РЕШЕНИЕ
№ 1299
Враца, 14.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административният съд - Враца - VI състав, в съдебно заседание на седемнадесети юли две хиляди двадесет и пета година в състав:
| Съдия: | ТАТЯНА КОЦЕВА |
При секретар МАРГАРИТКА АЛИПИЕВА като разгледа докладваното от съдия ТАТЯНА КОЦЕВА административно дело № 20257080700270 / 2025 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на 145 и сл. от АПК във връзка с чл.118, ал.1 и ал.3 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).
Образувано по жалба на К.Б.Б. ***, депозирана чрез * С.Р. *** , против РЕШЕНИЕ №1040-06-16/14.05.2025 г. на Директора на ТП на НОИ - Враца, с което е оставена без разглеждане, като неоснователна жалба вх. № 1012-06-29/15.04.2025г. и е потвърдено Разпореждане № 061-00-2276-7/31.03.2025г., издадено от Ръководителя по осигуряването за безработица, съгласно Заповед № 1015-06-98/27.05.2021г. на Директора на ТП на НОИ-Враца, съдържащо отказ за изплащане на парично обезщетение за безработица, поискано по реда на чл. 54а от КСО.
С жалбата се излагат подробни съображения, че оспореният акт е издаден без административният орган да е проверил обективно всички факти и обстоятелства от значение за определяне и отпускане на обезщетението, включително фактите, че жалбоподателя пребивава постоянно в Република България и не е налице стабилна/дългосрочна заетост в **, където същият е бил ** . Отправено е искане съдът да отмени акта, поради противоречието му, както със закона, така и с установената по сходни случаи съдебна практика и върне преписката на органа за ново произнасяне по искането за отпускане на обезщетение за безработица. Претендират се разноски, съобразно представен по делото списък на разноските.
В с.з. оспорващият се явява лично и с * С.Р.. Поддържа жалбата и излага подробни съображения за незаконосъобразност на оспорения акт. Претендират се разноски по делото. Представена е и писмена защита с изложени съображения по съществото на спора.
Ответникът - Директора на ТП на НОИ – Враца, чрез процесуалния представител * Ц.Ц. в представена по делото писмена защита изразява становище с подробно изложени аргументи за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на адвокатското такова.
По делото са приети представените с административната преписка и допълнително представени от страните писмени доказателства и са събрани и гласни доказателства, чрез разпита на свидетелите Т.Л.Б. и Е.М.Й..
Съобразявайки събраните по делото доказателства и посочените от страните становища и с оглед на разпоредбата на чл.168 от АПК, определяща обхвата на съдебната проверка, съдът приема за установено следното:
Производството пред ТП на НОИ – Враца е започнало по подадено от К.Б.Б. Заявление вх. № 061-00-2276 от 03.12.2024 г. за отпускане на парично обезщетение за безработица (ПОБ) на основание чл. 54а от КСО, като заявителят е декларирал прекратяване на осигуряването считано от 30.11.2024 г., както и че е упражнявал трудова дейност в ** в периода 11.03.2024 г. до 29.11.2024 г. Представена е и Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004, в която Б. декларирал, че настоящият и постоянният му адрес е в РБ, ***. Декларирал е също, че последните 5 календарни години преди годината на прекратяване на последната заетост и през годината в която е прекратена последната заетост е работил и живял в чужбина, както следва: от 21.03.2022 г. до 23.10.2022 г. – **; от 20.03.2023 г. до 17.11.2023 г. – **; от 11.03.2024 г. до 29.11.2024 г. – **. В декларацията е посочено още, че през периода на последната заетост преобладаващата част от роднините му са живеели в РБългария, където той има постоянно жилище, а в чужбина живеел в жилище предоставено от работодателя. Завръщал се България няколко пъти в годината именно защото семейството му е тук, а с държавата по последна заетост не го свързвало нищо извън осъществяването на трудова дейност работата и нямал никакви намерения да остане за постоянно там.
С Разпореждане № 061-00-2276-1/09.12.2024г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Враца, образуваното административно производство било спряно за събиране на доказателства относно трудов стаж и осигурителен доход от ** .
От страна на ТД на НОИ Враца бил извършен електронен обмен на социално-осигурителна информация между България и ЕС, в резултат на който са получени формуляри СЕД U017 и U004, удостоверяващи периодите на осигурена заетост, както и дохода на жалбоподателя.
Производството е възобновено с Разпореждане № 061-00-2276-2/10.02.2025 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ Враца.
С Разпореждане № 061-00-2276-3/17.02.2025 г. Ръководителят на осигуряването за безработица при ТП на НОИ Враца е отпуснал на основание чл. 54ж, ал. 1 КСО, вр. чл. 54а, ал. 1, чл. 54б, ал. 8, чл. 54в, ал. 1 от КСО и чл. 62, § 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. отпуснатото обезщетение е за периода от 30.11.2024 г. до 29.05.2025 г., в размер на 40,81 лева дневно.
Недоволен от така определения размер и с твърдения за неправилно приложена нормата на чл.546, ал.8 от КСО, с молба вх. № 1023-06-33/26.02.2025 г. Б. е поискал да му бъде определен справедлив размер на обезщетението за безработица, съобразен изцяло с трудовия му стаж и осигурителен доход.
Последвало Решение на Директора на ТП на НОИ - Враца № 1040-06-8 от 11.03.2025 г., с което е отменено Разпореждане № 061-00-2276-3 от 17.02.2025 г., като преписката е върната ново разглеждане и последващо произнасяне, както и за преценка за приложението нормата на чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004.
С вх. № 1019-06-1212#4 от 19.03.2025 г. в ТП на НОИ - Враца е постъпил и Структуриран електронен документ чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС СЕД Н 002 - отговор на искането за информация за заплата, с което е потвърдена заплата от **, отговаряща на получения СЕД U 004 от 28.01.2025 г.
При тази фактическа обстановка и постъпил Структуриран електронен документ /СЕД U 002/ вх. № 1019-06-1059#2/10.01.2022 г. от компетентната институция на **, използван при предходната регистрация на лицето е издадено Разпореждане № 061-00-2276-7 от 31.03.2025 г., с което е постановен отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица, поради факта, че съгласно чл. 65, ал. 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, компетентна институция за изплащането на парично обезщетение за безработица е **. За да мотивира този извод, Ръководителят на осигуряването за безработица е посочил в разпореждането, че за периода от 2019 до 2024 г. лицето не е преустановявало заетостта си за повече от 6 месеца в ** , поради което не може да се приеме, че е прекъсвало пребиваването си там и по този начин държавата по пребиваване съвпада с държавата по последна заетост. В мотивната част административният орган е посочил още, че след изтичането на 5 години, през които лицето работи в дадена държава, за него е възникнало правото на постоянно пребиваване в тази държава и същата се явява държава по пребиваване, поради което на основание чл. 61 и чл. 65, ал. 2 и ал. 5, б. „а“ от Регламент (ЕО) 883/2004, България не е компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване и няма основание да се извършва преценка за право на обезщетение за безработица по българското законодателство.
Със Заповед № 1015-06-98/27.05.2021 г. на Директора на ТД на НОИ Враца издателят на разпореждането С. Л. – ** е определена за длъжностно лице, което да издава разпореждания на основание чл. 54ж и др. от КСО.
Жалбоподателят подал до Директора на ТП на НОИ Враца (компетентен орган по чл. 117, ал. 1, т. 2, б. "б" от КСО) жалба в законоустановения срок по чл. 117, ал. 2, т. 2 от КСО, регистрирана с вх. № 1012-06-29/15.04.2025 г., в която изразява несъгласието си от постановения отказ, като излага подробни аргументи за незаконосъобразност и необоснованост на разпореждането, посочвайки, че неправилно са приложени относимите материалноправни разпоредби, позовавайки се и на съдебната практика по аналогични казуси.
Последвало издаване на оспореното в настоящото производство Решение № 1040-06-16/14.04.2025 г. на Директор на ТП на НОИ - Враца, с което жалбата е отхвърлена, като неоснователна и е потвърдено Разпореждане № 061-00-2276-7/31.03.2025 г., за отказ за изплащане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.
Административният орган е приел, че е налице стабилна и дългосрочна заетост в **, тъй като видно от данните за лицето, за периода от 06.05.2019 г. до 29.11.2024 г. от компетентна институция на ** са потвърдени осигурителни периоди за повече от 6 месеца във всяка от тези календарни години, като за прекъсванията липсват осигурителни периоди, придобити съгласно българското законодателство. Липсата на осигурителни периоди в България за прекъсвания в заетостта в ** за периода от 02.04.2018 г. до 29.11.2024 г., според органа е допълнителна индикация за липсата на намерение за трайна и постоянна връзка на лицето с България. По отношение на потвърдените осигурителни периоди в ** (повече от 6 месеца за всяка от календарните години от 2018 г. до 2024 г.), АО посочва в решението, че в съответствие с разпоредбите на Закона за данъците върху доходите на физическите лица, за целите на данъчното облагане, един от критериите да се приеме физическо лице за местно в България, е да пребивава на територията на България за повече от 183 дни през всеки 12-месечен период, което в конкретния случай не е налице. В заключение според органа, в конкретния случай не може да се обоснове извод, че по време на последната заетост, лицето е пребивавало в България, което изключва приложението на изключението от чл. 65, ал. 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 и компетентна да прецени правото на обезщетение за безработица е държавата по последната заетост, а именно ** .
По делото са събрани гласни доказателства. От показанията на св. Б. се установява, че жалбоподателя е работил в ** в ** като работата му е била сезонна. Живее постоянно в България, във ***, няма жилище в ** и никога не е имал. Работодателя им наемал жилища за да живеят докато работят там и той им удържаше от заплатите за наема. К. категорично не желае да се установи да живее в ** . Част от парите които е получил ги използвал да си направи ремонт на апартамента, както иска и си отвориха фирма с брат си за да могат да си имат средства. Той в момента работи във *** . Имал си приятелка и се връщал на 1-2 месеца, както го пуснат от работата му. От 6 до 8 месеца работил в ** и се връщал в България, и така докато го извикат за следващия сезон. Знае, че за 2025 г. му е било отпуснато обезщетение за безработица и след поискване на още документи от НОИ му отказаха.
От показанията на св. Й. се установява, че К. е работил сезонно за по няколко месеца в ** и не на постоянна работа. Живее постоянно във *** и винаги когато има възможност за ваканция, за уикенди се прибира за да са заедно. Няма собствено жилище в ** и живеел на квартира, която му се предоставяла от работодателя докато е там, а той си удържал от заплатата за наема. Никога не е ставало въпрос да живеят там, никога не ходила при него и не е искала. Инвестирал е пари в жилището. В момента си открил и собствена фирма във *** . Докато е бил в ** пътувал през 1-2 месеца. Знае, че му е било отпуснато обезщетение от НОИ някъде през м. Февруари и след като му се обадила служителка от НОИ и му поискала да представи нови документи, от НОИ след това му беше отказано това обезщетение, от което той много се разочаровал. Доколкото разбрала му е отказано заради това, че той не бил български гражданин и живее и работи в ** .
Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът извежда следните правни изводи:
Оспорването е извършено от лице с надлежна процесуална легитимация – адресат на обжалвания административен акт, комуто е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица. Жалбата е подадена в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК вр. с чл. 118, ал. 1 от КСО и от външна страна отговаря на изискванията на чл. 150 и чл. 151 от АПК. Изпълнена е задължителната процедура за оспорване на разпореждането пред ръководителя на съответното ТП на НОИ и на съдебен контрол подлежи не разпореждането, а потвърждаващото го решение на Директора на ТП на НОИ Враца, което е произнесено в едномесечния срок по чл. 117, ал. 3 от КСО. Липсват очертаните в чл. 159 от АПК отрицателни предпоставки, поради което жалбата се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно чл. 168 от АПК, съдът не се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а е длъжен въз основа на представените от страните доказателства да провери законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК, вкл. да обяви нищожността на акта, дори да липсва искане за това.
При извършената служебна проверка, съобразно установеното в посочената в предходния абзац разпоредба, съдът не установи оспореният акт да е нищожен. Издаден е от компетентен орган с изрично очертани в чл. 117, ал. 1, т. 2, б. "б" от КСО правомощия да се произнася по жалби срещу разпореждания за отказ или неправилно определяне, изменяне и прекратяване на обезщетенията за безработица. Потвърденото разпореждане също е издадено от орган, разполагащ с компетентност, съобразно Заповед № 1015-06-98/27.05.2021 г. Според чл. 54ж, ал. 1 от КСО, паричните обезщетения за безработица се отпускат, изменят, отказват, спират, прекратяват, възобновяват и възстановяват с разпореждане на длъжностното лице, на което е възложено ръководството на осигуряването за безработица или друго длъжностно лице, определено от ръководителя на териториалното поделение на НОИ.
Спазени са изискванията за форма на акта, който е издаден в писмена форма и има изискуемото по чл.59 от АПК съдържание. Посочени са наименованието на органа, който издава акта, наименованието на акта, адресат, мотивна част, разпоредителна част, определяща правата и задълженията на адресата, срокът и реда за обжалване и подпис на физическото лице, персонализиращо административния орган. При тези установявания не са налице отменителни основания по чл. 146, т. 1, т. 2 и т. 3 от АПК.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение на директора на ТП на НОИ - Враца е издадено при неправилно приложение на материалния закон.
Съдът констатира, че по делото няма спор по фактите, а спорът е от правен характер и се свежда до определяне на това коя е компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица, след като последната заетост на жалбоподателя е била на територията на ** .
Република България като държава-членка на ЕС е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Това са общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони. Тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент /ЕО/ № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент /ЕО/ № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент /ЕО/ № 883/2004 г.
Последният намира приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените в чл. 3, § 1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и обезщетенията за безработица – чл. 3, § 1, б. "з". Персоналният обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл. 2, § 1, която предвижда, че той се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица.
Безспорно оспорващият Б. е гражданин на Република България, т.е. на държава-членка на ЕС, поради което е лице, спрямо което се прилага Регламент /ЕО/ № 883/2004. Съгласно чл. 11, § 1 от Регламент /ЕО/ № 883/2004, лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава-членка и това законодателство се определя по реда, уреден в самия регламент. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3. В буква "а" от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, какъвто е бил жалбоподателят и това правило гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка, се прилага законодателството на тази държава-членка.
Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, се съдържат в чл. 65 от Регламент /ЕО/ № 883/2004. Съгласно чл. 65, § 2 от този регламент, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, на чието законодателство за последно е било подчинено.
Според чл. 65, § 5 от Регламент /ЕО/ № 883/2004: a) Безработното лице по първото и второто изречение на § 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване. б) Въпреки това, работник, без да е пограничен работник, на когото са били отпускани обезщетения за сметка на компетентната институция на държавата-членка, на чието законодателство е бил подчинен при завръщането си в държавата-членка по пребиваване, първо получава обезщетения в съответствие с член 64, като получаването на обезщетения в съответствие с буква „а“ се спира за периода, през който той получава обезщетения съгласно законодателството, на което последно е бил подчинен.
Във връзка с приложението на горецитираната норма от съществено значение се явява определянето на две понятия – компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване. Относно първото понятие – това по принцип е държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице. В конкретния случай това е **, но само за времето, в което е била осъществявана трудовата дейност. След прекратяване на тази си дейност лицето се е завърнало в държавата си по пребиваване България, в която според настоящия съдебен състав е и центъра на жизнените му интереси, следователно последната е и компетентната държава-членка по смисъла на цитираните разпоредби.
За определяне на държавата по пребиваване е необходимо да се изясни съдържанието на понятието пребиваване. Легалната дефиниция на това понятие се съдържа в чл. 1, б. "й" от Регламент /ЕО/ № 883/2004, според която "пребиваване" означава мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от понятието "престой", което регламентът определя като временно пребиваване /чл.1, б."к"/. Правилата за определяне на пребиваването са уредени в чл.11 от Регламент /ЕО/ № 987/2009 по прилагането на т. нар. основен регламент – Регламент /ЕО/ № 883/2004.
Съгласно чл.11 от Регламент /ЕО/ № 987/2009, при различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната и информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: а)продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; б) положението на лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii) упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане /§ 1/.
В изготвения съвместно от държавите-членки Практически наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария, публикуван на официалната интернет страница на Европейската комисия, се изясняват понятията "обичайно пребиваване", "временно пребиваване" и "престой". Тези определения, посочени в законодателството на ЕС /Регламент /ЕО/ № 883/2004, последно изменен с Регламент /ЕО/ № 465/2012/, са необходими, за да се установи коя държава-членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социално-осигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави-членки.
В наръчника, изготвен съвместно от държавите-членки, се разглеждат специфичните критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване на дадено лице, като например: семейното положение и роднинските връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава-членка; състоянието на трудова заетост /по-специално мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянният характер, както и продължителността на договора за работа/; упражняването на неплатена дейност; в случай на студенти – източникът на доходите им; доколко постоянно е жилищното положение на лицето; държавата-членка, в която лицето плаща данъци; причини за преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства. То се свързва с центъра на интересите му /чл. 11, § 1 от Регламент № 987/2004/ и въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти.
В чл.11, §1 от Регламент № 987/2004 е въведено само примерно изброяване, което не е изчерпателно и зависи от конкретните фактически установявания, свързани с определяне на действителното място на пребиваване на лицето.
Съгласно разпоредбата на чл.11, § 2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето. Когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в § 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице.
Така всеки отделен случай следва да се разглежда според индивидуалните си характеристики и въз основа на цялостна оценка на всички релевантни факти и обстоятелства, и съобразно критериите на приложимите регламенти. Това означава, че нито продължителността на пребиваване в една държава-членка, нито евентуално наличието на адресна регистрация в нея могат сами по себе си да определят еднозначно мястото на обичайно пребиваване на едно лице, в каквато насока са изложените в отказа мотиви. Необходимо е да бъдат изследвани всички относими за случая критерии и едва след цялостния им анализ да се определи държавата на пребиваване на лицето.
От декларацията относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент /ЕО/ № 883/2004 / е видно, че през периода на последната заетост в чужбина, роднините на Б. са живели в България, постоянният му адрес също е на територията на България, като тези обстоятелства се установяват и от приложените по делото удостоверения за постоянен и настоящ адрес. Б. няма адресна регистрация в държавата по последната му заетост и там за целите на трудовото му правоотношение е живял в жилище, предоставено от работодателя му под наем, който се удържал от заплатата му.
Завръщането на жалбоподателя в България е непосредствено след приключване на работата му в ** и затова престоят и времето на трудова му заетост в ** имат временен характер по смисъла на Регламент /ЕО/ № 883/2004.
Тези обстоятелства се установяват и от показанията на разпитаните по делото свидетели. Свидетелката Т. Б. – ** заявява, че работата на сина ѝ в ** е била сезонна в **, няма и никога не е имал жилище там, а работодателят наемал жилища за работниците за времето на заетостта, като наемът удържал от заплатите. В България се завръщал на 1-2 месеца, когато го пускали от работа и живеел в апартамента, който му оставили заедно с приятелката си. Заетостта му в ** била за срок от 6 до 8 месеца, след което се завръщал в България, докато го извикат за следващия сезон.
Свидетелката Й., **, също заявява, че той работи сезонно в ** и не е на постоянна работа там. Постоянно живее във *** и винаги когато има възможност за ваканция, за уикенди се прибира за да са заедно. Той ходел по интервюта след завършване на висшето си образование, и след като не си намерил работа по специалността, заминал на сезонна работа в чужбина за да спести пари. Няма собствено жилище в ** и живеел в квартира, предоставена му от работодателя докато е там, а той си удържал от заплатата за наема. Никога не е ставало въпрос да живеят в **, тя никога не е ходила там, а и не иска. Идеята била Б. да работи там, а не да живеят и да изкара пари за да ги инвестират в жилището тук, във ***. В момента той си открил и собствена фирма във *** и е много щастлив, че няма да ходи повече в ** . Докато бил в ** пътувал през 1-2 месеца, за да се виждат.
Съдът кредитира показанията на свидетелите, които макар да са в близки отношения с жалбоподателя, дават показания, които са безпротиворечиви и житейски логични. По релевантните факти изложеното от свидетелите е логически последователно и съответства на останалите доказателства по делото, още повече, че същите са предупредени за наказателната отговорност, която носят по чл. 290 от НК.
При тези данни е очевидно, а и не се спори от страните, че жалбоподателят е упражнявал трудова дейност, като наето лице в ** за процесния период и извършването на тази дейност безспорно е налагало той да живее там, при което често се е завръщал в България и не е прекъсвал връзките си с България. Доказателство за това са и представените по делото 2 бр. талони за регистрация на ППС, удостоверения за постоянен и настоящ адрес ***, извлечение от Търговския регистър за актуално състояние на еднолично дружество с ограничена отговорност, със седалище и адрес на управление в *** , чийто управител и едноличен собственик на капитала е именно жалбоподателя К.Б.. Тези данни са индиция, че центърът на жизнените интереси на Б. е именно в България, където, както вече се посочи живеят и неговите близки.
Понятията "местоживеене" и "пребиваване" по смисъла на Регламент /ЕО/ № 883/2004 не са идентични и местоживеенето, не предопределя пребиваването, а е само един от критериите, въз основа на които то се определя. Пребиваването на жалбоподателя в ** е свързано единствено и само с полагането на труд и осигуряването на издръжката му.
В тази връзка следва да се подчертае, че в съображение 9 от Решение № U2 от 12 юни 2009 година относно обхвата на чл. 65, § 2 от Регламент /ЕО/ № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета по отношение на правата на обезщетения за безработица на напълно безработни лица, които не са погранични работници и които по време на последната си дейност като заети или самостоятелно заети лица са пребивавали на територията на държава-членка, различна от компетентната държава-членка, се посочва следното: "Въпреки че понастоящем това е приемливо за пограничните работници и някои други категории работници, които също запазват близки отношения с държавата си на произход, то не би било приемливо, ако поради твърде широко тълкуване на понятието "пребиваване" се наложи приложното поле на член 65 от Регламент /ЕО/ № 883/2004 да бъде разширено до всички лица, които осъществяват определена относително стабилна дейност като заети или самостоятелно заети лица в определена държава-членка и са оставили семействата си в държавата си на произход".
Посоченото становище на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност обаче не води автоматично до извод, че щом лицата имат относително стабилна /дългосрочна/ заетост в държава-членка, различна от държавата им по произход, то това изключва възможността последната да се явява и държава на пребиваване.
Напротив, в т. 3 от диспозитива на това решение изрично е посочено, че за целите на прилагането на настоящото решение държавата на пребиваване се определя в съответствие с чл. 11 от Регламент /ЕО/ № 987/2009. Това означава, че за всеки конкретен случай следва да се определи, доколко местоживеенето на роднините на лицето оказва влияние на центъра на жизнените му интереси.
Намерението на лицето, видно и от декларацията, попълнена от оспорващия, относно определяне на пребиваването му във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент /ЕО/ № 883/2004 г., сочи, че той възнамерява да се установи трайно в Република България. Това обаче не е взето предвид от органа, а последният е подходил едностранчиво, ползвайки информация и тълкувайки погрешно приложимите разпоредби, като по този начин незаконосъобразно е отказал отпускане на обезщетение за безработица.
В периода на заетост в ** жалбоподателя е бил на територията на тази страна, но времетраенето на това пребиваване е било обусловено от съществуването на трудово правоотношение, и не покрива критериите, въз основа на които се обосновава извод за "обичайно пребиваване".
От всички данни по делото се установява по несъмнен начин, че причините за полагането на труд от страна на оспорващия при нидерландския работодател, са изцяло икономически, свързани с необходимостта от издръжка и никога не е прекъсвал социалните връзки с дома си в България и семейството си.
Житейски логично е докато работи в **, лицето и да живее в тази държава за времето, през което полага труда си там. Затова престоят и времето на трудова заетост в тази страна имат временен характер по смисъла на Регламент /ЕО/ № 883/2004.
Неправилно административният орган е приел, че продължителността на трудовата заетост в чужбина е достатъчна да обоснове наличието на стабилна връзка на лицето с държавата, в която полага труд. Предвиденият от европейския законодател 5-годишен срок на пребиваване цели да обезпечи гражданите на ЕС да получат автоматично право на постоянно пребиваване в друга страна на ЕС и е неотносим към мястото на пребиваване по Регламент /ЕО/ № 883/2004, което се определя според критериите на § 11 от Регламент /ЕО/ № 987/2009. В случая, от самия факт, че жалбоподателят е работил за дълъг период от време, продължил повече от 5 години в ** не следва автоматично, че е придобил право на пребиваване в тази държава-членка. Това обстоятелство не следва да се разглежда изолирано от другите факти, свързани с положението на осигурения работник, тъй като нормата на чл. 11, § 1 от Регламент /ЕО/ № 987/2009 определя за решаващи причините за преместването на един работник при определяне на действителното му място на пребиваване.
По делото няма спор, че Б. не е пограничен работник. Същият е пребивавал за времето на трудовата си заетост в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, а именно в ** . Безспорно установено е, че оспорващият не продължава да пребивава в тази държава-членка, нито се е върнал в тази държава, на чието законодателство за последно е бил подчинен, затова и не се е регистрирал, не се е поставил на разположение на службите по заетостта в държавата по последна трудова заетост, а се е регистрирал в България, където се е завърнал трайно и където обичайно пребивава.
При съобразяване на центъра на интересите на К.Б. съобразно критериите по чл. 11 от Регламент /ЕО/ № 987/2009 се налага категоричният извод, че този център на интереси е Република България – противно на приетото от административния орган. В ** е бил заето лице за периодите от 21.03.2022 г. до 23.10.2022 г.; от 20.03.2023 г. до 17.11.2023 г.; от 11.03.2024 г. до 29.11.2024 г., но няма данни за останалото време преди и между горните периоди той да е пребивавал в **, а пребиваването му през цитираните периоди е било свързано единствено със заетостта му като наето лице. Роднинските му връзки са в България, като органът не е представил данни той да има роднини в ** . Жалбоподателят е посочил, че има жилище в България и възнамерява да живее в него, т. е. жилищното му положение има постоянен характер, като няма данни той да разполага с жилище в **, още повече, че по време на престоя си там същият е живял в предоставено под наем от работодателя, с оглед извършваната трудова дейност, което безспорно не би могло да се приеме като жилище с постоянен характер.
Горният извод се потвърждава и от анализа на останалите критерии по чл. 11, § 2 от Регламент № 987/2009 г. и по изготвения съвместно от държавите-членки Практически наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария, а именно причините за преместване и намеренията на лицето /прекратяване на трудовия договор в ** и намерение да се установи трайно в България/, които се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице.
Цялостната оценка на горната информация относно релевантните факти налага извод, че центърът на жизнените интереси на оспорващия е Република България и тя е държавата по обичайно пребиваване на лицето, следователно е и компетентната държава-членка за изплащане на парично обезщетение за безработица.
При безспорното наличие на завършен период на заетост с прекратен трудов договор в съответната държава-членка на ЕС и намерение за пребиваване в Република България на български гражданин, изпълнено изискване за подаване на декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент ЕО № 883/2004, заявлението за отпускане на обезщетение за безработица следва да бъде разгледано по същество със зачитане на осигурителния стаж и доход при определяне на обезщетението в държава-членка на ЕС.
В този смисъл е и практика на Върховния административен съд, а именно – Решение № 12598/25.09.2019 г. по адм. д. № 13206/2018 г.; Решение № 222/08.01.2019 г. по адм. дело № 8158/2018 г.; Решение № 1645/06.02.2019 г. по адм. дело № 8633/2018 г.; Решение № 2695/22.02.2019 г. по адм. дело № 3077/2018 г.; Решение № 10291/03.07.2019 г. по адм. дело № 15067/2018 г.
Предвид гореизложеното, обжалваното решение и потвърденото с него разпореждане следва да бъде отменено като незаконосъобразно, поради допуснато нарушение на приложимия материален закон и несъответствие с неговата цел. Тъй като естеството на спора не позволява решаването на въпроса по същество, на основание чл. 173, ал. 2 предл. трето АПК, делото следва да бъде изпратено като преписка на административния орган за ново произнасяне по заявлението на жалбоподателя, при отчитане на относимите факти и обстоятелства от значение за случая, и при съобразяване с даденото в мотивите на настоящото решение тълкуване по прилагането на материалния закон.
При този изход на спора своевременно направеното искане от процес. представител на оспорващия за присъждане на разноски по делото е частично основателно. Съгласно разпоредбата на чл. 143, ал. 1 от АПК, когато съдът отмени обжалвания административен акт, държавните такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал акта. В случая установените съгласно представения по делото списък разноски /л. 139/ са в общ размер от 1018,97 лева, от които 10,00 лв. заплатена д. т. /л. 141/, 1000,00 лв. адвокатско възнаграждение и 8,97 лв. за пощенски и куриерски услуги.
Под "разноски" в процеса следва да се разбират тези парични средства, които са изразходени от страната във връзка с извършването на определени процесуални действия /депозит за призоваване на свидетел, възнаграждение за вещо лице, разходи за извършване на оглед и др., адвокатски хонорар за представителство в процеса/. Следователно, разноските включват всички суми, които страната е заплатила във връзка с извършването на правните действия в процеса или за оказаната й правна защита. Фактическите действия на страните по събиране на доказателствата, които да представят по делото, командировки, пътни разноски, пощенски и куриерски услуги и пр. не представляват такива разноски, като в този смисъл е и константната практика на Върховния административен съд - Определение № 8580 от 14.09.2023 г. на ВАС по адм. д. № 11612/2022 г., I о.; Определение № 11845 от 23.09.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9258/2020 г., V о.; Определение № 10463 от 10.10.2016 г. на ВАС по адм. д. № 10811/2016 г., VII о.
Поради това разходите за пощенски и куриерски услуги, макар и доказано извършени /л. 142/ остават извън обхвата на отговорността за разноски и не следва да бъдат присъждани.
На оспорващия следва да се присъдят разноски по делото в общ размер на 1010 лева, от които договорено и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева и 10.00 лева заплатена държавна такса. Възражението на ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно. Предвид фактическата и правна сложност на делото, отчитайки явяването на упълномощения от оспорващия адвокат в с.з., извършените от него процесуални действия по делото, съдът приема, че договореното и заплатено адвокатско възнаграждение е съобразено с обема и сложността на работата, която процесуалният представител следва да извърши, за да осигури качествена правна защита на своята доверител и представлява справедливо възнаграждение за неговия труд. Същото не е прекомерно и не подлежи на намаляване до предвидения в наредбата минимален размер. Още повече, че ответника оспорва същото поради фактическа и правна сложност на делото, но не навежда никакви аргументи в тази насока.
Предвид изложеното и на основание чл. 172, ал. 1 и ал. 2, предл. второ от АПК, чл. 173, ал. 2 и чл. 174 от АПК, във вр. с чл. 118, ал. 3 от КСО, Административен съд- Враца
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение №1040-06-16/14.05.2025 г. на Директора на ТП на НОИ - Враца, с което е оставена без разглеждане, като неоснователна жалба вх. № 1012-06-29/15.04.2025г. и е потвърдено Разпореждане № 061-00-2276-7/31.03.2025 г., издадено от Ръководителя по осигуряването за безработица, съгласно Заповед № 1015-06-98/27.05.2021г. на Директора на ТП на НОИ-Враца.
ВРЪЩА на основание чл. 173, ал. 3 от АПК преписката на длъжностното лице по чл. 54ж от КСО при ТД на НОИ - Враца за ново произнасяне по Заявление № 061-00-2276 от 03.12.2024 г., съобразно дадените в мотивите на настоящото решение указания по тълкуване и прилагане на закона.
ОСЪЖДА на основание чл. 143, ал. 1 от АПК Национален осигурителен институт да заплати на К.Б.Б. ***, сумата от 1010.00 (хиляда и десет) лева, представляващи направени по делото разноски.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване, съобразно чл. 119 вр. чл. 117, ал. 1, т. 2, б. "б" от КСО.
| Съдия: | |