Р Е
Ш Е Н
И Е №…..
Гр. София, 10.03.2021 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на десети
декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска
Мл. съдия : М. Малоселска
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в.
гр. д. № 14919 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 95115/16.04.2019 г. на СРС, 141
с - в, по гр. д № 48244/2018 г. са отхвърлени предявените от „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК *******срещу Е.В.Й., ЕГН ********** искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ и
чл. 92, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено, че Е.В.Й. дължи на „Б.Д.“ ЕАД
следните суми: 684, 72 лв. - неизплатена главница по Договор за кредит за
текущо потребление от 02.03.2006 г. и Договор от 07.04.2010 г. за заместване на
длъжник по Договора за кредит от 02.03.2006 г. от трето лице, ведно със
законната лихва за периода от 26.10.2017 г. (подаване на заявлението) до
изплащане на вземането, сумата 687, 56 лв. - възнаградителна лихва за
ползването на главницата за периода от 09.03.2011 г. до 25.10.2017 г., сумата 403, 17 лв. - неустойка за забава
върху главница за периода от 17.03.2011 г. до 25.10.2017 г., сумата 120 лв. такса
изискуемост по чл. 23. 1. 5 и чл. 23. 2 от Общите условия на банката, за които
суми е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК от 06.11.2017 г. по ч. гр. д. № 76529/2017 г. на СРС, 141 - ви
състав. Ищецът е осъден за разноски в производството.
Решението
се обжалва от ищеца „Б.Д.“ ЕАД, чрез представителя му, с доводи, че е неправилно
и незаконосъобразно. В производството е доказано, че ответницата не е погасила
задълженията си по предоставения кредит за текущо потребление и договор за
заместване на длъжник и след изтичане на крайният срок на договора. Поддържа
се, че възражението за погасяване по давност на вземанията е неоснователно и
несвоевременно понеже ищцата не го е направила в двуседмичния срок от
получаване на поканата за доброволно изпълнение. След изтичане на двуседмичния
срок за подаване на възражение започва да тече нова 5 годишна давност. Твърди
се, че дори да е имало изтекла давност към момента на подаване на възражение,
тя е ирелевантна за правния спор. Доколкото длъжникът не е подал възражение по
чл. 414 ГПК, той е пропуснал да направи възражение за погасяване по давност в
предвидения преклузивен срок. Моли да се отмени решението и исковете да се
уважат. Претендира разноски за двете съдебни инстанции. Прави възражение по
разноските на насрещната страна.
Въззиваемата страна - ответницата Е.В.Й., чрез
представителя си, оспорва жалбата в писмен отговор по реда на чл. 263 ГПК.
Поддържа съображения, че решението е постановено при правилна преценка на
доказателствата и е законосъобразно. Оспорва се твърдението, че възражението за
погасяване по давност не е направено своевременно, както и че е започнала да
тече нова 5 - годишна давност след получаване на поканата за доброволно
изпълнение. Излага доводи, че задължението е било изплатено и повече от 5
години ответницата не е търсена. Моли да се остави без
уважение жалбата и да се потвърди първоинстанционното решение. Претендира
разноски. Прави възражение срещу претендираното юрисконсултско възнаграждение
от ищеца.
СГС, като
взе предвид доводите на страните и прецени доказателствата по реда на
въззивната проверка, приема следното:
СРС се е
произнесъл по искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 4 ЗПК (отм.) и чл. 92,
ал. 1 ЗЗД - за установяване дължимост на суми във връзка с договор за
кредит за текущо потребление, за които е издадена заповед за незабавно
изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК от 06.11.2017 г. по ч. гр. д. №
76529/2017 г. на СРС, 141 - ви с - в.
Според уредените в чл. 269 ГПК
правомощия на въззивния съд, той се произнася служебно по валидността на цялото
решение, по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Във връзка с доводите в жалбата
съдът намира за необходимо да отбележи само, че производството се развива в
хипотезата на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, в хипотезата, в която заповедта по чл.
417 ГПК е връчена при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК - без да е подадено
възражение в сроковете по чл. 414 ГПК.
По съществото
на спора и като съобрази установените по делото факти, както и становищата на
страните, въззивният състав намира следното :
Към процесният договор за кредит за текущо потребление, предвид датата на
сключването му 02.03.2006 г., приложение ще намерят нормите на ТЗ и ЗЗД,
доколкото отменения ЗПК е влязъл в сила едва на 01.10.2006 г. (отм. с ДВ. бр. 18 от 05.03.2010 г. ) - т.
е. след подписване на договора за кредит. Посочването на чл. 4 ЗПК (отм.) в
квалификацията на исковете не влияе на законосъобразността на решението.
Съгласно легалното определение в чл. 430, ал. 1 ТЗ с
договора за кредит банката се
задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел при уговорени
условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно
уговореното и да я върне след изтичане на срока. По своята правна
характеристика договорът за банков кредит е двустранен, възмезден, консенсуален
и формален.
В тежест на ищеца е да установи, при
условията на пълно доказване, съществуването на договорни отношения с ответника,
по които за последния са възникнали задължения в претендирания за установяване
размер на главница, лихви, неустойки, а ответникът е следвало да установи
правопогасяващите и правоизключващите си възражения срещу исковете.
С
приетия за окончателен доклад по делото СРС е отделил като безспорни и
ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че е сключен Договор за кредит за текущо потребление от
02.03.2006 г. между ищеца и И.Е.К. и Договор от 07.04.2010 г. за заместване на
длъжника по Договора за кредит от 02.03.2006 г. от ответницата - Е.В.Й., както и че крайният падеж да
задълженията по договора за кредит е 08.10.2012 г.
Не
е било спорно и обстоятелството, че банката е предоставила кредита за текущо потребление
в размер на 2 500 лв., който е следвало да се издължи на месечни анюитетни
вноски, заедно с възнаградителна лихва. В договора е уговорена неустойка, в
случай на допуснато просрочие при обслужването на главницата по кредита.
Длъжникът е бил заместен в дълга от ответницата, която е поело изцяло изпълнението
на задълженията по договора за кредит.
Съгласно задължително тълкуване на ВКС
по този въпрос в т. 18 от ТР №
4/2013 г. на ОСГТК, предмет на делото по установителния иск по чл. 422 ГПК,
вр. чл. 415 ГПК е вземането, основано на представения документ - извлечението
от счетоводните книги на банката за вземане, произтичащо от договор за кредит,
в който размерът и изискуемостта са определени от страните при сключването му.
В
случая банката се е позовала на изтичане на крайният падеж на задълженията, а
не на предсрочна изискуемост на вземането.
Относно
непогасения размер на кредита пред СРС е прието заключение на ССчЕ, което съдът
кредитира. Ответницата е оспорила по принцип заключението, но не е ангажирала
доказателства във връзка с оспорването. Според
експертизата плащанията по кредита са преустановени на 07.03.2011 г. Останали са
непогасени задължения за главница в размер на 684, 72 лв., за възнаградителна
лихва в размер на 687, 56 лв. За допуснатото просрочие в плащането на
главницата е начислена наказателна неустойка в размер на 403, 17 лв.
Въпреки
твърденията на ответницата пред СРС не са ангажирани писмени доказателства, че
задължението е погасено чрез плащане.
Като се съобразят доказателствата в съвкупност, въззивният съд споделя
решаващите изводи на СРС, че в полза на ищеца са останали непогасени задължение
по договора за кредит в претендираните за установява размери.
Следователно основателно първоинстанционният съд е разгледал
основното възражение на ответницата за погасяване на претенциите по давност. Въззивният
състав намира, че това възражение е своевременно заявено от длъжника – в срока
за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК и не е преклудирано, както се
поддържа в жалбата. Това е моментът, в който ответникът следва да изчерпи
правопогасяващите си възражения по исковете.
Следва да се
посочи, че основателно СРС е приел, че към
задълженията по договора за кредит (заем) намира приложение общата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД. Според решение № 261
от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г., ІV ГО, ВКС, не е налице
периодично плащане по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД при договор за заем, с
който е уговорено връщането на сумата да стане на погасителни вноски на
определени дати. Според това решение, за разлика от периодичните плащания,
всяко едно от които е независимо и самостоятелно от останалите еднородни
задължения, при договора за заем задължението е неделимо. Фактът, че е
уговорено връщане на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати
не превръща тези вноски в периодични плащания, а съставлява само съгласие на
кредитора да приеме изпълнение на части. Това разрешение на въпроса е застъпено
и в решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., ІІІ ГО, решение № 103
от 16.09.2013 г. по т. д. № 1200/2011 г., І ТО на ВКС. В посочените решения е
прието освен това, че отделните погасителни вноски по предоставения заем не превръщат
договора в такъв за периодични платежи, а представляват частични плащания по
договора, по отношение на които приложим е общият петгодишен давностен срок по
чл. 110 от ЗЗД.
В случая крайният падеж на задължението за плащане на цялата заемна сума – главница и лихви е 08.10.2012 г. Това е най - късният момент на
изискуемост на вземанията, от който започва да тече 5 - годишния давностен срок за непогасената главница.
Обосновано и в съответствие с
материалния закон СРС е приел, че към датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за незабавно изпълнение - 26.10.2017 г. срокът за плащане на цялото заемната сума по главницата е погасено по
давност.
По аргумент
от чл. 119 ЗЗД за погасено по давност следва да се приеме и акцесорното вземане
за лихви и неустойки за забава в плащането на главница.
Доколкото изводите на въззивният
състав съвпадат с тези на СРС,
оспореното решение е постановено в съответствие с материалния и
процесуален закон и следва да се потвърди изцяло, включително в частта по
присъдените разноски в тежест на ищеца.
По разноските във въззивното производство :
С оглед изхода на спора, право на разноски за настоящата инстанция има
въззиваемата страна – ответницата. Тя претендира разноски за въззивната
инстанция в минимален размер от 300 лв., за които има данни, че е заплатен и такива
разноски следва да се присъдят в нейна полза. Не е налице основание за
намаляване на възнаграждението поради прекомерност, по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Така мотивиран СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 95115/16.04.2019 г. на СРС, 141 с - в, по
гр. д № 48244/2018 г., включително
по присъдените разноски.
ОСЪЖДА „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК ******, с
адрес *** да заплати на Е.В.Й., ЕГН **********, с адрес ***,
кант. 167, чрез адв. Й., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, адвокатско
възнаграждение за въззивното производство в размер на 300 лв.
РЕШЕНИЕТО не
подлежи на
обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.