№ 126387
гр. София, 20.12.2022 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Частно
гражданско дело № 20221110165258 по описа за 2022 година
и за да се прознесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 410 и сл. ГПК.
Подадено е заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК от [фирма-З] срещу длъжника З. М. Д., с което заявителят е поискал издаване на
заповед за изпълнение и за следните вземания: сумата 177,38 лева - възнаграждение по
договор за предоставяне на поръчителство, сключен с [фирма], сумата 60 лева -
административни разходи и такси във връзка с извънсъдебно събиране на задълженията.
В обстоятелствената част на заявлението, т.12 от същото /обстоятелства, от които произтича
вземането/ е посочено, че паричните вземания за възнаграждение за предоставяне на
поръчителство произтичат от договор за поръчителство от 19.07.2021 г., сключен с
длъжника, по силата на който [фирма] се задължил да отговоря солидарно с длъжника за
задълженията му по сключения на същата дата с [фирма2] договор за кредит. Длъжникът не
изпълнил в срок задълженията си по договора за кредит, с оглед задълженията му по същия
са били обявени за предсрочно изискуеми, а гарантът е погасил всички задължения по
договора за кредит и е встъпило в правата на удовлетворения кредитор. Поддържа се, че
длъжникът се е задължил да заплаща на гаранта възнаграждение по силата на сключения
помежду им договор. Ето защо дължими били всички заплатени от поръчителя суми, както
и възнаграждението по договора за поръчителство, като всички вземания са били
прехвърлени с договор за цесия от 02.03.2020 г. и Приложение № 1от 02.07.2022 г., а
длъжникът е бил уведомен за цесията.
Нормата на чл.411, ал.2 ГПК вменява задължение на заповедния съд за извършване на
проверка налице ли са основанията за отказ за издаване на заповед за изпълнение, а именно:
1. искането не отговаря на изискванията на чл. 410 и заявителят не отстрани допуснатите
нередовности в тридневен срок от съобщението; 2. искането е в противоречие със закона
или с добрите нрави; 3. искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с
1
потребител или е налице обоснована вероятност за това; 4. длъжникът няма постоянен адрес
или седалище на територията на Република България; 5. длъжникът няма обичайно
местопребиваване или място на дейност на територията на Република България.
При извършване на дължимата преценка съдът приема следното:
Видно от приложения договор за паричен заем № 4206462/19.07.2021 г., [фирма2]
предоставя на кредитополучателя кредит в размер на 500 лева за срок от 16 седмици при
условията на фиксиран лихвен процент в размер на 40 % годишно и ГПР 46,17 %. По силата
на чл. 4 от този договор кредитоплучателят се е съгласил да предостави на кредитора в
тридневен срок от сключването на договора едно от следните обезпечения - две физически
лиа поръчители, отговарящи на редица изисквания, разписани с договора, банкова гаранция
или да сключи договор за предоставяне на поръчителство с одобрено от кредитора лице -
гарант.
Към заявлението е представен и договор за предоставяне на гаранция № 4206462, видно от
което при предоставен кредит от 500 лева възнаграждението по договора за поръчителство е
в размер на 202,72 лева, като към седмичната погасителна вноска се прибава
възнаграждение в размер на 12,67 лева. Плащането се дължи на кредитора по договора за
кредит, който е овалстен да приема същото, заедно с анюитетните вноски. Изготвен е
обединен погасителен план, от който е видно, че е задълженията по двата договора са
сборувани и плащане се дължи на кредитора по договора за кредит.
На настоящия съдебен състав е служебно известно обстоятелството, че дружеството гарант и
дружеството кредитодател се явяват свързани лица - едноличен собственик на капитала на
гаранта е кредиторът по договора за кредит, а двете дружества имат един и същ адрес на
управление.
Установява се от представените към заявлението документи, че договорите /за кредит и за
поръчителство/ са сключени с лице, което има качеството на потребител по см. на ЗЗП.
Доколкото е сключен договор за потребителски кредит, приложими са правилата и
императивните норми на ЗПК, в това число и нормативното ограничение на допустимия
предел на ГПР /чл. 19, ал. 4 ЗПК/. При анализ на представените към заявлението документи
заповедният съд приема, че с договорите във вреда на потребителя е създаден механизъм,
посредством който се постига забраненият от тази разпоредба на закона резултат –
надхвърля се границата на допустимия от закона таван, до който на кредитните институции
е допустимо да уговарят с потребителите годишен процент на разходите.
Съгласно § 1, т. 1 от ДР ЗПК - "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.
От съвместния анализ на съдържанието на двата договора, сключени с длъжника, става
ясно, че възнаграждение по договор за предоставяне на гаранция е пряко свързано с
2
кредита. Двете правоотношения са пряко свързани и следва да се разглеждат съвместно, тъй
като задължението към поръчителя е неделимо от задължението по кредита и е известен на
кредитора при подписването му, т. е. възнаграждението е "общ разход по кредита" по
смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и затова следва да се включи в общия размер на
плащанията по кредита. Същият обаче не е бил отразен като такъв в "ГПР" по договора за
кредит.
Същевременно начинът, по който е предвиден да се отпуска кредитът - възможните
предвидени обезпечения създават значително неравновесие в правата между потребителя и
търговеца. Процесните уговорки не отговарят на изискването за добросъвестност, доколкото
на практика длъжникът се лишава от избор и възможност за индивидуално договаряне.
Прави впечатление, че също така задължението на потребителя да осигури на кредитора
обезпечение е изпълнимо след сключването на договора за кредит. Безспорно
кредитополучателят е икономически по-слабата страна по правоотношението, за когото
практически липсва каквато и да било свобода да договаря условията, при които да му се
предостави поръчителство от одобрено от кредитодателя лице. Нещо повече,
кредитополучателят е напълно ограничен от кредитора в избора си на поръчител.
Всичко това сочи, че целта на договора за поръчителство е плащане в полза на кредитора,
което като разход е пряко свързано с кредита, и което обаче не е включен в ГПР по кредита,
а представлява допълнително възнаграждение по кредита извън договорната лихва, което
води до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по
същия, които се възлагат в тежест на потребителя. Чрез позволени от закона средства -
създаване от кредитора на негово собствено дружество, което да генерира печалба от
възнаграждения по договори за поръчителство в полза на собственика му за задължения на
клиенти на този собственик, се постига заобикалянето на изискванията на чл. 19 ЗПК.
Заобикаля се и ограничението на чл. 33 от ЗПК чрез въвеждане на допълнителни плащания,
чиято дължимост де факто е изцяло свързана с усвояването и управлението на кредита.
Предвид изложените съображения е налице заобикаляне на закона – чл. 33 и чл. 19, ал. 4
ЗПК, и следователно нищожност на клаузите на осн. чл. 21, ал. 1 ЗПК.
На следващо място не бива да се пренебрегва и факта, че финансовата институция е длъжна
да оцени платежоспособността на потребителя съгласно чл. 16 ЗПК /за което са
предоставени редица правомощия да изисква и събира информация и едва след анализа й
следва да прецени дали да предостави исканата сума по договора за кредит/. В случая с
акцесорния договор, независимо дали същият ще бъде квалифициран като такъв за поръчка
или не, се цели да се обезщетят вредите от неплатежоспособност на длъжника. Последното е
в противоречие с чл. 16 ЗПК, тъй като възмездността на договора за поръчителство
прехвърля върху кредитополучателя тежестта от оценката по чл. 16 ЗПК, за която
потребителят не дължи такси и комисиони и др. плащания съгласно чл. 10а, ал. 1 и 2 ЗПК.
В допълнение заповедният съд приема, че е налице и противоречие на посочените уговорки
с добрите нрави, като установени в социума и действащи към определен период от време
изисквания за добросъвестност и етични норми при упражняване на правата от правните
3
субекти.
Съгласно постоянната практика на ВКС налице е противоречие с добрите нрави, когато
сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала, когато
се нарушава правен принцип, който макар и да не е изрично формулиран законодателно,
спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право.
Понятието "добри нрави" предполага известна еквивалентност на насрещните престации и
при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на
сделката. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави следва да се
прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Вярно е, че чл. 9
ЗЗД предвижда свобода на договарянето, позволяваща на двете страни да направят
конкретна преценка относно необходимостта от насрещните престации и тяхната взаимна
еквивалентност, но все пак тази свобода е в рамките на приложимите към
правоотношението законови разпоредби и "добрите нрави". Нарушаването на поставените
корективи води до нищожност на сделката.
При извършване на преценка относно „цената“ на кредита, като в същата се включат и
задълженията на потребителя по договора с гаранта, се налага извод, че тази цена е
нееквивалентна на предоставените му услуги, като нарушението на еквивалентността като
изразител на добрите нрави произтича именно от „договореното“ възнаграждение за гаранта
по този договор, посредством който се надвишава общия разход по кредита.
По отношение на начислените такси за извънсъдебно събиране на вземанията съдът приема,
че заявлението също следва да бъде отхвърлено.
Същите се явяват договорени в нарушение на императивното изискване на чл. 10а, ал. 2
ЗПК, което не допуска кредиторът да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. Събирането на вземането по кредита
представлява част от неговото управление. Също така, разноски за адвокатско
възнаграждение се дължат в съдебното производство и то при уважаване на исковата
претенция. Всякакви извънсъдебни разноски заплатени за консултации, съвети, писма,
покани и т.н. остават за сметка на лицето, което ги е направило. Освен това, по същността
си тази клауза има характеристиките на неустойка за неизпълнение на задължението за
плащане на вноските в срок. С така уговорената клауза се цели заобикаляне на нормативно
установеното в ЗПК ограничение относно максимално допустимия размер на обезщетението
за забава спрямо потребителя. Изпадането на длъжника в забава обуславя правото на
кредитора да търси единствено мораторна лихва за периода в размер на законната лихва,
като всякакви други договорни клаузи, уговарящи допълнителни задължения, независимо от
тяхното наименование като „такси“, „разходи“ „разноски“ и др., които по същността си
имат за цел обезщетяване на същата вреда за кредитора от настъпилата забава, са нищожни
съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК и като такива не пораждат действие.
Съдът следва да съобрази съотношението между уважена и отхвърлена част на заявлението
при произнасянето си по разноските за заповедното производство със заповедта за
изпълнение, като отхвърли искането за държавна такса за сумата над 17,06 лева до сумата от
4
25 лева, както и за сумата над 34,13 лева до сумата от 50 лева - юрисконсултско адвокатско
възнаграждение, определено от съда по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК.
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление, вх. № 262739/29.11.2022 г., подадено от [фирма-З], ЕИК [ЕИК], за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК против З. М. Д. в ЧАСТТА относно
сумата 177,38 лева - възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство, сключен
с [фирма], сумата 60 лева - административни разходи и такси във връзка с извънсъдебно
събиране на задълженията, които вземания са били прехвърлени на заявителя с договор за
цесия от 02.03.2020 г. и Приложение № 1 към същия от 02.06.2022 г., както и в частта за
разноските за сумата над 17,06 лева до сумата от 25,00 лева за държавна такса, както и за
сумата над 34,13 лева до сумата от 50,00 лева - юрисконсултско възнаграждение /определено
от съда по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК/.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5