Номер 35602.09.2020 г.Град Велико Търново
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – Велико Търново
На 03.08.2020 година в публично заседание в следния състав:
Членове:Теодорина Димитрова
Ивелина Солакова
Лилия Ненова
Секретар:Силвия М. Тодорова
като разгледа докладваното от Лилия Ненова Въззивно гражданско дело № 20204100500506
по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на чл. 17, ал. 5 от ЗЗДН вр. чл. § 1 от ЗР на ЗЗДН чл. 258 и сл. от
ГПК.
С Решение № 49 от 09.06.2020 г. по гр.дело № 298/2020 г. по описа на С.ския районен съд,
производството по което е образувано по молба на Г. Ф. Н. , в качеството му на баща и законен
представител на малолетните деца И. Ф. и К. Ф. , съдът е определил мярка за защита по чл. 5, ал. 1,
т. 1 от ЗЗДН, като е задължил М. Ф. Н. да се въздържа от домашно насилие спрямо малолетните И.
и К. и е оставил без уважение искането за налагане на мерки по чл. 5, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ЗЗДН. С
решението на основание чл. 5, ал. 4 от ЗЗДН съдът е наложил на М. Ф. Н. глоба в размер на 200
лв., осъдил е същата да плати държавна такса в размер на 25 лева по сметка на РС-С., а на Г. Ф. Н. -
сумата от 400 лв. – сторени в производството разноски за адвокатско възнаграждение.
Срещу решението е постъпила жалба от Г.Н. в качеството му на баща и законен
представител на малолетните деца, в която след анализ на събраните по делото доказателства са
развити доводи и съображения в насока, че наложената от първостепенния съд мярка за защита не
е достатъчна да обезпечи безопасността на децата. Изтъква се, че видът и мерките за защита и
тяхното съдържание се предпоставят от интензитета на насилието и от последиците за
пострадалото лице, а в случая извършените от майката на децата действия жалбоподателят
квалифицира като физическо и психическо насилие, тъй като децата били подложени на побой с
причиняване на телесни повреди и унизително отношение, в следствие на което претърпели
физическа болка и страдание и изпаднали в състояние на остра стресова реакция. Релевират се
оплаквания от липса на мотиви кои факти първоинстанционният съд е приел за установени. Заема
се становище, че изложеното в молбата за защита и в декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН, както и
в събраните писмени доказателства, сочи на осъществено психическо насилие. Подчертава се, че
за ответницата насилието върху деца е приемлив за нея възпитателен метод, което виждане било
заявено от същата и пред първостепенния съд. С оглед на приетото по делото съдебно-медицинско
удостоверение, жалбоподателят оспорва извода на районния съд за недоказаност на интензитета на
насилието във физическата му форма, като счита, че този документ опровергава и твърденията на
ответницата, че само е „потупвала“ децата по седалищните части. Намира за недостоверно
твърдението на ответницата, че не познава общоприетите норми в българското общество за
1
възпитание на деца. Заема становище, че като е приел за достоверно твърдението на ответницата,
че не познава българските закони, първостепенният съд на практика бил заключил, че законът
няма за адресат ответницата. Подчертава, че от събраните по делото доказателства и признанието
на ответницата се установява системност в поведението на последната, изразяващо се в телесно
травмиране и психическо въздействие върху децата. Твърди липса на критичност у ответницата по
отношение на упражненото насилие и последиците от него за здравето на децата, като сочи
наличието на заведени срещу майката досъдебни производства за престъпления по чл. 131, ал. 1, т.
5а вр. чл. 130, ал. 1 от НК и по чл. 296, ал. 1 от НК, което доказвало липса на възпиращ ефект на
издадената заповед за незабавна защита. С тези съображения се моли за налагане на мярка за
защита по чл. 5, ал. 1, т. 3 от ЗЗДН, а именно: забрана на ответницата да приближава на по-малко
от 200 метра малолетните деца за срок и при условия, определени от съда.
В предоставения от първостепенния съд двуседмичен срок, независимо от предвидения с
нормата на чл. 17, ал. 4 от ЗЗДН тридневен такъв, е постъпил отговор от ответницата по жалба –
М. Ф. Н. , чрез назначения ù в производството особен представител – адвокат Ирина Илиева от
ВТАК, в който се заема становище за неоснователност на въззивната жалба. Развиват се
съображения, че в случая са налице основания за налагане само на мярката по чл. 5, ал. 1, т. 1 от
ЗЗДН, с оглед обстоятелството, че поради издадената заповед за незабавна защита и наложените от
обявеното в РБългария извънредно положение ограничения, майката не е виждала и не е
контактувала с децата три месеца. Допълнително се изтъкват данните от социалния доклад и
становището на психолога, контактувал с децата, че майката липсва на децата и в интерес на
последните е да се възстанови комуникацията и връзката с ответницата. Процесуалният
представител на страната се позовава на данните от социалния доклад за липсата на психо-
емоционални травми, следи от физическо насилие, промени в поведението или емоционална
нестабилност при детето К.. Заема становище, че бащата използва настоящото дело за отчуждаване
на децата от майката и изтъква, че това производство не следва да се използва за решаване на
спорове за родителски права и мерки на лични контакти, нито да се преценява родителски
капацитет, възпитателски качества и морален облик на съответния родител. С тези съображения се
моли за потвърждаване на първоинстанционното решение.
В съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбоподателят се представлява от
адвокат Калина Лупова от ВТАК. Процесуалният представител поддържа депозираната жалба и
моли за нейното уважаване. Представя писмени бележки от името на въззивника, в които се прави
анализ на доказателствата по делото, изразява се становище по фактическата страна на спора, а по
отношение на съществото на спора се излагат съображения, идентични с изложените във
въззивната жалба. В допълнение се сочи, че висящото до 24.07.2020 г. производство по
привременни мерки по бракоразводно дело между страните не е основание да бъде отказана мярка
за защита по чл. 5, ал. 1, т. 3 от ЗЗДН, както и че с прекратяването на производството по
привременните мерки е отпаднала пречката по чл. 5, ал. 3 от ЗЗДН за прилагане на мярката по чл.
5, ал. 1, т. 4 от ЗЗДН, а именно: временно определяне местоживеенето на децата при невиновния за
насилието родител – бащата, като се моли за прилагане на посочените две мерки за защита.
Ответникът по жалба се явява лично в съдебно заседание пред въззивната инстанция,
заедно с адвокат Ирина Илиева. Въззиваемата лично и чрез процесуалния си представител оспорва
въззивната жалба като неоснователна и моли за потвърждаване на обжалваното решение.
Допълнително се акцентира, че майката почти пет месеца не е виждала децата, като се изтъква, че
прекратяването на делото за привременните мерки е още едно доказателство, че бащата се опитва
да отдели децата от майка им и да ги отчужди от нея.
Великотърновският окръжен съд, като съобрази доводите и възраженията на
страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и в
съответствие с правомощията си, регламентирани в чл. 17, ал. 5 от ЗЗДН и чл. 269 от ГПК,
намира следното:
2
Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 17, ал. 1 от ЗЗДН срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, като изхожда от молителя в първоинстанционното
производство – бащата и законен представител на малолетните деца, спрямо които се твърди, че е
извършен акт на домашно насилие, като в случая въпреки наложената с обжалваното решение
мярка за защита по ЗЗДН, за жалбоподателя е налице правен интерес от въззивно обжалване, с
оглед развитите от него съображения за недостатъчна обезпеченост на безопасността на децата с
определената от съда мярка за защита (в този смисъл Определение № 394/25.11.2013 г. по гр.дело
№ 5696/2013 г. на II ГО на ВКС). Предвид това, жалбата се явява процесуално допустима и
подлежи на разглеждане по същество.
При извършване на проверката по чл. 269 от ГПК настоящият състав констатира, че
оспореното съдебно решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановено е
от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, с
разбираемо изложени аргументи, подписано от председателя на състава. При извършената
служебна проверка въззивният съд констатира, че съдебното решение е допустимо доколкото
отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество и съдът се е произнесъл
по спорното право така, както е въведено с подадената в преклузивния срок по чл. 10, ал. 1 от
ЗЗДН молба за защита от домашно насилие. Това обуславя възможността за произнасяне по
правилността на решението, като съгласно чл. 269, изр. 2 от ГПК и задължителните указания по
приложение на нормата, дадени с т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на тълк.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните в жалбата оплаквания за
допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалноправните норми. Изключение от
това принципно положение чрез разширяване на дължимата проверка по служебен почин на съда
се допуска единствено що се отнася до правилно приложение на императивни материалноправни
норми и в случаите когато съдът следи служебно за интереса на някоя от страните или на
ненавършилите пълнолетие деца. За да извърши преценка за интереса на детето, съдът не е
ограничен нито от твърденията на страните, нито от техните доводи и процесуалната им активност
при събиране на доказателствата.
Така по правилността на обжалваното решение въззивният съд намира следното:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по молба за защита от
домашно насилие, подадена от Г. Ф. Н. , в качеството му на баща и законен представител на
малолетните И. Ф. и К. Ф. , срещу майката на децата М. Ф. Н. .
Уважаването на молбата за защита от домашно насилие е предпоставено от установяване на
извършен противоправен и умишлен насилствен акт в някоя от формите, описани в чл. 2 от ЗЗДН,
определен по своето естество, време, място и начин на извършване. В случая на установяване
подлежат изложените в молбата твърдения за извършен на 10.03.2020 г. в дома на ответницата акт
на физическо и психическо насилие спрямо малолетните деца – крещене и грубо дърпане на
децата от страна на майката, подгонване на детето И., хващане и стискане на детето К. за дясната
китка и нанасяне на удар по гърба и седалището.
Не се спори по делото, че Г. Ф. Н. и М. Ф. Н. са съпрузи от 2007 г. и родители на
малолетните деца И. Ф. , родена на 30.03.2012 г. и на К. Ф. , родена на 06.02.2014 г. За тези факти
са налице и представени по делото писмени доказателства – удостоверение за сключен граждански
брак и удостоверения за раждане, издадени от Община С. на 12.03.2020 г.
Видно от представените по делото медицински удостоверения за психично състояние,
амбулаторни листи, рецепти и фискални бонове, на 13.03.2020 г. на децата И. и К. е проведен
преглед от доктор Николай Димитров – психиатър. Децата са били придружени от бащата и
бабата, от които са снети анамнестични данни. По данни на лекаря по време на прегледа И. е
гледала в една точка и е отговаряла едносрично на зададените въпроси, а К. е била неспокойна,
3
като по време на интервюто плачела. На децата е поставена диагноза „остра стресова реакция“,
като е предписана терапия – прием на сироп „Алора“.
От съдебно-медицинско удостоверение № Г-27/13.03.2020 г. се установява, че детето К. е
освидетелствано от специалист по съдебна медицина и деонтология – доктор Николай Гицов, като
по време на извършения преглед детето е било с ясен спомен за случилото се. Констатирани са
болка при лек натиск в областта на гърба и дясното седалище, субективно оплакване от болка в
дясната китка. Лекарят дава заключение, че телесните увреждания са причинили на детето болки и
страдания, че травматичните увреждания са в резултат на тъпи травми и е възможно да са
получени по начин и време, описани от детето и от бащата – нанасяне на удари с ръка, стискане и
дърпане на дясна китка на 10.03.2020 г.
В изготвения по делото социален доклад от Дирекция „Социално подпомагане“ – С. е
посочено, че проведеното социологическо проучване установява влошена комуникация между
двамата родители и липса на съгласие и разбирателство между тях по отношение на децата. И
двамата родители са демонстрирали отговорно отношение спрямо задълженията си относно
децата. По отношение на процесната случка майката е споделила, че по време на престоя в нейния
дом, при игри и забавления децата започнали да не слушат, тя им направила забележка, а
впоследствие ги ударила „по дупето“, като е добавила, че Бразилия не е забранено „лека форма на
физическо наказание“, а е прието като традиционно средство за възпитание. След получаване на
информация в ДСП-С. за образуваното производство, двете деца и семейството са насочени за
ползване на социална услуга в Център за обществена подкрепа – С., по програма за работа с деца,
жертви на насилие и техните родители. По данни на психолозите, работещи с К. и на психолога на
детска градина „Р.“ – С., където детето посещава четвърта подготвителна група - същото е силно
привързано към всички членове на семейството: баща, майка, баба и сестра. По мнение на
специалистите от детското заведение детето няма психо-емоционални травми или следи от
физическо насилие, нито промени в поведението и емоционалната стабилност. Социалните
работници и психолога при ЦОП – С. сочат съпротива от страна на бащата за осъществяване на
контакти (телефонни или друг вид разговори) с майката, като родителят се позовавал на
издадената заповед за незабавна защита. В заключителната част на доклада се сочи, че в процеса
на възпитание и израстване на децата като личности е необходимо и присъствието на майката, при
осигурена безопасност и сигурност на децата.
По делото е представено удостоверение от Районна прокуратура – С., от което се
установява, че по сигнал на Г.Н. срещу М.Н. са образувани две досъдебни производства за
престъпления по чл. 131, ал. 1, т. 5а вр. чл. 130, ал. 1 от НК и по чл. 296, ал. 1, пр. 3 вр. чл. 26 от
НК.
Във въззивното производство е представено удостоверение от Районен съд – С. с изх.№
1366/31.07.2020 г., видно от което по висящ между Г.Н. И М.Н. граждански спор (без да е посочен
предметът на делото) е прекратено производството по привременни мерки относно упражняването
на родителските права по отношение на малолетните деца И. и К.Н., тяхното местоживеене,
издръжка и режим на лични отношения с децата.
От представени служебни бележки по делото се установява, че детето И. е ученичка в СУ
„....“ гр. С., а детето К. посещава Детска градина „Р.“ в гр. С..
Други доказателства от значение за правния спор не са ангажирани, а останалите, които
съдът не обсъжда, са неотносими към предмета на делото.
При така изложеното от фактическа страна, въззивният съд достигна до следните правни
изводи:
Молбата за защита от домашно насилие е подадена от активно легитимирана страна срещу
надлежен ответник с оглед разпоредбите на чл. 8, т. 2 от ЗЗДН във вр. с чл. 28, ал. 4 от ГПК и чл. 3,
4
т. 4 от ЗЗДН.
Съгласно дефинитивната норма на чл. 2, ал. 1 от ЗЗДН, домашно насилие е всеки акт на
физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие, принудителното
ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които
се намират в родствена връзка, респ. в отношения на фактическо съжителство.
С оглед на приобщения по делото доказателствен материал се установява, че на 10.03.2020
г. М. Ф. Н. е извършила спрямо малолетните си деца И. и К. Ф. и акт на физическо насилие. В
проведеното пред първоинстанционния съд съдебно заседание на 09.06.2020 г. майката е признала,
че е „тупнала по дупето и двете деца“. По отношение на този факт е налице и извънсъдебно
признание на майката, направено пред социалните служители във връзка с изготвяне на
приобщения по делото социален доклад. Признанието на майката по отношение на детето К.
кореспондира и с приобщените по делото медицински документи.
С тези свои действия М.Н. е осъществила домашно насилие по смисъла на чл. 2, ал. 1, пр. 1
от ЗЗДН, до какъвто извод е достигнал и първостепенният съд, за което е наложил мярка за защита
по чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗЗДН и глоба съгласно чл. 5, ал. 4 от ЗЗДН.
Спорът пред настоящата инстанция се концентрира върху въпроса за броя и вида на
мерките за защита, които следва да бъдат наложени в случая. В тази връзка въззивният съд намира
следното:
Производството по делата по Закона за защита от домашно насилие по своята същност
представляват спорна съдебна администрация на граждански отношения. Целта на това
производство е да бъдат охранени законните права на пострадалото от домашно насилие лице,
като му се даде ефективна защита. При налагане на мерките по чл. 5, ал. 1 от ЗЗДН съдът не е
обвързан от искането на молителя в подадената по реда на чл. 8 от ЗЗДН молба за защита, като
може да наложи по своя преценка една или повече мерки за защита, съобразени с фактите по
делото (в този смисъл разясненията по т. 22 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по
тълк.дело № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС). Предвид посоченото, не е необходимо постановяване на
отхвърлителен диспозитив в крайния съдебен акт в случай, че съдът определи мерки, различни от
поисканите от молителя, както е сторил Районен съд - С. с обжалваното решение.
С оглед на събраните по делото писмени доказателства настоящият съдебен състав намира,
че за осигуряване защитата и правата на малолетните деца не е необходимо да се прилага по-
голяма защита от общата, посочена в чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗЗДН, каквато е и дадената такава с
атакуваното първоинстанционно решение, като развитите от жалбоподателя доводи и възражения
в този смисъл въззивният съд намира за неоснователни.
Процесният инцидент е осъществен без присъствието на трети лица, като фактът на
упражнено домашно насилие се признава от майката, но не и с посочените в молбата за защита
обем, интензитет и последици. Признанието на майката обхваща единствено удрянето на двете
деца по седалищните части. В действителност в представеното по делото съдебно-медицинско
удостоверение по отношение на детето К. (на което се позовава жалбоподателят) е посочено, че
при проведен на дата 13.03.2020 г. преглед освен в областта на дясното седалище, са констатирани
болки и в областта на гърба, но доколкото липсват други доказателства в тази насока и предвид
разликата между датата на инцидента и датата на осъществения преглед, не може да се приеме за
безспорно установено, че същите са в пряка причинно-следствена връзка с процесния инцидент.
Вярно е, че по отношение на констатираните травматичните увреждания лекарят е дал заключение,
че същите са в резултат на тъпи травми и е възможно да са получени по начин и време, описани от
детето и от бащата – нанасяне на удари с ръка, стискане и дърпане на дясна китка на 10.03.2020 г.,
но предварителните сведения са по данни не само на детето, а и на бащата. В тази връзка следва да
бъде отбелязано също, че отношенията между родителите на децата са били обтегнати дълго време
преди процесния инцидент и децата преимуществено са живеели в дома на бащата (в каквато
5
насока са твърденията на родителите и съдържащите се в част от доказателствата данни), както и
фактът, че детето К. е на възраст (6-годишна), в която децата са податливи на внушения и
въздействия. Посоченото и липсата на други доказателства извън съдебно-медицинското
удостоверение не позволяват извеждането на безспорен извод за доказаност на изложените в
молбата за защита твърдения за нанесени удари от майката в областта на гърба на детето К..
Досежно данните за болки в дясната китна, съдържащи се в съдебно-медицинското
удостоверение, следва да бъде отбелязано, че според лекаря същите са субективни, което означава,
че са по твърдения на освидетелстваното лице, без наличие на обективни признаци, които да дадат
основание на специалиста по съдебна медицина и деонтология да удостовери достоверността и
съществуването им.
Недоказани са и твърденията за крещене и грубо дърпане на децата от страна на майката на
процесната дата.
Ето защо неоснователни се явяват възраженията във въззивната жалба касаещи обема и
интензитета на проявеното физическо насилие.
На следващо място, противно на становището, изложено във въззивната жалба,
извършените от майката действия според въззивния съд не представляват акт на психическо
насилие. Приобщените към доказателствения материал медицински удостоверения за психично
състояние не доказват осъществяването на психическо насилие от страна на майката.
Специалистът психиатър е поставил диагноза на двете малолетни деца „остра стресова реакция“,
но видно от данните в удостоверенията и в издадените амбулаторни листи, на този преглед децата
са заведени от бащата и бабата (по бащина линия) като анамнестичните данни са по сведение на
двамата възрастни. Поставената диагноза касае обективното състояние на децата по време на
прегледа. Посочените писмени доказателства, макар и допустими доказателствени средства по
смисъла на чл. 13, ал. 2 от ЗЗДН, не позволяват извеждане на извод за причините, довели до това
състояние, още повече при наличието на обтегнати отношение в семейството.
Некоректно е позоваването на жалбоподателя на декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН. На
първо място, нито към молбата за защита, нито в последствие по делото е представена декларация
за извършеното насилие. На следващо място, следва да се посочи, че в действителност съгласно
нормата на чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН, когато по делото няма други доказателства, съдът издава заповед
за защита само на основание приложената декларация по чл. 9, ал. 3. Такава декларация се
представя задължително в случаите, при които молбата за защита се подава лично от пострадалото
лице, ако същото е навършило 14-годишна възраст или е ограничено запретено (чл. 8, т. 1 от
ЗЗДН), т.е. касае различен случай от настоящия, който попада в хипотезата на чл. 8, т. 2 от ЗЗДН.
По отношение на възражението на жалбоподателя досежно заявеното от майката по
отношение на общоприетите норми за възпитанието на децата в РБългария и тези в родината на
същата (Бразилия) следва да бъде посочено, че в действителност в мотивите на обжалваното
решение първоинстанционния съд е извел извод, че майката не познава в детайли българското
законодателство. Несъстоятелна е обаче интерпретацията на жалбоподателя, че на практика
районният съд бил заключил, че законът няма за адресат М.Н., след като първостепенният съд е
приложил по отношение на същата разпоредбите на Закона за защита от домашно насилие.
Голословно се явява твърдението на жалбоподателя, че майката травмира телесно и
психически децата системно. Същото обаче е и ирелеватно за настоящия спор, по който на
доказване подлежи конкретен акт на домашно насилие, във връзка с който съдът да охрани
правата на пострадалото от насилие лице, като производството не може да бъде използвано за
санкциониране на предходни прояви, нито за решаване на спорове за родителски права и мерки за
лични контакти, както се домогва да стори бащата.
По отношение на представеното по делото удостоверение от прокуратурата следва да бъде
6
отбелязано, че наличието на образувани и висящи в Районна прокуратура – С. досъдебни
производства, на които се позовава жалбоподателят, не могат да бъдат интерпретирани по сочения
във въззивната жалба начин. На първо място, съдът отчита влошените отношения между
родителите, наличието на данни за оказвана съпротива от страна на бащата за осъществяване на
контакти на майката с децата, както и обстоятелството, че досъдебните производства са
образувани по сигнал на бащата. На следващо място, в приобщеното по делото удостоверение е
посочена правна квалификация на престъпленията, по които се води разследването, но не и данни
за конкретно деяние, позволяващи преценка за относимост на тези производства с издадената по
делото заповед за незабавна защита в каквато насока са разсъжденията на жалбоподателя. На
последно място следва да бъде отбелязано, че основен принцип в наказателното право е
презумпцията за невиновност (обвиняемият се смята за невинен до установяване на противното с
влязла в сила присъда) и съществуването на образувани досъдебни производства не доказва
виновността на обвиняемия, още повече че по делото липсват данни майката да е била привлечена
в това качество по посочените досъдебни производства.
Ето защо, с оглед на установените по делото факти и обстоятелства, мярката по чл. 5, ал. 1,
т. 1 от ЗЗДН се явява адекватна и съответстваща на целите на закона.
Предвид изложеното безпредметно е обсъждането на доводите и възраженията на
жалбоподателя досежно възможността за прилагане на мерките по чл. 5, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ЗЗДН в
светлината на висящ между страните граждански спор, по който производството по привременни
мерки относно упражняването на родителски права по отношение на децата, тяхното
местоживеене, издръжка и режим на лични отношения е прекратено.
В обобщение, подадената въззивна жалба се явява неоснователна и като такава следва да
бъде оставена без уважение. На основание чл. 17, ал. 5, пр. 1 от ЗЗДН постановеното от Районен
съд – С. решение следва да бъде оставено в сила.
С оглед нормата на чл. 17, ал. 6 от ЗЗДН настоящото решение е окончателно.
Така мотивиран, Великотърновският окръжен съд
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 49/09.06.2020 г., постановено по гр.дело № 298/2020 г. по
описа на Районен съд – С..
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7