоредба на чл. 280, ал. 3 от ГПК. Съгласно уредбата в чл. 280 ал.3
т.1 от ГПК от обхвата на касационното обжалване са изключени съгласно чл.280, ал.2,
т.1 ГПК, решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. за граждански дела и
до 20 000 лв. за търговски дела. В случая с оглед безспорно установения облигационен
характер на предявения иск по чл.50 ЗЗД, с предмет на въззивното дело проверка на
първоинстанционното решение за вземания с цена 24900 лв., сочат на правна
възможност за извършване на касационен контрол.
Водим от горното и на основание чл. 271, ал.1 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 66 от 12.02.2024 г., постановено по гр.д. № 1319
по описа на Районен съд – Дупница за 2023 г.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
съобщаването му – арг. от чл. 280, ал. 3 ГПК.
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните (по общите указания на чл. 7,
ал. 2 ГПК).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9