Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер Година
04.01.2021 Град С.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН
СЪД XII
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На осемнадесети
ноември Година
2020
в публично съдебно
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа
докладваното от съдията Р. гражданско дело номер 327 по описа за
2020 година и за да се произнесе взе предвид
следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 222,
ал. 1
КТ.
Ищецът А.П.И.
твърди
в исковата си молба, че работил
по трудов договор № 27/30.09.2016 г. при ответника на длъжност
„-“ в областта на -, с място на работа С.. С допълнително
споразумение № 054/02.01.2019 г. преминал на длъжност „-“. Със
заповед № 107/31.07.2019 г., на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ, се
прекратило трудовото му правоотношение, считано от 01.08.2019 г. На 31.07.2019
г. в -, с приемо-предавателен протокол, предал автомобил марка „-“, модел „-“,
с рег. № -, с всички съпътстващи документи. На 03.09.2019 г. подал
молба
за изплащане на обезщетение за оставане без работа, на основание чл. 222, ал. 1 КТ. Без да му била връчена надлежно, узнал за заповед № 158/20.09.2019 г., с
която се нареждало да се прихване сумата от 290.36 лева от дължимото му се
обезщетение от 2441.42 лева, като частична компенсация за
причинени щети на ответника, възлизащи на 290.36 лева, до датата на издаването
й. Във фиша за август 2019 г. било записано, че се правела „вътрешна удръжка“ в
размер на 290.36 лева. Същата била незаконосъобразна, за което сигнализирал ИТ
София, които му отговорили в този смисъл. Въпреки отговора, неправомерно
удържаната сума не му била възстановена. Подал заявление до работодателя, с
което отново искал да му бъде изплатена същата от дължимото му се обезщетение
от 222, ал. 1 КТ, което било получил на 12.12.2019 г. Не се
спазил седемдневният срок, който бил посочил в заявлението, като и до момента
сумата не му била преведена. Искането е да се осъди
ответника да заплати на ищеца сумата от 290.36 лева за незаконосъобразно
удържана и неплатена му част от дължимото му се обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ, и законна лихва върху същата част от подаване
на исковата молба в съда до изплащането й, както и разноските по делото.
Ответникът Т. оспорва предявения иск, който
моли съда да отхвърли, като неоснователен и му присъди сторените по делото
разноски, с възражения и доводи, изложени в подадения в срок отговор, а в
съдебно заседание, редовно призован, не изпраща представител.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства,
поотделно и в съвкупност с исканията, възраженията и доводите
на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване на исковете факти, от
значение за спорното право, намери за установено следното:
Тъй като ответникът, въпреки задължаването
му от съда с определението по чл. 140 ГПК, не представи
личното трудово досие на ищеца, съдът, на основание чл. 161,
във вр. с чл. 190, ал. 2 ГПК, намери за
установено от представените от ищеца трудов
договор № 27/30.09.2016 г., допълнително споразумение № 054/02.01.2019 г. към този
договор, уволнителна
заповед № 107/31.07.2019 г., приемо-предавателен протокол от
31.07.2019 г., молба от 03.09.2019 г., заповед № 158/20.09.2019 г., фиш за
август 2019 г., писмо изх. № 19002740/21.11.2019 г. Д., заявление от 10.12.2019
г. и известия за доставянето му, преценени съвкупно с представените от ответника
с отговора му писмени доказателства, и заключението на
назначената по делото съдебно – икономическа експертиза, което съдът
възприема,
поради неоспорването му от страните и липсата на противоречие с останалите
доказателства, че на 01.10.2016 г. страните
са сключили трудов договор. По силата му,
след подписаното от тях на 02.01.2019 г. допълнително споразумение към него,
считано от 01.01.2019 г., ищецът е заемал при ответника длъжността „-“, на пълно
работно време, с основно месечно трудово възнаграждение от 2000 лева,
и допълнително трудово възнаграждение по т. 2 от допълнителното споразумение (л.
3-5).
Този договор ответникът е прекратил, считано от 01.08.2019 г., със своя заповед № 107/31.07.2019 г., връчена на ищеца на същата
дата 31.07.2019 г., на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ, поради съкращаване на
щата (чл. 335 КТ).
На 31.07.2019 г., с представения приемо-предавателен
протокол, ищецът е предал ползвания служебен автомобил „- -“, с рег. № -, на
представител на третото лице Е., което страните не спорят, че е има сключен с
ответника договор за наем на същия автомобил (л. 7). На 01.08.2019 г. управителят на този наемодател
уведомил ответника с представената докладна записка, че при отвеждане в гаража
на този предаден от ищеца автомобил била констатирана неизправна четвърта
предавка на скоростната му кутия, поради което същият бил заявен за ремонт,
поради което до излизането му от същия, той няма да може да се ползва от ответника,
който обаче му дължи и за този период уговорената наемна цена (л. 31).
На 31.08.2019 г. Е. е издал на ответника и представените
фактури за наем на автомобил и технически услуги (л. 25-26). Според вещото лице, наемът за август 2019 г. на този
автомобил, по първата представена от ответника фактура с № **********/31.08.2019
г., е 206.97 лева без и 248.36 лева с ДДС (т. IV-14 ЗСИЕ, л. 98). На 31.08.2019 г. ответникът е осчетоводил в
счетоводството си „вътрешни удръжки“ в общ размер на 845.68 лева, от които, по
партидата на ищеца – 290.36 лева, като осчетоводяването им е извършено по
дебита на счетоводна сметка 421 Персонал, срещу кредитиране на сметка 729 Други
финансови приходи (т. IV-16 ЗСИЕ, л. 98-99). На вещото лице ответникът не е представил заповед по чл. 210 КТ за
реализиране на ограничената имуществена отговорност на ищеца за тази сума от
290.36 лева, каквато не е и връчвана на ищеца (т. IV-17 ЗСИЕ, л. 98-99).
На 02.09.2019 г. управителят на Е. е подписал
представения от ответника протокол, с който удостоверил, че предаденият от
ищеца автомобил е ремонтиран, но не е могъл да бъде ползван от ответника поради
техническата му неизправност за периода от 01.08.2019 г. до 02.09.2019 г. (л. 36). На 03.09.2019 г. ответникът е получил и представените с
отговора му електронни писма и фактура, с които управителят на Е. го уведомил,
че повредата на този автомобил е отстранена за сметка на гаранцията му, но за
периода на ремонта му ответникът следва да плати наема му (л. 32-35).
На 03.09.2019 г. ищецът е подал молба до ответника да му
бъде изплатено процесното обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ (л. 8). От т. IV-6 на ЗСИЕ е видно, че същото, в брутен размер от 2441.42
лева, ответникът е начислил във ведомостта за заплати за август 2019 г. (л. 98). Нетният размер на това обезщетение е 2004.36 лева (т. IV-10 ЗСИЕ, л. 98).
На 30.09.2019 г. ответникът е платил по банков път на
ищеца само част от 1713.99 лева от това дължимо му се обезщетение (т. 1 ЗСИЕ, л. 99). Това е сторено въз основа на издадената от
изпълнителния директор на ответника заповед № 158/20.09.2019 г., която не е
връчвана на ищеца (т. IV-18 ЗСИЕ, л. 99). За твърдяната в нея вреда, ответникът е узнал на 01.08.2019 г., от
посочената докладна записка на наемодателя Е. (т. 2 от ЗСИЕ, л. 99). Със същата заповед изпълнителният директор на ответника
е наредил да се прихване сумата от 290.36 лева от дължимото се на ищеца процесно
обезщетение от 2441.42 лева, като частична компенсация за причинени от същия щети
в този размер, които се изразяват по същество според същата заповед в платения
от ответника на наемодателя Е. наем от 290.36 лева на ползвания от ищеца
автомобил за времето, през което не е могъл да се ползва от ответника поради
твърдяната му горепосочена техническа неизправност, с която е бил върнат от
ищеца при прекратяване на трудовия му договор с процесната уволнителна заповед (л. 24).
Това извършено от ответника с тази му заповед обаче,
извънсъдебно прихващане, не е произвело целеният с нея погасителен ефект по чл.
104, ал. 2 ЗЗД. Поради това със същата ответникът не е погасил неплатената на
ищеца част от 290.37 лева от дължимото му се нетно обезщетение по чл. 222, ал.
1 КТ, от която претендира 290.36 лева с иска си по делото за нейното плащане. Не
само защото извънсъдебното прихващане се извършва с изявление на едната страна,
отправено до другата страна, а в случая по делото няма доказателства за връчване
на такова изявление от ответника на ищеца, за прихващане на тези посочени в заповедта
на изпълнителния му директор насрещни вземания (чл. 104, ал. 1 ЗЗД). Такова
изявление не представлява и отговора по делото, защото последният не е отправен
до ищеца, а до съда. Въпреки че я представя в заверен препис с исковата си
молба, същата заповед не може да се счете за връчена от ответника на ищеца, защото
в исковата си молба ищецът изрично оспорва тя да му е връчвана от ответника до
подаването й, което се потвърждава и от ЗСИЕ (л.
99). А
други доказателства за връчването й, респективно за наличие на такова отправено
от ответника до ищеца извънсъдебно изявление за прихващане, няма представени по
делото, а е на ответника тук тежестта да представи такива (чл. 154, ал. 1 ГПК).
От друга страна извънсъдебното прихващане може да се осъществи само ако и двете
вземания са ликвидни (установени по основание и размер) и изискуеми, а в случая
претендираното от ответника за такова прихващане негово вземане за посочената в
заповедта вреда по чл. 203, ал. 1 КТ, е неликвидно, защото няма данни по делото
нито да е признато от ищеца, нито да е установено безспорно по друг начин, по
основание и размер, преди извършеното от ответника с него прихващане, а е
негова и тук според чл. 154, ал. 1 ГПК тежестта да представи такива (чл. 103,
ал. 1 ЗЗД). Такава е и задължителната практика на ВКС по този въпрос, според
която, работодателят не може да извършва извънсъдебно прихващане с неликвидно
свое вземане (Р
203-2011-III
г.о.).
Вярно
е, че в тази насока ответникът е представил и по делото тази заповед № 158/20.09.2019
г. на изпълнителния му директор, с издаването на която е предприел по същество именно
действия за осъществяване на твърдяната в същата, като възникнала, ограничена имуществена
отговорност на ищеца, за твърдяното в нея по същество негово небрежно неизпълнение
на служебните му задължения по чл. 126, т. 8 КТ - да го уведоми за посочената в
заповедта неизправност на управлявания от него служебен автомобил, което твърди
в тази заповед, че му причинило загуби в размер на исковата сума от 290.36 лева,
представляващи платеният на наемодателя му наем за времето, през което не могъл
да го ползва поради тази му повреда (л. 24). Но също така е вярно, че е трайна и
задължителната практика на ВКС, че заповедта по чл. 210, ал. 1 КТ (каквато
при това положение следва да се счете тази заповед на изпълнителния директор на
ответника, независимо, че това не е изрично посочено в нея) представлява едно извънсъдебно изявление на работодателя
за прихващане на насрещни вземания – неговото за обезщетение срещу това за
трудово възнаграждение на работника или служителя (Р
131-2011-III
г.о.).
Поради това компенсаторното й действие настъпва само ако тя не бъде оспорена в
предвидения в чл. 210, ал. 3 КТ срок от връчването й на последния (Р
131-2011-III г.о.). В случая обаче от една страна, горепосочената заповед на
ответния работодател е издадена на 20.09.2019 г., след прекратяване преди това още
на 01.08.2019 г. на трудовото правоотношение между страните, като с нея е
наредено и прихващане с вземане на ищеца по чл. 222, ал. 1 КТ. А според
задължителната практика на ВКС, прекратяването на трудовото правоотношение, не само
прави неизпълнимо започнатото рекламационно производство по чл. 210 КТ, поради
което работодателят не може допустимо да извършва в този случай извънсъдебно
прихващане на суми, които дължи на бившия си работник или служител, именно
защото осъществяването му предпоставя непрекратено трудово правоотношение, а
случаят не е такъв (Р 131-2011-III г.о.). Но и тази уредена от закона
компенсация е допустима само при насрещно вземане на работника или служителя за
трудово възнаграждение, а случаят не е такъв. При него трудовото правоотношение
между страните е прекратено преди издаване на заповедта на ответника за
прихващане, а насрещното вземане на ищеца, с което е наредена компенсация със
същата, не е за неизплатено му трудово възнаграждение, а за обезщетение по чл.
222, ал. 1 КТ, което е недопустимо (Р 131-2011-III г.о.). Ето защо и на това
основание нареденото с нея извънсъдебно прихващане не е погасило неизплатената
част от 290.37 лева от дължимото се на ищеца нетно обезщетение по чл. 222, ал.
1 КТ, а възраженията и доводите за противното на ответника в отговора му са
неоснователни.
При тези
установени по делото обстоятелства, съдът намери, че предявеният иск по чл. 222, ал. 1 КТ е основателен и
следва да се уважи. Според нормата на чл. 222, ал. 1 КТ, в относимата
й за случая част, при уволнение поради съкращаване
в щата, работникът
или служителят има право на обезщетение от работодателя си в размер на брутното
му трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа, но за не
повече от един месец. В случая ищецът е уволнен на
01.08.2019 г. на това безвиновно основание по
чл.
328, ал. 1, т. 2 КТ - поради съкращаване
в щата, което
е посочено изрично в уволнителната му заповед и в нормата на чл. 222, ал.
1 КТ. Страните не спорят, че е останал без работа, поради това
му уволнение, за периода
от датата на същото на 01.08.2019 г. до 31.08.2019 г.,
тоест за един месец. Следователно. Ответникът му дължи
обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ за времето на този месец, през
който ищецът е останал без работа, поради това
си уволнение,
тъй като по делото не е установено в КТД или в индивидуалния трудов договор
между страните да е било уговорено изплащането на такова за по-дълъг
срок. Нетният му размер за посочения период е 2004.36
лева,
според т. 1 от ЗСИЕ, като само част от
1713.99 лева ответникът е платил на ищеца по банков път на 30.09.2019 г. А
останалата част от същото от 290.37 лева, няма данни да му е платил до
приключване на съдебното дирене, от която ищецът претендира 290.36 лева, а
възражението на ответника в отговора за извънсъдебното й прихващане с
горепосочената заповед на изпълнителния му директор, е неоснователно (л. 99). Поради
това, до този предявен от ищеца размер от 290.36 лева, този му иск за плащането
на това обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ, следва да бъде уважен, като
основателен, заедно със законната лихва върху тази сума от подаване на исковата
му молба
в съда до изплащането й (чл. 86 ЗЗД).
При
този изход на делото, тъй като ищецът е освободен от заплащането на държавна
такса и разноски за производството (чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК), дължимата се за
същото д.т. в размер на 50 лева и заплатено от бюджета на
съда възнаграждение от 290 лева на вещото лице, следва да бъдат възложени
в тежест на ответника (чл. 78, ал. 6 ГПК). При този изход на делото, сторените
от ищеца разноски по същото за заплатено адвокатско
възнаграждение от 300 лева, също следва да се възложат
в тежест на ответника (чл. 78, ал. 1 ГПК). При този изход на делото, ответникът няма
право на разноски (чл. 78, ал. 3 ГПК).
Воден от
горните мотиви, Старозагорският районен съд
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА Т., с
ЕИК -, със седалище и адрес на управление -, да заплати
на А.П.И., с ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 290.36
лева
за неплатено нетно обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ за
времето от 01.08.2019 г. до 31.08.2019 г., през
което е останал без работа поради уволнението му
поради
съкращаване в щата, и законна лихва върху тази сума
от 22.01.2020 г. до изплащането й, както и сумата от 300 лева за разноски по
делото.
ОСЪЖДА Т. с
п.а., да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на
Старозагорския районен съд, сумата от 50 лева за
дължима се за производството държавна такса и сумата
от 290 лева за разноски по делото за заплатено от бюджета на съда
възнаграждение на вещото лице.
РЕШЕНИЕТО
може да бъде обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните по делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: