Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 20.06.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-Д въззивен състав, в публично
съдебно заседание на двадесет и седми март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Силвана Гълъбова
ЧЛЕНОВЕ: Красимир Мазгалов
Боряна Воденичарова
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдия Мазгалов в.гр.дело №8135 по
описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №315351 от 17.01.2018год.,
постановено по гр.дело №52918/2013г. по описа на СРС, ГО, 72 с-в, е отхвърлен
предявения от жалбоподателя- ищец „В.с.- Б.“АД против „Б.“ЕАД иск с правно
основание чл.266 вр.чл.258 и чл.79 от ЗЗД за сумата 3847,77 лева- незаплатен
остатък от възнаграждение по договор №3886/09.10.2006г., като ищецът е осъден
да заплати на ответника разноски по делото в размер на 200 лева.
Срещу така
постановеното решение е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК
въззивна жалба от ищеца „В.с.- Б.“АД. Жалбоподателят поддържа, че
невъзможността да бъде издадено разрешение за ползване на обекта поради липса
на собственост върху имота, в който се намира процесния обект, предмет на
договора, не може да му се вмени във вина и съответните клаузи на процесния
договор, обвързващи плащането на последната дължима сума с надлежното приемане
на обекта, са недействителни. Претендира отмяна на решението на СРС и уважаване
на иска, както и присъждане на разноски.
Въззиваемият
ответник в подадения в срок отговор на въззивната жалба оспорва същата и моли
решението на СРС да бъде потвърдено като правилно. Претендира разноски.
Софийски градски съд, след като
прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните
жалби пороци на атакуваното съдебно решение, намира за установено следното:
Предявени
са искове с правно основание чл.213, ал.1 КЗ(отм.) и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК
въззивният състав препраща към подробните мотиви, изложени от СРС. Независимо
от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е
необходимо да се добави и следното:
Между
страните не се спори, а и от представения по делото договор №3886/09.10.2006г.
се установява, че страните в чл.1 от същия са договорили жалбоподателят- ищец и
изпълнител по договора да извърши всички необходими дейности по приемането на
обекта и получаване на разрешение за ползване. Безспорно е обстоятелството, че
и към момента на приключване на устните състезания във въззивната инстанция
такова разрешение за ползване не е издадено (това е видно и от представеното по
делото писмо изх.№ДК-05-300-00-137/25.03.2019г. на ДНСК- Регионален отдел
Национален строителен контрол, Софийска област). Съгласно чл.7, ал.4 и 5 от
договора падежът на последните две плащания от възнаграждението е обвързан
именно с издаването на разрешение за ползване. Изложеното от жалбоподателя във
възивната жалба относно недействителността на такава уговорка не може да бъде
споделено, тъй като от една страна, както правилно е отбелязал в обжалваното
решение и първоинстанционния съд, в случая се касае за договор сключен между
търговци и във връзка с упражняваното от тях занятие, следователно- за
търговска сделка по смисъла на чл.286, ал.1 от ТЗ. От това следва, че
разпоредбата на чл.302 от ТЗ е приложима в случая и изпълнителя е следвало да
прецени поетите задължения с грижата на добрия търговец и с оглед възможността
да ги изпълни. Доколкото не се касае за хипотезите на чл.306 или чл.307 от ТЗ
(непреодолима сила или стопанска непоносимост), не може да се приеме че изпълнителят
по процесния договор не отговаря за неизпълнението на това си задължение. От
друга страна по делото няма данни (доколкото съгласно чл.177, ал.1 от ЗУТ след завършването на строежа възложителят подава заявление пред съответния
орган за въвеждането на обекта в експлоатация, а съгласно чл.1 от процесния
договор това задължение е поето от изпълнителя) жалбоподателят и изпълнител по
договора да е поканил възложителя да му предостави всички необходими документи
и да го упълномощи да го представлява в тази процедура. Заключението на
изслушаната във въззивното производство съдебно- счетоводна експертиза не
променя горните изводи на въззивния състав.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение като неоснователна, а първоинстанционното решение-
потвърдено като правилно и законосъобразно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателят
няма право на разноски. Ответникът по жалбата има право на юрисконсултско
възнаграждение за защита пред въззивната инстанция, което настоящият състав
определя на 100 лева.
Решението не подлежи на касационно
обжалване съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №315351 от 17.01.2018год.,
постановено по гр.дело №52918/2013г. по описа на СРС, ГО, 72 с-в.
ОЪЖДА „В.с.-
Б.“АД с ЕИК****** да заплати на „Б.“ЕАД с
ЕИК****** сумата от 100 (сто) лева- разноски пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1/ 2/