№ 131
гр. Варна, 12.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на
пети юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Милен П. Славов
Членове:Петя Ив. Петрова
Мария Кр. Маринова
при участието на секретаря Олга Ст. Желязкова
като разгледа докладваното от Петя Ив. Петрова Въззивно гражданско дело
№ 20233000500226 по описа за 2023 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по въззивна жалба на Е. С. З., подадена
чрез адв. И. Р., против решение № 332 от 17.03.2023 г., постановено по гр.д.№
2001/ 2022 г. по описа на Варненския окръжен съд В ЧАСТТА, с която е
ОТХВЪРЛЕН, предявения от Е. С. З. против Т. С. М. и З. Ц. М. иск за
установяване в отношенията между страните недължимостта на сумата от 29
316 лв., ведно със законната лихва от 01.06.2006г. до окончателното
изплащане на задължението, която сума е осъден да заплати солидарно със С.
П. З. по изпълнително дело № 20197120400593 по описа на ЧСИ Ил. Ст. с
район на действие Окръжен съд – Варна, образувано въз основа на издаден
изпълнителен лист, с който С. З. и Е. З. са осъдени да заплатят в условията на
солидарност сума за уравнение на дялове, поради погасяване по давност на
правото на принудително изпълнение, на осн. чл. 439, ал. 1 ГПК и Е. С. З. е
осъдена да заплати на Т. С. М. и З. Ц. М. сумата от 1 497, 50 лв.,
представляваща сторени по делото съдебно-деловодни разноски, на осн. чл.
78, ал. 1 ГПК.
Въззивницата е навела оплаквания за неправилност на обжалваното
решение поради нарушението на процесуалния и материалния закон и
необоснованост, като е молила за отмяната му в обжалваната част и
уважаване на иска й. Изложила е, че съдът на база събраните по делото
доказателства, направил погрешни изводи за прекъсване на погасителната
давност с признание – плащания в периода от 26.06.2015 г. до 18.02.2019 г.,
1
предвид че погасителната давност била изтекла преди това – през 2013 г. – в
периода от 2006 г. до 2008 г. спрямо нея не били предприети никакви
действия по изпълнителното дело. Независимо от това, в следващия период
от 2013 г. до 2019 г., когато било направено първото плащане, отново не били
извършвани никакви действия по изпълнителното дело срещу нея и предвид,
че били изминали повече от 5 години, погасителната давност била изтекла за
втори път.
Ответниците Т. С. М. и З. Ц. М. не са подали отговор на въззивната
жалба.
Решението не е обжалвано в останалата му част, с която е уважен
установителния иск на С. З. против ответниците Т. С. М. и З. Ц. М..
В съдебно заседание пред настоящата инстанция, въззивницата чрез адв.
И.Р., е поддържала въззивната жалба и е претендирала присъждане на
разноски. Въззиваемите, чрез адв. М., са депозирали писмена молба, с която
са оспорили въззивната жалба и са претендирали присъждане на адвокатско
възнаграждение, срещу размера на което насрещната страна е заявила
възражение за прекомерност по чл. 78, ал.5 ГПК.
Съдът, като извърши служебна проверка, намира обжалваното решение
за валидно изцяло и допустимо в обжалваната част, а по правилността, с
оглед наведените оплаквания и след преценка на събраните по делото
доказателства, намира следното:
Производството пред окръжния съд (досежно обжалваната част) е било
образувано по иск по чл.439 от ГПК на Е. З. срещу Т. М. и З. М. за
установяване в отношенията между страните недължимостта на сумата от 29
316 лв., ведно със законната лихва от 01.06.2006г. до окончателното
изплащане на задължението, предмет на изпълнително дело №
20197120400593 по описа на ЧСИ Ил. Ст. с район на действие Окръжен съд –
Варна, образувано въз основа на издаден в полза на Т. М. и З. М. срещу С. З. и
Е. З. изпълнителен лист по решение № 390/09.03.2006г., поправено с решение
№ 942/09.05.2006г., постановено по гр.д. № 5546/1998г. по описа на Районен
съд – Варна, с който С. З. и Е. З. са осъдени да заплатят в условията на
солидарност сумата за уравнение на дялове, поради погасяване по давност на
правото на принудително изпълнение. Ищцата е поддържала, че в периода от
11.01.2008г. до 18.11.2019г. са изтекли повече от 5 години, през които не са
били извършвани никакви изпълнителни действия от взискателите, поради
което е настъпил нов факт – изтичане на предвидения в закона давностен
срок, имащ за последица недължимост на вземането, предмет на
изпълнителното производство.
Ответниците Т. М. и З. М. са депозирали писмен отговор, с който са
оспорили иска по съображения, че погасителната давност е била прекъсвана и
не е изтекла.
Установена със събраните по делото доказателства е следната
2
фактическа обстановка, като по същата страните не спорят:
С влязло в сила решение № 390/09.03.2006г., поправено с решение №
942/09.05.2006г. (в сила, съответно от 01.06.2006г. и от 04.07.2006г.)
постановено във фазата по извършване на делбата по гр.д. № 5546/1998г. по
описа на Районен съд – Варна, в полза на Е. и С. З.и са поставени в дял
недвижими имоти, като за уравнение на дяловете, те са осъдени да заплатят
солидарно на Т. и З. М.и сумата от 29316 лв., ведно със законната лихва. На
15.02.2007г. Т. и З. М.и са се снабдили с изпълнителен лист и на 20.02.2007г.
са образували изпълнително производство по изпълнително дело №
20077160400053 по описа на ЧСИ Н. Г. с район на действие Окръжен съд –
Варна, което е било присъединено към изп. дело № 20077160400052.
Впоследствие, през 2013 г., изпълнителното дело е изпратено за
продължаване при ЧСИ Р. Т. и образувано под № 20137170400179, а през
2019 г. – изпратено за продължаване от ЧСИ Ил. Ст. и образувано под №
20197120400593.
Давността, като правен институт съставлява определен от закона период
от време, през който носителят на субективно материално право бездейства
досежно упражняването му. Като санкция и превенция срещу необоснованата
пасивност на титуляра на правото е законодателно уредено погасяването на
възможността за принудително удовлетворяване на притезанието, с изтичане
на нормативно определения период. Уредбата е в чл. 110 и сл. ЗЗД. Съгласно
чл. 110 ЗЗД с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания,
за които законът не предвижда друг срок. Според чл. 117 ЗЗД от
прекъсването на давността почва да тече нова давност; ако вземането е
установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет
години. Според чл.115, ал.1, б „ж“ ЗЗД давност не тече докато трае съдебният
процес относно вземането като това, съгласно Постановление № 3 от
18.XI.1980 г. по гр. д. № 3/80 г., Пленум на ВС, важи и за висящността на
изпълнителния процес. В това постановление е казано, че погасителната
давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното
осъществяване на вземането. Съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД след установяване на
вземането със съдебно решение започва да тече нова давност. За нейното
прекъсване е необходимо предприемането на действия за принудително
изпълнение по смисъла на чл. 116, б. "в" ЗЗД. След образуването обаче на
изпълнителното дело при висящност на изпълнителния процес прекъснатата
вече давност се спира. Постановление № 3 от 18.XI.1980 г. по гр. д. № 3/80 г.
на Пленума на ВС е приложимо и към настоящия казус в съответния му
период (изпълнителното дело е образувано при действието му), предвид че
последващото Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д.
№ 2/2013 г., ОСГТК, с което се изоставя предходното тълкуване и се
възприема различно такова, се прилага от момента, в който е постановено (в
този смисъл са решение № 252 от 17.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1609/2019
г., III г. о., ГК, споделящо решение № 170 от 17.09.2018 г. на ВКС по гр. д. №
2382/2017 г., IV г. о., ГК, и решение № 51 от 21.02.2019 г. на ВКС по гр. д. №
3
2917/2018 г., IV г. о., ГК в същия смисъл). Съгласно т.10 от приложимото
след 26.06.2015 г., Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС, когато
взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по
чл. 433, ал.1, т.8 ГПК (чл. 330, ал.1, б. „д“ ГПК отм.), нова погасителна
давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е
предприето последното валидно изпълнително действие.
По отношение на висящността на изпълнителния процес, както
доктрината, така и съдебната практика несъмнено са приемали, вкл. и преди
ТР № 2/2015 г. на ВКС, ОСГТК, че в случаите, когато взискателят не е
поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две
години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК, поради т. нар. "перемпция" и то по силата на закона, независимо
дали съдебният изпълнител е издал постановление в този смисъл, имащо
декларативно, а не конститутивно действие. Различието е относно датата, от
която започва да тече новата погасителна давност за вземането в тези случаи
(според постановките по т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК това е
датата, на която е поискано или е предприето последното валидно
изпълнително действие). Ако е налице осъществен състав по чл. 433, ал. 1, т.
8 ГПК към дата, предхождаща датата 26.06.2015 г., новата погасителна
давност за вземането по чл. 117, ал. 1 ЗЗД започва да тече от датата на
изтичане на горния релевантен (двугодишен) срок, като при съдебно
установено вземане срокът й е всякога пет години (чл. 117, ал. 2 ГПК).
По въпроса „В случай на множество солидарни длъжници в
изпълнителното производство, може ли перемпция да настъпи само по
отношение на тези от тях, срещу които не са предприемани изпълнителни
действия в продължение на две години, и независимо от това, че в същия
период изпълнителни действия са предприемани срещу останалите длъжници,
или за настъпване на перемпцията трябва да е налице бездействие на
взискателя по отношение на всеки от солидарните длъжници в
производството?“, както и по въпроса „Погасителната давност прекъсва ли се
от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е
настъпила перемпция?“, предвид наличието на противоречива съдебна
практика, е образувано тълкувателно дело № 2/2023г. на ОСГТК на ВКС, по
което към момента няма постановено решение. Затова, по първия въпрос,
съдът възприема становището в практиката на ВКС по решение № 83 от
11.04.2018 г. по гр. д. № 1667/2017 г. на ВКС, ІV г. о. и решение № 48 от
14.07.2016 г. по т. д. № 404/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., според която в случаите на
множество солидарни длъжници по едно и също изпълнително дело,
прекратяване на изпълнението може да настъпи по отношение както на
всички, така и само на някои от тях. Срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК тече
самостоятелно за всеки длъжник, като предприетите изпълнителни действия
по отношение на един от длъжниците са без правно значение и последици
спрямо останалите. Тоест, предпоставките по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК подлежат
4
на установяване за всеки един длъжник поотделно. Когато взискателят е
предпочел да насочи принудителното изпълнение спрямо един от
солидарните длъжници, бездействието по отношение на останалите е
обвързано от предвидената в чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК санкция – прекратяване
на изпълнителното дело спрямо тях. По втория въпрос, настоящият състав
споделя установената практика на ВКС в решение № 37/24.02.2021 г. по гр. д.
№ 1747/2020 г., IV г. о., решение № 3/04.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021 г., IV
г. о., решение № 257/30.04.2020 г. по гр. д. № 694/2019 г., III г. о., решение №
60282/19.01.2022 г. по гр. д. № 903/2021 г., III г. о., определение №
248/01.04.2021 г. по гр. д. № 3647/2020 г., IV г. о. и др., в която е казано, че
перемпцията и давността са отделни правни институти, като перемпцията е
без правно значение за давността. Общото между тях е, че едни и същи факти
могат да имат значение както за перемпцията, така и за давността. Те са обаче
два различни правни института, уреждат различни по характер срокове
(давностен и преклузивен), като срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не е
производен от давностния по чл. 110 ЗЗД, и са с различни правни последици:
давността изключва принудителното изпълнение (но пред съдебния
изпълнител длъжникът не може да се позове на нея и съдебният изпълнител
не може да я зачете), а перемпцията не го изключва – тя предполага
неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но въпреки това
съдебният изпълнител е длъжен да я зачете. Съгласно чл. 116, б. "в" ЗЗД
давността се прекъсва във всички случаи от момента на предприемане на
действия за принудително изпълнение, и то независимо от по-нататъшната
съдба на тези действия. Перемирането е основание за прекратяване на
процесуалното правоотношение по изпълнителното производство, но то не
заличава ефекта от предприетите принудителни действия (резултатни или
безрезултатни), с които е прекъсвана давността за изпълняемото право – този
ефект се запазва и се отчита при възражение за изтекъл давностен срок.
Когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като
перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да
изпълни искания нов способ – той дължи подчинение на представения и
намиращ се у него изпълнителен лист. Единствената правна последица от
настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител следва да образува
новото искане в ново – отделно изпълнително дело, тъй като старото е
прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността,
независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело,
или не е образувал ново дело, но във всички случаи той е длъжен да приложи
искания изпълнителен способ. Необразуването на ново изпълнително дело с
нищо не вреди на кредитора, нито ползва или вреди на длъжника, тъй като
давността е свързана с поведението на кредитора и не се влияе от поведението
на други лица. Последиците при перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК са от
процесуален характер - изпълнителният лист не губи характера си на
изпълнително основание, а материалното право на взискателя продължава да
съществува.
5
Съгласно разпоредбата на чл. 116 ЗЗД, давността се прекъсва:а) с
признаване на вземането от длъжника; б) с предявяване на иск или
възражение или на искане за почване на помирително производство; ако
искът или възражението или искането за почване на помирително
производство не бъдат уважени, давността не се смята прекъсната; в) с
предприемане на действия за принудително изпълнение.
Така, с оглед изложеното и възприетите становища по правните
въпроси, се налагат следните изводи:
От влизане в сила на решение № 390/09.03.2006г., по гр.д. №
5546/1998г. по описа на Районен съд – Варна до образуването на
изпълнителното дело срещу солидарния длъжник Е. З. (и срещу съпруга й –
солидарен длъжник) на 20.02.2007г., не са изминали пет години и давността
не е изтекла. С образуването на изпълнителното дело срещу ищцата и за
времето на неговата висящност, погасителната давност е била прекъсната и
спряна (съгл. постановките на Постановление № 3 от 18.XI.1980 г. по гр. д. №
3/80 г., Пленум на ВС, действащи до 26.06.2015 г.). Предвид, че по
изпълнителното дело срещу Е. З. не са предприемани никакви изпълнителни
действия (такива има само спрямо солидарния длъжник С. З.),
изпълнителното дело спрямо нея е прекратено по право на 20.02.2009 г.
(съобразно възприетата практика по въпроса за перемпцията по отношение на
солидарните длъжници). От този момент е започнала да тече и новата
петгодишна погасителна давност за задължението на Е. З. и същата би
изтекла на 20.02.2014 г. Междувременно, обаче Е. З. е извършила доброволни
плащания, имащи характер на признание на задължението съгл. чл. 116, б.“а“
ЗЗД, които са прекъснали давността, съответно на 10.12.2010 г. (л. 142 от
изпълнителното дело) и на 23.02.2011 г. (на л. 144 от изпълнителното дело).
От последната дата е започнал и нов петгодишен период, като преди
изтичането му, давността отново е била прекъсната на 19.08.2013 г. (л.251 от
изпълнителното дело) и след това последователно с признания на ищцата –
плащания, продължили през 2013 г., 2014 г., 2015 г., 2016 г., 2017 г., 2018 г.,
2019 г., 2020 г. ( от л.252 – л.280 ; от л. 283 -284; л.288 – 289 и л. 321 от ИД) и
последно на 23.09.2021 г. (л.322 от изпълнителното дело), поради което е
започвал да тече и нов петгодишен давностен срок, последно от 23.09.2021 г.
На 04.11.2021 г. взискателят е поискал прилагане на изпълнителен способ
запор на банковите сметки на длъжницата в „Б. Д.“ АД - наложен от съдебния
изпълнител на 05.11.2021 г., както и на 12.11.2021 г. е поискал запор на
банковите сметки на длъжницата в „Ц. к. б.“ АД – наложен на същата дата, с
които срокът на погасителната давност отново е прекъснат и е започнал да
тече нов петгодишен такъв, който не е изтекъл към датата на подаване на
исковата молба 20.09.2022 г. Дори и без зачитане на изпълнителните действия
по перемираното спрямо солидарната длъжница изпълнително дело (запорите
от 2021 г.), в случай на споделяне на второто становище по противоречивата
практика по този въпрос, то давностният срок отново не е изтекъл.
Предвид изложеното, неоснователни са оплакванията на въззивницата
6
за липсата на прекъсване на давността с плащанията по изпълнителното дело
преди 26.06.2015 г., както и за периода от 2013 г. до 2019 г.
По изложените съображения, искът на Е. С. З. по чл. 439 ГПК е
неоснователен и подлежи на отхвърляне. Като е достигнал до идентичен
резултат, окръжният съд е постановил правилен съдебен акт, който следва да
бъде потвърден в обжалваната му част.
С оглед изхода от спора, отговорността за разноските за първата
инстанция не се променя, а за въззивната инстанция Е. С. З. следва да заплати
на Т. С. М. и З. Ц. М. сторените от тях разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 3000 лв. по приложен списък по чл. 80 ГПК и
договор за правна защита и съдействие. Адвокатското възнаграждение не е
прекомерно на осн. чл. 78, ал.5 от ГПК, тъй като е определено в близък до
минималния размер по Наредба №1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения (от 2 995,28 лв.).
По изложените съображения, Апелативен съд - гр.Варна,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 332 от 17.03.2023 г., постановено по гр.д.
№ 2001/ 2022 г. по описа на Варненския окръжен съд В ЧАСТТА, с която е
ОТХВЪРЛЕН, предявения от Е. С. З. против Т. С. М. и З. Ц. М. иск за
установяване в отношенията между страните недължимостта на сумата от 29
316 лв., ведно със законната лихва от 01.06.2006г. до окончателното
изплащане на задължението, която сума е осъдена да заплати солидарно със
С. П. З. и е предмет на изпълнително дело № 20197120400593 по описа на
ЧСИ Ил. Ст. с район на действие Окръжен съд – Варна, образувано въз
основа на издаден изпълнителен лист, с който С. З. и Е. З. са осъдени да
заплатят в условията на солидарност сума за уравнение на дялове, поради
погасяване по давност на правото на принудително изпълнение, на осн. чл.
439, ал. 1 ГПК и Е. С. З. е осъдена да заплати на Т. С. М. и З. Ц. М. сумата от 1
497, 50 лв., представляваща сторени по делото съдебно-деловодни разноски,
на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА Е. С. З., ЕГН ********** да заплати на Т. С. М., ЕГН
********** и З. Ц. М., ЕГН ********** сумата от 3 000 лв., представляваща
сторени във въззивната инстанция разноски за заплащане на адвокатско
възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред ВКС на
РБ в едномесечен срок от връчването му и при условията на чл.280 ГПК.
Председател: _______________________
7
Членове:
1._______________________
2._______________________
8