Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 23.07.2020
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет
и трети юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Десислава Йорданова
при
секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме
Мъгърдичян в.гр.дело №13120 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производство
по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение от 25.06.2019 год., постановено по гр.дело №39743/2018 год. по описа на
СРС, ГО, 155 с-в, С.О. е осъдена да заплати на З. „Б.В.И.Г.“ АД по искове с
правно основание чл. 411 КЗ вр. с чл. 49 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 1 218 лв.,
представляваща заплатено застрахователно обезщетение по щета №470417171757673,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на
исковата молба – 15.06.2018 год. до окончателното й изплащане и сумата от 42.63
лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 31.01.2018 год. до 05.06.2018 год., като искът по чл. 86, ал. 1 ГПК
е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 43.05 лв. и за
периода 30.01.2018 год. и ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 694.77 лв., а
ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК
направените разноски по делото в размер на 0.03 лв.
Срещу
решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника С.О.. Жалбоподателят
поддържа, че неправилно СРС бил приел, че е налице валидно застрахователно
правоотношение. Видно било от приложената застрахователна полица, че същата не
била подписана от една от страните по нея. Договорът за застраховка бил
формален, а задължителните му реквизити били посочени в чл. 184, ал. 3 КЗ
/отм./. В съдебния процес застрахователното правоотношение следвало да бъде
доказано само чрез застрахователна полица /писмен договор/. Не бил налице и
покрит застрахователен риск. В Общите условия на ищеца в допълнение „гуми“
застрахователят бил описал, че са обект на покритие, когато са застраховани по
клауза „Бонус каско“, клауза „Пълно каско и клауза „Пожар, природни бедствия,
ПТП и злоумишлени действия“, каквито не били налице в случая. Не било
представено доказателство за сключено допълнително покритие относно гумите на
МПС. А и при сключването на такова всички гуми трябвало да бъдат обозначени със
знак „Е“ и да имат определени параметри в дълбочината на протектора, каквито не
били налице. В раздел ІV „Покритие“ на Общите условия било посочено, че само
срещу допълнително пратена застрахователна премия застрахователят ще обезщети
застрахования за щети по гумите на МПС, причинени от внезапна повреда,
деформации, спукване или пробиване на гумата от дупки или предмети на пътя /т.
1.1/. Отделно от това според раздел VІ от Общите условия „Изключения“, не се
покривали разходи за ремонт или подмяна на гуми на застрахованото МПС, когато
гумите не били обозначени с марка „Е“ /т. 2/. Следователно застрахователното
обезщетение било платено от ищеца без основание. Ето защо моли решението на СРС
да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата З. „Б.В.И.Г.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено в обжалваната му част. Поддържа, че са налице установените в закона
предпоставки за суброгиране в правата на удовлетвореното чрез изплатеното
застрахователно обезщетение лице срещу причинителя на вредата. Ответникът не
бил доказал липсата на покрит застрахователен риск. Установено било
съществуването на валидно застрахователно правоотношение, като в случая
намирала приложение разпоредбата на чл. 293, ал. 3 ТЗ, тъй като не било налице
оспорване на договора за застраховка от никоя от страните по него –
застрахователните премии били плащани, а по подаденото от застрахования
уведомление била образувана процесната преписка по щета и му било изплатено
застрахователно обезщетение. Приетите от застрахования Общи условия били
неразделна част от застрахователния договор. Видно било от представената полица
за сключена застраховка „Каско Стандарт“, че основните покрития били всички
включени в раздел „Пълно каско“, в т.ч. ПТП /виж стр. 5 от Общите условия и §
6, т. 30 ЗДвП/. Действително не било сключвано допълнително покритие „Гуми“, но
с оглед дадената в Общите условия дефиниция на понятието „Повреда“ и
предвиденото в т. 8 от раздел „Изключения“, следвало, че единственото валидно
основание на застрахованото лице да получи обезщетение за претърпяната щета по
гумите на автомобила било реализираното ПТП. Покрит риск в случая било
претърпяното ПТП, като смисълът на застраховката „Каско“ бил да се покрият всички
вреди, които не са резултат от злоумишлени действия на водача. Неравност на
пътя била стандартна хипотеза на застрахователно събитие. Допълнителното
покритие „Гуми“ имало за цел да обезщети всички вреди по гумите на
застрахованото МПС, които не били пряка и непосредствена последица от
претърпяно ПТП. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
Предявени
са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 411 КЗ и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната му част. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите,
изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Ангажирането на отговорността по чл. 411 КЗ е обусловено
от установяването на следните
кумулативни предпоставки: 1/ наличието на валиден договор за имуществено
застраховане между увреденото лице и застрахователното дружество /ищец/; 2/ заплащане
на застрахователното обезщетение от страна на дружеството-ищец, както и на
разноски за неговото определяне; 3/ предпоставките по чл. 49 ЗЗД – вреди; тези
вреди да са причинени от лице, на което отговорният по чл. 49 ЗЗД е възложил
работа; вредите да са причинени вследствие противоправно деяние при или по
повод на възложената работа; причинителят да е действал виновно. Вината се
предполага съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Безспорно е във въззивното производство, а и от
съвкупната преценка на събраните писмени доказателства, гласните доказателства
чрез разпита на свидетеля Н.Д.Н., които следва да бъдат ценени като ясни,
последователни, убедителни и неопровергани от останалия доказателствен материал
по делото и заключението на вещото лице по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебна-автотехническа експертиза, което при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, се установява, че на
13.11.2017 год., около 23.20 ч., при движение по ул.“Панорамен път“ в гр.София,
в посока към бул.“България“, през №31, лек автомобил „Ауди А6“ с рег.№*******управляван
от водача Н.Д.Н. /който е и собственик на процесното превозно средство/, е
попаднал в препятствие на пътното платно – дупка, което не е било съответно
обозначено и обезопасено, което обективно и неизбежно е довело до увреждането
му като движима вещ – деформирана е била предната му дясна джанта и са били
спукани двете десни гуми. На 27.11.2017 год. ищецът е изплатил на Н.Н. застрахователно
обезщетение в размер на 1 218 лв.
Спорните между страните въпроси по същество във
въззивното производство са свързани със съществуването на валидно
застрахователно правоотношение и наличието на покрито от застрахователния договор събитие.
В производството по чл. 411 КЗ /респ. 213, ал. 1 КЗ –
отм./ ответникът е трето лице по отношение на застрахователното правоотношение
и той би могъл да противопостави на застрахователя всички свои възражения,
които има срещу застрахования. Той разполага с възможността да направи
възражения, които се основават на застрахователното отношение, в т.ч. и за
липсата на валиден застрахователен договор, или за отсъствие на една от
предпоставките, посочени в чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ – виж например Решение № 64
от 15.06.2010 год. на ВКС по т. д. № 667/2009 год., І т. о., ТК.
Настоящият съдебен състав счита, че по делото е
установено, че на 10.10.2017 год. между ищеца З. „Б.В.И.Г.“ АД и Н.Д.Н.
е сключен договор за имуществено застраховане, клауза „Пълно каско“, който има за обект лек автомобил „Ауди А6“, с рег.
№********и със срок на застрахователно покритие от 00.00 ч. на 17.10.2017 год.
до 24.00 ч. на 17.10.2018 год. Несъмнено е също така, че горепосоченият
застрахователен договор е включвал и обезщетяване при настъпването на щети,
причинени от застрахователно събитие, посочено в клауза „Пожар, Природни
бедствия, ПТП и Злоумишлени действия“ – виж глава втора – Покрити рискове и
изключения от Общите условия на ищеца, които са представени по делото и са
действали към момента на сключване на застрахователния договор и представляват
неразделна част от него – виж чл. 344, ал. 1, изр. 2 КЗ.
Действително за застрахователния договор е
предвидена писмена форма за действителност съгласно чл. 344, ал.
1, изр. 1 КЗ. От друга страна разпоредбата на чл. 293, ал. 3 ТЗ установява забраната за позоваване на
нищожността на договора по отношение на страната, която с поведението си е
демонстрирала зачитане на действието на изявленията по сделката. Поведение, от
което може да се заключи, че липсва оспорване, е приемането на изпълнението на
насрещната страна по договора, какъвто е именно
разглеждания случай. И това е така, доколкото от данните по делото е видно, че
след настъпване на процесното ПТП – в срока на действие на договора за
имуществено застраховане, Н.Н. е подал до ищеца уведомление за щета и ищецът му
е престирал застрахователно обезщетение в размер на 1 218 лв. Аргумент в
подкрепа на изложения извод за съществуването на валидно застрахователно
правоотношение е и съдържащото се в протокола за ПТП от 17.11.2017 год. изявление,
че водачът Н.Н. е представил застрахователна полица по застраховка „Каско“,
издадена от З. „Б.В.И.Г.“ АД, което съставлява индиция, че такъв документ се
намира във фактическата власт на собственика на процесния автамобил. Следователно ищецът, а още по-малко трето за договора лице, каквото е ответникът, не
разполага с възражение за нищожност на договора.
Неоснователно се явява възражението на ответника, че
ищецът е заплатил без основание застрахователно обезщетение, тъй като не е
налице покрит риск. И това е така, тъй като настъпването в резултат на ПТП на
пълна загуба или частична щета на застрахованото МПС, в т.ч. на гумите му, е
уговорена като покрит от застраховката риск. При осъщественото по реда на чл. 20 ЗЗД тълкуване на клаузите на Общите
условия на ищеца, в т.ч. изрично посоченото застрахователно събитие в т. 1.3 от
клауза „Пожар, Природни бедствия, ПТП на МПС и Злоумишлени действия“, към която
препраща „Клауза „Пълно каско“, дефиниция на понятието „Повреда“ в раздел ІІ от
Допълнение „Гуми“ и предвиденото изключение в т. 8 от раздел VІ на Допълнение
„Гуми“ /не се покриват разходи за ремонт или подмяна на гуми на застрахованото
МПС, когато повредата е причинена от ПТП/, както и при съобразяване на
дефиницията на понятието „пътнотранспортно произшествие, съдържаща се в
разпоредбата на § 6, т. 30 от ДР на ЗДвП /виж и дефиницията на същото понятие в
глава втора от Общите условия/, въззивният съд приема, че действителната воля
на страните е била обект на покритие по риска „Пълно Каско“ да са и
уврежданията на гумите на МПС /срязване или пробиване/, настъпили в процеса на
движението му.
Не се спори между страните, че пътят, на който е реализираното произшествието, е общински по смисъла на чл. 3, ал. 3
от Закона за пътищата /ЗП/ във вр. с чл. 8, ал. 3 от закона, поради
което и с оглед разпоредбите на чл. 19, ал. 1, т. 2 и чл. 31 ЗП, следва да се приеме, че задължен да
осъществява дейностите по поддържането и ремонта му е
именно ответникът С.О.. Същата като
юридическо лице осъществява дейностите по чл. 31 ЗП чрез своите служители или други лица, на които е възложила
изпълнението. В конкретния случай именно бездействието на последните по
изграждането, ремонта и поддържането на процесния път е довело и до
неизпълнение на задължението по чл. 31 ЗП,
поради което ответникът носи отговорност за причинените при процесното ПТП
вреди, свързани с неизпълнение на задълженията на неговите служители или други
изпълнители.
Произходът на установената дупка на пътната настилка е
ирелевантен за ангажиране на деликтната отговорност, тъй като ЗП предвижда общо
и абстрактно задължение на ответника да поддържа републиканските пътища, без
значение под въздействието на какви фактори е настъпила частичната им негодност
за осигуряване на безопасен пътен трафик.
В контекста на изложеното въззивният съд счита, че увреденият
– собственикът на застрахованото МПС – Н.Н., има
срещу ответника вземане по чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Застрахователят е встъпил в правата на увредения по силата на факта, че е заплатил обезщетение за причинените с деликта вреди и за него е възникнало
регресно право срещу деликвента.
По отношение на размера на дължимото застрахователно
обезщетение, въззивният съд приема, че разпоредбата на чл. 386,
ал. 2 КЗ предвижда, че застрахователното обезщетение трябва да бъде равно на
размера на вредата към деня на настъпване на събитието и целта е да се стигне
до пълно репариране на вредоносните последици. В съдебното производство
дължимото обезщетение от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”
се остойностява с размера на действителната стойност на вредата към деня на
настъпване на събитието – чл. 499, ал. 2 КЗ, а не съгласно прилаганата от
застрахователя методика към Наредба № 49 от 16.10.2014 год. Също така
обезщетението не може да надвишава действителната /при пълна увреда/ или
възстановителната /при частична увреда/ стойност на застрахованото имущество,
т.е. стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи
друго от същия вид и качество – чл. 400, ал. 1 КЗ, съответно стойността,
необходима за възстановяване на имуществото с ново от същия вид и качеството, в
това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други,
без прилагане на обезценка – чл. 400, ал. 2 КТ и съответно е лимитирано от
застрахователната сума по договора – чл. 386, ал. 1 КЗ. От заключението по
съдебната автотехническа експертиза се установява, че стойността на ремонта на
увредения автомобил по средни пазарни цени /с ДДС/ – с нови части, без отчитане
на овехтяване, възлиза на 1 224 лв. – която сума е в по-висок размер от
заплатената и претендирана от ищеца – 1 218 лв. Следователно релевираната главна
претенция се явява изцяло основателна и следва да бъде уважена, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане.
Във въззивната жалба не са изложени конкретни доводи
срещу правилността на първоинстанционното решение в частта му по иска
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Предметът на въззивното производство, което се
разглежда по реда на ограничения въззив, по отношение на разглеждане на спора
по същество е очертан в случая само от посоченото в
жалбата и приложимите към спорния предмет императивни материалноправни норми.
Ето защо в решаващата си дейност въззивният съд изхожда
от фактическите положения, установени от първоинстанционния съд, като препраща към мотивите на обжалваното решение относно приетото за установено от фактическа страна.
При установените
по делото фактически положения – че на 30.01.2018 год. ответникът е бил поканен
от ищеца да му заплати процесната главница, то същият е в забава през периода
от 31.01.2018 год. до 05.06.2018 год. и дължи на ищеца обезщетение за забава в
размер на законната лихва в размер на 42.63 лв. /определен по реда на чл. 162 ГПК/, както по същество е приел и СРС, чийто правни изводи въззивният съд също
споделя.
С оглед изложеното, бланкетната
въззивна жалба, чийто полезен ефект по отношение на разрешаване на спора по
същество, съответно косвено преценка относно правилността на решението на СРС в
обсъжданата част, е твърде ограничен, е неоснователна. В посочената част обжалваното решение е постановено
в правилно приложение на материалния закон и следва да бъде потвърдено чрез препращане към мотивите му – чл. 272 ГПК.
Ето защо въззвината жалба следва да бъде оставена без
уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно в обжалваната му част.
По отношение на
разноските:
При този изход на спора жалбоподателят няма право на
разноски.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят
/ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищеца действително направените
разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер
на 300 лв.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не
подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от
25.06.2019 год., постановено по гр.дело №39743/2018 год. по описа на СРС, ГО,
155 с-в, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА С.О., с адрес: гр.София, ул.”********, да заплати
на З. „Б.В.И.Г.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, пл.“********,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски във въззивното производство
за възнаграждение за един адвокат в размер на 300 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/