№ 518
гр. София, 30.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти октомври през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Лилия М. Руневска
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Лилия М. Руневска Въззивно гражданско дело
№ 20231800500376 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.
С решение № 27 /22/ от 02.02.2023 г., постановено по гр. д. № 874/2021
г. по описа на РС – С., е признато за установено, че И. В. Н. дължи на
„Д.Б.Ж.З.“ АД сумата от 1999.41 лв., представляваща главница -
застрахователно обезщетение, платено на трети пострадали лица по щета №
0801-005538/2020-01 и щета № 0801-005538/2020-02 за причинени при ПТП,
настъпило на 05.11.2020 г. в гр. С., ул. „Б.“ № 249 имуществени вреди, ведно с
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата за периода
от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК - 27.05.2021 г., до окончателното плащане, както и сумата 43.97
лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
сумата на главицата за периода от датата на изпадане в забава - 12.03.2021 г.,
до 25.05.2021 г. С решението са присъдени и разноски в полза на ищеца за
заповедното и за исковото производства.
Решението е обжалвано от ответника в първоинстанционното
производство с оплаквания за неправилност, като се иска отмяната му и
постановяване на ново решение, с което исковете бъдат отхвърлени.
Въззиваемият – ищец в първоинстанционното производство, е
депозирал отговор на въззивната жалба, в който оспорва същата, като са
изложени съображения за правилност на решението и се иска
потвърждаването му.
1
След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните
настоящият въззивен състав намира следното от фактическа и правна страна:
Жалбата е процесуално допустима, а разгледана по същество –
неоснователна, съответно решението следва да бъде потвърдено по следните
съображения:
За да уважи исковете, първоинстанционният съд е приел, че са налице
всички елементи от фактическия състав, обуславящ отговорността на
ответника. Тези изводи са правилни, макар и по частично различни
съображения.
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. чл. 500, ал. 1 т. 3 КЗ и чл. 86, ал. ЗЗД.
От събраните по делото доказателства, обсъдени подробно в
първоинстанционното решение, е надлежно установено следното: При ПТП,
настъпило на посочените в исковата молба дата и място и при описания в
исковата молба механизъм, са причинени материални щети на гаражна врата
на къща, находяща се на ул. „Б.“ № 249 в гр. С., собственост на „К.“ ООД, и
на находящия се в същия гараж л. а. „Рено Еспейс“ с рег. № СО8385АН,
собственост на К.Д.Д.. Причинените щети са в пряка причинна връзка с
произшествието. Относно управлявания от сочения за виновен водач л. а. към
датата на ПТП е действал валиден договор за задължителна застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилистите“, сключен с ищеца, съответно
при ищеца са заведени две преписки по заведените щети, по тях е направена
оценка на причинените щети /които са в размер на 1395.83 лв. за щетите на
гаражната врата и в размер на 603.58 лв. за щетите на л. а./ и съобразно тази
оценка на 16.12.2020 г. и на 11.02.2021 г. на третите пострадали лица са
платени застрахователни обезщетения в общ размер от 1999.41 лв.
Ответникът е бил поканен с покана за доброволно изпълнение от 01.03.2021
г., получена на 04.03.2021 г., в седмодневен срок да плати на застрахователя
сумата от 2029.41 лв., представляваща сбора от платеното на третите
пострадали лица обезщетение в общ размер от 1999.41 лв. и ликвидационните
разноски по двете преписки, които са в общ размер от 30 лв., но не го е
сторил.
Неоснователно е основното оплакване на въззивника, изложено във
въззивната жалба, а именно, че по делото не е установено авторството на
деянието, което оплакване следва да бъде преценено във връзка с изложеното
в отговора на исковата молба негово възражение относно доказателствената
стойност на съставения за ПТП констативен протокол, а също и във връзка с
изложеното във въззивната жалба оплакване за неправилна преценка от
първоинстанционния съд на доказателствата по делото поради игнориране на
гласните доказателства.
Следва да се отбележи, че съгласно цитираната в исковата молба, а
също и в първоинстанционното решение съдебна практика /а дори и без
наличие на такава предвид същността на КП като документ/ безспорно
съставеният за ПТП КП като официален свидетелстващ документ се ползва с
обвързваща съда материална доказателствена сила относно удостоверените в
2
него факти, но само относно тези относими за механизма на ПТП
удостоверени факти, които са непосредствено възприети от длъжностното
лице. В този смисъл основателно е изложеното в отговора на исковата молба
възражение относно материалната доказателствена сила на КП, доколкото в
случая, предвид изложените твърдения, че водачът е напуснал
местопроизшествието и е бил издирен от органите на МВР след сигнал от
пострадалото лице, очевидно релевантните факти относно механизма на ПТП
не са били непосредствено възприети от длъжностното лице. Поради това
ищецът, като ползващ се от КП, следва да ангажира и други доказателства за
тези релевантни факти. Именно това обаче е сторил той, като е поискал
изискване на цялата административно-наказателна преписка по съставения
КП, включваща АУАН, НП и декларация от самия водач. Видно от тази
преписка, водачът е подписал КП и не е направил никакви възражения. Без
възражения е приет и подписан от него и съставения АУАН, а НП не е
обжалвано по думите на самия водач, т. е. извънпроцесуалното поведение на
настоящия въззивник говори изцяло, че той е бил съгласен с описаната от
съответните длъжностни лица фактическа обстановка, доколкото не е имал
възражения относно отразените в КП и АУАН факти, въз основа на които е
направен и извод за наличие на основание за ангажиране на
административно-наказателна отговорност, срещу поемането на която също
не е възразил. Едва при първоначално извънсъдебното предявяване на
претенцията на застрахователя с връчване на поканата за доброволно
изпълнение в депозираното във връзка с нея писмено възражение на водача за
пръв път е направено възражение от настоящия въззивник относно фактите за
ПТП, но възражението се отнася само до факта на напускане на
местопроизшествието – в него водачът е твърдял, че не е напуснал същото.
Заявил е обаче изрично, че е вярно, че на посочените дата, място и час е
настъпило ПТП, за което е съставен КП. В декларацията, попълнена от водача
след ПТП и приложена по административно-наказателната преписка, също са
описани, при това собственоръчно от водача, релевантните факти относно
механизма на ПТП, като водачът изрично е заявил, че ПТП е настъпило
поради това, че са му отказали спирачките. Ето защо съдът намира, че е
надлежно доказано по делото – с КП, подкрепен от извънсъдебното
признание на факти от страна на настоящия въззивник, авторството и
механизма на процесното ПТП. Този извод не може да се разколебае от
показанията на свид. Стамов, тъй като същите не следва да бъдат
кредитирани. Тези показания не кореспондират нито с останалите
доказателства по делото, нито с твърденията на самия ответник в
първоинстанционното производство, а също и с неговите извънсъдебни
признания на факти. Според свидетеля двамата с ответника се намирали на
хижа, където пили ракия и по някое време ответникът си тръгнал, но без
автомобила, а оставил ключовете някой друг да го „свали“ до града, което
обаче не кореспондира с изложеното в отговора на исковата молба, че
ответникът бил паркирал автомобила пред дома си, но забравил ключовете
вътре на седалката, поради това не знаел кой го е управлявал и е реализирал
ПТП, не кореспондира и с изложените в гореобсъдените декларация и
3
възражение факти от самия водач, в които той не само не оспорва, но и
изрично признава, че е управлявал автомобила на прибиране от хижата и е
реализирал ПТП поради повреда на спирачната система.
Неоснователно е и второто оплакване на въззивника, а именно, че от
първоинстанционното решение не ставало ясно защо съдът приема, че
ответникът е напуснал местопроизшествието преди идването на контролните
органи. Същото следва да бъде обсъдено, доколкото само от доказаността на
факта дали ответникът е напуснал местопроизшествието се обуславя
преценката дали е налице хипотезата именно на чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ за
ангажиране на отговорността на ответника, след като ответникът не оспорва
факта, че в случая посещаването на местопроизшествието от органите за
контрол на движение по пътищата е задължително. Фактът на напускането на
ответника на местопроизшествието е надлежно установен по делото, тъй като,
от една страна, както вече се изложи, КП като официален свидетелстващ
документ се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила
относно удостоверените в него факти, които са непосредствено възприети от
длъжностното лице. Очевидно ответникът е напуснал местопроизшествието и
този факт е възприет непосредствено от длъжностното лице /поради което в
тази част КП се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила
досежно факта на напускане на местопроизшествието/, след като ПТП е
настъпило около 5.00 ч. на 05.11.2020 г. – факт, не само неоспорен от
ответника, но и твърдян от него в декларацията, съдържаща се в
административно-наказателната преписка, и във възражението, депозирано
след получаване на поканата за доброволно изпълнение, а КП е съставен в
08.30 ч. - факт, също не само неоспорен от ответника, но и също твърдян от
него във възражението, депозирано след получаване на поканата за
доброволно изпълнение. В тази връзка във възражението е изложено, че
пристигналите на местопроизшествието служители на КАТ проверили
свидетелството за правоуправление на ответника и съставили АУАН без да
направят проба за алкохол и наркотични вещества, като не се излагат
твърдения от ответника /нито във възражението, нито в хода на делото/ какво
се е случило във времето между 05.00 ч. и 08.30 ч., същевременно в отговора
на исковата молба се твърди във връзка с твърдението, че автомобилът е бил
паркиран пред дома на ответника със забравени на седалката ключове, че
ответникът бил събуден /очевидно в дома си/ от органите на полицията и
подписал КП без да де запознае със съдържанието му. При тези факти не
може да се кредитира изложеното във възражението относно присъствието на
ответника при посещаването на местопроизшествието от служителите на КАТ
и съставянето на КП и не се доказва твърдението на ответника, че не е
напускал местопроизшествието.
Относно задължителността по закон в случая местопроизшествието да
бъде посетено от органите за контрол на движение по пътищата следва да се
отбележи, но само за пълнота на изложението с оглед споменатото вече
неоспорване от ответника на този факт, че в случая посещаването е било
задължително /и в тази връзка е основателно изложеното в исковата молба/,
тъй като съгласно чл. 123, ал. 1, т. 3, ЗДвП, когато при произшествието са
4
причинени само имуществени вреди, водачът на пътно превозно средство,
който е участник в пътнотранспортно произшествие, е длъжен: „а) да окаже
съдействие за установяване на вредите от произшествието; б) (изм. и доп. –
ДВ, бр. 101 от 2016 г., в сила от 21.01.2017 г.) ако между участниците в
произшествието има съгласие относно обстоятелствата, свързани с него, те
преместват превозните средства, така че да не възпрепятстват движението и
попълват своите данни в двустранен констативен протокол за
пътнотранспортното произшествие; в) ако между участниците в
произшествието няма съгласие относно обстоятелствата, свързани с него, те,
без да напускат местопроизшествието, уведомяват съответната служба за
контрол на Министерството на вътрешните работи на територията, на която е
настъпило произшествието, и изпълняват дадените им указания.“ Очевидно е
било налице липса на съгласие между участниците в произшествието относно
обстоятелствата, свързани с него, след като не само не е съставен двустранен
протокол, но и виновният за ПТП водач е напуснал местопроизшествието.
Съответно в тази хипотеза посещаването на местопроизшествието от
органите за контрол на движение по пътищата е задължително по закон.
С оглед гореизложеното поради съвпадане на крайните изводи на
въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд обжалваното
решение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото на въззивника не следва да се присъждат
разноски.
На въззиваемия следва да се присъдят разноски с оглед изхода на
делото за юрисконсултско възнаграждение /други разноски не се претендират
от страната, не са и сторени такива/, като съдът намира, че размерът на това
възнаграждение, определен по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПрП вр.
чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, следва да е
минималният такъв от 100 лв. Съобразно горепосочения ред за определяне на
юрисконсултско възнаграждение , когато делото е решено в полза на
юридическо лице, защитавано от юрисконсулт, страната има право на
възнаграждение в размер, определен от съда, който не може да надхвърля
максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 ЗПП
/съответно конкретен размер, посочен като претендиран от страната, не
обвързва съда при произнасянето му за дължимите разноски/. Съгласно чл. 37
ЗПП заплащането на правната помощ е съобразно вида и количеството на
извършената дейност и се определя в наредба на МС по предложение на
НБПП. В чл. 25, ал. 1 от приетата на основание чл. 37, ал. 1 ЗПП Наредба за
заплащането на правната помощ е предвидено, че за защита по дела с
определен материален интерес размерът на възнаграждението е от 100 лв. до
360 лв. Следователно, на първо място, водещи критерии при преценката на
съда за определяне на размера на юрисконсултското възнаграждение са видът
и количеството на извършената дейност, а не фактическата и правната
сложност на делото, нито материалния интерес по предявените искове, както
е при адвокатските възнаграждения с оглед разпоредбите на чл. 78, ал. 5 ГПК
и Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Аргумент в полза на това разбиране е както съдържанието на
5
чл. 37, ал. 1 ЗПП, така и липсата на степенуване на размера на
юрисконсултското възнаграждение в зависимост от конкретни парични
измерения на материалния интерес по исковете, визирани в чл. 25, ал. 1
НЗПП. Единственият нормативно установен лимит, който съдът не следва да
надхвърля при преценката си за определяне на юрисконсултското
възнаграждение, е максималният размер за конкретния вид дело, определен в
НРПП. В настоящия случай съдът намира, че видът и количеството на
извършената дейност от пълномощника на въззиваемия не надхвърлят
минималните стандарти за производството пред въззивната инстанция
/липсват наведени нови доводи, не са събирани нови доказателства във
въззивното производство, във връзка с които осъществената от юрисконсулта
защита пред въззивния съд да налага по-голям размер на възнаграждението/.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 27 /22/ от 02.02.2023 г., постановено по
гр. д. № 874/2021 г. по описа на РС – С..
ОСЪЖДА И. В. Н. с ЕГН **********, с адрес: гр. С., ул. „Б.“ № да
плати на „Д.Б.Ж.З.“ АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., п. к. 1172, ж. к. „Д.“, бул. „Г. М. Д.“ № 1, представлявано
от изпълнителните директори Ж.С.К. и Б.Г. И.ов, сумата от 100 /сто/ лева,
представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение за процесуално
представителство във въззивното производство.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6