Р Е Ш Е Н И Е
Номер Година 12.07.2021 Град *
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД XII
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На двадесет и трети юни Година 2021
в публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Р.
гражданско дело номер 330 по описа за 2021 година и за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявен
е иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ищецът П.Г.Х. твърди в поправената
си искова молба, че след
устни уговорки, на 27.01.2017 г., в ** Р. в С., сключил договор за заем с
ответника в общ размер 3000 лева, като сумата му била предоставена на
горепосоченото място, както следвало: на 27.01.2017 г. - 2000 лева и на
15.05.2017 г. - 1000 лева, двете вноски в брой. Цялата сума следвало да бъде
върната до 31.08.2017 г., като заемът следвало да послужи за организиране на **а
на сина на ответника. Към момента сумата все още не била върната, въпреки че
били проведени много разговори между страните и заемополучателят
бил канен многократно, включително с писмена покана, за която прилагал известие
за доставяне. Поради това подал заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК за връщането й, за разглеждане на което било образувано ч.гр.д.
№ 1286/2020 г. на ДPC, по което била издадена заповед за изпълнение, срещу
която ответникът подал възражение в срок и за ищецът възникнал правен интерес от
предявения иск. Искането е да се признае за установено по отношение на
ответника, че дължи на ищеца сумата от 3000 лева за главница от невърнат заем, предоставен
му в периода от януари 2017 г. до май 2017 г., и законна лихва върху тази сума
от подаване на заявлението в съда до изплащането й, за които парични задължения
е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д № 1286 описа за 2020
г. на Д.ския районен съд. Претендира за сторените в
настоящото и в заповедното производство разноски.
Ответникът Д.Б.Д.,
редовно призован, не е подал писмен отговор, като в съдебно заседание, чрез
пълномощника си, оспорва предявения иск, който моли съда да отхвърли, като
неоснователен и му присъди сторените по делото разноски, с възражения и доводи
изложени подробно в съдебно заседание и в представена от пълномощника му
писмена защита.
Съдът, след като
прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с исканията,
възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване
на исковете факти, от значение за спорното право, намери за установено
следното:
За процесното
вземане ищецът е подал на 28.10.2020 г. заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК. За разглеждането му е образувано приложеното ч.гр.д.
№ 1286/2020 г. на ДРС, по което на 29.10.2020 г. е издадена исканата заповед,
срещу която на 17.11.2020 г., в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, ответникът е подал
възражение, че не дължи изпълнение на вземането по нея, поради което на 20.01.2021
г., в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, ищецът е предявил по делото процесния иск, който поради това се смята предявен на 28.10.2020
г., когато е подал в съда заявлението си за издаване на заповедта по чл. 410 ГПК срещу ответника (чл. 422, ал. 1 ГПК).
В подкрепа на този си
иск обаче ищецът ангажира по делото едно представено с исковата му молба
известие за доставяне, от което е видно само, че ответникът е получил на
16.07.2020 г. някаква негова препоръчана пратка, както и показанията на свидетелите
П. и М., които обаче съдът не кредитира, тъй като не са непосредствени, а почиват
само на разказаното им от ищеца, а тези на свидетелката М., че през май 2017 г.
го видяла да дава пари на ответника на маса за пушачи в ** му Р. в *, за които
месец - два преди заседанието разбрала от него и дочути негови разговори с приятели,
пълномощникът му и свидетелят П., че били 3000 лева заем на ответника за **на
големия му син Б., но още не били върнати - не кредитира и защото са непоследователни,
нелогични и вътрешно противоречиви, което в съчетание с обстоятелството, че
ищецът продължава да е работодател на същата работеща в ** му като * свидетелка
и признатите от свидетелят П. негови лични ангажираности с делата на ищеца,
поради дългогодишните им близки приятелски отношения, и подадената и срещу този
свидетел жалба в полицията от ответника, оправдава напълно недоверието, с което
съдът се отнася към тяхната достоверност (чл. 172 ГПК). Свидетелят П. сам
признава в показания си, че именно от ищецът знае, че през 2017 г. бил дал на
ответника 3000 лева на заем на два транша – през януари 2017 г. - 2000 лева и
през май 2017 г. - 1000 лева за организиране на **на
сина му Р., които ответникът следвало, но не му върнал до август 2017 г., а и
до момента (л. 44). А показанията на
същия свидетел, че и пред него ответникът многократно бил обещавал на ищеца да
му се издължи до стотинка и да не се изложи, съдът не кредитира, защото са
изолирани, тъй като не се подкрепят от нито едно друго доказателство по делото,
което в съчетание с останалите показания на този свидетел, че страните имат и
други неприключили спорове за други суми от съвместната им земеделска дейност,
не може дори да се приеме и за извънсъдебно признание на ответника за невръщане
на твърдения от ищеца заем (чл. 172 ГПК). А
свидетелката М. първоначално дава уклончиви показания, че преди три-четири
години видяла ищецът да дава пари на ответника, а след това добавя категорично,
че това било през 2017 г., защото „…като върна 3-4 години назад се получава
2017 г….“ (л. 45).
Първоначално
дава показания, че това станало през пролетта, може би май, на маса за пушачи на
метър от нея в ** на ищеца, на която заварила страните да си говорят, когато
видяла ищецът да дава пари на ответника, но въпреки, че между тяхната маса и
тази свидетелка нямало други маси, същата напълно нелогично, непоследователно и
вътрешно противоречиво на горното не може да даде никакви показания нито какво
са си говорили страните, нито дори една дума на ищеца, нито колко пари е видяла
да дава на ответника, нито техните купюри, цвят,
брой, като първоначално дава показания, че не се и сещала дали те били сгънати,
а веднага след това добавя нелогично, непоследователно и вътрешно противоречиво
и на горното, че „..сгънати бяха и бяха няколко със сигурност.., доста бяха
парите, което съдя по големината на пачката, и въпреки това, беше сгъната на
две, сума беше, но не мога да кажа каква…те са си говорили, но аз не съм чула
нищо конкретно от П., а само от Д. …, това каза Д., благодари му и че ще се
оправят в най-скоро време, прибра си парите, но не знам къде, остана минута –
две, говориха си, те си приказваха през това време и аз влязох, видях само, че
се ръкостискат, аз бях вътре, не съм чула П. да казва
нещо … не си спомням да съм чула дума на П. през цялата случка…“ (л.
45). След това същата свидетелка сама по същество признава в
показанията си, че от ищеца и разговорите му в ** с приятели, пълномощник и
свидетелят П. дочула „..от месец – два…“ за твърдения от ищеца размер от 3000
лева, основанието - заем и невръщането му от ответника (л. 45).
Освен това свидетелят П. дава показания, че от ищецът знае, че причината за
твърденият от него като предоставен на ответника заем е **на синът му Р., а
свидетелката М. дава показания, че чула от ищеца, че причината е **на другият
син на ответника – Б.(л. 44-45).
Съдът не кредитира и
показанията на посочените от ответника свидетели Р. и Б.Б.,
защото са непоследователни, нелогични и вътрешно противоречиви, което в
съчетание с близката им родствена връзка с ответника (негови синове),
също оправдава напълно недоверието, с което съдът се отнася и към тяхната
достоверност (чл. 172 ГПК). Първоначално свидетелят Р. Б. дава категорични показания,
че само през май 2018 г. за неговият ** през същата година, който искали да
отпразнуват и с роднините им на 03.06.2018 г., което било събота, в заведение в
кв. ** в *, ответникът взел в негово присъствие на заем от ищеца 2000 лева в **
му Р. в *, които обаче след това му върнал на следващия ден около обяд от
събраните на **а от роднините около 2300-2400 лева, в присъствието на този
свидетел и на неговият **Б.Б. на кантара в
кооперацията на ищеца в с. **, където ответникът със **си дошъл да върне тези
пари, а след това същият свидетел напълно непоследователно, нелогично и
вътрешно противоречиво на горното дава показания, че „….е идвал П. до нас в с. **
да иска от **ми да му връща тези 3000 лева…..“, а след това нелогично и на
горното добавя, че не знаел и причината, поради която ищецът „…след като
твърди, че още 2017 г. **ми не му е платил **то, 2018 г. му даде на заем 2000
лева за **а …“ (л. 46). А показанията на този
свидетел, че **ът му с роднините бил в събота на
03.06.2018 г., защото тогава било свободно **, противоречи на календара, според
който същата дата е неделя, а не събота.
Нелогични са и показанията му, че не помнел цвета на торбичката, в която били
парите, които върнали на ответника, но била найлонова. А свидетелят Б.Б. първоначално дава показания, че ответникът и свидетелят Р.
Б. получили през януари 2018 г. от ищеца в ** му в * заем от 2000 лева с
обещанието за връщането им в началото на юни, след **а на **му, които пари
свидетелят Б.Б. видял, те били едри банкноти в плик,
а след това напълно нелогично, непоследователно и вътрешно противоречиво на
горното не може въобще да посочи в какви банкноти са били същите, защото не
помнел, тъй като „…две години са минали..“, но били точно 2000 лева, защото
толкова трябвали на **му да направи ** на **му с роднините и приятелите. Нелогични
са и показанията му, че въпреки връщането на тези пари на ищеца, същият бил идвал
после до дома им да пита за същите, без този свидетел да знаел и причината за
това, а на въпроса му за същата, забравил какво му бил отговорил ищецът, защото
„…не можел да помни всичко…“, а след това нелогично и на горното добавя,
че „…припомнихме му, че сме му ги
върнали, но той просто си отиде и нищо не каза…“ (л. 47). Нелогични
са и показанията му, че въпреки, че ищецът имал от преди процесния
заем претенции за неплатен му от ответника ** от съвместната им земеделска
дейност, му предоставил и процесния заем без да
говорят за този **. А показанията му, че през януари 2018 г. **му и **му
получили заема от 2000 лева от ищеца за **а на **му, че петък или събота
организирали изпращането му за същия ** с роднините, че когато връщали взетия
за това заем на ищеца, ответникът управлявал лекия автомобил, че парите били в
плик за пощи за писмо, че посоченият автомобил бил тогава с **номер, който
преди година и половина сменили по причина на предизвикано от **му ПТП, при
което същият номер се бил загубил и трябвало да го пререгистрират, противоречат
на показанията на свидетеля Р. Б. за същите факти (л. 46-47). Други
доказателства няма представени по делото.
При тези установени по
делото обстоятелства, съдът намери, че предявеният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК е
недоказан още в своето основание (чл. 240, ал. 1 ЗЗД). При този иск ищецът носи
според чл. 154, ал. 1 ГПК тежестта да докаже по делото пълно (защото
само с такова доказване могат да се доказват фактите, които обуславят спорното
право), пряко (защото само с такова
доказване може да се докаже една сделка) и главно (защото
само такова е доказването, за което доказващият ищец носи тук доказателствената тежест), не само
обстоятелството, че е предал на ответника през 2017 г. твърдяната заемна сума
от общо 3000 лева, но и кумулативно обстоятелството, че същата е била предадена
въз основа на сключен преди това през същата година между тях устен договор за
заем за потреблението й (така Р 192-2014-III г.о., Р 524-2011-IV г.о., Р
69-2011-III г.о., Р 52-2009-I т.о. и Р 37-1969-ОСГК). Или казано иначе. В случая
ищецът носи според чл. 154, ал. 1 ГПК тежестта да докаже по делото пълно,
главно и пряко, тоест несъмнено, че през януари 2017 г. е сключил с ответника
твърдения в исковата му молба договор за заем за потребление, въз основа на
който му е предал в собственост през януари 2017 г. и май 2017 г. уговорената
искова сума от 3000 лева, която ответникът се е задължил да му върне в края на
август 2017 г., защото именно на тези обстоятелства е основал предявения по
делото иск за съществуването на паричното вземане за връщането й (чл. 422, ал.
1 ГПК, във вр. с чл. 240, ал. 1 ГПК). Сключването с
ответника на такъв заемен договор обаче и предаване по него на заемната сума от
3000 лева на същия, ищецът не доказа въобще по делото. От една страна защото
при наличието на взаимоизключващите се гласни доказателства на посочените от
него свидетели П. и М., според които е дал през 2017 г. заем от 3000 лева на
ответника и тези на посочените от ответника свидетели Р. и Б.Б., според които през 2018 г. ищецът е дал на ответника 2000
лева заем, които обаче ответникът му е върнал през юни същата година, и липсата
на каквито и да било други доказателства, дори и съдът да бе кредитирал
показанията на тези свидетели, то искът на ищеца по чл. 422, ал. 1 ГПК за съществуване
на негово вземане по чл. 240, ал. 1 ЗЗД за връщането на този заем, отново щеше
да се яви недоказан, защото се касае до показания, дадени съответно от приятел
и служител на ищеца от една страна, и от синове на ответника от друга страна,
които съгласно чл. 172 ГПК съдът може да преценява само с оглед на всички
останали доказателства по делото, вземайки предвид възможната им
заинтересованост. А при липса в случая по делото на други доказателства,
подкрепящи тезата на едната или другата страна, съдът очевидно не може да се
позове на тези показания (така и Р 66-2010-I г.о.). От друга страна защото
съдът в случая и не кредитира показанията на тези свидетели с оглед изложеното,
включително и тези на посочените от ищеца свидетели. Налице е следователно непълнота
на посочените от него доказателства в подкрепа на исковата му претенция, която
се дължи изцяло на неговото процесуално бездействие. В тази хипотеза, при липса
на други доказателства, които да подкрепят предявения от него иск, съдът
очевидно не може да приеме за доказано пълно, главно и пряко, тоест несъмнено, през
2017 г. страните да са сключили твърдения от него устен договор за заем за
потребление, въз основа на който той да е предал на ответника в собственост
исковата сума от 3000 лева, а последният да се е задължил да му я върне в срок
до края на август 2017 г. Поради това предявеният от ищеца иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване по отношение на ответника, че е възникало
и съществува процесното парично вземане за връщането
й, се явява недоказан още в своето основание (чл. 240, ал. 1 ЗЗД).
Поради това, като неоснователен, следва да се отхвърли изцяло, заедно с акцесорните претенции на ищеца за законна лихва и разноски,
без преди това да бъде обсъждан и по отношение на неговия размер, защото това се
явява безпредметно.
При този изход на
делото, само ответникът има право да му се присъдят сторените в заповедното и в
настоящото производства разноски (чл. 78, ал. 3 ГПК и т. 12 от ТР 4-2014-ОСГТК).
В заповедното няма данни същият да е сторил разноски, а в настоящото същите се
изчерпват с платеното адвокатско възнаграждение от 560 лева. Основателно обаче
се явява възражението на пълномощника на ищеца в представения в съдебно
заседание списък на разноските за прекомерност на това платено от ответника адвокатско
възнаграждение с оглед фактическата и правна сложност на делото, която с оглед
задължителните разяснения в т. 3 от ТР 6/2012 ОСГТК на ВКС е в по-ниска степен
с оглед горепосочената задължителна съдебна практика, разрешила спорните по делото
въпроси (т. 3 от ТР 6/2012 ОСГТК). Поради това платеното от ответника
адвокатско възнаграждение следва да се намали до минималното такова за защитата
му по делото от 440 лева по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения (чл. 78, ал. 5 ГПК и т. 3 ТР
6/2012 ОСГТК на ВКС). Поради това, при този изход на делото, в тежест на ищеца
следва да се възложат сторените от ответника разноски по делото в размер на 440
лева (чл. 78, ал. 3 ГПК и т. 12 от ТР 4-2014-ОСГТК).
Воден
от горните мотиви, Старозагорският районен съд
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ,
като неоснователен, предявения от П.Г.Х., с ЕГН **********, с адрес ***, иск по
чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на Д.Б.Д., с ЕГН **********,
с адрес ***, че му дължи сумата от 3000 лева за главница от невърната заета
сума по устен договор за заем за потребление, предоставен в периода от януари
2017 г. до май 2017 г., и законна лихва върху главницата от 28.10.2020 г. до
изплащането й, за които парични задължения е издадена заповед № 260161/29.10.2020
г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 1286 по
описа за 2020 г. на Старозагорския районен съд.
ОСЪЖДА
П.Г.Х. с п.с., да заплати на Д.Б.Д. с п.с., сумата от 440 лева за разноски по
делото.
РЕШЕНИЕТО може да бъде
обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните по делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: