Р Е Ш Е Н И Е
№2634/13.6.2019г.
гр.
Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ районен СЪД, гражданско ОТДЕЛЕНИЕ, ХХІ състав, в публично заседание на седемнадесети май, през две хиляди и деветнадесета година,
проведено в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАИЛ МИХАЙЛОВ
при участието секретаря Даяна Петрова, като разгледа докладваното от съдия Михайлов гр. дело №18116 по описа на Варненски районен съд за 2018г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
по делото се развива по предявени искове от „М.“ АД, ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление:***4 срещу Т.Г.Х., ЕГН:**********, с постоянен
и настоящ адрес: *** и Р. Н. А., ЕГН:**********, с постоянен и настоящ адрес: *** за приемане за установено, че ответниците солидарно дължат на ищеца сумата
от 128,50 лв. /сто двадесет и осем лева и петдесет
стотинки/, представляваща главница по Договор за
банков кредит от 15.05.2008 г. и Анекс №1 към него от
29.03.2012 г., сключени между
„Райфайзенбанк България”
ЕАД, кредитор, Т.Г.Х., ЕГН:**********, кредитополучател и Р. Н. А., ЕГН:**********, съдлъжник, вземанията по които са
прехвърлени от кредитора „Райфайзенбанк България” ЕАД с Конкретен договор за цесия /прехвърляне
на вземанията/ от
24.10.2017 г. към Рамков договор за продажба
и прехвърляне на вземания /цесия/ от 10.11.2016 г. на настоящия заявител „М.” АД, ЕИК:*********, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на заявлението
в съда – 23.07.2018 г., до окончателното
изплащане на задължението, сумата 29,47 лв. /двадесет и девет лева и четиридесет и седем стотинки/, обезщетение за забава за
периода от 23.07.2015 г. до 23.10.2017 г., в размер на законната лихва върху непогасената част от главница,
сумата 9,76 лв. /девет лева и седемдесет и шест стотинки/, обезщетение за забава за периода
от 24.10.2017 г. до
23.07.2018 г. в размер на законната
лихва върху непогасената част от главница, на осн. чл. 240 ЗЗД вр.чл.10 ЗЗД и чл.86,
ал.1 ЗЗД вр. чл.99 ЗЗД, вр.
чл.422 ГПК.
В
исковата молба се излагат твърдения, че на 15.05.2008г. кредиторът „Райфайзенбанк България” ЕАД е предоставил паричен заем в
размер на 4048 лева на Т.Г.Х., по който договор солидарен
длъжник е ответницата Р. Н. А.. С анекс №1 от 29.03.2012г. било
уговорено между страните, че общото задължение по договора за кредит възлиза на
729,19 лева, като крайния срок за погасяване на задължението е уговорен на
15.09.2013г.С настъпване на уговорения краен срок – 15.09.2013г. всички дължими
суми падежират, при което задължението става
изискуемо, а длъжникът изпада в забава, като същия дължи и лихва за забава
считано от деня на забавата върху непогасения размер на главницата. Твърди, че
вземането е прехвърлено по силата на договор за цесия от 24.10.2017г. в полза
на ищеца, като ответниците са надлежно уведомени на осн. чл.99, ал.3 ЗЗД от
новия кредитор „М.“ АД, в качеството му на пълномощник на цедента- „Райфайзенбанк България” ЕАД.
В
срок по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от ответниците. Излагат се
идентични съображения, че длъжниците не са уведомени по см. на чл. 99, ал.3 ЗЗД
за осъществената в полза на ищеца цесия, респ. че същия не е надлежно
упълномощен да извърши уведомяването за прехвърляне на вземането предмет на
договор за кредит от 15.05.2008г., от страна на цедента. Счита, че след
настъпване на падежа – 15.09.2013г. започва да тече 150 дневен срок, в който
кредитора може да обяви задължението за предсрочно изискуемо, като излага
възражения, че за това намерение на банката длъжниците не са надлежно уведомени
преди депозиране на заявлението в съда. Намира за неравноправна уговорката в
Анекс №1, съобразно която кредитора може автоматично да обяви задълженото за
предсрочно изискуемо без да уведомява длъжниците. В условията на евентуалност
прави възражение за погасяване на
вземането по давност.
Съдът, след съвкупна
преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно и по вътрешно
убеждение, приема за установено следното от фактическа страна:
Представен по делото е договор за банков кредит от 15.05.2008г.,
по силата на който кредитора „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД е отпуснал кредит
на Т.Г.Х. в размер на 4048 лева, по който Р. Н. А. е съдлъжник.Крайния срок за погасяване на кредита е уговорен
на 15.05.2012г.
Представен
е анекс №1/29.05.2012г. към договор за кредит от 15.05.2008г., с който страните
уговарят, че размера на задължението възлиза на 729,19 лева, от които 201,44
лева – редовна главница, 490,08 лева – просрочена главница, 18,20 лева
просрочена лихва и 19,47 лева – наказателна надбавка. Уговаря краен срок за
изпълнение на задължението до 15.09.2013г.
С
договор за продажба на вземания от 10.11.2016г. „Райфайзенбанк
(България)“ ЕАД продава на ищеца „Макродаванс“ АД
вземания, които не се погасяват редовно от длъжниците. Сключен между страните е
и конкретен договор за цесия от 24.10.2017г., като с приложение №1А към същия
предмет на продажба е и задължението на Т.Г.Х. в общ размер от 2230,06 лева, от което 580 лева главница
към 24.10.2017г., 1033,04 лева – лихва, 69,76 лева – законна лихва, 147,26 лева
– разноски и 400 лева юрисконсултско възнаграждение.
Представено
по делото е пълномощно с нотариална заверка на подписите рег. №10806 от
08.11.2017г. по описа на нотариус №161 при НК, с което „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД упълномощава „Макродаванс“
АД да осъществи уведомяване на всички длъжници за вземанията, които са предмет
на прехвърляне с договор за цесия от 24.10.2017г. и приложение №1А към него.
По делото са представени уведомления №RVІ00541/15.11.2017г. до Т.Г.Х. и №RVІ00540/15.11.2017г.
до Р. Н. А., с които „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, чрез
пълномощникът си „М.“ АД АД уведомява длъжиниците за осъществената на 24.10.2017г. цесия в полза
на ищеца.
Прието е по делото заключение по съдебно – счетоводна
експертиза на вещото лице Д. П., в което се сочи, че размера на задължението за
главница възлиза на 128,50 лева, обезщетението за забава за периода
23.07.2015г.-23.10.2017г. възлиза на 29,47 лева, съответно обезщетението за
забава за периода 24.10.2017г.-23.07.2018г. възлиза на 9,76 лева.
При тази установеност на фактите, съдът възприе следните
правни изводи:
Не
се оспорва между страните, а и се установява от представените по делото писмени
доказателства, че по силата на договор за кредит от 15.05.2008г. „Райфайзенбанк
(България)“ ЕАД е отпуснал кредит на Т.Г.Х. в размер на 4048 лева, по който Р. Н. А. е съдлъжник. Първоначално
крайния срок за погасяване на кредита е уговорен на 15.05.2012г., като в
последствие с анекс от 29.05.2012г., падежа на задължението е продължен до
15.09.2013г. Така посоченото налага извода, че предмет на претенцията е
вземане, което е възникнало от договор за кредит, по който страните са
уговорили краен срок за изпълнение на задължението. В процесната хипотеза
кредитора не е поставял вземането като предсрочно изискуемо, доколкото
предсрочната изискуемост се свързва с прекратяване действието на договора и
предсрочната дължимост на останалите вноски по договора. Настоящата сума под
формата на главница е настъпило по падеж задължение на длъжника по договора за
кредит, поради което и възраженията на ответниците за липсата на уведомление за
предсрочна изискуемост, респ. включително и неравноправни клаузи от договора за
банков кредит, които дават тази възможност на кредитора са изцяло ирелевантни.
Ответниците обективират
в отговора на исковата си молба възражения, че не са надлежно уведомен за
осъществената цесия, с която настоящия ищец се легитимира като кредитор по
процесното вземане.
Уведомяването на длъжника
няма отношение към валидността на договора за цесия, а има отношение
за момента, от който новия
кредитор може да поиска изпълнение на вземането си като
насочи претенцията си към вече
уведомения длъжник. Съгласно теорията
и трайно установената практика разпоредбата на чл.99
ал.4 от ЗЗД предвижда задължение на цедента да съобщи
на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането. Преследваната цел
с това уведомяване е да се защити длъжника
срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, в смисъл да се защити срещу
изпълнение на лице, което не е носител
на вземането. Принципно, с оглед характера и естеството на съществувалата до момента на цесията
стара облигационна връзка /стар кредитор (цедент) – длъжник/ и възникналата на базата на договора за цесия нова
облигационна връзка (цесионер-длъжник), в закона е акцентирано на изискването съобщението за прехвърляне на вземането да бъде извършено именно от стария
кредитор (от цедента). Уведомяването, извършено по този начин
ще създаде в достатъчна степен сигурност за длъжника
за извършената замяна на стария му кредитор с нов
и ще обезпечи точното изпълнение на задълженията му. Поставя се въпроса
дали лично цедента трябва да извърши това съобщаване или може да го
възложи чрез упълномощаване на трето лице или на цесионера, още повече, че в случая
съгласно разпоредбата на
чл.5 от договора за цесия е учредено упълномощаване на цесионера вместо
цедента да извърши това съобщаване. Съдът намира, че ще е налице валидно съобщаване както в случаите, когато това е направено
лично от цедента, така и в случаите когато по пълномощие
на цедента, цесионерът извърши
такова съобщаване. Съобщаване може да се направи дори
от което и да е друго лице, стига същото да се легитимира като
пълномощник на стария кредитор. В случая,
не се касае
за лично, непрехвърлимо действие, което може да бъде
извършено само и единствено от стария
кредитор. Не може по никакъв начин да се игнорира института
на упълномощаването, като способ и начин да се постигне в крайна
сметка целта, преследвана от цесията, а именно да се обвърже валидно
длъжника към новия кредитор чрез съобщаването на прехвърленото вземане. Затова следва да се приеме, че
съобщение, извършено от
цесионера като пълномощник
на цедента е правно валидно,
действително е и поражда правните си последици.
Не би
имало пречка уведомлението да се извърши и с подаването на исковата молба, в хипотезата когато цесионера действа и като пълномощник на цедента.
В настоящия
случай, по делото се представят писмени доказателства, а именно уведомления №RVІ00541/15.11.2017г. до Т.Г.Х. и №RVІ00540/15.11.2017г. до Р. Н. А., с които „Райфайзенбанк
(България)“ ЕАД, чрез пълномощникът си „М.“ АД АД уведомяват ответните страни за осъществената на
24.10.2017г. цесия, по силата на която ищецът е придобил процесното вземане.
Към исковата молба се представя и нарочно пълномощно, по силата на което
цесионера, като упълномощен от цедента може да осъществява дейност по
уведомяване на длъжниците във връзка с цесията от 24.10.2017г. Препис от
исковата молба, към която се съдържат самия договор за цесия, уведомленията до
страните и пълномощното, с което ищеца е упълномощен да осъществи уведомяване
на страните по реда на чл. 99, ал.3 ЗЗД са получени от ответниците на
18.01.2019г., поради което следва да бъде прието, че цесията е съобщена на дължниците с получаване препис от исковата молба и
доказателствата към нея, при което възраженията неизпълнение задълженията по
чл. 99, ал.3 ЗЗД са неоснователни.
По отношение възражението за
погасяване на задължението по давност:
По отношение
на главницата – приложима е
разпоредбата на чл.110 от ЗЗД, досежно общата 5-годишна такава
– касае се за приемане на частични плащания от кредитора, а не за изпълнение
на периодично задължение. Началото на давностния срок се свързва с
настъпване изискуемост на задължението,
в случая това е уговорения съобразно анекс №1/29.03.2012г. към договора
за кредит падеж на 15.09.2013г.
Настоящото
производство е исковото развиващо се по реда на чл.422 ГПК, а т.е. след
провеждане на заповедно производство, подари което следва да бъдат зачетени
осъществените в последното действия, вкл. момента на депозиране за заявлението
за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в
съда. Този факт е осъществен на 23.07.2018г., поради което към момента на
депозиране на заявлението в съда не се изминали повече от 5 години от
настъпване падежа на задължението за плащане на главница с начална дата
15.09.2013г.
Вземането
за лихви се погасява съобразно чл. 111, б.”в”, пр.2-ро ЗЗД, с изтичане на
тригодишната давност. Тук важи вече горепосоченото, като следва да се има в
предвид, че и кратката давност не е изтекла към момента на депозиране на
заявлението в съда. Предмета на претенцията за обезщетение за забава се формира за периода след 23.07.2015г.,
поради което и това възражение е неоснователно.
На
основание разпоредбата на чл.99, ал.2 ЗЗД прехвърленото вземане преминава
върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не
е уговорено противното. Изрично в процесния договор за
цесия от 24.10.2017г. и Приложение №1А към него се посочва, че предмет на
прехвърляне са както вземанията за главница, така и вземанията за лихва за
забава, поради което начислената от предишния кредитор лихва за забава следва
да бъде присъдена в полза на ищеца, доколкото същия доказа, че е носител на
това вземане. В полза на ищеца следва да бъде присъдена и лихвата за забава за
периода след придобиване на вземането до депозиране на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение на парично задължение в съда.
Гореизложеното
налага извода, че предявените искове са доказани по основание и размер, като по
отношение на последното съдът изцяло кредитира заключението на в.л. П., като
приема, че размера на задължението за главница възлиза на 128,50
лева, обезщетението за забава за периода 23.07.2015г.-23.10.2017г. възлиза на
29,47 лева, съответно обезщетението за забава за периода
24.10.2017г.-23.07.2018г. възлиза на 9,76 лева.
По отношение на
разноските:
В полза на ищеца следва да бъдат присъдени разноски за
заповедното производство в размер на 75 лева, от които 25 лева заплатена
държавна такса и 50 лева определено юрисконсултско възнаграждение.
По отношение на разноските в исковото производство съдът
намира, че в полза на страната следва да бъдат присъдени 385 лева, от които 125 лева доплатена държавна такса,
160 лева заплатен депозит по съдебно – счетоводна експертиза и 100 лева юрисконсултско възнаграждение за процесуално
представителство определено от съда на осн. чл.25, ал.1 НЗПП.
На ищеца следва да бъде указано, че общо дължимата по
делото държавна такса възлиза на 150 лева, от по 50 лева за всеки иск, а към
делото са представени доказателства за заплатени 225 лева, поради което
страната има възможност с писмена молба с посочена в нея банкова сметка ***дплатената държавна такса в размер на 75 лева.
Водим от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО в отношенията между
страните, че Т.Г.Х., ЕГН:**********, с постоянен и настоящ адрес: *** и Р. Н. А.,
ЕГН:**********, с постоянен и настоящ
адрес: *** дължат солидарно на „М.“ АД, ЕИК:*********,
със седалище и адрес на управление:***4 сумата от 128,50
лв. /сто двадесет и осем лева и петдесет
стотинки/, представляваща главница по Договор за
банков кредит от 15.05.2008 г. и Анекс №1 към него от
29.03.2012 г., сключени между
„Райфайзенбанк България”
ЕАД, кредитор, Т.Г.Х., ЕГН:**********, кредитополучател и Р. Н. А., ЕГН:**********, съдлъжник, вземанията по които са
прехвърлени от кредитора „Райфайзенбанк България” ЕАД с Конкретен договор за цесия /прехвърляне
на вземанията/ от
24.10.2017 г. към Рамков договор за продажба
и прехвърляне на вземания /цесия/ от 10.11.2016 г. на настоящия заявител „М.” АД, ЕИК:*********, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на заявлението
в съда – 23.07.2018 г., до окончателното
изплащане на задължението, сумата 29,47 лв. /двадесет и девет лева и четиридесет и седем стотинки/, обезщетение за забава за
периода от 23.07.2015 г. до 23.10.2017 г., в размер на законната лихва върху непогасената част от главница,
сумата 9,76 лв. /девет лева и седемдесет и шест стотинки/, обезщетение за забава за периода
от 24.10.2017 г. до
23.07.2018 г. в размер на законната
лихва върху непогасената част от главница, на осн. чл. 240 ЗЗД вр.чл.10 ЗЗД и чл.86,
ал.1 ЗЗД вр. чл.99 ЗЗД, вр.
чл.422 ГПК.
Осъжда Т.Г.Х., ЕГН:**********, с постоянен и настоящ адрес: *** и Р. Н. А.,
ЕГН:**********, с постоянен
и настоящ адрес: *** да заплатят на „М.“
АД, ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление:***4 сумата от 75
(седемдесет и пет) лева от които 25 лева заплатена държавна такса и
50 лева определено юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство и 385 (триста осемдесет и пет) лева, от
които 125 лева доплатена държавна такса, 160 лева заплатен депозит по съдебно –
счетоводна експертиза и 100 лева
юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство в исковото
производство, на осн. чл.25, ал.1 НЗПП вр.чл.78, ал.1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненски окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ :