Р Е Ш Е Н И Е
№ 403
гр. Габрово, 28.12.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ГАБРОВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, в публично съдебно заседание на
двадесет и девети ноември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
БОЯН КОСЕВ
при секретаря ИНА ГЕОРГИЕВА, като разгледа докладваното от
съдията гражданско дело № 694 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по
реда на част ІІ, дял І ГПК.
Образувано е по искова молба, вх. № 2984/13.04.2018 г.,
предявена от „Теленор България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „Младост” № 4, Бизнес Парк София, сграда 6 срещу Р.Г.И.,
ЕГН ********** за установяване съществуването на вземане в общ размер на сумата
305,62 лв. - главница, представляваща
непогасени задължения по договор за
мобилни услуги от 04.03.2014 г. и договор за мобилни услуги № *********
от 07.08.2014 г., съгласно 3 бр. фактури
издадени в периода м. април 2016 г. - м. юли 2016 г.. Излага, че сумата
включвала месечни абонаментни такси,
потребени далекосъобщителни услуги и неустойки за предсрочно прекратяване на
двата договора за далекосъобщителни услуги, които суми не били заплатени от
ответника.
Ищецът твърди, че въз основа на всеки от двата сключени
договора и допълнителните споразумения към тях предоставил на ответника достъп до своята електронна
съобщителна мобилна наземна мрежа и осигурил достъп до конкретни мобилни
услуги, но ответникът не заплатил месечните абонаментни такси и стойността
на потребените далекосъобщителни услуги по двата договора, или сумата 27.98 лева с вкл. ДДС за периода
10.03.2016 г. - 09.05.2016 г. по договор за мобилни услуги от 04.03.2014 г. и
допълнително споразумение № ********* от 30.01.2015 г., съответно сумата
на 72,32 лева с вкл. ДДС за периода
10.03.2016 г.- 09.05.2016 г. по договор за мобилни услуги № ********* от
07.08.2014 г. и допълнително споразумение № ********* от 09.12.2014 г..
Неизпълнението на горепосочените задължения обусловило
правото на мобилния оператор едностранно предсрочно да прекрати всеки от двата
договора за мобилни услуги и да начисли неустойка в размер на сумата от
стандартните за абонаментната програма месечни такси, дължими до края на срока
на всеки от договорите или сумата 92.87 лева за периода от 30.05.2016 г. до 05.03.2017
г. по договор за мобилни услуги от
04.03.2014 г. и допълнително споразумение № ********* от 30.01.2015 г.,
съответно сумата 112,45 лева за
периода от 30.05.2016 г. до 09.12.2016 г. по договор за мобилни услуги №
********* от 07.08.2014 г. и допълнително споразумение № ********* от
09.12.2014 г.
Предвид неизпълнението, ищецът депозирал заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответника, като по
предявеното заявление било образувано частно гр. дело № 2901/2017 год. по описа
на ГРС и била издадена заповед за изпълнение. В срока по чл. 414 ГПК ответникът
депозирал възражение срещу заповедта, поради което и в законоустановения
едномесечен срок ищецът предявил искова молба за установяване със сила на
пресъдено нещо, че е носител на материалните права на вземания за посочените
суми, за които му била издадена заповед за изпълнение.
В срока по чл.131 ГПК от ответника не депозиран отговор на
исковата молба. В подаденото възражение по чл. 414 ГПК Р.Г.И. е посочила, че от
2002 г. е лоялен клиент на „Теленор” , като поради често изпращаните СМС-и се
отказала от услугите на мобилния оператор. Посочва, че й оставали много малко
месеци до приключване действието на договорите.
Съдът, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение, намира от фактическа и
правна страна следното:
Не се спори между страните и видно
от заявление за смяна на собственост от 04.03.2014 г. и договор за мобилни
услуги от 04.03.2014 г. сключен между ищеца назован „оператор”
и ответника Р.Г.И. страните
постигнали съгласие операторът да предоставя услуги чрез своята
обществена мобилна наземна мрежа за
телефонен номер 0898******, които ответникът да заплаща, съгласно
избрания от абоната тарифен план, посочен в т. 5 от договора.
Видно от допълнително споразумение
№ ********* от 30.01.2015 г. сключено между ищеца и ответника страните
уговорили нов тарифен план за
телефонен номер 0898******,
посочен в Раздел I, т. 1 от споразумението, а именно: 11.99 лева с
ДДС – месечна абонаментна такса. С подписването на споразумението, абонатът
декларирал, че е запознат с Общите условия, съставляващи неразделна част от
договора и с действащия ценоразпис на оператора. Страните се съгласили, че с
подписване на споразумението срокът за ползване на услугите предоставени от
оператора на потребителя чрез горепосочения мобилен номер се продължава до дата
05.03.2017 г., както и че това допълнително споразумение отменя подадените от
потребителя преди датата на подписването му и неизпълнени заявления за смяна на
абонаментен план и че настоящият договор влиза в сила от 30.01.2015 г. – Раздел III, т. 2 от допълнителното споразумение.
В Раздел III т. 4 е уговорено, че ако в случай на прекратяване на ползване на
услугите, предоставени от оператора на потребителя с горепосочения мобилен
номер през срока посочен в чл. 2 от този раздел, по вина или инициатива на
потребителя, последният дължи неустойка в размер на сумата на стандартните за
съответния абонаментен план месечни абонаменти за всяка една СИМ карта/номер до
края на този срок.
Не се спори между страните и видно
от договор за мобилни
услуги № ********* от 07.08.2014 г. сключен между ищеца назован
„оператор” и ответника Р.Г.И. назован „потребител” страните постигнали съгласие операторът да
предоставя услуги чрез своята обществена мобилна наземна мрежа за телефонен номер **********, които ответникът да
заплаща, съгласно избрания от абоната тарифен план, посочен в т. 5
от договора.
Видно от допълнително споразумение
№ ********* от 09.12.2014
г., сключено между ищеца и
ответника страните уговорили нов
тарифен план за телефонен номер **********, посочен в Раздел I, т.1 от
договора, а именно: 20.99 лева с ДДС – месечна абонаментна такса. С
подписването на споразумението, абонатът декларирал, че е запознат с Общите
условия, съставляващи неразделна част от договора и с действащия ценоразпис на
оператора. Страните се съгласили че с подписване на споразумението срокът за
ползване на услугите предоставени от оператора на потребителя от горепосочения
мобилен номер се продължава до дата 09.12.2016 г., както и че това допълнително
споразумение отменя подадените от потребителя преди датата на подписването му и
неизпълнени заявления за смяна на абонаментен план и че настоящият договор
влиза в сила от 09.12.2014 г. – Раздел III, т. 2 от допълнителното споразумение.
В Раздел III, т. 4 е уговорено, че ако в случай на прекратяване на
ползване на услугите, предоставени от оператора на потребителя с горепосочения
мобилен номер през срока, посочен в чл. 2 от този раздел, по вина или
инициатива на потребителя, последният дължи неустойка в размер на сумата на
стандартните за съответния абонаментен план месечни абонаменти за всяка една
СИМ карта/номер до края на този срок.
Представени са и 2 броя данъчни фактури, издадени от ищеца
на ответника за отчетен период 10.03.2016 г. – 09.05.2016 г. - фактура №
**********/10.04.2016 г. на стойност 69.44 лева с вкл. ДДС, за периода
10.03.2016 г.- 09.04.2016 г., с падеж – 25.04.2016 г. и фактура № ********** на
стойност 44.41 лева с вкл. ДДС, за периода 10.04.2016 г.- 09.05.2016 г., с
падеж – 25.04.2016 г., като видно от съдържанието им същите имат за предмет
месечни и еднократни такси, дължима цена за разговори, данни, съобщения и други
таксувани услуги на потребителя.
Представена е и данъчна фактура № **********/10.07.2016 г.,
издадена от ищеца на обща стойност 305.62 лева, с падеж на плащане 25.07.2016
г., от която се установява, че на ответника са начислени неустойки за
предсрочно прекратяване на договори за услуги на стойност 205.32 лева, като са
налице и останали неизплатени задължения на потребителя за предходния период,
възлизащи на стойност 100.30 лева с вкл. ДДС.
В Общите условия на „Теленор България” ЕАД за
взаимоотношенията с потребителите на електронни съобщителни услуги е предвидено,
че когато потребител, с вече сключен и действащ индивидуален договор,
сключи нов индивидуален договор, всички използвани от него услуги преминават на
обща сметка и се заплащат по една фактура – т. 18. Съответно
т. 23, б. „б” и „в” от Общите условия предвиждат абонатите да заплащат месечния
абонамент, който се предплаща от потребилтеля ежемесечно, в размери съобразно
избрания от потребителя абонаментен план/програма/пакет, и месечна цена
за ползвани услуги, представляваща сумата от стойността на всички услуги,
ползвани от потребителя през дадения месец. В т. 26 и т. 27 от Общите условия е предвидено при ползване
на услуги чрез индивидуален договор заплащането на ползваните услуги да се
извършва въз основа на фактура, която се издава ежемесечно на името на
потребителя. При сключване на индивидуален договор всеки потребител – страна по
договора бива уведомен за датата от месеца, на която ще му бъде издавана
фактура. Неполучаването на фактурата не освобождава потребителя от задължението
му за плащане на дължимите суми. Плащането на посочената във фактурата сума се
извършва в срока, указан в нея, но не по-късно от 18 дни след датата на
издаването й. В случай, че сумата по фактурата не е заплатена в срок, Теленор
има право да ограничи и/или спре достъпа на потребителя до услуга/услугите, с
изключение на достъпа до услугите за спешни повиквания, до заплащане на
дължимите суми. Съгласно чл. 19б, б. „в” от Общите условия Теленор има право
едностранно да прекрати индивидуален договор, срочен или безсрочен, в случай че
потребителят не е платил дължими суми след изтичането на сроковете за плащане
по индивидуалния договор, съответно съгласно Общите условия.
От приложеното за послужване частно гр. дело № 2901/2017
год. по описа на РС Габрово, се установява, че ищецът подал по пощата заявление
за издаване на заповед за изпълнение на 15.12.2017 г., като ответникът възразила срещу издадената на
20.12.2018 г. заповед по чл. 410 ГПК.
Други доказателства от значение за правния спор не са
представени.
По отношение на
установителните искове, с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Предявени са установителни искове, с правна квалификация чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл.79, ал.1, предл. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът
дължи на ищеца сума в размер на 27.98
лева с вкл. ДДС - месечни абонаментни такси и потребени
далекосъобщителни услуги за периода
10.03.2016 г. - 09.05.2016 г. по договор за мобилни услуги от 04.03.2014 г. и
допълнително споразумение № ********* от 30.01.2015 г., съответно сума в
размер на 72,32 лева с вкл. ДДС –
месечни абонаментни такси и потребени далекосъобщителни услуги за периода
10.03.2016 г.- 09.05.2016 г. по договор за мобилни услуги № ********* от
07.08.2014 г. и допълнително споразумение № ********* от 09.12.2014 г..
Основателността на предявените,
при условията на обективно кумулативно съединяване, установителни искове за установяване
задължението на Р.Г.И. да заплати стойността на месечни абонаментни такси и потребени далекосъобщителни
услуги на обща стойност 100.30 лева, се
обуславя от предпоставките: валидно възникнало между страните правоотношение,
елемент от съдържанието на което е задължение за заплащане на определена
парична сума, настъпил падеж на това задължение и релевирано неизпълнение от
страна на задълженото лице.
На основание чл. 154, ал.1 ГПК ищецът носи доказателствената
тежест да установи положителните факти, представляващи елементи от
правопораждащия претенцията му за реално изпълнение на конкретното облигационно
задължение, фактически състав. Неизпълнението на валидно възникнало задължение
е по същността си отрицателен факт, за доказването на който е достатъчно
твърдението на претендиращия реално изпълнение. Задълженото лице носи
доказателствената тежест да установи факта на изпълнение на договорното си
задължение, като при липсата на ангажирани доказателства в този смисъл, съдът
следва да приеме твърдяното неизпълнение за доказано.
За установяване на възникнало валидно правоотношение между
страните следва да бъдат представени доказателства за правопораждащия го факт,
страните и неговото съдържание. Представените договор за мобилни услуги от 04.03.2014 г. и допълнително споразумение
към него № ********* от 30.01.2015 г., съответно договор за мобилни
услуги № ********* от 07.08.2014 г. и допълнително споразумение към него №
********* от 09.12.2014 г. съставляват и установяват юридическия факт, породил
облигационни правоотношения между страните, които са срочни и валидни за срок
до 05.03.2017 г. за телефонен номер 0898******, съответно за срок до 09.12.2016 г. за
телефонен номер **********. В този смисъл за претендирния от ищеца
период: 10.03.2016 г. - 09.05.2016 г., отразен
във фактурите страните са били обвързани от облигационно правоотношение за
всеки от двата номера.
За да е елемент от същото задължението на ответника да
заплати стойността на потребени далекосъобщетелни услуги, ищецът следва да
установи реалното им предоставяне за процесния период. Представените два броя
данъчни фактури не са подписани от получателя на отразената в тях облагаема
доставка. Същите съставляват частен удостоверителен документ, в който е
отразена счетоводна информация. Съгласно чл. 6, ал. 1 от Закона за
счетоводството, даващ легална дефиниция на първичен счетоводен документ, какъвто
е данъчна фактура, същата е носител на информация за регистрирана за първи път
стопанска операция. Данъчната фактура е частен свидетелстващ документ, който
удостоверява данъчно събитие и начислен данък, която следва да се цени
съобразно чл.182 ГПК.
Действително всяка от фактурите не установява осъществен
факт на извършване на облагаема доставка, което е основанието за
заплащане на нейната стойност, но предвид обстоятелството, че фактурите са
съставени от ищеца не с оглед нуждите на процеса, а ответникът не оспорва факта
на потребяване на далекосъобщителните услуги, нещо повече - изрично признава
това обстоятелство в подаденото възражение по чл. 414 ГПК, съдът намира, че счетоводно отразените
стопански операции са извършени
и съответно е възникнало задължението за заплащане на стойността им.
По отношение на изпълнението на задължението, ответникът е
изпаднала в забава, съгласно т. 26 от Общите условия, след изтичане на
18-дневния срок за плащане, след датата на издаването на съответната фактура (29.04.2016
г. и 29.05.2016 г.), откъдето следва, че вземанията, предмет на исковите
претенции са с настъпила изискуемост.
Наличието на всички конститутивни елементи от фактическия
състав, обуславящ основателността на претенцията на ищеца, с правно основание чл.
79, ал. 1 ЗЗД – наличие на валидно правоотношение, елемент от което е
задължение за заплащане на стойността на месечни абонаментни такси и потребени
от ответника чрез далекосъобщителната мрежа на ищеца услуги и неизпълнение на
последното, са налице, което обуславя извод за доказаност на исковете по
основание.
Относно размерът им, същият е установим чрез извършване на
проста аритметична операция, въз основа на отразеното в неоспорените фактури –
дължимата сума за услуги по фактура № ********** за периода 10.03.2016 г.
-09.04.2016 г. е 69.44 лева, съответно по данъчна фактура № ********** за
периода 10.04.2016 г. - 09.05.2016 г. е 44.41 лева, като общата стойност на незаплатените услуги по двете
фактури е 113.85 лева, като кредиторът признава, че част от сумата е погасена
поради надвнесено плащане от ответника за минал период в размер на 13.55 лева,
която сума следва да се приспадне или 113.85 - 13.55 = 100.30 лева с вкл. ДДС, която сума е
посочена във фактура № **********/10.07.2016 г., като останали неизплатени
задължения на потребителя за предходния (процесен) период.
Посочената сума е дължима от ответника ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, въз основа на което е било образувано гр. дело №
2901/2017 г. на РС Габрово – 15.12.2017 год. до окончателното изплащане – арг.
от чл.422, ал.1 ГПК. В случая, обаче заповедният съд в издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК е постановил, че законна лихва върху главницата се
дължи от 19.12.2017 г.. Тъй като
заявителят не е искал поправка на датата по реда на чл. 247 ГПК, то и съдът,
който разглежда иска не може да постанови различна дата от тази посочена във
вече издадената заповед, от която да се дължи законната лихва върху
главницата.
По установителните искове с правна квалификация чл. 422, ал.
1 ГПК вр. чл. 92 ЗЗД:
Предмет на производството са и обективно съединени
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 92 ЗЗД за
признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сума в размер на 92,87
лева, представляваща неустойка за периода от 30.05.2016 г. до 05.03.2017 г. за
предсрочно прекратяване на допълнително споразумение № ********* от 30.01.2015
г. към договор за мобилни услуги от 04.03.2014 г. за номер 0898******, съответно сума в размер
на 112,45 лева, представляваща неустойка
за периода от 30.05.2016 г. до 09.12.2016 г. за предсрочно прекратяване на
допълнително споразумение № ********* от 09.12.2014 г. към договор за мобилни
услуги № ********* от 07.08.2014 г. за номер **********.
Неустойката е акцесорно съглашение, с предмет задължението
на неизправна страна по правна сделка да престира определена (глобално или в
процент) или определяема парична сума, като обезщетение за вредите от
неизпълнението на породено главно задължение, без да е необходимо същите да
бъдат доказвани.
Основателността на предявените, при условията на обективно
кумулативно съединяване установителни искове за установяване задължението на Р.Г.И.
да заплати неустойки за предсрочно прекратяване на договорите в размер на общо
205.32 лева, се обуславя от предпоставките: валидно възникнало правоотношение
между страните, елемент от допълнителното съдържание на което е задължението на
ответника да заплати определена парична сума (валидна уговорка за неустойка)
при предсрочно прекратяване на договора, както и размера на това задължение.
В Раздел III т. 4 от допълнително споразумение № ********* от
30.01.2015 г., съответно допълнително споразумение № ********* от
09.12.2014 г. е уговорено, че ако в случай на прекратяване на ползване на
услугите, предоставени от оператора на потребителя с горепосочения мобилен
номер през срока посочен в чл. 2 от този раздел, по вина или инициатива на
потребителя, последният дължи неустойка в размер на сумата на стандартните за
съответния абонаментен план месечни абонаменти за всяка една СИМ карта/номер до
края на този срок.
Съгласно Тълкувателно решение №7/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в
хипотезата на двустранен договор, който е за продължително или периодично
изпълнение, подлежащ на разваляне за в бъдеще, уговорената между страните
неустойка за забава се дължи – в случай на неточно, вкл. забавено изпълнение,
обусловило развалянето, но само за онази част от сделката, чието действие се
запазва (до развалянето). Съответно кредиторът ще може да търси и неустойката
за обезщетяване на вреди поради настъпилото за в бъдеще разваляне (неустойка за
развалянето), но за другата част от сделката, ако такава неустойка реално е била
уговорена. В рамките на настоящия спор се претендира именно компенсаторната
неустойка - за частта от договора, която се прекратява.
В решение № 228 от 21.01.2013 г. по т. д. № 995/2011 г., Т.
К., ІІ Т. О. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК, е прието, че
неустойката освен обезпечителна и обезщетителна функция, има и наказателна
функция, тъй като е предназначена да санкционира неизправния длъжник в случай
на виновно неизпълнение на договора. За да възникне правото на неустойка обаче,
уговорката за дължимостта й не трябва да противоречи на императивните правни
норми на закона и на добрите нрави, разглеждани като неписани морални норми,
израз на принципите за справедливост и добросъвестност в гражданските и
търговските правоотношения. Противоречието със закона и/или с добрите нрави
прави уговорката за неустойка нищожна по силата на чл. 26, ал. 1, пр.1 и пр.3 ЗЗД и препятства възникването на вземането и на задължението за неустойка.
Предпоставките и случаите, при които уговорената в договор
неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, са изяснени в т. 4 от
Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
Според дадените с решението указания, преценката дали една неустойка е нищожна
от гледна точка на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента
на сключване на договора, като клаузата за неустойка е нищожна поради
накърняване на добрите нрави (чл. 26, ал. 1 ЗЗД) във всички случаи, когато е
уговорена извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции.
Добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД са неписани
морални норми с правно значение, нарушаването на които има същата правна
последица като противоречието със закона - нищожност на договора. Следва да се
отбележи, че константната практика, формирана по повод искове, с предмет
вземания за неустойка, е категорична, че съдът е длъжен да следи служебно за
спазването на добрите нрави, като при разрешаване на спор за съществуване на
вземане за неустойка дължи самостоятелна преценка за действителността на
неустоечната клауза, независимо дали страните са се позовали на нищожността й –
в този смисъл решение № 247/11.01.2011 г. по т. д. № 115/2010 г. на ВКС, ІІ Т.
О. и решение № 229 от 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г., на ВКС, ІІ Т. О.
В изпълнение на служебното задължение за изследване
валидността на уговорена клауза в двете споразумения за компенсаторна
неустойка, преценена към пораждане на задължението, съдът намира, че същата
противоречи на добрите нрави, тъй като уговореният размер, формиран от
месечните такси до изтичането на срока на договора нарушава принципа на
справедливост и добросъвестност в гражданските
отношения. В решение № 219 от 09.05.2016 г. по т. д. № 203/2015 г., Т.
К., І Т. О. на ВКС е разяснено, че уговорка в договор за финансов лизинг, че
при предсрочно прекратяване на договора по вина на лизингополучателя,
последният има задължение да заплати лизинговите вноски за периода от
прекратяването (развалянето) до края на срока на договора има характер на
неустойка за вредите от развалянето, но неустоечната клауза е нищожна, поради
противоречието й с добрите нрави, тъй като съвпада напълно с обема на главното
задължение, което обезпечава. Процесната уговорка за заплащане на неустойка в
размер на сумата на стандартните за съответния абонаментен план месечни
абонаменти, оставащи до изтичането на срока на договора, преценена към
възникване на задължението, обуславя извод за противоречие с добрите нрави и
нищожност на клаузата, тъй като съвпада с обезпеченото главно задължение.
Следва да се посочи, че размера на вредата на мобилния оператор, съизмеряваща
се с размера на вноските (цената на услугата) до края на срока на действие на договора, създава само илюзорно
право на прекратяване на договора от страна на ответника – потребител, т.е.
същата е и неравноправна и на това основание пак нищожна.
С прекратяване на договора от потребителя търговецът
разполага с възможност да предостави услугата на друг потребител, от който да
реализира пропуснатата печалба, като ползването на същата услуга от предишния
не я обезценява по никакъв начин. Затова клаузата за компенсаторна неустойка по
двата договора не е породила валидно задължение в тежест на ответника Р.Г.И.. Нищожността
на неустоечната клауза изключва възникването на претендираното въз основа на
нея вземане за неустойка, като съдът счита за ненужно да обсъжда наличието на
останалите факти, включени във фактическия състав на процесното вземане. Ето
защо предявените искове
следва да се отхвърлят като неоснователни.
Следва да се отбележи, че заповедния съд е следвало да
издаде заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК като посочи размер и период на всяко едно от
претендираните вземания по всеки от двата договора за мобилни услуги, а не да
издава заповед за общата сума по двата
договора в размер на 305.62 лева, тъй като в случая се касае за множество вземания с различен
правопораждащ ги факт. В заповедното производство вземането
(съответно-вземанията), за което/които се иска издаване на заповед за
изпълнение следва да бъдат надлежно индивидуализирани - така, както би били
индивидуализирани в искова молба – чл. чл. 410, ал. 2 ГПК, вр. чл. 127, ал. 1,
т. 4 ГПК. Въпреки изложеното съдът трябва да се произнесе по съществото
на спора като приеме, че е сезиран с обективно съединени искове за заплащане на
съответните вземания по всеки от двата договора, като в случая не се нарушава диспозитивното начало
/чл. 6, ал. 2 ГПК/, защото не се променя предметът на делото - не се присъжда
друго, а се индивидуализират вземанията в исковото производство в рамките на
същата обща сума, която се претендира от заявителя - ищец.
Съгласно указанията, дадени в т.12 на ТР №4/2013 г. на
ОСГТК, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл.415,
ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели
отговорността за разноските, както в исковото, така и в заповедното
производство.
Предвид частичното уважаването на установителните искове, в
ползва на ищеца следва да бъде присъдена сумата 126.35 лева – разноски за
исковото производство, формирани от заплатената държавна такса (25 лева) и
адвокатско възнаграждение (360 лева), пропорционално на уважената част от
исковете. В заповедното производство доказаните разноски представляват внесена
държавна такса в размер от 25 лева и адвокатско възнаграждение (360 лева), от
които ищецът има право на 126,35 лева.
За настоящото производство ответникът Р.Г.И. не претендира
разноски и съответно не следва да й се присъждат.
Така мотивиран, СЪДЪТ,
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА за установено по предявените от „Теленор България“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.
„Младост” № 4, Бизнес Парк София, сграда 6, обективно, кумулативно съединени
искове, с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и
чл. 92 ЗЗД, че Р.Г.И., ЕГН **********, с
адрес: *** и адрес за призоваване:
Габрово, ул. „******** ” № 12, вх. Б, ет. 3, му дължи заплащане на сумата
100.30 лева – главница, представляваща месечни абонаментни такси и потребени
далекосъобщителни услуги за периода
10.03.2016 г. - 09.05.2016 г. по договор за мобилни услуги от 04.03.2014 г. и
допълнително споразумение № ********* от 30.01.2015 г. и договор за
мобилни услуги № ********* от 07.08.2014 г. и допълнително споразумение №
********* от 09.12.2014 г., заедно със законната лихва върху нея, считано от 19.12.2017
г. до погасяването й, за която сума в
производството по частно гр. д. № 2901/2017 г. на РС Габрово, е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, като отхвърля исковете за дължимост на
сумата в размер на 92.87 лева, представляваща неустойка за периода от
30.05.2016 г. до 05.03.2017 г. за предсрочно прекратяване на допълнително
споразумение № ********* от 30.01.2015 г. към договор за мобилни услуги от
04.03.2014 г. за номер 0898****** и сумата
в размер на 112,45 лева,
представляваща неустойка за периода от 30.05.2016 г. до 09.12.2016 г. за
предсрочно прекратяване на допълнително споразумение на допълнително
споразумение № ********* от 09.12.2014 г. към договор за мобилни услуги №
********* от 07.08.2014 г. за номер
**********.
ОСЪЖДА Р.Г.И., ЕГН **********, с адрес: *** и адрес за призоваване: Габрово,
ул. „******** ” № 12, вх. Б, ет. 3, да заплати на „Теленор България“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост” № 4,
Бизнес Парк София, сграда 6, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 126.35 лева
(сто двадесет и шест лева и тридесет и пет стотинки) – разноски за исковото
производство и сумата 126.35 лева (сто двадесет и шест лева и тридесет и пет
стотинки) – разноски за производство по частно гр. д. № 2901/2017 г. на РС-Габрово.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Габровския окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: