№ 259
гр. Велико Търново, 23.03.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в закрито заседание на
двадесет и трети март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Теодорина Димитрова
Членове:Йордан Воденичаров
Илина Гачева
като разгледа докладваното от Йордан Воденичаров Въззивно частно
гражданско дело № 20224100500162 по описа за 2022 година
За да се произнесе взе предвид:
Производство по реда на чл.248, ал.3 ГПК.
Предмет на подадената от името на „ОПП Факторинг България“ ЕАД-София чрез
пълномощника му – юрисконсулт Ф И. , частна жалба е определение № 100/18.01.2022 г.
по гр.д.№ 2632/2021 г. на ВТРС, с което е отхвърлена молбата на страната за изменение
на постановеното по делото решение № 1373/06.12.2021 г. в частта му за разноските ,
присъдени в полза на ищеца М. СТ. М., възлизащи на 252,92 лева – заплатена държавна
такса, както и в полза на пълномощника й адвокат И.М. от ВТАК на основание чл.38, ал.2,
вр. с ал.1, т. 2 ЗА в размер на 646,15 лева , с искане да бъде отменено/ определението/ като
незаконосъобразно, и молбата – уважена. Наведени са съображения за порочност на акта на
съда , тъй-като не държи сметка на положението , че даването на повод за завеждане на
делото от ответника трябва да е неоснователно.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК другата страна е оспорила жалбата с довод , че не е
осъществена първата кумулативна предпоставка за отпадане на отговорността за разноски
на ответника : да не е дал с поведението си повод за завеждане на делото, тъй-като условие
за упражняване на правопогасяващото възражение за изтекла погасителна давност е
възможно да се направи единствено по съдебен исков ред.
Частната жалба е процесуално допустима и основателна.
Решението е положителен правораздавателен резултат на предявен по реда на
124, ал.1 ГПК, установителен иск за погасяване по давност на прехвърлени с договор за
цесия вземания , произтичащи от договор за потребителски банков кредит/ въплащаващ по
своя практически смисъл отрицание на живота на възникнало някога конкретно право за
принудителното им събиране занапред / – чл. 110, чл.111, б."в" , чл.120 от ЗЗД.
Спор между страните , че в полза на ищеца- длъжник по облигационното
отношение са настъпили последиците на предвидения в закона фактически състав на това
особено субективно право / възражение от материалноправен характер/ на погасителна
давност, осигуряващо / при упражняването му – чл. 120 ЗЗД/ действието на погасяване на
1
една от съставките на самото вземане – правомощието на кредитора да иска изпълнение/
удовлетворяване чрез принудителната намеса на компетентен орган / съд, съдебен
изпълнител/, не е съществувал и не съществува, както преди , така и след завеждане на
исковото производство.
Ответникът след получаване на преписа на исковата молба е признал тези
последици, т.е. основателността на предявения установителен иск.
В настоящото съдебно производство е повдигнат спорния въпрос: дал ли е с
поведението си повод за завеждане на делото, т.е. предизвикал ли е неоснователно
предявяването на иска ?
Отговорът е отрицателен.
Образуването на изпълнително производство е правомерен юридически факт ,
защото е последица от упражнено процесуално право на принудително изпълнение ,
принадлежащо на кредитора, щом длъжникът бездейства , т.е. не изпълнява доброволно
онова , което е бил длъжен да изпълни- чл. 426, ал.1, вр. с чл.428, вр. с чл.404, т.1 ГПК.
Логически очевидно е , че фактът на упражняването му е негоден сам по себе си да се
съвмести в съдържанието на понятието неоснователно предизвикан правен спор:
обективната му правомерност / щом субективно не е злоупотреба с това право/ го изключва.
Следователно , ако няма допълнителни обстоятелства , кредиторът- взискател не
може да даде повод за завеждане на исково производство от длъжника , защото даването
на повод трябва да съдържа елемента неоснователност.
Първият не е длъжен да поиска прекратяване на изпълнителното дело , дори и да е
изтекло календарно време , достатъчно да запълни предвидения в закона давностен срок,
през което време даже да не са настъпили обстоятелства , прекъсващи или спиращи го/
чл.116, б.“а“, б.“в“ , чл.115 ЗЗД/ .
Това е така , защото : а/ макар и вземането да е погасено по давност/ в указаната му
по-горе съставка на съдебно предявима претенция като загубило практически активното си
проявление на годност за защита и принудително удовлетворяване /, самото задължение
продължава да съществува / макар и непълноценно, изродено/ като изпълняемо на добра
непринудена воля от длъжника , независимо дали той знае или не за правото си да възрази –
аргумент от нормата на чл.118 ЗЗД/ щом не може да се иска връщането на предмета на
вземането обратно в хипотеза на даване/ плащане без основание/; б/ няма предвидено в
закона задължение да го прави , нито нарочно уредено в тази връзка основание за
прекратяване на изпълнителното производство. ; в/ докато длъжникът не покаже намерение
/ воля/ да упражни възражението си/ правото си / за/на изтекла погасителна давност / което
може да направи разбира се и извънсъдебно чрез простото позоваване на последиците й,
имащо за ефект уведомяване на кредитора , че няма да търпи повече опити за принудително
изпълнение /, не е и необходимо да го прави, тъй-като вземането все още е годно за
принудително изпълнение и кредиторът не може да знае дали въобще ще бъде
упражнено. Щом е вид субективно право неговото зачитане не може да става служебно,
2
без какъвто и да било почин и форма за упражняване/ чл.120 ЗЗД/
Поведението на ответника ще е такова , че дава повод за завеждане на делото по
обратния смисъл на чл.78, ал.2 ГПК, тогава когато поставя ищеца в необходимост да
търси съдебна защита на правото си : то да е нарушено/ застрашено / неудовлетворено в
една обективна ситуация на голословно непризнание , някакво обосновано оспорване,
признание , но с отказ за изпълнение, действия, противни на онова, което трябва да се
стори, за да се постигне някакъв правомерен резултат или неотзивчивост/ мълчание и/или
просто бездействие на длъжника , когато е бил длъжен да действа/ изпълнява , без да е
поканен от кредитора и т.н.
При положение, че кредиторът- взискател е отричал извънсъдебно последиците на
погасителната давност , на които по някакъв начин длъжникът се е позовал, докато
изпълнителното производство е висящо или дори да е прекратено , както е в настоящия
случай, т.е. първият да е предприемал действия или да е правил изявления с оспорващ
характер/ примерно да е пращал след прекратяването покана за изпълнение /, насочени
към евентуалното им събиране, тогава може оправдано да се приеме , че е дал повод за
установяването им по исков ред и би било справедливо да понесе отговорността за
разноските.
Друго положение при което е мислимо, че би било справедливо да понесе тази
отговорност е когато е завел изпълнително дело след изтичане на давностния срок- тогава
именно той с бездействието си продължително време да си събере вземането не заслужава
да я избегне, защото упражняването на правото на принудително изпълнение, макар и не
злоупотребително, ще е лишено от здрав смисъл.
В случая ищецът дори не е твърди подобно поведение на ответника.
Несериозно е да се заявява , че щом преди 10 години е издаден изпълнителен лист ,
този факт бил достатъчен да се приравни на даване на повод за завеждане на делото.
Той може да оправдае / нещо което е спорно в теорията и практиката при липса на
изпълнително производство / единствено наличие на интерес от установяване по съдебен
ред на погасителния ефект на давността, но не и отговорност за разноски без никакви
други обстоятелства от примерно изредените по горе.
Ответникът е бивш взискател / качество придобито в резултат на заместване на
първоначалния взискател по силата на договор за цесия /, който след прекратяването на
изпълнителното производство на основание чл. 433, ал.1, т.8 ГПК/ по силата на закона/
дори не е поискал връщането на оригиналния изпълнителен лист с оглед евентуалното
завеждане на ново изпълнително дело- ситуация на потенциален риск за ищеца- длъжник .
Затова е неоправдано и процесуално недопустимо да му се вменява отговорност за
разноски.
3
Всъщност не ответникът , а ищецът с поведението си на неизпълнение на
задълженията / удовлетворяване на вземанията / в продължение на предвидения в закона
давностен срок – предмет на издадения изпълнителен лист е дал сам на себе си повод да
се стигне до своеобразна защита на неизпълнението/ чийто практически смисъл в този
случай е крайно съмнителен / по съдебен исков ред чрез упражняване на правото на
погасителна давност.
Затова приложимо е тук правилото на чл. 78, ал.2 ГПК.
А щом ответникът не дължи разноски на основание на чл.78, ал.1 ГПК, не дължи й на
пълномощника на ищеца заплащане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2
ЗА.
По изложените съображения, обжалваното определение търпи санкция на отмяна с
целените последици на молбата чл.248, ал.1 ГПК .
Предвид горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ определение № 100/18.01.2022 г. по гр.д.№ 2632/2021 г. на ВТРС, с което е
отхвърлена молбата на „ОПП Факторинг България“ ЕАД-София чрез пълномощника му –
юрисконсулт Ф И. за изменение на постановеното по делото решение № 1373/06.12.2021
г. в частта му за разноските , присъдени на основание чл.78, ал.1 ГПК в полза на ищеца М.
СТ. М., възлизащи на 252,92 лева – заплатена държавна такса, както и в полза на
пълномощника й адвокат И.М. от ВТАК на основание чл.38, ал.2, вр. с ал.1, т. 2 ЗА в
размер на 646,15 лева, представляваща адвокатско възнаграждение .
ИЗМЕНЯ решение № 1373/06.12.2021 г. по гр.д.№ 2632/2021 г. на ВТРС в частта
му за разноските с характер на определение- чрез отмяната й , като отхвърля
искането на ищеца и пълномощника му за присъждане на разноски на
горепосочените основания. .
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4