№ 471
гр. ***, 10.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ***, III-И СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Петина Кр. Николова
при участието на секретаря Мариана Любч. Митева
като разгледа докладваното от Петина Кр. Николова Гражданско дело №
20243630103030 по описа за 2024 година
Подаденият иск е с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 430 от ТЗ.
Делото е образувано по искова молба, подадена от „***“ ЕООД, гр. ***, бул. „***“ №
81В, ЕИК: ***, представлявано от управителите Х.М.М. и П.В., с пълномощник по делото
юрк. Б.Т., срещу М. М. Е. с ЕГН ********** от гр. ***. В исковата молба се твърди, че
ищецът е подал заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение на парично
вземане по реда на чл. 410 от ГПК, за което е образувано ч.гр.д. № 2463/2024 г. на ШРС.
Съдът издал заповед за изпълнение за част от вземанията, но длъжникът подал възражение
срещу заповедта и на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК съдът дал на заявителя
едномесечен срок за предявяване на установителен иск за вземането. Ищецът изрично сочи,
че подава настоящата искова молба във връзка с указанията на съда и в дадения му
едномесечен срок. Иска от съда да осъди ответника, да му заплати сумите от 1200 лв.
главница по Договор за паричен заем № 784457 от 26.01.2022 г., сключен от длъжника със
„***“ АД, 644,67 лв. договорна лихва за периода 26.01.2022 г. – 26.01.2024 г., 518,36 лв.
лихва за забава за периода 26.01.2022 г. – 28.08.2024 г., както и лихва за забава, считано от
подаване на заявлението до окончателното изплащане на сумите и сторените в
производството разноски.
В съдебно заседание ищцовото дружество не изпраща представител. Депозирана е
молба с, която са поискали разглеждане на делото в тяхно отсъствие, като излага становище
по съществото на спора. Молят съда да уважи исковете изцяло.
В предоставения на ответника едномесечен срок е постъпил отговор от процесуалния
представител на ответника, с който исковете са оспорени по същество. Твърди се, че е
нарушен чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК като в договора не бил коректно посочен действителния
1
размер на ГПР. По тази причина счита, че договора е изцяло нищожен на основание чл. 22
от ЗПК. При условията на евентуалността, ако съдът уважи иска, да не присъжда разноски в
тежест на ответника.
В съдебно заседание ответникът или неговият процесуален представител не се явяват.
Поискали са разглеждане на делото в тяхно отсъствие и са изложили аргументи, с които
поддържат изложеното в отговора на исковата молба. Моли съда да присъди и сторените по
делото разноски.
Съдът, като съобрази твърденията на страните и представените по делото
доказателства, установи следното от фактическа страна:
От представените по делото като писмени доказателства се установява, че М. М. Е. с
ЕГН ********** е сключила със „***” АД, Договор за потребителски кредит предоставен от
разстояние № 784457 от 26.01.2022 г. Параметрите на договора се съдържат в цитирания
договор и в Общите условия на договора за потребителски кредит предоставен от
разстояние, уреждащи отношенията между „***” АД и потребителите. От съдържанието на
договора става ясно, че кредитодателят е отпуснал на кредитополучателя потребителски
кредит в размер на 1200 лв., а тя се задължила да го върне в срок до 26.01.2024 г. на 24 равни
месечни вноски, всяка по 178,48 лв. Уговорен бил и лихвен процент по кредита в размер на
36 %, както и годишен процент на разходите в размер на 42.58 %. Кредитът бил усвоен по
един от начините посочени в чл. 5 от Договора, а именно на каса на EasyPay („ИзиПей“).
С Договор за продажба и прехвърляне на вземания (Цесия) от 22.03.2024 г. „***“ АД
като цедент е прехвърлило своите вземания към длъжника по описания договор за
потребителски кредит на цесионера „***“ ЕООД. Вземането срещу длъжника по настоящото
производство е индивидуализирано в Приложение № 1, извадка от която е приложена към
настоящата искова молба.
На 20.09.2024 г. „***“ ЕООД подала заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 от ГПК, по което било образувано ч.гр.д. № 2463/2024 г. на ШРС. Съдът издал
заповед за изпълнение на парично задължение № 1133 от 25.09.2024 г. за следните суми:
1200 лв. – главница по договор за кредит №784457/26.01.2022 г., сключен между „***“ АД и
длъжника, вземанията по който са прехвърлени на заявителя по силата на договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 22.03.2024 г., ведно със законна лихва от завеждане
на заявлението – 20.09.2024 г. до изплащане на вземането, 644,67 лв. – договорна лихва за
периода 26.01.2022 г. до 26.01.2024 г., 518,36 лв. – законна лихва за периода 26.01.2024 г. до
28.08.2024 г., както и сума в размер на 67,56 лв., представляваща извършени разноски
съразмерно уважената част от заявлението. Тъй като било депозирано възражение от страна
на длъжника, съдът дал указания на ищеца да предяви установителен иск за вземането си.
Въз основа на тези указания е предявен настоящия иск.
Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът намира следното
от правна страна:
С исковата молба е предявен иск с правно основание чл. 422 от ГПК – за установяване
2
дължимостта на вземане, за което има издадена заповед за изпълнение.
Правният интерес от завеждането на установителния иск е разпоредбата на чл. 415 от
ГПК и се обосновава от наличието на развило се заповедно производство по чл. 410 от ГПК.
Това безспорно се установи в настоящия процес – за претендираните суми съдът е издал
заповед за изпълнение на парично вземане по чл. 410 от ГПК по ч.г.д. № 2463/2024 г. на
ШРС.
По делото се установи, а и не се спори между страните, че между „***” АД и
ответницата е сключен Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние №
784457 от 26.01.2022 г., както и , че вземането по договора е прехвърлено с Договор за
продажба и прехвърляне на вземания (Цесия) от 22.03.2024 г. на „***“ ЕООД. Ответникът с
отговора е направил възражение срещу дължимостта на сумите, поради нищожност на
договора за потребителски кредит поради неспазване на действителния размер на ГПР
съгласно чл.11, ал. 1, т. 10, вр. с чл. 22 от ЗПК. Това налага съдът да провери
действителността на договора. Освен това доколкото става дума за договор, сключен от
потребител съдът има служебното задължение да провери договора за наличие на
неравноправни клаузи, както и дали договорът (респ. негови клаузи) не противоречат на
императивни норми на закона.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в Приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 42,58 %, т.е.
формално е изпълнено изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Този размер не надвишава
максималния допустим по чл.19, ал.4 от ЗПК. Този размер обаче не отразява реалният такъв,
тъй като не включва част от разходите по кредита, а именно – начислената неустойка, която
се включва в общите разходи по кредита по смисъла на легалната дефиниция, дадена в § 1, т.
1 от ДР на ЗПК.
Съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
3
кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Настоящият съдебен състав счита, че сумата за неустойка следва да бъде включена в
ГПР, тъй като е разход във връзка с предоставяне на кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1
ЗПК. В този случай обаче, с включването на неустойката, към ГПР от 42,58 % действителния
такъв ще нарасне и ще е в размер надвишаващ максимално допустимия по чл. 19, ал. 4 от
ЗПК. В този смисъл, обстоятелствата относно включените в ГПР компоненти следва да
бъдат ясно посочени при сключване на договора, за да може потребителя да прецени дали да
сключи договора за кредит при така определените условия за връщането на заетата сума.
Съдът следва да провери и дали на практика кредиторът няма за цел да заобиколи
задълженията си по Директива 2008/48, като предвиди, още при сключването на договора за
кредит, неизпълнението от страна на потребителя на задължението за плащане, за да търси
икономическа облага от изискуемостта на лихвите и на разходите за неизпълнение. За тази
цел съдът трябва да разгледа всички обстоятелства около сключването на съответния
договор и други релевантни елементи, като например дали лихвите и разходите за
неизпълнение са установени в закона или са договорени, сроковете, в които тези лихви и
разходи стават изискуеми, както и размера на посочените лихви и разходи.
Съдът намира, че клаузата на чл. 17 от Договор за потребителски кредит № 784457/
26.01.2022 г., с която е уговорена неустойка противоречи на закона и едновременно с това
представлява неравноправна клауза. От една страна тази неустойка няма за цел да изпълни
функциите на неустойката по дефиниция. В действителност неустойката по един договор се
уговаря за неизпълнение на дадено договорно задължение. Нейната основна цел е да
обезпечи вредите, които са настъпили в резултат на неизпълнението и/или да накаже
неизправния длъжник за неизпълнението (според вида на неустойката - наказателна или
обезщетителна). В случая неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението да се
представи обезпечение. Условията, при които обезпечението е възможно обаче са неясни или
безсмислени. От една страна длъжникът има право да предостави обезпечение чрез
поръчителство. Поръчителят обаче трябва да отговаря на изискванията по ОУ. Освен това
поръчителят трябва да бъде одобрен от кредиторът, а няма никакви правила, при които се
прави тази преценка. От друга страна, длъжникът може да предостави като обезпечение
банкова гаранция. Тази възможност по съществото си е абсолютно безсмислена, защото ако
длъжникът разполагаше с тази сума, за да я предостави като гаранция, нямаше да се налага
да търси заем от кредитора. Освен това задължението за обезпечение възниква след като
страните са подписали договора и след изпадане на длъжника в забава, което изцяло
освобождава кредиторът от риска и го прехвърля изцяло и само върху длъжника, с което се
нарушава равновесието между правата и задълженията на страните. Тази неустойка не е
предвидена като неустойка на неизпълнение на основното задължение по договора - да се
върне заетата сума. По този начин според настоящия съдебен състав се стига до заобикаляне
на разпоредбите на чл. 33 от ЗПК, уреждаща последиците при забава. Цитираната
разпоредба предвижда, че при забава на плащанията кредиторът има право само на лихва за
забава, което автоматично означава, че при забава на плащанията длъжникът не дължи
4
неустойка, а само лихва за забава.
Наистина кредиторът има задължение да провери кредитоспособността на длъжника.
Напълно естествено е при ниска кредитоспособност на длъжника, да поиска от длъжника
обезпечение на кредита. Предоставянето на това обезпечение обаче би следвало да е
предпоставка за сключването на договора. Липсата на обезпечение по един рисков кредит
може да оправдае по-висок лихвен процент на договорната лихва, но в рамките на добрите
нрави и на законовия максимален размер на ГПР. В конкретния случай кредиторът вече е
уговорил почти максимално висок размер на договорната лихва и чрез клаузата за неустойка
при непредоставяне на обезпечение се е опитал да заобиколи тези законови ограничения. По
съществото си клаузата за тази неустойка представлява скрито възнаграждение по договора
за кредит и като такова е следвало да бъде включено при изчисляване на ГПР.
В § 1, т. 2 от ДР на ЗПК е дадена легална дефиниция за „Обща сума, дължима от
потребителя“ и това е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на
потребителя. В договора като обща сума, която следва да бъде върната е посочена сумата 1
844,77 лева, а при допускане, че се дължи неустойка за непредставяне на поръчителство,
сумата е 4187,44 лева. Посочено е, че ГПР е 42,58 %, който обаче не е ясно от какво се
формира. Не са посочени взетите предвид допускания, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1,
т. 10 от ЗПК. В Договора липсва конкретизация относно начина, по който е формиран
посочения ГПР, което води до неяснота относно включените в него компоненти, а това от
своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и
разбираем начин съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК.
В задължителното съгласно чл. 633 от ГПК Решение от 21.03.2024 г. по дело № C-
714/2022г. на Съда на Европейския съюз е прието, че когато в договор за потребителски
кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3,
буква „ж“ от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се
счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води
единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница. Посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава
потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин
както непосочването на този процент. Следователно, санкция, изразяваща се в лишаване на
кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва
всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и
пропорционален характер. Член 23 от Директива 2008/48, разглеждан във връзка със
съображение 47 от същата директива, следва, че макар изборът на системата от санкции за
нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно тази директива, да е по
усмотрение на държавите членки, така предвидените санкции трябва да бъдат ефективни,
пропорционални и възпиращи.
По изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че сключеният
договор за потребителски кредит е недействителен, като ответникът дължи само чистата
стойност, като не се дължат никакви лихви, включително законна лихва за забава от
5
подаване на исковата молба до окончателното плащане. Нормата на чл. 23 от ЗПК не прави
разграничение между възнаградителна и мораторна лихва, а използва родовото понятие
лихва, поради което следва да се приеме, че потребителят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита и никакви лихви. В този смисъл е и практиката на ВКС – Решение №
129/30.07.2024 г. по т. д. № 630/2023 г., I ТО на ВКС, в което е прието, че прилагането на
разпоредбата на чл. 86 от ЗЗД в случая не съответства на целта на Директива 2008/48/ЕО,
посочена в съображение 7 и 9, за пълна хармонизация в областта на потребителските
кредити, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на
защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ
вътрешен пазар на потребителски кредити. Ето защо, в полза на кредитора не следва да се
присъжда на основание чл. 86 от ЗЗД законната лихва върху чистата стойност на главницата,
считано от подаване на исковата молба до окончателното плащане.
По делото обаче е установено, че кредиторът е предоставил на ответника само сумата
от 831,36 лв. в изпълнение на договора за кредит /л. 33/, а не уговорената такава в размер на
1200 лв. Ето защо, чистата получена стойност се равнява на сумата от 831,36 лв.
Поради това, до този размер следва да бъде уважен предявеният иск за главницата, а
за разликата до пълния предявен размер и за останалите вземания подлежи на отхвърляне.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ищецът има право на сторените разноски, както по
заповедното, така и по исковото производство.
С оглед решението по т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.
дело № 4 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът по делата с правно основание чл. 415 от ГПК,
респ. 422 от ГПК следва да се произнесе и по дължимостта на разноските и по заповедното
производство. Нещо повече, видно от мотивите на съдиите от ГК и ТК на ВКС съдът се
произнася с осъдителен диспозитив, както относно разноските в исковото, така и по
отношение на разноските в заповедното производство, включително и когато не изменя
разноските по издадената заповед за изпълнение (виж петия абзац от мотивите към т. 12 от
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
На основание чл. 78, ал.1 от ГПК ответникът дължи на ищеца деловодни разноски
съразмерно на уважената част от иска, като намира изцяло основателна претенцията за
присъждане на юрисконсултско възнаграждение от 100 лева. Ответникът моли да не бъдат
присъждани в негова тежест разноски при пълно или частично отхвърляне на иска. Като
аргумент в тази насока посочва, че е налице съдебна практика, която приема, че при
предявен от потребител иск за нищожност на клауза по сключен от него договор и
основателност на този иск, следва да се счита за недопустимо възлагането в негова тежест
на разноски по частично уважен иск на кредитора за връщане на суми по договора. Съдът
намира възражението за неоснователно. Възприема становището изразено в Определение №
2041 от 18.07.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 274/2023 г., II т. о., ТК, според което решението по
посочените дела на СЕС е приложимо само при предявени от потребителя искове, респ.
6
частичното им уважаване.
Съдът констатира, че ищецът е сторил разноски в размер на 163,60 лв. за платена
държавна такса, (от които 116,34 лв. по заповедното и 47,26 лв. по исковото производство),
както и 100 лв. – юрисконсултското възнаграждение в исковото производство. Поради това
ответникът следва да заплати на ищеца сума от 119,37 лева- деловодни разноски,
съразмерно на уважената част от иска, от които 51,81 лева в исковото и 67,56 лева в
заповедното производство.
От ответника също е направено искане за присъждане на деловодни разноски, а
именно адвокатско възнаграждение за подаване на възражението по чл. 414 от ГПК и
адвокатско възнаграждение в исковото производство, което да се присъди, на основание чл.
38, ал. 1, т. 2 от ЗА.
Съдът с оглед направеното искане и предвид постановките на решение от 25.01.2024
г. по C‑438/22 на Съда на Европейския съд следва да определи размера на дължимото
адвокатско възнаграждение. В случая с оглед материалния интерес, фактическата и правна
сложност на делото, съдът приема, че справедливото и адекватно възнаграждение следва да
е в размер на 100 лева в заповедното производство (за подаденото възражение) и 400 лева в
исковото производство. Предвид факта, че адвокатът е регистриран по ДДС, адвокатското
възнаграждение следва да в размер на 120 лева в заповедното и 480 лева в исковото
производство, от която сума, съразмерно на отхвърлената част от иска, в тежест на ищеца да
се присъди сума от 382,38 лева, от които 71,25 лева в заповедното и 311,13 лева в исковото
производство.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО спрямо М. М. Е., с ЕГН ********** от гр. ***, че
ДЪЛЖИ на „***“ ЕООД, ЕИК *** със седалище и адрес: гр. ***, п.к. 1404, р-н ***, бул.
“***” № 81 В, представлявано от управителите П.В. и Х.М. сумата от 831,36 лв. (осемстотин
тридесет и един лева и тридесет и шест стотинки), представляващи главница по Договор за
потребителски кредит №784457/26.01.2022 г., сключен между „***“ АД и ответника,
вземанията по който са прехвърлени на „***“ ЕООД, по силата на сключен на 22.03.2024 г.
договор за продажба и прехвърляне на вземания, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 20.09.2024 г. до окончателното и изплащане, за които по чл. 410 от
ГПК е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 1133 от 25.09.2024 г. по
ч.гр.д. № 2463/2024 г. на ШРС.
ОТХВЪРЛЯ предявения иск с правно основание чл. 422 от ГПК, предявен от „***“
ЕООД, ЕИК *** със седалище и адрес: гр. ***, п.к. 1404, р-н ***, бул. “***” № 81 В,
представлявано от управителите П.В. и Х.М. срещу М. М. Е., с ЕГН ********** от гр. ***, в
останалата част, като неоснователен и недоказан.
7
ОСЪЖДА М. М. Е., с ЕГН ********** от гр. ***, ДА ЗАПЛАТИ на „***“ ЕООД,
ЕИК *** със седалище и адрес: гр. ***, п.к. 1404, р-н ***, бул. “***” № 81 В, представлявано
от управителите П.В. и Х.М. СУМАТА от 119,37 лв. (сто и деветнадесет лева и тридесет и
седем стотинки), представляващи направени от ищеца в заповедното и в исковото
производство разноски, съразмерно на уважената част от претенциите.
ОСЪЖДА „***“ ЕООД, ЕИК *** ДА ЗАПЛАТИ, на основание чл. 38, ал. 2, вр. с ал.
1, т. 2 от ЗА, на адвокат М. В. М.- Адвокатска колегия Пловдив, СУМАТА от 382,38 (триста
осемдесет и два лева и тридесет и осем стотинки) лева, представляваща адвокатско
възнаграждение с включено ДДС, за процесуално представителство, съразмерно
отхвърлената част от иска, от които 71,25 лева в заповедното и 311,13 лева в исковото
производство.
Решението подлежи на обжалване от страните в двуседмичен срок, който започва да
тече от връчване на съобщенията за изготвянето му на страната.
Съдия при Районен съд – ***: _______________________
8