№ 1479
гр. София, 13.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
Цветина Костадинова
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20241100505163 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 4062 от 06.03.2024 г. по гр.д. № 18231/2022 г. Софийски
районен съд, 170 състав признал за установено по отношение на
ТЕРИТОРИАЛНО ПОДЕЛЕНИЕ НА НАЦИОНАЛЕН ОСИГУРИТЕЛЕН
ИНСТИТУТ - София град, че М. П. Т., ЕГН **********, има трудов и
осигурителен стаж за работа на длъжност „домакин“ във „Веминг” ЕООД,
ЕИК *********, при пълно работно време от 8 часа, за периода от 11.02.2019 г.
до 17.08.2020 г., на основание чл. 1, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗУТОССР. На основание
чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищцата сумата 600 лева,
представляваща направени в първоинстанционното производство разноски.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника ТП на НОИ –
София град, който го обжалва изцяло с оплаквания за недопустимост,
евентуално – за неправилност, като постановено при неправилно приложение
на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените
правила и необосновано. Решението било недопустимо като постановено в
нарушение на чл. 5 ЗУТОССР, който изисквал установяване на
обстоятелството, че документите са изгубени или унищожени, съответно в
1
хипотезата на ал. 2 – ако са иззети ведомостите и книжата от прекратения
осигурител, ищцата била длъжна да докаже с удостоверението, че липсват
писмени доказателства, годни да установят трудовия й стаж, а именно че в
архивното стопанство липсват писмени данни, годни да установят
претендирания стаж. В случая ищцата не твърдяла, че липсват/са унищожени
документи/данни за претендирания стаж, напротив – в исковата молба
твърдяла, че платежните ведомости се съхраняват от изрично упълномощено
лице от дружеството. Районният съд, вместо да обсъди този факт, формално
посочил, че ищцата е представила удостоверение от ТП на НОИ от 04.08.2022
г., съгласно което липсвали писмени данни за положен трудов/осигурителен
стаж при „Веминг“ ЕООД, и неправилно приел, че искът е допустим.
Евентуално поддържа, че решението е неправилно. Приетите за установени от
фактическа страна обстоятелства не съответствали на правните изводи на
районния съд. С отговора на исковата молба били представени констативен
протокол № КВ-5-21-00743865/08.04.2020 г., констативен протокол № КВ-5-
21-00959411/08.07.2021 г. и последвалите ги влезли в сила задължителни
предписания № ЗД-1-21-00743869/08.04.2020 г. и задължителни предписания
№ ЗД-1-21-00959416/08.07.2021 г., с които на основание чл. 108, ал. 1, т. 3
КСО контролните органи на НОИ дали задължителни предписания на
осигурителя „Веминг“ ЕООД да заличи неоснователно подадените данни по
чл. 5, ал. 4 КСО за физически лица, в т.ч. за ищцата, за периода 22.02.2019 г. –
16.08.2020 г. Същите според въззивника имали характер на официални
удостоверителни документи и имали обвързваща съда материална
доказателствена сила, която неправилно не била зачетена от районния съд.
Последният изобщо не коментирал и обстоятелството, че тези доказателства
не са оспорени от ищцата, а неправилно приел, че са изходящи от ответника
документи и удостоверяват изгодни за него факти, а ищцата не е страна в
административното производство. След като материалната доказателствена
сила на констативните протоколи не била оборена, съдът бил длъжен да ги
съобрази, или поне да изложи мотиви защо кредитира представените от
ищцата доказателства. В разрез с правилата на формалната логика бил изводът
на съда за престиран труд от ищцата в исковия период, след като по делото
било установено, че в същия период „Веминг“ ЕООД не е осъществявало
търговска дейност. Наличието на трудов договор само по себе си не било
достатъчно, за да възникне осигурително правоотношение с произтичащите от
2
него осигурителни права. Липсата на реално полаган труд по трудово
правоотношение от лицата, за които е поискано заличаване на данните по чл.
5, ал. 4 КСО налагала извод, че за тях не е възникнало основанието за
осигуряване и те нямат качеството „осигурено лице“. По същество районният
съд основал решението си изцяло на показанията на св. П.Т., без да отчете
безспорната негова заинтересованост като син на ищцата и като ищец по
друго дело с ТП на НОИ със същия предмет. Не били взети предвид и
съдържащите се в показанията противоречия относно мястото на работа на
ищцата, месечното заплащане, обстоятелството, че представляващият
дружеството Й.В. живее от 2018 г. в приют за бездомни лица „Добрия
самарянин“ – гр. Русе. Поради това удостоверените в трудовата книжка на
ищцата и в УП-2 факти и обстоятелства били неверни и следвало да бъдат
изключени от доказателствата, респ. да не се вземат предвид от съда. Моли
съда да обезсили като недопустимо, евентуално – да отмени като неправилно
атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да отхвърли
предявения иск. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение, като
за разноските във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК.
Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5
ГПК.
Въззиваемата страна М. П. Т. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорва жалбата. Съдът правилно приел иска за допустим, а по същество –
основателен. От показанията на св. Тимченков се установило, че ищцата е
изпълнявала трудовата си функция за претендирания период от време, като
показанията му кореспондирали с вписванията в трудовата книжка и с
останалите писмени доказателства. Моли съда да потвърди атакуваното
решение като правилно. Претендира разноски за въззивното производство
съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна
страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 3 вр. чл. 1, ал. 1, т. 1 и т. 2
от Закона за установяване на трудов и осигурителен стаж по съдебен ред
(ЗУТОССР) за признаване за установено по отношение на ответника ТП на
НОИ – София град, че ищцата М. Т. е придобила трудов и осигурителен стаж
3
за периода 22.02.2019 г. - 17.08.2020 г. на длъжност „домакин“, на 8-часов
работен ден, при работодател „ВЕМИНГ“ ЕООД, ЕИК ********* (заличен
като търговец на 14.04.2022 г.). В исковата молба се твърди, че при проверка в
НОИ било установено, че ищцата е със заличен осигурителен стаж за исковия
период.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК,
ответникът е оспорил предявения иск като недопустим, евентуално –
неоснователен с възражения, поддържани и във въззивната жалба.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.
№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, но въззивният съд го намира за
частично недопустимо. С иск за установяване на трудов и осигурителен стаж
за периода 11.02.2019 г. – 21.02.2019 г. вкл. районният съд не е бил сезиран, и
като се е произнесъл екстра петитум за същия период е постановил
недопустимо в тази част решение, което на основание чл. 270, ал. 3 ГПК
следва да бъде обезсилено в посочената част.
В останалата част решението е допустимо, а доводите в жалбата в тази
връзка са неоснователни. Съгласно чл. 5, ал. 1 ЗУТОССР, стаж по чл. 1, ал.
1 може да се установява, ако пред съда се представи удостоверение, издадено
от работодателя/осигурителя, при който е придобит стажът, от неговия
правоприемник или от друго юридическо или физическо лице, което съхранява
книжа, ведомости за заплати и други, че документите са загубени или
унищожени, а според ал. 2 на чл. 5, когато осигурителят е прекратил
дейността си, без да има правоприемник, или не е прекратил дейността си, но
ведомостите и книжата му са иззети по реда на инструкция на управителя на
Националния осигурителен институт, издадена на основание чл. 5, ал. 13 от
Кодекса за социално осигуряване, се представя удостоверение от съответното
териториално поделение на Националния осигурителен институт, че в
архивното стопанство липсват писмени данни за претендирания стаж.
В случая по делото няма спор, а и при справка в ТРРЮЛНЦ се
4
установява, че „Веминг“ ЕООД е заличено като търговец и няма
правоприемник, а съгласно приетото удостоверение изх. № 5510-21-
32/04.08.2022 г., издадено от ТП на НОИ - София град, в осигурителния архив
на НОИ липсват писмени данни за положен от ищцата трудов/осигурителен
стаж при работодател/осигурител „Веминг“ ЕООД (заличен).
Следователно изпълнено е изискването на чл. 5, ал. 2 от закона в
хипотезата, когато осигурителят е прекратил дейността си, без да има
правоприемник. Изземването на ведомости и книжа касае хипотезата на
непрекратена дейност на осигурителя, която е ирелевантна за настоящия спор.
Обстоятелството, че представените от ищцата документи – трудова
книжка и УП-2 доказват твърдения стаж в случая не изключва наличието на
правен интерес от иска за установяване на фактите с правно значение, тъй
като ответникът отказва да зачете исковия период като трудов
и осигурителен стаж на ищцата. Налице е правен спор, който може да бъде
решен единствено по реда на ЗУТОССР. Заличаването на подаваните от
осигурителя данни по чл. 5, ал. 4 КСО въз основа на влезли в сила две
задължителни предписания също не може да обуслови извод за недопустимост
на иска, тъй като ищцата не е била страна в административното производство.
Въззивният съд намира обаче атакуваното решение за неправилно в
допустимата му част по следните съображения:
Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищцата е било да
установи при условията на пълно и главно доказване, че за периода от
22.02.2019 г. до 17.08.2020 г. е полагала труд при „Веминг” ЕООД на длъжност
„домакин“, при 8-часов работен ден и начин на заплащане на труда, както и че
за процесния период са внесени или дължими осигурителните вноски върху
полученото, начисленото и неизплатеното, както и неначисленото
възнаграждение (чл. 9, ал. 1, т. 1 КСО).
Приет по делото е трудов договор от 22.02.2019 г., съгласно който
считано от 25.02.2019 г. ищцата е назначена на длъжност „домакин“, на 8-
часов работен ден, с месторабота – гр. София, основна заплата 3 000 лв.,
система на заплащане повременна (щатна).
Характерът на работата е описан в длъжностната характеристика,
връчена на работника при сключване на договора и също приета по делото. От
нея е видно, че основните задължения на длъжността „домакин“ са:
5
Организира снабдяването, съхраняването и отпускането на стоки и материали,
инвентар, обзавеждане, работни облекла и канцеларски принадлежности;
Води картотека на постъпилите материали, инвентар, обзавеждане, работно
облекло, канцеларски материали, както и на длъжностните лица, на които са
предадени за ползване; Изучава нуждите от закупуване на материали, приема
и оформя поръчки и организира закупуването им; Отчита месечно разхода за
материали, които не са ДМА; Контролира качеството на доставените
материални ценности, организира товаро-разтоварните и преносните работи и
оформя съпровождащата документация; Прави предложения за бракуване на
ненужни материали, както и за продажбата на излишните; Изпълнява други
конкретно възложени задачи, свързани с длъжността.
Представени са и извадка от трудова книжка, в която е удостоверено от
работодателя прослужено време от 25.02.2019 г. до 17.08.2020 г. - 1 година, 5
месеца и 20 дни, и заповед от 14.08.2020 г. за прекратяване на трудовото
правоотношение, считано от 17.08.2020 г.
Представените трудов договор и трудова книжка представляват начало
на писмено доказателство по смисъла на чл. 6, ал. 2, т. 1 и т. 5 ЗУТОССР,
което прави допустимо събирането на гласни доказателствени средства за
установяване на претендирания стаж.
По делото е разпитан като свидетел П.Т., син на ищцата и един от
ищците по първоначално образуваното и разделено гр.д. № 12127/2022 г. на
СРС, като са представени и трудов договор от 06.02.2019 г. и извадка от
трудова книжка на свидетеля с оглед удостоверяване качеството му по чл. 6,
ал. 4 ЗУТОССР.
Свидетелят посочва, че работил в търговско дружество „Веминг“ ЕООД
от м. 02.2019 г. до м. 08.2020 г. Ищцата работела по същото време в
дружеството като домакин, тя обслужвала и стопанисвала къщите за гости.
Нейната дейност била да посреща клиенти, да ги настанява и изпраща, като
поддържа къщите. Работодателят бил коректен към тях, винаги плащал
заплатата – в брой, като задължително се разписвали на ведомости.
Свидетелят работел от 2016 г. за г-н В., управителя на „Веминг“, като в
предходни периоди бил в други негови дружества. Във „Веминг“ работел като
шофьор, управлявал бусове, камиони и автомобили, местоработата му била в
движение. Къща за гости имало в Русе, на ул. ****, в Еленския Балкан и в
6
Трявна, в тях работела ищцата. Управителят Й.В. възлагал задачи на свидетеля
и на ищцата, той управлявал и организирал дейността на дружеството и им
заплащал възнагражденията.
Съдът, след преценка по реда на чл. 172 ГПК, не кредитира показанията
на свидетеля като недостоверни, пристрастни и дадени в услуга на ищцата.
Показанията не кореспондират, а противоречат на приетия трудов договор,
съгласно който местоработата на ищцата е била в гр. София, а също и на
приетата длъжностна характеристика, видно от която задълженията на ищцата
като „домакин“ са съществено различни от твърдените от свидетеля –
посрещала клиенти, настанявала ги в къщи за гости и поддържала къщи за
гости в Русе, Трявна и в Еленския Балкан.
Приети по делото и неоспорени от ищцата са констативен протокол №
КВ-5-21-00743865/08.04.2020 г. и констативен протокол № КВ-5-21-
00959411/08.07.2021 г. на ТП на НОИ – София град, както и влезли в сила
задължителни предписания № ЗД-1-21-00743869/08.04.2020 г. и задължителни
предписания № ЗД-1-21-00959416/08.07.2021 г., с които на основание чл. 108,
ал. 1, т. 3 КСО контролните органи на НОИ са дали задължителни
предписания на осигурителя „Веминг“ ЕООД да заличи неоснователно
подадените данни по чл. 5, ал. 4 КСО за 24 физически лица, в т.ч. за ищцата за
периода 22.02.2019 г. – 17.08.2020 г. В тях е посочено, че след извършените
проверки от НОИ, ТД на НАП и СДВР е установено, че от 10.2018 г.
дружеството не е имало търговска дейност; Това налага извод, че от м. 10.2018
г. „Веминг“ ЕООД е фиктивен осигурител, подаващ информация в НАП за
осигуряване с декларация обр. 1 на физически лица с висок размер на
осигурителен доход, без да се внасят дължимите осигурителни вноски с цел
неправомерно облагодетелстване от фондовете на ДОО.
С оглед така установеното, въззивният съд намира предявения иск за
недоказан и като такъв – неоснователен.
Ищцата не е провела пълно и главно доказване, че в процесния период е
полагала труд на длъжност „домакин“ при „Веминг“ ЕООД. Този факт не се
установява от показанията на св. Тимченков, които съдът не кредитира по
изложените по-горе съображения. Съгласно задължителните предписания,
чиято законосъобразност не е оспорена от ищцата по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК,
след извършените проверки от НОИ, ТД на НАП и СДВР е установено, че от
7
м. 10.2018 г. „Веминг“ ЕООД не е имало търговска дейност. Действително,
доколкото развилото се в тази връзка административно производство е
протекло без участието на ищцата, тя не е обвързана от постановения
административен акт и при оспорването му гражданският съд е оправомощен
да се произнесе инцидентно по неговата законосъобразност - чл. 17, ал. 2,
изр. 2 ГПК, но такова оспорване в случая не е заявено. Същевременно ищцата
не е ангажирала доказателства, че дружеството е извършвало реална търговска
дейност в процесния период, вкл. да е стопанисвало твърдените от свидетеля
Тимченков къщи за гости, в които ищцата да изпълнявала трудови функции
извън възложените й с длъжностната характеристика.
След като от ищцата не е доказано при условията на пълно и главно
доказване, че реално е полагала труд в процесния период 22.02.2019 г. –
17.07.2020 г. при „Веминг“ ЕООД, предявеният иск е неоснователен и
подлежи на отхвърляне.
Крайните изводи на двете инстанции са противоположни, поради което
първоинстанционното решение в допустимата му част следва да бъде
отменено и вместо това въззивният съд постанови друго, с което искът се
отхвърли.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищцата следва да бъде осъдена да
заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение за първата инстанция в
размер на 100 лв., определено по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП
вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
По същия ред за настоящата инстанция съдът определя възнаграждение
в размер на 100 лв., като заедно със заплатената държавна такса в размер на 40
лв. разноските на въззивника са в размер на 140 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 4062 от 06.03.2024 г., постановено по гр.д. №
18231/2022 г. на Софийски районен съд, 170 състав в частта, с която съдът се
е произнесъл по иск с правно основание чл. 1, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗУТОССР за
периода 11.02.2019 г. – 21.02.2019 г. вкл., като недопустимо.
ОТМЕНЯ решение № 4062 от 06.03.2024 г., постановено по гр.д. №
8
18231/2022 г. на Софийски районен съд, 170 състав в останалата част, вкл. в
частта за разноските, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от М. П. Т., ЕГН **********, гр. Русе, бул.
****, срещу ТЕРИТОРИАЛНО ПОДЕЛЕНИЕ НА НАЦИОНАЛЕН
ОСИГУРИТЕЛЕН ИНСТИТУТ - СОФИЯ ГРАД, гр. София, бул. „Александър
Стамболийски” № 62-64, иск с правно основание чл. 3 вр. чл. 1, ал. 1, т. 1 и т. 2
ЗУТОССР за признаване за установено по отношение на ответника ТП на
НОИ – София град, че М. П. Т. е придобила трудов и осигурителен стаж за
периода 22.02.2019 г. - 17.08.2020 г. на длъжност „домакин“, на 8-часов
работен ден, при работодател „ВЕМИНГ“ ЕООД, ЕИК ********* (заличен
като търговец на 14.04.2022 г.), като недоказан и неоснователен.
ОСЪЖДА М. П. Т., ЕГН **********, гр. Русе, бул. ****, да заплати на
ТЕРИТОРИАЛНО ПОДЕЛЕНИЕ НА НАЦИОНАЛЕН ОСИГУРИТЕЛЕН
ИНСТИТУТ - СОФИЯ ГРАД, гр. София, бул. „Александър Стамболийски” №
62-64, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 100 лв. – разноски за
първоинстанционното производство, и сумата 140 лв. – разноски за
въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9