РЕШЕНИЕ
гр. София, 19.09.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав в публично заседание на двадесет и първи юни две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: П. САНТИРОВ
мл.с-я ПЛАМЕН ГЕНЕВ
при секретаря Елеонора Г.,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 6822/2018 г.
по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С
решение №350346/28.02.2018 г., постановено по гр.д. № 38794/2014 г., по описа на СРС, 50
с-в, са отхвърлени предявените от К.Т.С. и Т.К.С. (конституиран на основание
чл. 227 ГПК като наследник на починалия в хода на процеса първоначален ищец Й.Д.С.)
активно и пасивно субективно съединени искове с правно основание чл. 79 ЗС за признаване
за установено по отношение на Р.В.Ч., Б.В.Ч., А.Д.Ю., Д.Д.Ю., В.Д.Г., Н.Г. Й., П.Г.Ю.,
Р.С.К., Д.С.Ю., Г.И.Г., Р.И.Т., И.У.И., Ц.М.Д. и М.М.Х., че ищците са собственици
на основание давностно владение и наследство на поземлен имот с идентификатор
44063.6220.539, находящ се в с. Лозен, район Панчарево, местност „Чикерица“, с
площ от 600 кв.м., с предишен идентификатор 44063.6220.286 и планоснимачен
номер по предходен план №286, при съседи по скица: поземлени имоти с
идентификатори 44063.6220.51, 44063.6220.55, 44063.6220.361, 44063.6220.538 и
44063.6220.505. Със същото решение е ищците са осъдени да заплатят на
ответниците сторените по делото разноски в размер на 1400 лв.
Срещу
така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищците К.Т.С. и Т.К.С.,
чрез пълномощника им - адв. Г. Г., с надлежно учредена представителна власт по
делото, с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния и
процесуалния закон и необоснованост. Поддържат твърденията си, че упражняват
фактическа власт върху процесното дворно място от 30.05.1978 г., чрез
присъединено владение от бащата на първия ищец К.Т.С.
– Т.С. Г.. Оспорват изводите на СРС относно липсата на доказателства за
осъществен състав на § 4а от ЗСПЗЗ и в частност, че в имота към 01.03.1991 г.
не е била изградена сграда. Сочат, че с Решение от 17.02.2012 по в.гр.д №
12640/2011 г., на СГС, II-Д състав, е признато за установено на основание чл.
124, ал. 1 ГПК, че настоящите ответници са собственици на имот, представляващ
част от имот с: пл. № 286 - 600 кв.м. целия с площ, от 890 кв.м., заснет през
1990 г. Изтъкват, че в предходно развилото се съдебно производство обаче Й.Д.С.,
не е била страна и не участвала по делото, поради което решението няма силата
на присъдено нещо спрямо нея. Предвид това за нея е текла кратка придобивна
давност, което не е съобразено в обжалваното решение.
По
подробно изложени съображения оспорват и изводите на първоинстанционния съд
относно липсата на идентичност между процесния имот и този, който е предоставен
на Т.С. Г.. Считат, че по делото са събрани безспорни доказателства за
наличието на осъществявано от ищците добросъвестно владение, поради което молят
обжалваното решение да бъде отменено, а претенцията им – уважена.
Въззиваемите
– ответници Р.В.Ч., Б.В.Ч., А.Д.Ю., Д.Д.Ю., В.Д.Г., Н.Г. Й., П.Г.Ю., Р.С.К., Д.С.Ю.,
Г.И.Г., Р.И.Т., И.У.И., Ц.М.Д. и М.М.Х., чрез пълномощника им - адв. С. А., с надлежно
учредена представителна власт по делото оспорват въззивната жалба по подробно
изложени съображения в отговора и молят първоинстанционното решение да бъде
потвърдено като правилно. Развити са и съображения за недопустимостта на
предявения иск с аргументи за наличието на предходно развил се между същите
страни съдебен спор, в който правото им на собственост за процесния имот е било
установено по отношение на настоящите ищци.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страна в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата
по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита.
С
исковата молба и уточнителна молба от 03.11.2014 г. съпрузите - ищци К.Т.С. и Й.Д.С.
(втората починалия в хода на процеса и на нейно място е конституиран сина
ѝ Т.К.С.) са изложили, че по силата на нотариален акт №198 от 05.10.1995
г. наследодателят на ищеца К.Т.С. - Т.С. Г., починал на 31.01.2014 г., е
признат за собственик на недвижим имот: дворно място с площ от 600 км.м.
понастоящем с идентификатор 44063.6220.539, находящо се в землището на с.
Лозен, местност „Чикерица“, представляващо част от имот с планоснимачен № 286,
целия с площ 890 кв.м., заснет през 1990 г. и нанесен в кадастралния лист
Г-10-7-Б, Г-9-7-Г., при съседи - имот с пл. номер № 286, улица, имот с пл. номер
51, имот с пл. № 55, заедно с построената в частта сграда от 36 кв.м., състояща
се от две стаи и антре, за което е издадена скица № 94-Т- 137/23.09.1994 г. на
СофГео-СО. Поддържат, че ползват дворното място от 30.05.1978 г., което право
било предоставено на техния праводател Т. по силата на ПМС 76 от 1977 г. Излагат твърдения,
че ищецът К.С. при режим на СИО с другия ищец, е сключил с баща си и брат си
договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален за покупко-продажба акт №
170 от 12.03.2008 г. и н.а. №94, т. III, рег. №14202, дело
18.10.2010 г., за 5/6 ид.ч. от процесното дворно място. Посочили са, че
независимо че настоящите ответници са провели производство по реда на чл. 124
ал. 1 от ГПК по гр.д. №32704 от 2008 г. по описа на СРС, приключило с въззивно решение
от 17.02.2012, по в.гр.д № 12640/2011
г., на СГС, II-Д състав, с което съдът е признал ответниците за собственици на
същия имот, ищцата Й.С.не е участвала в това съдебно производство и не е
обвързана от силата на пресъдено нещо. Предвид това, за нея е изтекла кратка
придобивна давност върху 5/6 ид.ч. от процесния имот, при упражняване на
фактическата власт върху имота от сключването на горепосочения нотариален акт
от 2008 г. до предявяването на исковата молба – 15.07.2014 г., а за останалата
1/6 ид.ч. от имота се твърди, че ищецът К.Т.С. е налице непрекъснато давностно
владение от 30.05.1978 г. до момента на исковата молба, като е присъединено и упражняваното
от 30.05.1978 г. до 12.03.2008 г. владение от баща му.
Така заявените твърдения и петитум,
противно на твърденията в отговора на въззивната жалба, не обуславят
недопустимост на исковата молба, респективно недопустимост на първоинстанционното
решение. Решението по гр. д. № 12640/2010 г., на което въззивниците се
позовават, е влязло в сила на 17.02.2012 г., а заявеното от настоящите ищци
давностно владение според твърденията им включва факта на упражнявана
фактическа власт върху процесния имот и след датата влизане в сила на това решение
и представлява нов факт, който не е обхванат от предмета на спора, разгледан в
предходното съдебно производство цитирано по-горе. Ето защо и не е налице хипотезата
на чл. 299, ал. 1 ГПК, а въпросите относно последиците на влязлото в сила
решение по отношение на упражняваната от ищците фактическа власт, субективните
предели на решението по отношение на съпругата Й.С.и вида на придобивната
давност (кратка или обикновена) са все въпроси, които касаят спора по същество,
а не неговата допустимост.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна
по следните съображения:
Съгласно
представения от ищците нотариален акт №198, т. XX, д. №4018/1995 г., на
нотариус I при НК при СРС, Т.С. Г. – баща на първия ищец, е признат за
собственик на основание пар. 4, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ и пар. 5 от ПРЗ на
ППЗСПЗЗ, на неурегулирано дворно място с площ от 600 кв.м., находящо се в
землището на с. Лозен, м. „Чикерица“, съставляващо част от имот с пл. № 286,
целият с площ от 890 кв.м. и нанесен в кадастрален лист №Г-9-7-Г и Г-10-7-Б,
изработен през 1990 г..
С
нотариален акт №170, том II, рег.№ 3928, дело №154/12.03.2008 г., на нотариус В.Г.,
рег. №340 в НК, Т.С. Г. и Л.Т. Г. продават на К.Т.С. собствените си 2/3 ид.ч.
от горепосочения имот. По отношение на този нотариален акт е извършена поправка
с нотариален акт за поправка №94, т. III, рег. №14202, дело №419/18.10.2010 г.
на нотариус В.Г., като е посочено, че прехвърлените с основния нотариален акт
2/3 ид.ч., следва да се четат като 5/6 ид.ч.
От
представеното удостоверение за граждански брак №043423/17.05.1986 г. се
установява, че Й.Д.С. и К.Т.С. са сключили брак на 17.05.1986 г., който е
прекратен със смъртта на съпругата по време на производството пред СРС – 14.07.2016
г.
Страните
не спорят, че с Решение от 17.02.2012 по в.гр.д № 12640/2011 г., на СГС, II-Д
състав, влязло в сила на същата дата, е отменено решение от 09.08.2010 г., по
гр.д. № 32704/2008 г., на СРС, 31 състав, и по отношение на К.Т.С., Т.С. Г. и Л.Т.С.,
е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че настоящите ответници
и ищци в предходното съдебно производство - Р.В.Ч., Б.В.Ч., А.Д.Ю., Д.Д.Ю., В.Д.Г.,
Н.Г.Ю., П.Г.Ю., Р.С.К., Д.С.Ю., Г.И.Г., Р.И.Т., И.У.И., Ц.М.Д. и М.М.Х. са собственици на недвижим имот,
представляващ част от имот с пл.
№286, с площ на частта от 600 км.м., и с площ на целия имот от 890 кв.м.,
заснет през 1990 г. и нанесен в кадастралния лист Г-10-7-Б, Г-9-7-Г.
Предвид
уважаването на установителния иск, с решението е отменен и констативен
нотариален акт №198, т. XX, д. №4018/1995 г.,
на нотариус I при НК при СРС, като е оставено без
уважение искането за отмяна на н.а. №170, т. I,
рег. №3928, д. №154/2008 г., на нотариус В.Г. с мотиви, че същият е конститутивен
по своя характер.
Пред
въззивната инстанция е допуснато изслушването СТЕ, което не е неоспорено от
страните, и което настоящият състав на съда намира за компетентно и обективно
дадено и кредитира с доверие. От същото се установява, че имот с пл. №286 по
предходен план е идентичен на Поземлен имот с предходен (стар) идентификатор
44063.6220.286. Налице е идентичност и между Поземлен имот с идентификатор
44063.6220.539, находящ се в с.Лозен, район Панчарево-Столична община, м. “Чикерица“,
с площта си от 600 кв.м. по букви Б-В-Е-Ж-Б от скица №3 от СТЕ, с част от имот
с предходен (стар) идентификатор 44063.6220.286 и със същата част от имот с пл.
№286 по предходен план. Видно от заключението в кадастралния план на с. Лозен,
кадастрален лист №Г-9-7-Г и Г-10-7-Б, изработен през 1990 г., е било направено
попълване, като в североизточната част на имот пл. №51 е заснет и нанесен имот
с пл. №286, с площ по графични данни от 890 кв.м.
Ищците
твърдят, че са осъществявали непрекъснато владение върху посочения в н.а.
№198, т. XX, д. №4018/1995 г., на
нотариус I при НК при СРС, поземлен имот, признат за собствен на Т. Г. - баща
на първия ищец, както и че впоследствие 5/6 ид.ч. от този имот са им
прехвърлени с нотариален акт №170, том II
рег. № 3928, дело №154/12.03.2008 г. и нотариален акт за поправката му №94, т. III, рег. №14202, дело №419/18.10.2010 г. и двата на нотариус В.Г.
и който имот понастоящем е с идентификатор 44063.6220.539.
Предвид
твърденията на ищците, представените от тях нотариални актове, приетата пред
СГС СТЕ и обстоятелството, че в предходно развилия се спор по в.гр.д №
12640/2011 г., на СГС, II-Д състав относно правото на собственост върху
недвижим имот от 600 кв.м., представляващ част от имот №286, тази част е
призната за собственост на настоящите ответниците, във връзка с което е отменен
н.а. №198, т. XX, д. №4018/1995 г., легитимиращ като собственик праводателя на
ищците – Т.С. Г., съдът намира, че е налице идентичност между претендираният от
ищците имот с идентификатор 44063.6220.539 и посочения имот в Решение от
17.02.2012 по в.гр.д № 12640/2011 г., на СГС, II-Д състав, представляващ част
от имот пл. № 286, с площ от 600 кв.
С
предявяването на иска за собственост от настоящите ответници, по който е било
образувано гр.д. № 32704/2008 г., на СРС, 31 състав, и доколкото този иск е бил
уважен от въззивната инстанция с влязло в сила решение, се прекъсва
придобивната давност на владелеца (арг. от чл. 116, б. „б” ЗЗД). През време на
съдебния процес давност не тече, съгласно правилото на чл. 115, б. „ж” ЗЗД. Следователно,
дори и да се приемат за верни твърденията на К.С., че упражнява непрекъснато
владение върху имота до завеждане на исковата молба и е присъединил владението
и на своя баща, придобивната давност е прекъсната с предявяването на иска срещу
него, а след уважаването на установителния иск за собственост, последиците от изтеклата
давност са били заличени, извод за което следва от разпоредбата на чл. 117,
ал.1 ЗЗД, предвиждаща, че от прекъсването на давността започва да тече нова
давност. Ето защо и К.С. би могъл да придобие правото на собственост върху
процесния имот само въз основа на владение, осъществявано след влизане в сила
на решението. Доколкото обаче това решение е влязло в сила на 17.02.2012 г., а
настоящата претенция е предявена на 15.07.2014 г., то изтеклият период от време
е по-кратък от пет години, поради което следва да се приеме, че по отношение на
този ищец не е завършен фактическия състав нито по ал. 1, нито по ал. 2 на чл.
79 ЗС. Следва да се отбележи, че доколкото настоящите ответници са били
признати са собственици, позоваването от ищците на факти, които са могли релевира
в предходното съдебно производство, включително и за наличието на хипотезата на
пар. 4 от ЗСПЗЗ, е следвало да заявят в предходно развилото се съдебно
производство и не могат за бъдат разглеждани при сегашния спор.
Съгласно
т. 1 от тълкувателно решение №3 от 29.06.2017 г., по тълк. д. 3/2016 г. на ОСГК
на ВКС по предявен от или срещу съпрузите иск за собственост на вещи или имоти,
придобити в режим на съпружеска имуществена общност, съпрузите са необходими, но не са задължителни другари. В мотивната
част на решението е прието, че съдебното решение, постановено при участието
само на единия съпруг, ще бъде обвързващо
и за неучаствалия в делото съпруг, като в този случай защитата му е обезпечена
чрез възможността да иска на основание чл. 304 ГПК отмяна на влязлото в сила съдебно
решение или определение за прекратяване на производството поради отказ от иска.
Посочено е, че по предявени от или срещу съпрузи искове за собственост върху
вещи и имоти, придобити в режим на съпружеска имуществена общност, другарството
на съпрузите е необходимо по смисъла на чл. 216, ал. 2 ГПК, тъй като естеството
на спорното правоотношение налага решението на съда да бъде еднакво по
отношение на двамата.
Предвид
приетото в тълкувателното решение, настоящият състав намира, че съпругата
Йорданка Станилова, която не е участвала в предходно развилото се съдебно производство
по предявен от настоящите ответници установителен иск за собственост срещу
съпруга ѝ К.С., е обвързана от силата на пресъдено нещо, доколкото
решението касае спорния имот, идеални части, от който са били прехвърлени на
съпруга ѝ по време на брака им, а съпругата не се е възползвала от
възможността си да иска отмяна на решението по реда на чл. 304 ГПК. Тъй като
придобивната давност е спряла да тече за съпруга ѝ, не може да се приеме,
че такава е текла спрямо нея, независимо дали е взела участие в предходното
дело. Този извод се налага от еднаквостта на материално-правното положение на
съпрузите при придобиване права в СИО и необходимостта пораждащите ги юридически
факти да са едни и същи по отношение и на двамата съпрузи. Доколкото не се
спори, че сключването на нотариален акт №170, том II рег. № 3928, дело
№154/12.03.2008 г. предхожда предявения от настоящите ответници установителен
иск за собственост, и макар да не е породил вещно транслативен ефект, тъй като
е установено с решението по в.гр.д № 12640/2011 г., на СГС, II-Д, че
праводателите на съпрузите (Т.С. Г. и Л.Т. Г.) не са собственици на
прехвърлените идеални части, горепосочаният нотариален акт от 2008 г. е годно
правно основание за упражняване на добросъвестно владение, тъй като не се
установява, че ищците са знаели, че праводателите им не са собственици към
момента на сключването на сделка. Независимо от това обстоятелство и дори да се
приеме, че съпрузите са установили владение върху имота, същото е било прекъснато
с предявяване на иск от настоящите ответници срещу съпруга К.С., по време на
предходното съдебно производство, поради което такава не е текла в полза и на
двамата съпрузи. По изложените вече съображения, след влизането в сила на
решението по предявения от ответниците иск на 17.02.2012 г., би могла да
започне да тече нова давност, като владението вече ще е недобросъвестно, а до
предявяването на исковата молба, не са изтекли нито пет, нито десет години,
поради което не е настъпил предвидения в закона срок, необходим за
придобиването на имота по давност от ищците.
За
пълнота на изложението следва да се отбележи, че с нотариалния акт от 2008 г.
на съпрузите са прехвърлени 2/3 (равняващи се на 4/6) ид.ч. от поземления имот,
като поправката на този нотариален акт, извършена с нотариален акт за поправка
на нотариален акт №94, т. III, рег. №14202, дело №419/18.10.2010 г., в който е
посочено, че в нотариалния акт от 2008 г. следва да се чете, че се прехвърлят
5/6 ид.ч., а не 2/3 ид.ч., не е породила правни последици. Това е така, защото
поправката на нотариален акт има за цел да премахне несъответствието между
действително изявената воля на страните по сделката и нейното външно изразяване
в основния нотариален акт, но не може по реда на поправката да се отстраняват
грешки при формиране на волята, да се променят вида на сделката, страните по
нея, да се заменя един недвижим имот с друг, да се изключва или да се прибавя
недвижим имот, т.е. такива по естеството си поправки и допълнения, които водят
до подмяна на страните и предмета на договора (така и Решение №129 от
14.02.2019 г., по гр.д. №3314/2017 г., на ВКС, I г.о.).
В случая с поправката се цели да се измени обема от права, които се прехвърлят,
без в основния нотариален акт такова волеизявление да е било изрично обективирано,
поради което и редът за това е бил чрез съставянето на нов нотариален акт за
покупко-продажба за останалата 1/6 ид.ч. По тези съображения съдът приема, че
съпрузите биха могли да установят добросъвестно владение посредством
нотариалния акт от 2008 г., на който се позовават, само върху 4/6 ид.ч., а не
както твърдят върху 5/6 ид.ч.. Независимо от обема на правата, които са придобити
в режим на СИО, както се посочи, влязлото в сила решение по предходния съдебен
спор, е прекъснало придобивната давност, и до предявяването на настоящия иск
обективно не са могли да изтекат пет или десет години.
Извън
гореизложеното относно невъзможността ищците да упражнят непрекъснато владение в
изискуемия от закона срок за придобиването на имота по давност, по делото не е установено
по еднозначен и категоричен начин ищците да са упражнявали фактическа власт
върху процесния имот, обективираща явно и необезпокоявано владение, с
намерението им за своене. Показанията на изслушаните пред СРС свидетели са
напълно противоречиви, като според свидетеля К.бащата на ищеца К.С., а впоследствие
и той със съпругата си, са стопанисвали и обработвали имота, който е бил
застроен с барака и ограден, но същите са били съборени от трети лица. Според
свидетеля К.при посещенията ѝ на имота не е виждала някой да го обработва,
както и че не съществували ограда или постройка. Данни за предходно застрояване
или ограждане на имота не са конастатирани и от посещенията на вещото лице по
приетите пред СРС първоначална и допълнителна СТЕ. При липсата на
доказателства, от които съдът еднозначно да изведе факти, подкрепящи едните или
другите противоречащи си свидетелски показания, не може категорично да се
приеме, че ищците са установили владение върху имота. Тъй като доказателствената
тежест за този факт се носи от страната, която се позовава на него, а именно
ищците, при непроведено пълно и главно доказване, следва да се приеме, че не е
установена явно, непрекъснато и спокойно владение, което обстоятелство също е
аргумент за неоснователност на предявения иск.
Доколкото
крайните правни изводи на настоящия състав съвпадат изцяло с тези на СРС, въззивната
жалба се явява неоснователна, а обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
При
този изход на спора въззивниците следва да бъдат осъдени да заплатят на
въззиваемите сумата от 1000 лв., представляващи разноски за адвокатско възнаграждение
пред СГС и който размер съдът не намира за прекомерен с оглед фактическата и
правна сложност на делото, броя на ответниците и обстоятелството, че пред
настоящата инстанция са проведени две съдебни заседания и е изслушана нова СТЕ.
С оглед на
правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното
решение подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
решение
№350346/28.02.2018 г., постановено по гр.д. № 38794/2014 г., по описа на СРС,
50 с-в
ОСЪЖДА К.Т.С., с ЕГН **********
и Т.К.С. с ЕГН **********,***-Б, чрез адв. Г. Г., да
заплатят на Р.В.Ч., с ЕГН **********, Б.В. П., с ЕГН **********,
А.Д.Ю., с ЕГН **********, Д.Д.Ю., с ЕГН **********, В.Д.Г. с ЕГН **********, Н.Г.
Й., с ЕГН **********, П.Г.Ю. с ЕГН **********, Р.С.К. с ЕГН **********, Д.С.Ю.,
с ЕГН **********, Г.И.Г., с ЕГН **********, Р.И.Т., с ЕГН **********, И.У.И. с
ЕГН **********, Ц.М.Д., с ЕГН ********** и М.М.Х., с ЕГН **********, всичките
със съдебен адрес ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата
от 1000,00 лв., представляваща сторени пред
СГС разноски за адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата
на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: