Р Е Ш Е Н И Е
№ 260288
гр. Пловдив, 26.10.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, IX въззивен
състав, в открито съдебно заседание на двадесет и девети септември две хиляди и
двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА
КОСТАДИН ИВАНОВ
при участието на секретаря Пенка
Георгиева, като разгледа докладваното от младши съдия Иванов в. гр. дело № 1714
по описа на съда за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е въз основа
на въззивна жалба от И.Н.И. чрез процесуалния му представител адв. Д.П., против
решение № 1363 от 14.04.20 г., постановено по гр. дело № 3588/2019 г. по описа
на Районен съд – Пловдив, VIII гр. състав, с което отхвърлени предявените от
жалбоподателя срещу въззиваемата страна Военно формирование ***, ЕИК
1290101710093, обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.
224, ал. 1, т. 1 от ЗОВСРБ, чл. 226 от ЗОВСРБ и чл. 86 от ЗЗД – за осъждане на
ответната страна да заплати на ищеца сумата 73,33 лева, представляваща
неизплатена на ищеца левова равностойност на полагащото му се униформено
облекло за 2016 г., заедно с мораторна лихва върху
тази сума за периода от 01.03.2016 г. до 28.02.2019 г. в размер на 22,32 лева; сумата 150 лева, представляваща
полагащите се на ищеца и семейството му средства за пътуване при отиване и
връщане от платен годишен отпуск на територията на страната за 2016 г., заедно
с мораторна лихва върху тази сума за периода от
01.03.2016 г. до 28.02.2019 г. в размер на 45,64 лева, заедно със законната
лихва върху двете главници от предявяването на исковата молба. С атакуваното
решение жалбоподателят е осъден да заплати на ответната страна и направените от
нея разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение в размер на 200
лева.
В жалбата се твърди, че
първоинстанционното решение е постановено при неправилно тълкуване на
императивните законови норми на чл. 224
и чл. 226 от ЗОВСРБ. Сочи се, че районният съд правилно бил приел, че
ищецът е бил на кадрова военна служба до неговото освобождаване, въпреки че бил
назначен на длъжността „***“. Независимо от това обаче жалбоподателят счита, че
в отношенията между страните не са се прилагали подзаконовите нормативни
актове, в частност Заповед № ОХ-285 от 04.04.2016 г.
на министъра на отбраната на РБ, а нормите на закона – ЗОВСРБ, въз основа на
които следвало да се заплатят претендираните суми.
Излага съображения в тази насока и счита, че атакуваното решение не е
обосновано. Допълнително се твърди и че искът по чл. 226 от ЗОВСРБ бил доказан
по основание, доколкото по делото било установено, че ищецът е ползвал отпуск
със семейството си извън града, но съдът неоснователно не бил уважил така
заявената претенция.
В открито съдебно
заседание се поддържа изложеното във въззивната жалба и се моли атакуваното
решение да бъде отменено и да се уважат подадените искове.
Постъпил е отговор от
въззиваемата страна Военно формирование ***, ЕИК 1290101710093, чрез юрк. В.Р., в който се излагат съображения за това, че
въззивната жалба била допустима, но нередовна, тъй като не ставало ясно от
какви точно пороци на първоинстанционното решение се оплаква жалбоподателят.
Твърди се още, че по същество жалба е неоснователна. В т.н. не се споделя
виждането на жалбоподателя, че разпоредбите на чл. 224 и чл. 226 от ЗОВСРБ са тълкувани превратно от районния съд, като
се излагат аргументи в тази насока. В отговора се сочи, че първоинстанционният
съд правилно бил формирал убеждението си на база установените по делото
релевантните факти въз основа на представените доказателства, както и на
приложимите законови разпоредби, и в този смисъл се излагат съображения, във
връзка с хронологията на правоотношенията между страните от момента на тяхното
възникване, до момента на тяхното прекратяване, както и относно приложимите
нормативни актове, които са регламентирали тези правоотношения. Изразява се
несъгласие с извода на ищеца, че в случая на същия за 2016 г. следвало да му се
изплатят средства за пътуване по време на платения годишен отпуск, на основание
чл. 226 от ЗОВСРБ, доколкото по делото безспорно било установено и доказвано,
че жалбоподателят И. не бил изпълнил процедурата за ползване на тези средства,
а същият бил запознат с нея. В тази връзка се сочи, че ответникът не носил
тежестта за доказване спазването на тази процедура, доколкото същата
представлява отрицателен факт за ответната страна. Въззиваемото
дружество също така излага съображение, че в полза на жалбоподателя изобщо не
било възникнало правото да получи пътни пари за календарната 2016 г. на
основание чл. 226 от ЗОВСРБ. Моли се атакуваното решение да бъде потвърдено и
да се присъдят направените пред въззивният съд разноски, а именно възнаграждение за
процесуален представител.
Окръжен
съд след преценка на събраните по делото доказателства и становищата на
страните, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена против обжалваем
съдебен акт в законоустановения срок от процесуално легитимирано
лице, което има интерес от обжалването, поради което същата се явява допустима
и подлежи на разглеждане по същество. Не се споделят съображенията на
въззивника за недопустимост на въззивната жалба, доколкото от съдържанието на
същата става ясно от какви пороци на първоинстанционното решение се оплаква
жалбоподателя, а именно необоснованост и не съобразяване на съда с приложимия
материален закон. По отношения на петитума – същият е конкретизиран в отрито
съдебно заседание.
Съгласно
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност
на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съгласно
чл. 269 изр. 2 от ГПК по правилността на решението съдът е ограничен от
посоченото в жалбата, доколкото не се засяга приложението на императивна материалноправна разпоредба, чието съобразяване съдът е
длъжен да прецени.
Съдът,
като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК вр. чл. 269 ГПК, предвид релевираните
в жалбата въззивни основания намира следното от фактическа страна:
Не се
спори по делото, че от 27.02.2009 г. ищецът И.Н.И. – настоящ жалбоподателя, е
изпълнявал кадрова военна служба на длъжност „***“ във военно формирование (ВФ)
*** – гр. Пловдив. Със Заповед № 329/14.05.2009 г. на Командира на ВФ *** – гр.
Пловдив, правоотношенията между страните са били прекратени. Тази заповед е
била отменена с влязло в сила Решение № 87/28.08.2014 г., постановено по адм. дело № С-20/2013 г. по описа на ВАС. След отмяната на
заповедта, между страните е бил сключен нов Договор за кадрова военна служба, с
който ищецът бил назначен, считано от 09.09.2014 г.
със заповед на командира на ВФ *** – гр. Пловдив, на кадрова военна служба на
длъжността „***“ в ***но отделения на електротехнически взвод в инженерна рота
за вертикални конструкции във ВФ *** – гр. Пловдив и обявен с военно звание по
резерва „редник 1-ви клас“. Последното е видно и от събраните по делото писмени
доказателства – рапорти, преписи на командирски заповеди, лимитна книжка,
представени от ответното военно формирование, и отнасящи се до ищеца в
качеството му на редник 1-ви клас, назначен на посочената длъжност. Безспорно е
съща така, че ищецът е заемал тази длъжност до 29.02.2016 г. – до изтичане на
срока, за който е бил назначен. Следователно за процесния
период от 01.01.2016 г. до 29.02.2016 г. страните са
били в служебни правоотношения, по силата на които ищецът е бил на служба като
военнослужещ при ответното военно формирование.
За
времето, през което е бил на военна служба при ВФ *** – гр. Пловдив, и по-специално
за 2014 г. и за 2015 г., ищецът е подавал рапорт за ползване на платен отпуск,
за част от който е посочил, че ще прекара извън гр. Пловдив, и отпускане на
пътни пари (съответно на л. 58 и л. 60), видно от заповеди на командира на военното
формирование съответно от 27.10.2014 г. (л. 59) и от 23.10.2015 г. (л.61) на
ищеца му е било разрешавано ползването на такъв отпуск и заплащане на пътни
пари за пътуване, като със заповеди на командира от 17.11.2014 г. (л.72) и от
17.11.2015 г. (л.74) е било заповядвано да се
изплатят полагащите се пътни пари на военнослужещите и членовете на техните
семейства, в частност на ищеца в размер на общо 150 лв. за година (60 лв. за
военнослужещ и общо 90 лв. за членовете на семейството).
За 2016
г. – периода от 01.01.2016 г. до 29.02.2016 г.,
ищецът е ползвал общо 6 дни платен отпуск, като не подавал рапорт за изплащане
на пътни пари. Посоченият отпуск му е разрешен със заповеди на командира на
военното формирование от 04.01.2016 г., 15.01.2016 г., 15.02.2016 г. и
16.02.2016 г. (л. 62-65), като във всяка
една заповед е посочено, че ищецът ще прекара отпускът в гр. П., ул. ***, т.е
няма да пътува извън града с членове на своето семейство. Размерът на пътните
пари при отиване и връщане веднъж в календарната година при ползване на платен
годишен отпуск на територията на страна за военнослужещ за 2016 г. е бил 60 лв.
(вж. Заповед № ОХ-898 от 30.12.2015 г. на МО – л. 66)
Със
Заповед № 3ФСД-89 от 02.12.2015 г. на командира на ВФ *** – гр. Пловдив (л.77)
е наредено да се изплати на ищеца сумата от 137,94 лв., представляващ неусвоен
лимит за униформено облекло за 2014 г. – за периода от 09.09.2014
г. до 31.12.2014 г.
Със
Заповед № ЗРД-105 от 13.01.2015 г. на командира на ВФ *** – гр. Пловдив (л.76)
е обявен лимит за осигуряване на униформено облекло за 2015 г., като на ищеца е
определен лимит от 440 лв. Видно от представеното копие на лимитна вещева
книжка (л. 82-88) ищецът е усвоил целия лимит за униформено облекло за 2015 г.
Лимитът
за осигуряване с униформено облекло по чл. 224, ал. 1, т. 1 от ЗОВСРБ за 2016
г. е бил в размер на 440 лв. за войници и матроси, съгласно Заповед № ОХ-285 от
04.04.2016 г. на МО влязла в сила на 01.01.2016 г., съгласно изричния текст на т. 3 от заповедта
(л. 89). На ищеца не са изплатени суми за неусвоен лимит за униформено облекло
за 2016 г.
Въз
основа на така установената фактическа обстановка, настоящият въззивен състав достигна до следните правните изводи:
За да
отхвърли предявените кумулативно съединени искове, районният съд е приел, че
искът с правно основание чл. 224, ал.1, т.1 от ЗОВСРБ е неоснователен и
недоказан, доколкото в полза на ищеца не било възникнало правото му да получи
съответната сума, представляваща паричната равностойност на полагащото му се
униформено облекло за 2016 г., тъй като към датата на прекратяване на
правоотношенията между страните – 29.02.2016 г., не била приета Заповед №
ОХ-285 от 04.04.2016 г. на МО, с което се определял
лимита за униформено облекло. По отношение на иска с правно основание чл. 226 от
ЗОВСРБ съдът е приел, че след като не била изпълнена процедурата по чл.5 от
Наредба № Н-7/17.05.2013 г. на МО, то за ищеца не било възникнало правото на
получаване на пътни пари за него и членовете на семейството му, следователно и
този иск бил неоснователен. Предвид това, че и двете претенции били приети за
неоснователни, то и съответните акцесорни искове по
чл. 86 от ЗЗД за обезщетението за забава са отхвърлени.
Настоящият
състав споделя изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на иска по
чл. 226 от ЗОВСРБ. Съгласно посочената разпоредба пътуването на военнослужещите
и техните семейства при отиване и връщане от платен годишен отпуск на
територията на страната веднъж в годината е за сметка на Министерството на
отбраната, като условията, редът за изплащането на средствата и конкретният им
размер се определят с акт на министъра на отбраната. Този акт на министъра на
отбраната, действащ за процесния период, е Наредба №
Н-7 от 17.05.2013 г. за условията и реда за изплащане на пътни пари на
военнослужещите и цивилните служители от Министерството на отбраната,
структурите на пряко подчинение на министъра на отбраната и Българската армия
при отиване и връщане от платен годишен отпуск. Съгласно чл. 5 от цитираната
Наредба, военнослужещият подава рапорт/заявление за ползване на платен
годишен отпуск, в който посочва мястото на ползването му и заявява
желание за изплащане на пътни пари по тази наредба (ал. 1). По делото не са
ангажирани доказателства, че ищецът е подал такъв рапорт с изискуемото
съдържание. Същият обаче е бил наясно с процедурата, доколкото за предходните
2014 и 2015 година е спазил въпросната процедура и са му били платени по 150
лв. на година пътни пари. Следователно в полза на ищеца действително не е
възникнало правото по чл. 226 от ЗОВСРБ за 2016 г., независимо, че същия е
ползвал платен отпуск за тази година, тъй като не е спазил изискванията на
подзаконовата уредба, която допълва чл. 226 от ЗОВСРБ и регламентира реда, по
която се упражнява правото за получаване на пътни пари. Правото по чл. 226 от ЗОВСРБ
не е възникнало и поради още една причина. Пътните пари се изплащат за пътуване
на военнослужещите и техните семейства при отиване и връщане от платен годишен
отпуск на територията на страната. Видно от съдържанието на издадените от
командира на ВФ *** – гр. Пловдив, заповеди от 04.01.2016 г., 15.01.2016 г.,
15.02.2016 г. и 16.02.2016 г. (л.
62-65), ищецът е ползвал платен отпуск в размер на 6 дни за 2016 г., но по
време на платения си отпуск не е пътувал извън рамките на гр. Пловдив. В този
смисъл той не може да претендира пътни пари на основание чл. 226 от ЗОВСРБ.
Следва да се отбележи, че дори в действителност ищецът да е пътувал някъде на
територията на страна извън гр. Пловдив през периода на отпуска, то това
пътуване не е заявено от негова страна в нарочен рапорт, респ. не е отразено от
командира на военното формирование при издаването на заповедта, и не е поискал
предварително с рапорта да му се изплатят пътни пари за съответното пътуване.
Следователно исковата претенция по чл. 226 от ЗОВСРБ, както и районния съд е
приел, се явява неоснователна, а с това и искът за обезщетението за забава също
подлежи на отхвърляне като неоснователен.
Не се
споделят обаче доводи, въз основа на който е отхвърлен искът с правно основание
чл. 224, ал. 1, т. 1 от ЗОВСРБ, доколкото правото на ищеца се поражда от самата
законова разпоредба, а размерът на вземането зависи от съответния подзаконов
нормативен акт, какъвто, противно на приетото, е имало действащ и определящ
лимита за униформено облекло, към момента на прекратяване на служебното
правоотношение между страните.
Съображенията
на въззиваната инстанция за това са следните.
Съгласно чл. 224, ал. 1, т. 1 от ЗОВСРБ на военнослужещите се осигуряват
униформено облекло или левовата му равностойност, като съгласно ал. 2 на същия
член доволствията по ал. 1 се осигуряват във вид, в
размери, по норми, при условия и по ред, определени с акт на министъра на
отбраната. Такъв акт в процесния период се явява
Заповед № ОХ-73 от 01.02.2011 г. на МО (отм. с Наредба № Н-9 от 04.04.2018 г. на МО, в сила от 24.04.2018 г.). Съгласно раздел
I, т. 10
новоназначените военнослужещи (какъвто е и ищеца, съгласно нормата в раздел
IX Забележки, т. 1 от
Заповед № ОХ-73, доколкото той няма две години прослужено време) се осигуряват
с униформено облекло с лимитна чекова книжка в рамките на текущата и следващата
календарна година, без да получават годишен лимит за тях. За ищеца първата
текуща година е била 2014 г., а следващата календарна година – 2015 г.
Следователно за ищеца е възникнало ограничението да се снабдява с униформено
облекло съобразно определен годишен лимит едва през 2016 г., въпреки че на
същият е бил определен лимит за 2015 г., който той е усвоил изцяло, както и му
е изплатен неусвоен лимит за 2014 г. в размер на 137,94 лв. Съгласно раздел IV, т. 1 от Заповед № ОХ-73 на военнослужещите
се изплаща левовата равностойност на 20% от лимита за униформено облекло с
изключение на новоназначените. Последното е логически оправдано с оглед на
това, че по силата на раздел I, т. 10 от Заповед № ОХ-73 на новоназначените военнослужещи
не се определя годишен лимит, следователно и няма как да се определи левовата
равностойност на 20 % от същия. Изр. второ на раздел IV, т. 1 гласи, че на военнослужещите,
на които службата налага да носят цивилно облекло, се изплаща левовата
равностойност на годишния лимит, т.е. целия, или част от него (като тук не се
изключени новоназначените). В т.н. въззивният съд
приема, че ищецът попада под втората хипотеза военно служещи, а именно тези,
чиято служба налага носенето на цивилно облекло, доколкото първо, същият е
назначен на длъжността „***“, която не предполага носенето на военна униформа,
и второ, на същия със Заповед № 3ФСД-89 от 02.12.2015 г. на командира на ВФ ***
– гр. Пловдив (л.77) е наредено да бъде изплатен неусвоения за 2014 г. (за
времето от 09.09.2014 г. до 31.12.2014 г.) лимит за
униформено облекло в размер на 137,94 лв., който размер надхвърля почти двойно
левовата равностойност на 20 % от стандартно предвиждания годишен лимит от 440
лв., а също така е съответен на сумата от 440 лв., когато се съпоставят
прослуженото от него време през 2014 г. и продължителността на цялата 2014
година.
С оглед
на гореизложеното и противно на твърденията в отговора на въззивната жалба
съдът счита, че на основание чл. 224, ал. 1, т. 1 от ЗОВСРБ и Заповед № ОХ-73
от 01.02.2011 г. на МО, на ищеца се е полага униформено облекло или левовата му
равностойност за 2016 г. съобразно пълната стойност на определения годишен
лимит. Касателно конкретния размер на годишния лимит,
то същия съгласно раздел II, т. 1 от Заповед № ОХ-73 от 01.02.2011 г. на МО се определя
съобразно заповед на министъра на отбраната. В т.н. не се споделя твърдението в
отговора на въззивната жалба, че доколкото към датата на прекратяване на
правоотношенията между страните не била постановена такава заповед, то и
ответното военно формирование не е разполагало с конкретна сума и не е имало
основание да я заплаща. Липсата на министерска заповед не изключва правото на
ищеца да получи левовата равностойност на неусвоения лимит за вещево доволствие, а единствено препятства и отлага във времето
негово упражняване.
Допълнително
следва да се отбележи, че за процесния период от 01.01.2016 г. до 29.02.2016 г. е била приета и е действала
Заповед № ОХ-285 от 04.04.2016 г. на МО, влязла в
сила на 01.01.2016 г., съгласно изричния текст на т.
3 от същата, която е определяла лимит за осигуряване с униформено облекло по
чл. 224, ал. 1, т. 1 от ЗОВСРБ за 2016 г. за войници и матроси в размер на 440
лв. Следователно с приемането на посочената заповед ВФ *** – гр. Пловдив вече е
разполагало с базата, въз основа на която да определи размера на полагащата се
на ищеца сума за неусвоен лимит за униформено облекло. Този размер се определя
съгласно нормата на раздел II, т. 5 от Заповед № ОХ-73, който гласи, че при прекратяване
на договора за военна служба на военнослужещите се изплаща левовата
равностойност на неусвоения годишен лимит за предходната година и неусвоения
годишен лимит за текущата година, пропорционално на реално прослуженото време.
За ищеца 2016 г. се явява текущата година, през която е прекратен договора за
военна служба и през която е прослужил два месеца. За същата е определен
годишен лимит съгласно Заповед № ОХ-285 от 04.04.2016
г. на МО, в размер на 440 лв. Следователно пропорционално на прослуженото време
на ищеца се полага сумата от 73,33 лв., представляващи левовата равностойност
на неусвоения годишен лимит за униформено облекло за 2016 г.
С оглед
на гореизложеното искът с правно основание чл. 224, ал. 1, т. 1 от ЗОСВРБ се
явява доказан по основание и размер. В т.н. следва да се посочи, че
възражението на ответното военно формирование, заявено в отговора на исковата
молба, за настъпила погасителна давност относно посоченото вземане е
неоснователно. Вземането, на основание чл. 224, ал. 1, т. 1 от ЗОВСРБ вр. раздел II, т. 5 от Заповед № ОХ-73 от 01.02.2011 г. на МО, е
възникнало с прекратяването на правоотношението между страните на дата
29.02.2016 г. Дори да се приеме, че вземането е станало изискуемо още с
възникването си, то следва да се посочи, че настоящата искова молба е подаден
по пощата на дата 28.02.2019 г., видно от пощенското клеймо, поради което и на
основание чл. 62, ал. 2 от ГПК същата се счита за депозирана преди изтичането
на давностния срок, вкл. и на тригодишния по чл. 111,
б. „в“ от ЗЗД ако се приеме, че е налице периодично плащане. На основание чл.
116, б. „б“ от ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на исковата молба за
вземането, а на основание чл. 115, б. „ж“ от ЗЗД давност не тече докато трае
съдебният процес относно вземането. Следователно вземането по чл. 224, ал. 1,
т. 1 от ЗОВСРБ не е погасено по давност.
Предвид
основателността на главния иск, то и искът по чл. 86 от ЗЗД също следва да се
уважи. За отбелязване е обаче, че до издаването на Заповед № ОХ-285 от 04.04.2016 г. на МО ответното военно формирование не е
разполагало с възможност да изпълни задължението си към ищеца, доколкото
фактически не е бил надлежно определен годишния лимит за униформено облекло.
Такъв е определен едва с приемането на посочената заповед на министъра на
отбраната, от който момент реално ответникът е могъл да изпълни вече породеното
в негова тежест по силата на закона задължение за изплащане на парично
обезщетение на основание раздел II, т. 5 от Заповед № ОХ-73 от 01.02.2011 г. на
МО вр. чл. 224, ал. 1, т. 1 от ЗОВСРБ. Действително
съгласно чл. 86 от ЗЗД при неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи
обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата, но съгласно чл.
81, ал. 1 от ЗЗД длъжникът не отговаря, ако невъзможността за изпълнението се
дължи на причина, която не може да му се вмени във вина. Следователно до
приемането на Заповед № ОХ-285 от 04.04.2016 г. на МО
неизпълнението на задължението на военното формирование по раздел II, т. 5 от
Заповед № ОХ-73 вр. чл. 224, ал. 1, т. 1 от ЗОВСРБ не
може да се вмени във вина на същото, поради което и не може то да бъде
санкционирано със заплащане на обезщетение за забава от датата на
прекратяването – 29.02.2016 г. до приемането на заповедта на 04.04.2016 г. След втората дата обаче военното формирование
вече е могло да изпълни, защото е знаело какъв е лимита за униформено облекло,
въз основа на който се начислява обезщетението по раздел II, т. 5 от Заповед №
ОХ-73 вр. чл. 224, ал. 1, т. 1 от ЗОВСРБ.
Обстоятелството кога военното формирование реално е било уведомено за Заповед №
ОХ-285 от 04.04.2016 г. на МО е ирелевантно,
доколкото с оглед на справедливостта ищецът не може да бъде поставян в
по-неблагоприятно положение заради качеството на информационния поток в
държавните учреждения, още повече когато са те са в
положение на власт и подчинение. В т.н. обезщетението за забава следва да се
определи въз основа на главницата от 73,33 лв. в размер на законната лихва за считано
от 05.04.2016 г., като за периода от 01.03.2016 г. до 04.04.2016
г. искът се отхвърли.
В хода
на първоинстанционното производство, с отговора на исковата молба е направено
от ответното военно формирование възражение за прихващане на вземането за
неизплатени суми за вещево доволствие (искът по чл. 224,
ал. 1, т. 1 от ЗОВСРБ) с вземането на ответника спрямо ищеца за сумата от 100
лв., представляващи направени разноски по проведено административно дело между
страните, присъдени с Решение № 10175 от 26.07.2018 г., постановено по адм. дело № 103/2017 г. по описа на ВАС, V отд., с което е оставено в сила Решение
№ 2018 от 01.11.2016 г. по адм. дело № 481/2016 г. по
описа на АдмС – Пловдив, за която сума е издаден
изпълнителен лист от 10.06.2019 г. по адм. дело №
481/2016 г. по описа на от АдмС – Пловдив в полза на
ВФ *** – гр. Пловдив. Заявеното възражение за прихващане е прието от районния
съд, но не е разгледано по същество, доколкото е отхвърлен като неоснователен
искът с правно основание чл. 224, ал. 1, т. 1 от ЗОВСРБ.
С оглед
на това, че настоящата инстанция приема искът по чл. 224, ал. 1, т. 1 от ЗОВСРБ,
респ. и акцесорния иск по чл. 86 от ЗЗД, за
основателни, то следва да се разгледа и така направеното възражение за
прихващане. Доколкото същото се прави с изискуемо и ликвидно вземане, то съдът
намира че по същество с отговора на исковата молба е направено материалноправно възражение за прихващане. В този смисъл е
и Тълкувателно решение № 1 от 2013 г . по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а
именно: Възражението за прихващане с
ликвидно изискуемо вземане е правопогасяващо
възражение, което се основава на новонастъпил факт -
направеното изявление за прихващане. Възражението за прихващане с ликвидно
вземане по същността си е позоваване на правната промяна. Следователно в
случая прихващането ще има обратно действие, доколкото не е налице съдебно прихващане
със спорно вземане. В т.н. е и цитираното тълкувателно решение - когато обаче насрещното вземане, с което се
прихваща, е спорно /неликвидно/, т. е. негов предмет е едно спорно право, за
което съдът се произнася със сила на пресъдено нещо
/чл. 298, ал. 4 ГПК/, при което ефектът на прихващането ще се прояви след
влизане в сила на съдебното решение.
Предвид
изложеното, вземането на ищеца по чл. 224, ал. 1, т. 1 от ГПК се намира за
погасено чрез прихващане с вземането на ответника в размер на 100 лв.,
присъдени в негова полза разноски, доколкото и двете вземания са еднородни,
изискуеми и ликвидни (в този смисъл чл. 103, ал. 1 от ЗЗД). На основание чл.
104, ал. 2 от ЗЗД двете насрещни вземания се смятат погасени до размера на
по-малкото от тях от деня, в който прихващането е могло да се извърши.
Прихващането е могло да се извърши най-рано на 26.07.2018 г. – датата на
влизане в сила на Решение № 10175 от 26.07.2018 г., постановено по адм. дело № 103/2017 г. по описа на ВАС, V отд., с което е оставено в сила Решение
№ 2018 от 01.11.2016 г. по адм. дело № 481/2016 г. по
описа на АдмС – Пловдив, предвид това, че вземането
на ищеца е възникнало по-рано на 29.02.2016 г. Последното е и по-малкото
вземане, следователно то се погасява изцяло на дата 26.07.2018 г., като
остатъкът от вземането на ответника е в размер на 26,67 лв.
Въпреки
това, вземането на ищеца по чл. 224, ал. 1, т. 1 от ЗОВСРБ, както се посочи
по-горе е парично и за забавеното му плащане на основание чл. 86 от ЗЗД се
дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва от дата 05.04.2016 г.
до неговото погасяване, т.е. до дата 26.07.2018 г., когато е погасено чрез
прихващане. В т.н. въззивният съд намира, че
дължимото обезщетение по чл. 86 от ЗЗД за посочения период е в размер на 17,18
лв., за който и вземането е основателно. За разликата до пълния претендиран размер от 22,32 лв. искът е неоснователен и
следва да се отхвърли като такъв. Следва да се отбележи обаче, че по аргумент
на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД вземането за мораторна лихва
в размер на 17,18 лв., като акцесорно към главното
вземане по чл. 224, ал. 1, т. 1 от ЗОВСРБ, също следва да се погаси чрез
прихващане с остатъка от вземането на ответника в размер на 26,67 лв.
Последното отново се явява по-голямото, поради което ищцовото
вземане за обезщетение за забава се погасява изцяло, а вземането на ответника
за разноски остава в размер на 9,49 лв.
С оглед
на горното жалбата се намира за неоснователна, а атакуваното решение следва да
се потвърди, като единствено в частта относно искът по чл. 224, ал. 1, т. 1 от
ЗОВСРБ и акцесорният към него по чл. 86 от ЗЗД се
измени основанието, на което са отхвърлени, а именно не като неоснователни, а
като погасени чрез прихващане, съобразно изложеното по-горе в настоящите мотиви.
Относно разноските:
Предвид
изхода на спора на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 7, изр. второ от ГПК
жалбоподателят следва да заплати на въззиваемата страна разноски за
юрисконсултско възнаграждение за второинстанционното
производство на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, във вр.
с чл. 37 от ЗПП, във вр. с чл. 25, ал. 1, вр. с ал. 2 от ЗПП в размер на 100 лв., доколкото за
разлика от първоинстанционното производство във въззивното
не се яви представител на въззиваемата страна в открито съдебно заседание.
Доколкото
предявените искове са отхвърлени, както и районният съд е сторил, то
атакуваното решение в частта за разноските следва да се потвърди.
Видно
от материалите по първоинстанционното дело на жалбоподателят е била
предоставена правна помощ по реда на чл. 95 от ГПК, но същият не е поискал да
бъде освободен от държавна такса по чл. 83, ал. 2 от ГПК. Следователно за
жалбоподателят, с оглед на това, че
исковете са отхвърлени, следва да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на ОС – Пловдив сумата от 200 лв. (по 50 лв. за всеки
един обективно кумулативно съединен иск) държавна такса за първоинстанционното
производство и сумата от 100 лв. (по 25 лв. за всеки иск) държавна такса за въззивното производство.
На
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящото въззивно
решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1363 от 14.04.20 г., постановено по гр. дело №
3588/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, VIII гр. състав, в ЧАСТТА, с която са ОТХВЪРЛЕНИ като
неоснователни предявените от И.Н.И., ЕГН **********,***, представляван от
служебния процесуален представител адв. Д.П.,***, против Военно формирование ***,
ЕИК 1290101710093, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, бул. „Асеновградско шосе“, представлявано от командира подполковник
П. П., обективно съединени искове с правно основание чл. 226 от ЗОВСРБ и чл.86
от ЗЗД – за осъждане на ответната страна да заплати на ищеца сумата 150 лева, представляваща полагащите се
на ищеца и семейството му средства за пътуване при отиване и връщане от платен
годишен отпуск на територията на страната за 2016 г., заедно с мораторна лихва върху тази сума за периода от 01.03.2016 г.
до 28.02.2019 г. в размер на 45,64 лева,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата
молба – 28.02.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, както и мораторна лихва върху сумата от 73,33 лева, представляваща
неизплатена на ищеца левова равностойност на полагащото му се униформено
облекло за 2016 г., за периода от 01.03.2016 до 04.04.2016
г. и от 27.07.2018 г. до 28.02.2019 г. в размер на 17,20 лева, както и в ЧАСТТА, с която предявените от И.Н.И.,
ЕГН **********,***, представляван от служебния процесуален представител адв. Д.П.,***,
против Военно формирование ***, ЕИК 1290101710093, със седалище и адрес на
управление: гр. Пловдив, бул. „Асеновградско шосе“,
представлявано от командира подполковник П. П., обективно съединени искове с
правно основание чл. 224, ал.1, т.1 от ЗОВСРБ и чл.86 от ЗЗД – за осъждане на
ответната страна да заплати на ищеца сумата 73,33 лева, представляваща неизплатена на ищеца левова
равностойност на полагащото му се униформено облекло за 2016 г., заедно с мораторна лихва върху тази сума за периода от 05.04.2016 г.
до 26.07.2018 г. в размер на 17,18 лева, ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на исковата молба – 28.02.2019 г. до
окончателното изплащане на сумата, са ОТХВЪРЛЕНИ,
НО КАТО ПОГАСЕНИ ЧРЕЗ ПРИХВАЩАНЕ с насрещното вземане на Военно
формирование ***, ЕИК 1290101710093, със седалище и адрес на управление: гр.
Пловдив, бул. „Асеновградско шосе“, представлявано от
командира подполковник П. П., в размер на 100 лв., представляващи разноски,
присъдени с Решение № 10175 от 26.07.2018 г., постановено по адм. дело № 103/2017 г. по описа на ВАС, V отд., с което е оставено в сила Решение
№ 2018 от 01.11.2016 г. по адм. дело № 481/2016 г. по
описа на АдмС – Пловдив, за която сума е издаден
изпълнителен лист от 10.06.2019 г. по адм. дело №
481/2016 г. по описа на от АдмС – Пловдив в полза на
ВФ *** – гр. Пловдив, чийто остатък след извършеното прихващане е в размер на 9,49 лв., както и в ЧАСТТА за
разноските.
ОСЪЖДА
И.Н.И., ЕГН **********,***, представляван от служебния процесуален представител
адв. Д.П.,***, ДА ЗАПЛАТИ на Военно
формирование ***, ЕИК 1290101710093, със седалище и адрес на управление: гр.
Пловдив, бул. „Асеновградско шосе“, представлявано от
командира подполковник П. П., сумата от 100
лева, представляващи направени разноски в хода на въззивното
производство.
ОСЪЖДА И.Н.И., ЕГН **********,***,
представляван от служебния процесуален представител адв. Д.П.,***, ДА ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на Окръжен съд – Пловдив сумата от 200 лева държавна такса за
първоинстанционното производство и сумата от 100 лева държавна такса за въззивното
производство.
Настоящото решението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1./
2./