№ 2281
гр. София, 03.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Ваня Н. Иванова
Калина В. Станчева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Калина В. Станчева Въззивно гражданско
дело № 20221100500825 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.
С Решение № 97540 от 22.05.2020 г., постановено по гр. д. № 74087 по
описа за 2017 г. на СРС, Гражданско отделение, 142 състав, са уважени
предявените от Г. Ц. Г. , ЕГН ********** срещу ЕТ „Т.Д.И.Т.**“, ЕИК ****
кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание по
чл. 228, ал. 1, предл. последно вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както следва: за сумата от 715.36 лв., представляваща
договорено наемно плащане по договор за наем на земеделска земя от
03.11.2014 г., за сумата от 683.88 лв., представляваща договорено наемно
плащане по договор за наем на земеделска земя от 03.11.2014 г., за сумата от
708.32 лв., представляваща договорено наемно плащане по договор за наем на
земеделска земя от 03.11.2014 г., за сумата от 148.74 лв., представляваща
лихва за забава върху главницата от 715.36 лв. за периода от 02.10.2015 г. до
17.10.2017 г., за сумата от 142.20 лв., представляваща лихва за забава върху
главницата от 683.88 лв. за периода от 02.10.2015 г. до 17.10.2017 г., за сумата
от 147.27 лв., представляваща лихва за забава върху главницата от 708.32 лв.
за периода от 02.10.2015 г. до 17.10.2017 г., ведно със законната лихва върху
главниците от 17.10.2017 г. /депозиране на исковата молба в съда/ до
окончателното изплащане.
С определение № 20174075/06.08.2021 г. и с оглед изхода на спора,
първоинстанционният съд е разпределил отговорността за разноски по
делото, като на основание чл. 248 ГПК е допълнил решението в частта на
1
разноските, осъждайки ответника ЕТ „Т.Д.И.Т.**“ да заплати на ищеца Г. Ц.
Г. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 691,44 лева – разноски.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника в
производството ЕТ „Т.Д.И.Т.**“, с която съдебният акт се оспорва с
оплаквания за неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд
нарушения на материалния закон. Въззивникът поддържа, че решението не
отговаря на действителните отношения между страните. Навежда, че между
страните не е възникнала желаната облигационна връзка, предвид
неизпълнението на сложния фактически състав на наема, така както изисква
ЗЗД. Посочва още, че в специалния ЗСПЗЗ са предвидени допълнителни
изисквания за валидно действие на договора за наем на земеделска земя, като
например изискването по чл. 37б, ал. 1 ЗСПЗЗ за вписване на сключените
договори за наем за земеделска земя в съответната Общинска служба по
земеделие, както и наличието на административен акт /заповед на Директора
на съответната Областна дирекция „Земеделие“/, издадена по реда на чл. 37в,
ал. 4 ЗСПЗЗ, който да разрешава ползването на наетата земеделска земя през
съответната стопанска година. Счита, че наличието на тези две предпоставки
е от абсолютно значение за валидното действие на договорите за наем на
земеделска земя. Поддържа, че наемодателят е запазил за себе си правото да
участва в споразуменията по чл. 37в, ал. 1 ЗСПЗЗ, които се сключват между
собствениците и/или ползвателите на земеделски земи за обработката им през
всяка стопанска година, като по този начин е лишил наемателят от правото да
ползва процесните земи. Ето защо намира, че безспорно е установено по
делото, че ищецът не е осигурил на ответника правото на „спокойно и
безпрепятствено ползване на земеделските земи“, а от последното произтича
неоснователността на заявените искови претенции. В този смисъл моли за
отмяна на обжалваното съдебно решение и за постановяване на ново въззивно
такова, с което исковете на ищеца да бъдат отхвърлени изцяло. Претендира
сторените в процеса разноски.
Въззивната жалба се оспорва с отговор, подаден от ищеца в срока по
чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззиваемият намира за правилни изводите на решаващия
състав на първоинстанционния съд за основателност на главните претенции с
правно основание чл. 228, ал. 1, предл. последно вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД вр. с чл.
79, ал. 1 ЗЗД. Пояснява, че е изпълнил задължението си по договора, тъй като
договорите се сключвали, за да бъдат изпълнявани. Счита, че след като
договорът не е бил развален, то и страните са обвързани от поетите със същия
задължения, с оглед което и има право да търси неплатеното по договора.
Обръща внимание, че земеделската земя, както всеки друг недвижим имот,
може да бъде предмет на договаряне по наемно правоотношение съгласно
правилата на основния облигационен закон. Намира за обоснован и правилен
изводът на СРС, че ищецът е изпълнил адекватно задълженията си,
произтичащи от договора за наем, предоставяйки за ползване собствените си
недвижими имоти на наемателя-ответник. Възразява срещу твърдението на
въззивника-ответник, че земеделската земя, предмет на процесните договори,
не ми била дадена, понеже била служебно разпределена, доколкото видно от
заключението по СТЕ, процесните имоти са участвали в административна
2
процедура по служебно разпределение на основание подаденото от ответника
заявление в качеството му на наемател и ползвател. Искането е жалбата да
бъде оставена без уважение, а решението на районния съд – потвърдено от
въззивната инстанция. Претендира разноски за настоящото производство.
Софийски градски съд, II-Г, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемата страна,
намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Първоинстанционното решение в частта, в която искът с правно
основание по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен над сумата от 222,46 лева до
пълния предявен размер от 438,21 лева, представляваща мораторна лихва,
начислена върху главницата за периода от 02.10.2015 г. до 02.10.2016 г.,
поради необжалването от ищеца, е влязло в законна сила.
В случая, решението в обжалваната част е издадено от надлежен
съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от
закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е
валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната
проверка на постановеното решение, съдът счита, че не се установяват
нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и
упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно
решение е допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя
изцяло мотивите на обжалваното решение, поради което на основание чл. 272
ГПК препраща към мотивите, изложени от първоинстанционния съд,
доколкото разпоредбата на чл. 272 ГПК предвижда, че когато въззивният съд
потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като
може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при
обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба предвид нормата на чл.
269, изр. 2 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че изводите на двете
инстанции съвпадат. Настоящият състав възприема фактическите и правни
констатации в обжалваното решение. В настоящото производство не са
представени нови доказателства. Решението следва да се потвърди и по
съображения, основани на препращане към мотивите на първоинстанционния
съд, доводи, срещу които се съдържат в иницииращата настоящото въззивно
производство жалба.
По делото са представени три броя договори за наем, както следва: 1.
договор за наем на 17.884 дка. земеделска земя, находяща се в землището на
село Горни Богров със срок на действие от 01.10.2015 г. до 30.09.2016 г. и
определено наемно възнаграждение от 40 лв. на декар; 2. договор за наем на
3
17.097 дка. земеделска земя, находяща се в землището на село Горни Богров ,
със срок на действие от 01.10.2015 г. до 30.09.2016 г. и определено наемно
възнаграждение от 40 лв. на декар и 3. договор за наем на 17.708 дка.
земеделска земя, находяща се в землището на село Горни Богров, със срок на
действие от 01.10.2015 г. до 30.09.2016 г. и определено наемно
възнаграждение от 40 лв. на декар.
С оглед установяване на действителното правно положение между
страните, пред първоинстанционния съд са събрани и устни доказателства
чрез разпит на свидетелите Б.М. П., В.Г.И. и М.Н.С..
От разказа на свидетеля Б. П., председател на Кооперация „Единство“ се
установява, че от 2005 г. насам ответникът обработва земята на Г. /ищеца/.
Свидетелят установява, че до стопанската 2014 г. – 2015 г. Т.И. не е
възпрепятстван да обработва земите, а за стопанската 2015 г. - 2016 г. има
сключени директни договори с други арендатори, като ответникът не е сред
тези лица. След 2015 г. ответникът не е стъпвал в село Горни Богров, не е
обработвал и един квадратен метър, земите си останали „така“. Твърди, че
никой не е пречил на Т.И. да обработва земите. Сочи, че за 2015 г. – 2016 г.
стопанска година Г. сключил директен договор с И. и никой не е
възпрепятствал последния да обработва имота. Известно му е, че по силата на
сключените договори между двамата, Г. е предал фактическата власт над
процесните земи на Т.И., като в тази връзка навежда, че е виждал самия
договор, касаещ земеделските земи.
От разказа на свидетеля В.И., жител на село Горни Богров, се извежда,
че не й е известно някой да е пречил на ЕТ „Т.Д.В.Т.**“ да обработва земя.
Спомня си за случай преди около две години, в който тя самата, заедно с
ищеца, имала повод да потърси ответника какво се случва с парите им за
предходната стопанска година, като ответникът тогава отвърнал, че те ще
бъдат изплатени, но това изисква време, тъй като трябвало да продаде някаква
царевица. Твърди, че тогава Т.И. заявил, че до два месеца ще изплати на Г. Г.
за земите, които първият е обработвал, като свидетелят изрично заявява, че не
знае за кои земи точно става на реч. Обяснява, че тази среща се състояла през
есента на 2016 година, в село Попци или село Белопопци.
От разказа на последния разпит в хода на първоинстанционното
съдебно производство свидетел М.С., братовчед на Т.И. – едноличен
собственик на ответното дружество, и работещ от 2008 г. насетне като
ръководител управление на финансово-счетоводната дейност в това
дружество, се установява, че между страните имало сключен договор за
стопанската 2015 г. – 2016 г., като доколкото си спомня земите, касаещи
договора, не били обработвани. Признава, че не може да каже дали се
обработва земя, която не е разпределена на арендатора в заповедта. Мисли, че
през 2015 г. се сключил договор с Г. Г., като уточнява, че се касае за няколко
договора, но колкото точно – не помни. Обяснява, че практиката по
сключване на договори за земеделски земи е следната: хората – собственици
на земеделски недвижими имоти идват в дружеството, носейки със себе си
комплект от документи, те ги преглеждат и в случай, че последните
4
съответстват на изискванията, се стига до сключване на договор. Предаването
на фактическата власт се осъществява само с договора. На свидетеля не му е
известно И. да е ходил на място на нивите и да са му предавани там с
арендатори, както и не му е известно с Г. Г. да е подписван приемо-
предавателен протокол. Свидетелят разяснява, че по принцип при
сключването на договори не се предоставят протоколи от дружеството за
предаване на фактическата власт на земята, а предаването се извършва със
самия договор.
По делото са приети и обяснения от страна на Т.Д. И. в качеството му
на управител и едноличен собственик на ответното дружество по реда на чл.
176 от ГПК, от чието изложение се установява, че трябва да има протокол,
защото в течение на времето между подписването на договора и реалното
започване на обработка на земите почти винаги от ОСЗ намаляват
обработваемата площ, с оглед което същата трябва да бъде описана в приемо-
предавателен протокол. В конкретния случай няма такъв приемо-
предавателен протокол, като не може да посочи конкретна причина за това,
тъй като този въпрос бил в компетенцията на агронома и не е запознат.
За изясняване на релевантни за спора обстоятелства, по делото е
назначена съдебно-техническа експертиза /СТЕ/, която като неоспорена от
страните и приета от СРС без възражения, следва да бъде кредитирана и от
настоящия състав на въззивния съд. Отделно, експертът инж. Г.Г. е изследвал
и обсъдил обосновано, задълбочено и в пълнота представените по делото
писмени доказателства, а освен това е направил справка в Системата за
единни плащания „ИСАК“ на ДФЗ – Разплащателна агенция относно
декларираните и обработвани земеделски земи в землището на село Горни
Богров за стопанската 2015г. – 2016 г., както и за платените субсидии за тях.
Вещото лице отбелязва, че по данни от ОСЗ „Изток“ всеки един от
отдадените под аренда имоти, описани в трите процесни договора за наем,
участва в служебно разпределение на масиви за ползване на земеделска земя,
като имотите са декларирани чрез заявление по чл. 70, ал. 1 от ППЗСПЗЗ от
31.07.2015 г. от ответника – ЕТ „Т.Д. И. – Т.**“ с желание за участие в
споразумение. От компетентно изготвеното заключение на вещото лице се
извлича, че ищецът Г. Ц. Г. е сключил 3 договора за обработване на
земеделска земя с обща площ от 52,689 дка. От общата площ на
предоставената за ползване земя е годна за земеделско ползване земя с обща
площ от 43,323 дка. Констатирано е, след справка в ОСЗ „Изток“, че
действително отдадената за земеделско ползване земя за стопанската 2015 –
2016 година е обработвана от ЕТ „Т.Д. И. – Т.**“ – 17,568 дка., а от други
работещи фирми в землището на село Горни Богров – съответно 25,755 дка.
Като приложение към експертното заключение е представена и таблица № 1,
онагледяваща изводите на вещото лице.
Въззивният състав на съда намира, че правилно районният съд е приел,
че между страните е бил сключен договор за наем с оглед ангажираните по
делото доказателство и предвид възприетото становище в Тълкувателно
решение по тълкувателно дело № 2/2015 г. от 20.07.2017 г. ОСГК, ВКС, а
5
именно, че договорът за наем с предмет отдаване за възмездно ползване на
земеделска земя, към който са приложими разпоредбите на ЗЗД, е
действителен, независимо от наличието на специална законова регламентация
относно реда и начина на отдаване за възмездно ползване на обекти,
посочени в чл. 1, ал. 3 от специалния ЗАЗ. Ето защо и приложими са
правилата на договора за наем, разписани в ЗЗД. В този смисъл и
възраженията на въззивника, обективирани в иницииращата настоящото
производство въззивна жалба, че желаната облигация между страните е
компрометирана от липсата на осъществяване на специални изисквания,
разписани в ЗСПЗЗ досежно сключването на сделки със земеделска земя, се
явяват неоснователни.
Договорът за наем е неформален и консенсуален като за валидното
възникване на наемното правоотношение е необходимо между страните да
бъде постигнато съгласие за вещта, която наемодателят ще предостави за
ползване на наемателя и за възнаграждението, което наемателят ще заплаща
за така предоставеното му ползване. При постигането на такова съгласие
договорът се счита за сключен, независимо от това дали вещта, предмет на
същия, реално е била предадена на наемателя. Предаването е от значение
единствено за дължимостта на наемната цена, доколкото вземането на
наемодателя за същата е обусловено от изпълнението на основното му
задължение да отстъпи ползването на вещта, предмет на наемния договор. В
случай, че наемодателят не е изпълнил задължението си по чл. 228 във връзка
с чл. 230 ЗЗД да предаде на наемателя вещта, предмет на наемния договор, за
последния не е възникнало обусловеното от изпълнението на задължението за
предаване насрещно такова за заплащане на наемната цена /така Решение №
143 от 23.08.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5958/2015 г., IV г. о., ГК, Решение №
27 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1893/2013 г., II т. о., ТК/.
Налице е корелативна връзка между насрещните задължения на
наемодателя и на наемателя – наемна цена се дължи за предоставяне на
отдадената под наем вещ за ползване, тоест осигуряване на възможност
наемателят безпрепятствено да си служи и да ползва вещта за уговореното с
договора или обичайното предназначение. Насреща наемателят дължи
заплащане на наемна цена, като за задължението му е без значение дали той
фактически ползва наетата вещ, стига да му е предадена фактическата власт
върху същата.
В конкретния случай по делото е установено, че страните се обвързали
облигационно по силата на три броя договори за наем, както следва: 1.
Договор за наем на 17.884 дка. земеделска земя, находяща се в землището на
село Горни Богров - индивидуализирана в чл. 1 от договора по критериите
община, землище, имот №, площ и НТП със срок на действие от 01.10.2015 г.
до 30.09.2016 г. и определено наемно възнаграждение от 40 лв. на декар; 2.
Договор за наем на 17.097 дка. земеделска земя, находяща се в землището на
село Горни Богров и индивидуализирана в чл. 1 от договора по критериите
община, землище, имот №, площ и НТП, със срок на действие от 01.10.2015 г.
до 30.09.2016 г. и определено наемно възнаграждение от 40 лв. на декар; 3.
6
Договор за наем на 17.708 дка. земеделска земя, находяща се в землището на
село Горни Богров и индивидуализирана в чл. 1 от договора по критериите
община, землище, имот №, площ и НТП, със срок на действие от 01.10.2015 г.
до 30.09.2016 г. и определено наемно възнаграждение от 40 лв. на декар.
С допълнителната разпоредба на параграф 2, т. 3 от Закона за арендата в
земеделието са установени началото и края на стопанската година, като е
разписано, че това е времето от 1 октомври на текущата година до 1 октомври
на следващата година. Следва да се приеме, че сключвайки договора за една
стопанска година, страните в качеството им на земеделски производители,
тоест професионалисти в съответната област, са се съгласили задължението
на наемодателя да предостави земята за ползване да е срочно и същото да е
обвързано с продължителността на стопанската година и да се погаси с
изтичането на стопанската година, или на 1 октомври 2016 г.
Основният дискусионен въпрос по делото, по който страните спорят,
пренесен и пред въззивната съдебна инстанция, касае факта на действително
предаване на процесните земеделски земи във фактическата власт на
ответното дружество ЕТ „Т.Д. И. – Т.**“. Последното е особено съществено,
доколкото, ако имотите не са били предоставени за ползване от наемодателя
на наемателя, а уговореният с договора срок за ползване е бил изтекъл, то и
поради корелативната връзка на насрещните задължения на страните по
договора за наем и съобразявайки застъпеното в съдебната практика на ВКС
разрешение /решение № 143 от 23.08.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5958/2015 г.,
IV г. о., ГК, решение № 27 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1893/2013 г., II т.
о., ТК/ ще следва, че за наемателя не е възникнало обусловеното от
изпълнението на задължението за предаване насрещно задължение за
заплащане на наемната цена. Последното обаче се опровергава от
ангажираните по делото доказателства, в това число писмени и гласни такива.
Съгласно разпоредбата на чл. 70, ал. 1 от Правилника за прилагане на
Закона за собствеността и ползването на земеделски земи /ППЗСПЗЗ/
ползвателите на земеделски земи могат да подават в общинската служба по
земеделие по местонахождението на имотите заявление за участие в
споразумение за ползване по чл. 37в ЗСПЗЗ. В заявлението се посочват
имотите, ползвани на правно основание съгласно регистрираните в
общинската служба по земеделие договори, и/или документи за собственост,
с които ползвателят желае да участва в масиви за ползване по споразумение.
Аналогична норма е разписана и в чл. 37б, ал. 2 от ЗСПЗЗ, съгласно която в
срока по ал. 2 ползвателите могат да подадат в общинската служба по
земеделие заявление за участие в споразумение по чл. 37в с приложен към
заявлението опис на имоти за участие в масиви за ползване, съгласно
регистрираните в общинската служба по земеделие договори и/или документи
за собственост. Към заявлението ползвателите прилагат декларация, че не са
свързани лица по смисъла на Търговския закон с лица, които не са изплатили
задълженията си по чл. 34, ал. 6 и по чл. 37в, ал. 7 за земите по чл. 37в, ал. 3,
т. 2 за предходните стопански години, както и задълженията си към
държавния и общинския поземлен фонд.
7
Съгласно Решение № 60077 от 14.06.2021 г. на ВКС по гр. д. №
3677/2020 г., I г. о. включването на имотите в масиви за ползване от
земеделските стопани, постигнали споразумение не отнема владението, а се
отнася само за ползването, като има само облигационно значение. То се
извършва на основание глава пета "а" ЗСПЗЗ, озаглавена "ползване на
земеделски земи". Целта на нормите от тази глава е да обезпечат ефективното
ползване на земеделските земи и подпомагане на земеделските стопани от
европейските фондове, а не да бъдат лишени от собствеността си.
По делото се установи, че ответникът е подал заявление по чл. 70, ал. 1
ППЗСПЗЗ /чл. 37б, ал. 2 ЗСПЗЗ/ на 31.07.2015 г., от който правно релевантен
факт може да се направи единствено възможния извод, че ответното
дружество с това си действие е афиширало качеството си на ползвател на
процесните имоти, респективно притежаването на фактическата власт върху
същите. В този смисъл и без основание се възприемат възраженията на
въззивника, че предаването на владение върху земеделските земи следва да се
случи посредством нарочен приемо-предавателен протокол, в която посока са
и обясненията на управителя на дружеството ответник – Т.Д. И., дадени в
открито съдебно заседание пред СРС на 07.05.2019 г. Тези оспорвания се
оборват не само от писмените доказателства по делото, в това число и
заключението по СТЕ, а още и от гласните доказателства, събрани пред
районната инстанция, в това число и от показанията на свидетеля Сайков,
който сам признава, че за предаването на фактическата власт на земята не се
сключват нарочни приемо-предавателни протоколи, а този акт се извършва по
силата на самия договор за наем.
От становището на вещото лице по СТЕ се извежда, че предоставената
площ от ищеца на ответника възлиза на точно 52.689 дка., като от договора за
наем пък се установява, че всеки декар струва по 40 лв., предвид което и
обосновано е изчислено в атакуваното решение, че ответникът следва да бъде
осъден да заплати на ищеца сумата в размер на 2107,56 лв. Следователно
правилно решаващият състав на първоинстанционния съд е приел, че
обективно кумулативно съединените искови претенции на ищеца с правно
основание по чл. 228, ал. 1, предл. последно вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД вр. с чл. 79,
ал. 1 ЗЗД са основателни. Постановеното съдебно решение на СРС в тази
част е правилно и следва да бъде потвърдено в приложение на правилото на
чл. 271 от ГПК.
Досежно акцесорната претенция на ищеца с правно основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, въззивният съд намира същата за доказана както в своето
основание, така и в своя размер от 222,46 лева. Според нормата на чл. 86, ал.
1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи
обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата, като
последният съгласно чл. 84 ЗЗД. при срочно задължение е денят след
изтичането на срока. Съответно, след като и трите процесни договора са с
еднакъв период на действие, а именно стопанската 2015 – 2016 година, с
краен срок 01.10.2016 година /неработен ден/, то следва, че първият работен
ден, в който длъжникът е изпаднал в забава е 03.10.2016 г. Ето защо и резонно
8
първостепенният съд е възприел, че акцесорният иск за лихва за забава е
основателен за времето от 03.10.2016 г. до 17.10.2017 г. и за сумата от 222,46
лева, който извод се споделя и от въззивния съд, предвид което и в тази част
съдебното решение на СРС следва да се потвърди.
По частната жалба срещу Определение № 20174075/06.08.2021 г.:
С оглед изхода от спора въззивният съд следва да се солидаризира с
извода на първостепенния съд относно възложените в тежест разноски на
основание чл. 78 от ГПК. Доколкото обаче разпределената между страните
отговорност за съдебно-деловодни разноски, реализирани пред районния съд
е коментирана в отделно определение, постановено по реда на чл. 248 ГПК, с
което ответникът ЕТ „Т.Д.И.Т.**“ е осъден да заплати на ищеца Г. Ц. Г. на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 691,44 лева – разноски, то въззивният
съд намира, че съдебното определение следва да бъде потвърдено в
приложение на правилото, разписано в чл. 278, ал. 4 вр. чл. 271 от ГПК.
По разноските, сторени пред въззивния съд:
За въззивното производство на основание чл. 78, ал. 1 вр чл. 273 ГПК
разноски се следват само на въззизаемата страна – ищец, каквото искане е
своевременно заявено още в отговора на въззивната жалба, за оказано
безплатно правно съдействие пред въззивната съдебна инстанция на
основание чл. 38 от ЗА, като в представения пред съда договор за правна
помощ от 19.04.2023 г. е посочено основанието за безплатната правна помощ,
а именно оказване на безплатно правно съдействие „в хипотеза на близки“ по
чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА - роднини, близки или на друг юрист.
В случай на хипотеза на оказана безплатна правна помощ, изводима от
представен по делото договор за правна защита и съдействие, съдът не следва
да изследва истинността на конкретно посоченото в договора основание по
чл. 38 ЗА, както е в настоящия случай – чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. Съгласно чл.
38, ал. 2 НМРАВ в случаите по ал. 1, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, като съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък
от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го
заплати. Съгласно чл. 36, ал. 2 НМРАВ размерът на възнаграждението се
определя в договор между адвоката и клиента, като този размер трябва да
бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в
наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа, ал. 3
на същия член сочи, че при липса на договор, по искане на адвоката, се
определя възнаграждение съгласно наредбата на Висшия адвокатски съвет.
Доколкото представеният по делото договор за правна защита и съдействие е
сключен на 19.04.2023 г. то и съгласно НМРАВ в настоящата й редакция - бр.
88 от 4.11.2022 г., минималният размер на адвокатското възнаграждение за
адв. Б. за предоставената от нея безплатна правна помощ на ищеца Г.,
реализирана чрез депозиране на отговор на въззивна жалба и процесуално
представителство пред СГС, е в размер на 533 лева – чл. 7, ал. 2, т. 2 от
НМРАВ, която сума следва да се присъди в полза на адв. Б. на основание чл.
78, ал. 1 ГПК вр. чл. 273 от ГПК във вр. с чл. 38 от ЗА.
9
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 97540 от 22.05.2020 г., постановено по
гр. д. № 74087 по описа за 2017 г. на СРС, Гражданско отделение, 142 състав,
в обжалваната част.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 20174075/06.08.2021 г., постановено
по гр. д. № 74087 по описа за 2017 г. на СРС, Гражданско отделение, 142
състав.
ОСЪЖДА ЕТ „Т.Д.И.Т.**“, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. ****, офис № 13-14 да заплати на основание чл.
78, ал. 1 ГПК вр. чл. 273 от ГПК във вр. с чл. 38 от ЗА на адвокат А. Ф. Б. от
САК, с адрес: гр. София, бул. „****“ № **** сумата от 533 лева – разноски за
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ за
настоящото производство.
Първоинстанционното решение в частта, в която искът с правно
основание по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен над сумата от 222,46 лева до
пълния предявен размер от 438,21 лева, представляваща мораторна лихва,
начислена върху главницата за периода от 02.10.2015 г. до 02.10.2016 г.,
поради необжалването от ищеца, е влязло в законна сила.
Решението, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, е окончателно и не
подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10