Номер 151711.11.2020 г.Град София
В ИМЕТО НА НАРОДА
Апелативен съд - София15-ти търговски
На 12.10.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Даниела Дончева
Членове:Красимир Маринов
Капка Павлова
Секретар:Ирена М. Дянкова
като разгледа докладваното от Капка Павлова Въззивно търговско дело №
20201001002137 по описа за 2020 година
Съдът за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение № 328 от 14.01.2020г., постановено по гр.д.№ 12301/2019г. по описа на
СГС „Техномаркет България“ ЕАД е осъдено да заплати на Е. Б. Г. на основание чл.79,
вр.чл. 266 от ЗЗД, вр. чл.244, ал.7 от ТЗ сумата от 106168,56лв.- обезщетение за предсрочно
прекратяване на сключения между страните договор за възлагане на управлението от
01.06.2014г.,ведно със законната лихва от датата на исковата молба -20.09.2019г. до
окончателното й изплащане. Отхвърлен е искът с правно основание чл.86,ал.1 от ЗЗД за
заплащане на сумата от 31 909,54лв. обезщетение за забава върху главницата за периода от
04.10.2016г. до датата на завеждане на иска.
Против така постановеното решение са постъпили въззивни жалби от страните по
делото. Ищецът в първоинстанционното производство обжалва решението в частта му ,с
която е отхвърлен искът по чл.86,ал.1 от ЗЗД. Поддържа се ,че обезщетение за забава се
дължи от датата на изискуемостта, а това денят, следващ този на прекратяване на договора.
Счита, че съобразно нормата на чл.69,ал.1 от ЗЗД покана не е необходима. Това се
потвърждавало и от разпоредбата на чл.114,ал.2 от ЗЗД. Изтъква се, че забавата на
длъжника е за неизпълнение на възможно и изискуемо задължение. Ищецът счита,че в
конкретния случай не е било необходимо ответното дружество да бъде поканено да изпълни
задължението си, тъй като именно то е инициирало прекратяването на договора и е „
отключило“ уговорката за обезщетение.
Ответната в първоинстанционното производство страна обжалва решението в
осъдителната му част с искане да бъде отменено и съдът да постанови друго, с което да
отхвърли иска. Излагат се съображения, че няма валидно сключен договор с ищеца в
1
качеството му на главен изпълнителен директор. Това обстоятелство произтичало от факта,
че такъв договор се сключвал от името на дружество чрез председателя на СД. Нормата
била специална и не можело да се тълкува разширителна. На следващо място се прави
оплакване, че за да възникне мандатното правоотношение с изпълнителен член на СД е
предвидено задължително уговаряне на възнаграждението в писмен договор. Неправилен
бил изводът на първоинстанционния съд, че сключването на писмен договор и отделното
уговаряне на възнаграждение е факултативна възможност по чл.244,ал.7 от ТЗ. Посочва се
също, че процесният договор няма характер на такъв за управление, тъй като в него няма
формулирана конкретна бизнес задача, каквото правило се възприемало от съдебната
практика.
Всяка от страните е подала отговор на жалбата на насрещната страна, с който оспорва
същата.
И двете страни претендират разноски.
Софийският апелативен съд извършвайки проверка на обжалваното решение по
повод въззивната жалба в рамките на правомощията по чл.269 от ГПК излага следните
съображения:
Постановеното от градския съд решение е валидно, тъй като е постановено от съдебния
състав, който го е разгледал в рамките на правораздавателната компетентност на съда.
Същото е и допустимо. Макар главният иск да е погрешно квалифициран като такъв
по чл.266 от ЗЗД, а всъщност да е с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.280 и сл. от
ЗЗД, първоинстанционният съд е обсъдил всички обстоятелства, които са относими към
спора. В самото решение е посочено, че става въпрос именно за договор за мандат, а не за
такъв за изработка, поради което не е разгледан непредявен иск.
Ищецът Е. Б. Г. основава иска си на твърденията, че между него и ответното
дружество на 01.06.2014г. е сключен Договор за възлагане на управлението, с който му е
възложено като член на Съвета на директорите на „Техномаркет България“ ЕАД да
управлява дружеството за срок до 23.04.2018г. Посочва, че в договора е предвидена клауза,
която предвижда при предсрочно прекратяване на същия от страна на дружеството, същото
да дължи на члена на СД обезщетение в размер на шесткратния размер на месечното
възнаграждение по чл.3.1.
Ответното дружество оспорва иска с твърдението, че ищецът няма сключен договор
със същото за управление в качеството му на Главен изпълнителен директор. Процесният
договор бил за възлагане на управление като член на СД. За да възникне мандатно
правоотношение с изпълнителен член на СД било необходимо задължително уговаряне на
възнаграждение с писмен договор. По отношение на представения с исковата молба договор
се поддържа, че той също не установява правото на възнаграждение на ищеца, тъй като то
следва да бъде определено от Общото събрание на акционерите, а решение на този орган не
е представено. Предвид на тези възражения ответната страна счита, че на ищеца в
2
качеството му на член на съвета на директорите, на основание на представения договор не
се дължи обезщетение за прекратяване на същия. Освен това договорът с изпълнителен
член на съвета на директорите следвало да бъде подписан от Председателя на съвета на
директорите, а само договорите с членовете на този съвет- от оправомощено от ОС или от
едноличния собственик на капитала лице.
Като доказателство по делото е представен посоченият договор. Видно от същия
дружеството, представлявано от упълномощени лица от едноличния собственик на капитала
е възложило на ищеца в качеството му на член на СД да управлява същото в рамките на
предвиденото в устава и законодателството. Договорът е сключен за срок до 23.04.2018г.
Месечното възнаграждение е определено на 17694,76лв. В чл.6, изр. последно е предвидено,
че в случай на прекратяване на договора от страна на Дружеството преди изтичане на
уговорения срок, членът на СД има право да получи обезщетение в размер на шесткратния
размер на месечното възнаграждение.
Въззивният съд намира,че така представеният договор е валидно сключен. Същият е
такъв за възлагане на управление на член на СД, а не на Главен изпълнителен директор и
именно такова е твърдението на ищеца в исковата молба. Съгласно чл.244,ал.7, изр.
последно от ТЗ отношенията с членовете на СД могат да се уредят с писмен договор, който
се сключва от името на дружеството чрез лице, оправомощено от общото събрание на
дружеството или от едноличния собственик на капитала. Ответникът не оспорва, че лицата,
които са подписали същия като упълномощени представители са имали съответните
правомощия за това.
От протокол от заседание на съвета на директорите на „Техномаркет България“ ЕАД
от 02.07.2014г. е видно, че ищецът е избран за Изпълнителен директор на дружеството. По
делото е наличен и протокол от извънредно общо събрание на акционерите на „Техномаркет
България“ АД от 20.09.2016г. С решение,взето на това общо събрание Г. е освободен като
член на СД на дружеството и освободен от отговорност за дейността си.
Ищецът е представил и удостоверение от „ОББ“ АД, клон Д. за паричните преводите,
които същият е получавал от „Техномаркет България“ АД за периода от 06.11.2014г. до
05.08.2016г. Всеки месец същият е получавал по 15 623,42лв. , а като основание за
преводите е посочвано – „заплата“.
От справка, направена по партидата на „Техномаркет България“ ЕАД по реда на
чл.23,л.6 от ЗТРРЮЛНЦ се установи, че Е. Б. Г. е вписан като член на СД на дружеството
на 30.04.2013г., както и лице, което представлява дружеството. Тези обстоятелства са
заличени с вписване, извършено на 10.10.2016г.
Апелативният съд намира, че от представените по делото доказателства безспорно се
установява, че за периода от 30.04.2013г. до 10.10.2016г. Е. Б. Г. е бил член на съвета на
директорите на „Техномаркет България“ ЕАД. Страните са използвали факултативната
възможност, предвидена в чл.244,ал.7, изр.последно от ТЗ да уредят отношенията си
писмен договор, който е такъв за мандат и се урежда от нормите на чл.280 и сл. от ЗЗД. Тъй
като този договор е търговска сделка предвид качеството на търговец на една от страните по
същия , за него се прилагат и разпоредбите на Глава двадесет и първа от ТЗ. Чл.293,ал.3 ТЗ
3
предвижда, че ако една търговска сделка е нищожна поради липса на форма, страната,
която е изпълнявала същата не може да се позове на нищожността. От събраните
доказателства безспорно се установява, че доверителят по договора за мандат е
изпълнявал своето задължение за заплащане на уговореното между страните
възнаграждение. Предвид на това обстоятелство евентуалната липса на решение на ОС, с
което това възнаграждение да е определено не може да послужи като основание страната
да се позове на недействителност на договора. Същото важи и за възражението, че този
договор не е такъв за възлагане на управление поради липса на формулирана в него бизнес
задача без да е необходимо да се обсъжда дали същото е основателно по съществото си.
От приложените доказателства да се установява, че след 02.07.2014г. Г. е избран и е
изпълнявал функциите на Главен изпълнителен директор на дружеството. С оглед
обстоятелството, че мандатното правоотношение не винаги е възмездно обаче, няма пречка
Главният изпълнителен директор да получава възнаграждение само като член на а съвета
на директорите.
С оглед на така събраните доказателства, от правна страна е налице хипотезата на
чл.92,ал.1 от ЗЗД - има отнапред уговорено парично обезщетение за неизпълнение от страна
на доверителя по договора и е установено самото неизпълнение, а именно – фактът на
прекратяване на договора преди изтичане на неговия срок.
Размерът за който искът следва да бъде уважен съдът определя чрез просто
математическо действие - като взема предвид определеното месечно възнаграждение -
17 694,76лв. и умножи същото по шест. Така сумата, за която претенцията е основателна е
106 168,56лв. Именно за толкова е предявен главният иск и същият следва да бъде уважен
изцяло.
По отношение на акцесорния иск по чл.86,ал.1 от ЗЗД: Ищецът претендира
обезщетение за забава, считано от датата на прекратяване на правоотношението –
04.10.2016г. до датата на предявяване на иска. Поддържа, че обезщетението е станало
изискуемо със самото прекратяване на договора и именно от тогава се дължи и обезщетение
за забавата.
Когато длъжникът по едно задължение изпада в забава е разписан в чл.84 от ЗЗД.
Съгласно ал.2, когато няма определен ден за изпълнение длъжникът изпада в забава след
поканата. Както сам е посочил във въззивната си жалба ищецът, следва да се прави разлика
между падеж на задължението и неговата изискуемост. Ако страните не са уговорили кога
ще е дължима определена престация и това не е определено в закона, то задължението става
изискуемо с неговото възникване, но забавата на основание на посочения по-горе законов
текст настъпва едва ако кредиторът покани длъжника да плати. Тъй като по настоящото
дело няма данни ищецът да е поканил ответното дружество да заплати претендираната сума
преди завеждане на делото, то за покана следва да счита едва подаването на исковата молба
в съда и оттогава се дължи и обезщетение за забавата.
Ето защо искът по чл.86,ал.1 от ЗЗД за периода преди завеждане на иска се явява
неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.
Тъй като изводите на въззивната инстанция и на първоинстанционният съд съвпадат,
4
то обжалваното решение като правилно и законосъобразно ще следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото Е. Б. Г. ще следва да бъде осъден за заплати на
„Техномаркет България“ АД юрисконсултско възнаграждение в размер на 300лв. съобразно
отхвърлената му жалба.
Ответното дружество от своя страна ще следва да бъде осъдено за заплати на ищеца
в първоинстанционното производство сумата от 2474,40лв. за заплатено адвокатско
възнаграждение съобразно интереса по отхвърлената жалба на „Техномаркет България“ АД.
С оглед на изложеното, апелативният съд
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение № 328 от 14.01.2020г., постановено по гр.д.№ 12301/2019г. по описа на
СГС „Техномаркет България“ ЕАД е осъдено да заплати на Е. Б. Г. на основание чл.79,
вр.чл. 266 от ЗЗД, вр. чл.244, ал.7 от ТЗ сумата от 106168,56лв.- обезщетение за предсрочно
прекратяване на сключения между страните договор за възлагане на управлението от
01.06.2014г.,ведно със законната лихва от датата на исковата молба -20.09.2019г. до
окончателното й изплащане. Отхвърлен е искът с правно основание чл.86,ал.1 от ЗЗД за
заплащане на сумата от 31 909,54лв. обезщетение за забава върху главницата за периода от
04.10.2016г. до датата на завеждане на иска.
Против така постановеното решение са постъпили въззивни жалби от страните по
делото. Ищецът в първоинстанционното производство обжалва решението в частта му ,с
която е отхвърлен искът по чл.86,ал.1 от ЗЗД. Поддържа се ,че обезщетение за забава се
дължи от датата на изискуемостта, а това денят, следващ този на прекратяване на договора.
Счита, че съобразно нормата на чл.69,ал.1 от ЗЗД покана не е необходима. Това се
потвърждавало и от разпоредбата на чл.114,ал.2 от ЗЗД. Изтъква се, че забавата на
длъжника е за неизпълнение на възможно и изискуемо задължение. Ищецът счита,че в
конкретния случай не е било необходимо ответното дружество да бъде поканено да изпълни
задължението си, тъй като именно то е инициирало прекратяването на договора и е „
отключило“ уговорката за обезщетение.
Ответната в първоинстанционното производство страна обжалва решението в
осъдителната му част с искане да бъде отменено и съдът да постанови друго, с което да
отхвърли иска. Излагат се съображения, че няма валидно сключен договор с ищеца в
качеството му на главен изпълнителен директор. Това обстоятелство произтичало от факта,
че такъв договор се сключвал от името на дружество чрез председателя на СД. Нормата
била специална и не можело да се тълкува разширителна. На следващо място се прави
оплакване, че за да възникне мандатното правоотношение с изпълнителен член на СД е
предвидено задължително уговаряне на възнаграждението в писмен договор. Неправилен
бил изводът на първоинстанционния съд, че сключването на писмен договор и отделното
уговаряне на възнаграждение е факултативна възможност по чл.244,ал.7 от ТЗ. Посочва се
също, че процесният договор няма характер на такъв за управление, тъй като в него няма
формулирана конкретна бизнес задача, каквото правило се възприемало от съдебната
практика.
5
Всяка от страните е подала отговор на жалбата на насрещната страна, с който оспорва
същата.
И двете страни претендират разноски.
Софийският апелативен съд извършвайки проверка на обжалваното решение по
повод въззивната жалба в рамките на правомощията по чл.269 от ГПК излага следните
съображения:
Постановеното от градския съд решение е валидно, тъй като е постановено от съдебния
състав, който го е разгледал в рамките на правораздавателната компетентност на съда.
Същото е и допустимо. Макар главният иск да е погрешно квалифициран като такъв
по чл.266 от ЗЗД, а всъщност да е с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.280 и сл. от
ЗЗД, първоинстанционният съд е обсъдил всички обстоятелства, които са относими към
спора. В самото решение е посочено, че става въпрос именно за договор за мандат, а не за
такъв за изработка, поради което не е разгледан непредявен иск.
Ищецът Е. Б. Г. основава иска си на твърденията, че между него и ответното
дружество на 01.06.2014г. е сключен Договор за възлагане на управлението, с който му е
възложено като член на Съвета на директорите на „Техномаркет България“ ЕАД да
управлява дружеството за срок до 23.04.2018г. Посочва, че в договора е предвидена клауза,
която предвижда при предсрочно прекратяване на същия от страна на дружеството, същото
да дължи на члена на СД обезщетение в размер на шесткратния размер на месечното
възнаграждение по чл.3.1.
Ответното дружество оспорва иска с твърдението, че ищецът няма сключен договор
със същото за управление в качеството му на Главен изпълнителен директор. Процесният
договор бил за възлагане на управление като член на СД. За да възникне мандатно
правоотношение с изпълнителен член на СД било необходимо задължително уговаряне на
възнаграждение с писмен договор. По отношение на представения с исковата молба договор
се поддържа, че той също не установява правото на възнаграждение на ищеца, тъй като то
следва да бъде определено от Общото събрание на акционерите, а решение на този орган не
е представено. Предвид на тези възражения ответната страна счита, че на ищеца в
качеството му на член на съвета на директорите, на основание на представения договор не
се дължи обезщетение за прекратяване на същия. Освен това договорът с изпълнителен
член на съвета на директорите следвало да бъде подписан от Председателя на съвета на
директорите, а само договорите с членовете на този съвет- от оправомощено от ОС или от
едноличния собственик на капитала лице.
Като доказателство по делото е представен посоченият договор. Видно от същия
дружеството, представлявано от упълномощени лица от едноличния собственик на капитала
е възложило на ищеца в качеството му на член на СД да управлява същото в рамките на
предвиденото в устава и законодателството. Договорът е сключен за срок до 23.04.2018г.
Месечното възнаграждение е определено на 17694,76лв. В чл.6, изр. последно е предвидено,
6
че в случай на прекратяване на договора от страна на Дружеството преди изтичане на
уговорения срок, членът на СД има право да получи обезщетение в размер на шесткратния
размер на месечното възнаграждение.
Въззивният съд намира,че така представеният договор е валидно сключен. Същият е
такъв за възлагане на управление на член на СД, а не на Главен изпълнителен директор и
именно такова е твърдението на ищеца в исковата молба. Съгласно чл.244,ал.7, изр.
последно от ТЗ отношенията с членовете на СД могат да се уредят с писмен договор, който
се сключва от името на дружеството чрез лице, оправомощено от общото събрание на
дружеството или от едноличния собственик на капитала. Ответникът не оспорва, че лицата,
които са подписали същия като упълномощени представители са имали съответните
правомощия за това.
От протокол от заседание на съвета на директорите на „Техномаркет България“ ЕАД
от 02.07.2014г. е видно, че ищецът е избран за Изпълнителен директор на дружеството. По
делото е наличен и протокол от извънредно общо събрание на акционерите на „Техномаркет
България“ АД от 20.09.2016г. С решение,взето на това общо събрание Г. е освободен като
член на СД на дружеството и освободен от отговорност за дейността си.
Ищецът е представил и удостоверение от „ОББ“ АД, клон Д. за паричните преводите,
които същият е получавал от „Техномаркет България“ АД за периода от 06.11.2014г. до
05.08.2016г. Всеки месец същият е получавал по 15 623,42лв. , а като основание за
преводите е посочвано – „заплата“.
От справка, направена по партидата на „Техномаркет България“ ЕАД по реда на
чл.23,л.6 от ЗТРРЮЛНЦ се установи, че Е. Б. Г. е вписан като член на СД на дружеството
на 30.04.2013г., както и лице, което представлява дружеството. Тези обстоятелства са
заличени с вписване, извършено на 10.10.2016г.
Апелативният съд намира, че от представените по делото доказателства безспорно се
установява, че за периода от 30.04.2013г. до 10.10.2016г. Е. Б. Г. е бил член на съвета на
директорите на „Техномаркет България“ ЕАД. Страните са използвали факултативната
възможност, предвидена в чл.244,ал.7, изр.последно от ТЗ да уредят отношенията си
писмен договор, който е такъв за мандат и се урежда от нормите на чл.280 и сл. от ЗЗД. Тъй
като този договор е търговска сделка предвид качеството на търговец на една от страните по
същия , за него се прилагат и разпоредбите на Глава двадесет и първа от ТЗ. Чл.293,ал.3 ТЗ
предвижда, че ако една търговска сделка е нищожна поради липса на форма, страната,
която е изпълнявала същата не може да се позове на нищожността. От събраните
доказателства безспорно се установява, че доверителят по договора за мандат е
изпълнявал своето задължение за заплащане на уговореното между страните
възнаграждение. Предвид на това обстоятелство евентуалната липса на решение на ОС, с
което това възнаграждение да е определено не може да послужи като основание страната
да се позове на недействителност на договора. Същото важи и за възражението, че този
договор не е такъв за възлагане на управление поради липса на формулирана в него бизнес
задача без да е необходимо да се обсъжда дали същото е основателно по съществото си.
От приложените доказателства да се установява, че след 02.07.2014г. Г. е избран и е
7
изпълнявал функциите на Главен изпълнителен директор на дружеството. С оглед
обстоятелството, че мандатното правоотношение не винаги е възмездно обаче, няма пречка
Главният изпълнителен директор да получава възнаграждение само като член на а съвета
на директорите.
С оглед на така събраните доказателства, от правна страна е налице хипотезата на
чл.92,ал.1 от ЗЗД - има отнапред уговорено парично обезщетение за неизпълнение от страна
на доверителя по договора и е установено самото неизпълнение, а именно – фактът на
прекратяване на договора преди изтичане на неговия срок.
Размерът за който искът следва да бъде уважен съдът определя чрез просто
математическо действие - като взема предвид определеното месечно възнаграждение -
17 694,76лв. и умножи същото по шест. Така сумата, за която претенцията е основателна е
106 168,56лв. Именно за толкова е предявен главният иск и същият следва да бъде уважен
изцяло.
По отношение на акцесорния иск по чл.86,ал.1 от ЗЗД: Ищецът претендира
обезщетение за забава, считано от датата на прекратяване на правоотношението –
04.10.2016г. до датата на предявяване на иска. Поддържа, че обезщетението е станало
изискуемо със самото прекратяване на договора и именно от тогава се дължи и обезщетение
за забавата.
Когато длъжникът по едно задължение изпада в забава е разписан в чл.84 от ЗЗД.
Съгласно ал.2, когато няма определен ден за изпълнение длъжникът изпада в забава след
поканата. Както сам е посочил във въззивната си жалба ищецът, следва да се прави разлика
между падеж на задължението и неговата изискуемост. Ако страните не са уговорили кога
ще е дължима определена престация и това не е определено в закона, то задължението става
изискуемо с неговото възникване, но забавата на основание на посочения по-горе законов
текст настъпва едва ако кредиторът покани длъжника да плати. Тъй като по настоящото
дело няма данни ищецът да е поканил ответното дружество да заплати претендираната сума
преди завеждане на делото, то за покана следва да счита едва подаването на исковата молба
в съда и оттогава се дължи и обезщетение за забавата.
Ето защо искът по чл.86,ал.1 от ЗЗД за периода преди завеждане на иска се явява
неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.
Тъй като изводите на въззивната инстанция и на първоинстанционният съд съвпадат,
то обжалваното решение като правилно и законосъобразно ще следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото Е. Б. Г. ще следва да бъде осъден за заплати на
„Техномаркет България“ АД юрисконсултско възнаграждение в размер на 300лв. съобразно
отхвърлената му жалба.
Ответното дружество от своя страна ще следва да бъде осъдено за заплати на ищеца
в първоинстанционното производство сумата от 2474,40лв. за заплатено адвокатско
възнаграждение съобразно интереса по отхвърлената жалба на „Техномаркет България“ АД.
С оглед на изложеното, апелативният съд
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
8
С решение № 328 от 14.01.2020г., постановено по гр.д.№ 12301/2019г. по описа на
СГС „Техномаркет България“ ЕАД е осъдено да заплати на Е. Б. Г. на основание чл.79,
вр.чл. 266 от ЗЗД, вр. чл.244, ал.7 от ТЗ сумата от 106168,56лв.- обезщетение за предсрочно
прекратяване на сключения между страните договор за възлагане на управлението от
01.06.2014г.,ведно със законната лихва от датата на исковата молба -20.09.2019г. до
окончателното й изплащане. Отхвърлен е искът с правно основание чл.86,ал.1 от ЗЗД за
заплащане на сумата от 31 909,54лв. обезщетение за забава върху главницата за периода от
04.10.2016г. до датата на завеждане на иска.
Против така постановеното решение са постъпили въззивни жалби от страните по
делото. Ищецът в първоинстанционното производство обжалва решението в частта му ,с
която е отхвърлен искът по чл.86,ал.1 от ЗЗД. Поддържа се ,че обезщетение за забава се
дължи от датата на изискуемостта, а това денят, следващ този на прекратяване на договора.
Счита, че съобразно нормата на чл.69,ал.1 от ЗЗД покана не е необходима. Това се
потвърждавало и от разпоредбата на чл.114,ал.2 от ЗЗД. Изтъква се, че забавата на
длъжника е за неизпълнение на възможно и изискуемо задължение. Ищецът счита,че в
конкретния случай не е било необходимо ответното дружество да бъде поканено да изпълни
задължението си, тъй като именно то е инициирало прекратяването на договора и е „
отключило“ уговорката за обезщетение.
Ответната в първоинстанционното производство страна обжалва решението в
осъдителната му част с искане да бъде отменено и съдът да постанови друго, с което да
отхвърли иска. Излагат се съображения, че няма валидно сключен договор с ищеца в
качеството му на главен изпълнителен директор. Това обстоятелство произтичало от факта,
че такъв договор се сключвал от името на дружество чрез председателя на СД. Нормата
била специална и не можело да се тълкува разширителна. На следващо място се прави
оплакване, че за да възникне мандатното правоотношение с изпълнителен член на СД е
предвидено задължително уговаряне на възнаграждението в писмен договор. Неправилен
бил изводът на първоинстанционния съд, че сключването на писмен договор и отделното
уговаряне на възнаграждение е факултативна възможност по чл.244,ал.7 от ТЗ. Посочва се
също, че процесният договор няма характер на такъв за управление, тъй като в него няма
формулирана конкретна бизнес задача, каквото правило се възприемало от съдебната
практика.
Всяка от страните е подала отговор на жалбата на насрещната страна, с който оспорва
същата.
И двете страни претендират разноски.
Софийският апелативен съд извършвайки проверка на обжалваното решение по
повод въззивната жалба в рамките на правомощията по чл.269 от ГПК излага следните
съображения:
Постановеното от градския съд решение е валидно, тъй като е постановено от съдебния
състав, който го е разгледал в рамките на правораздавателната компетентност на съда.
9
Същото е и допустимо. Макар главният иск да е погрешно квалифициран като такъв
по чл.266 от ЗЗД, а всъщност да е с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.280 и сл. от
ЗЗД, първоинстанционният съд е обсъдил всички обстоятелства, които са относими към
спора. В самото решение е посочено, че става въпрос именно за договор за мандат, а не за
такъв за изработка, поради което не е разгледан непредявен иск.
Ищецът Е. Б. Г. основава иска си на твърденията, че между него и ответното
дружество на 01.06.2014г. е сключен Договор за възлагане на управлението, с който му е
възложено като член на Съвета на директорите на „Техномаркет България“ ЕАД да
управлява дружеството за срок до 23.04.2018г. Посочва, че в договора е предвидена клауза,
която предвижда при предсрочно прекратяване на същия от страна на дружеството, същото
да дължи на члена на СД обезщетение в размер на шесткратния размер на месечното
възнаграждение по чл.3.1.
Ответното дружество оспорва иска с твърдението, че ищецът няма сключен договор
със същото за управление в качеството му на Главен изпълнителен директор. Процесният
договор бил за възлагане на управление като член на СД. За да възникне мандатно
правоотношение с изпълнителен член на СД било необходимо задължително уговаряне на
възнаграждение с писмен договор. По отношение на представения с исковата молба договор
се поддържа, че той също не установява правото на възнаграждение на ищеца, тъй като то
следва да бъде определено от Общото събрание на акционерите, а решение на този орган не
е представено. Предвид на тези възражения ответната страна счита, че на ищеца в
качеството му на член на съвета на директорите, на основание на представения договор не
се дължи обезщетение за прекратяване на същия. Освен това договорът с изпълнителен
член на съвета на директорите следвало да бъде подписан от Председателя на съвета на
директорите, а само договорите с членовете на този съвет- от оправомощено от ОС или от
едноличния собственик на капитала лице.
Като доказателство по делото е представен посоченият договор. Видно от същия
дружеството, представлявано от упълномощени лица от едноличния собственик на капитала
е възложило на ищеца в качеството му на член на СД да управлява същото в рамките на
предвиденото в устава и законодателството. Договорът е сключен за срок до 23.04.2018г.
Месечното възнаграждение е определено на 17694,76лв. В чл.6, изр. последно е предвидено,
че в случай на прекратяване на договора от страна на Дружеството преди изтичане на
уговорения срок, членът на СД има право да получи обезщетение в размер на шесткратния
размер на месечното възнаграждение.
Въззивният съд намира,че така представеният договор е валидно сключен. Същият е
такъв за възлагане на управление на член на СД, а не на Главен изпълнителен директор и
именно такова е твърдението на ищеца в исковата молба. Съгласно чл.244,ал.7, изр.
последно от ТЗ отношенията с членовете на СД могат да се уредят с писмен договор, който
се сключва от името на дружеството чрез лице, оправомощено от общото събрание на
дружеството или от едноличния собственик на капитала. Ответникът не оспорва, че лицата,
които са подписали същия като упълномощени представители са имали съответните
правомощия за това.
10
От протокол от заседание на съвета на директорите на „Техномаркет България“ ЕАД
от 02.07.2014г. е видно, че ищецът е избран за Изпълнителен директор на дружеството. По
делото е наличен и протокол от извънредно общо събрание на акционерите на „Техномаркет
България“ АД от 20.09.2016г. С решение,взето на това общо събрание Г. е освободен като
член на СД на дружеството и освободен от отговорност за дейността си.
Ищецът е представил и удостоверение от „ОББ“ АД, клон Д. за паричните преводите,
които същият е получавал от „Техномаркет България“ АД за периода от 06.11.2014г. до
05.08.2016г. Всеки месец същият е получавал по 15 623,42лв. , а като основание за
преводите е посочвано – „заплата“.
От справка, направена по партидата на „Техномаркет България“ ЕАД по реда на
чл.23,л.6 от ЗТРРЮЛНЦ се установи, че Е. Б. Г. е вписан като член на СД на дружеството
на 30.04.2013г., както и лице, което представлява дружеството. Тези обстоятелства са
заличени с вписване, извършено на 10.10.2016г.
Апелативният съд намира, че от представените по делото доказателства безспорно се
установява, че за периода от 30.04.2013г. до 10.10.2016г. Е. Б. Г. е бил член на съвета на
директорите на „Техномаркет България“ ЕАД. Страните са използвали факултативната
възможност, предвидена в чл.244,ал.7, изр.последно от ТЗ да уредят отношенията си
писмен договор, който е такъв за мандат и се урежда от нормите на чл.280 и сл. от ЗЗД. Тъй
като този договор е търговска сделка предвид качеството на търговец на една от страните по
същия , за него се прилагат и разпоредбите на Глава двадесет и първа от ТЗ. Чл.293,ал.3 ТЗ
предвижда, че ако една търговска сделка е нищожна поради липса на форма, страната,
която е изпълнявала същата не може да се позове на нищожността. От събраните
доказателства безспорно се установява, че доверителят по договора за мандат е
изпълнявал своето задължение за заплащане на уговореното между страните
възнаграждение. Предвид на това обстоятелство евентуалната липса на решение на ОС, с
което това възнаграждение да е определено не може да послужи като основание страната
да се позове на недействителност на договора. Същото важи и за възражението, че този
договор не е такъв за възлагане на управление поради липса на формулирана в него бизнес
задача без да е необходимо да се обсъжда дали същото е основателно по съществото си.
От приложените доказателства да се установява, че след 02.07.2014г. Г. е избран и е
изпълнявал функциите на Главен изпълнителен директор на дружеството. С оглед
обстоятелството, че мандатното правоотношение не винаги е възмездно обаче, няма пречка
Главният изпълнителен директор да получава възнаграждение само като член на а съвета
на директорите.
С оглед на така събраните доказателства, от правна страна е налице хипотезата на
чл.92,ал.1 от ЗЗД - има отнапред уговорено парично обезщетение за неизпълнение от страна
на доверителя по договора и е установено самото неизпълнение, а именно – фактът на
прекратяване на договора преди изтичане на неговия срок.
Размерът за който искът следва да бъде уважен съдът определя чрез просто
математическо действие - като взема предвид определеното месечно възнаграждение -
17 694,76лв. и умножи същото по шест. Така сумата, за която претенцията е основателна е
11
106 168,56лв. Именно за толкова е предявен главният иск и същият следва да бъде уважен
изцяло.
По отношение на акцесорния иск по чл.86,ал.1 от ЗЗД: Ищецът претендира
обезщетение за забава, считано от датата на прекратяване на правоотношението –
04.10.2016г. до датата на предявяване на иска. Поддържа, че обезщетението е станало
изискуемо със самото прекратяване на договора и именно от тогава се дължи и обезщетение
за забавата.
Когато длъжникът по едно задължение изпада в забава е разписан в чл.84 от ЗЗД.
Съгласно ал.2, когато няма определен ден за изпълнение длъжникът изпада в забава след
поканата. Както сам е посочил във въззивната си жалба ищецът, следва да се прави разлика
между падеж на задължението и неговата изискуемост. Ако страните не са уговорили кога
ще е дължима определена престация и това не е определено в закона, то задължението става
изискуемо с неговото възникване, но забавата на основание на посочения по-горе законов
текст настъпва едва ако кредиторът покани длъжника да плати. Тъй като по настоящото
дело няма данни ищецът да е поканил ответното дружество да заплати претендираната сума
преди завеждане на делото, то за покана следва да счита едва подаването на исковата молба
в съда и оттогава се дължи и обезщетение за забавата.
Ето защо искът по чл.86,ал.1 от ЗЗД за периода преди завеждане на иска се явява
неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.
Тъй като изводите на въззивната инстанция и на първоинстанционният съд съвпадат,
то обжалваното решение като правилно и законосъобразно ще следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото Е. Б. Г. ще следва да бъде осъден за заплати на
„Техномаркет България“ АД юрисконсултско възнаграждение в размер на 300лв. съобразно
отхвърлената му жалба.
Ответното дружество от своя страна ще следва да бъде осъдено за заплати на ищеца
в първоинстанционното производство сумата от 2474,40лв. за заплатено адвокатско
възнаграждение съобразно интереса по отхвърлената жалба на „Техномаркет България“ АД.
С оглед на изложеното, апелативният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 328 от 14.01.2020г., постановено по гр.д.№ 12301/2019г.
по описа на СГС.
ОСЪЖДА Е. Б. Г. с ЕГН ********** със съдебен адрес гр. ***,,п.к.1309, район ***,
ул. „***“ №172, ет.3, Адвокатско дружество „ М. и съдружници“ да заплати на
„Техномаркет България“ ЕАД , ЕИК *** със седалище и адрес на управление гр. ***,
п.к.1582, р-н ***, ул. „***“ №152, представлявано от Изпълнителния директор Б. З. сумата
300лв. юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА "Техномаркет България" ЕАД , ЕИК *** със седалище и адрес на
12
управление гр. ***, п.к.1582, р-н ***, ул. "***" №152, представлявано от Изпълнителния
директор Б. З. да заплати на Е. Б. Г. с ЕГН ********** със съдебен адрес гр. ***,,п.к.1309,
район ***, ул. „***“ №172, ет.3, Адвокатско дружество „М. и съдружници“ сумата от
2474,40лв. разноски за заплатено адвокатско възнаграждение съобразно интереса по
отхвърлената жалба на дружеството.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване при наличие на предпоставките на
чл.280,ал.1 от ГПК в едномесечен от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13