Р Е Ш Е Н И Е
№
194 27.05.2019
година гр. Хасково
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД
ХАСКОВО гражданско отделение, трети въззивен състав
на …………осми май.……………………… две хиляди и деветнадесета
година
в публично съдебно заседание в следния
състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТОШКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : АННА ПЕТКОВА
ЙОНКО ГЕОРГИЕВ
С
участието на секретаря……Р* К*………………………..…….
И
прокурора ……………………………….…………….…..…………………………
като
разгледа докладваното от съдия Петкова……....……..………………………..
Въззивно
гражданско дело …………….№ 225….
по описа за 2019 година………,
За
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл ГПК.
С Решение № 706/10.12.2018 година, постановено
по гр.д. № 625/2018 година, РС-Хасково е отхвърлил предявения от
„Агенция за събиране на вземания” ЕАД - София против Г.Й.Х. *** иск
за установяване по отношение на ответника Х., че той дължи на ищеца сумата от
общо 1 944,91 лева, от които – 1 129,73 лева главница, 68,70 лева
договорна лихва от 22.04.2016 година /падеж на първата неплатена вноска/ до
05.08.2016 година /падеж на последната погасителна вноска/; 45 лева такса
разходи за събиране на просрочени вземания; 558 лева неустойка за неизпълнение
на договорно задължение за периода от 29.04.2016 година до 05.08.2016 година
/падеж на последната погасителна вноска/; 143,48 лева обезщетение за забава за
периода от 23.04.2016 година до датата на подаване на заявлението в съда; ведно
със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението в съда до
окончателното изплащане; които суми били дължими по договор за паричен заем № 2509380/ 09.03.2016 г. между "Изи Асет Мениджмънт“ АД с
ЕИК *********, като заемодател, и ответника, като заемател; вземането по който
било цедирано от посоченото дружество на ищеца с Приложение № 1/01.12.2016 г.
към рамков договор за цесия от 16.11.2010 г.; за които суми е издадена заповед
№ 1279 за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 02.10.2017 г. по
ч.гр.дело № 2461/2017 г. на Районен съд - Хасково.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК адв. М. - особен
представител на въззиваемия/ответника в първоинстанционното производство Г.Й.Х.,
не подава писмен отговор. За насроченото с.д. представя писмено становище, с
което оспорва подадената въззивна жалба като неоснователна. Изразява становище
за правилност – законосъобразност и обоснованост на атакуваното решение и моли
същото да бъде потвърдено.
Хасковският окръжен съд, като прецени изложените
от страните доводи и доказателствата по делото и във връзка с доводите и
оплакванията на страните, приема следното:
Въззивната жалба е допустима, тъй като е
подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от лице с правен интерес от обжалване и
е редовна. Разгледана по същество – жалбата се явява неоснователна. При
проверка допустимостта на обжалваното решение съдът не констатира пороци, които
да квалифицират същото като нищожно или недопустимо.
Първоинстнационният съд е сезиран с иск с правно
основание чл. 422 ал.1,
вр. чл.415 ал.1 т.2 от ГПК, вр. чл. 79 ал.1, вр. чл.92, вр. чл.99 и сл., и
чл.86 ал.1 от ЗЗД. Искът е предявен от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД
срещу Г.Й.Х. ***. Ищцовата претенция е
основана на твърдение за сключен на 09.03.2016 г. между „Изи Асет Мениджмънт“
АД, като заемодател, и ответника, като заемател, договор за паричен заем с №
2509380 за сумата 1500 лв., представляваща главница и чиста стойност на
кредита. Редът и условията по отпускането на кредита били уредени в договора. Заемателят
се задължил да върне кредита в срок до 05.08.2016 г. на 21 равни седмични
погасителни вноски в размер на по 77,63 лв. всяка, при падеж на първата
погасителна вноска - 18.03.2016 г., а на последната – 05.08.2016 г. Заемателят
приел тези уговорки, както и уреденото в тарифа към чл.16 ал.2 - в случай, че
заемателят забави плащането на падеж на погасителна вноска с повече от 30
календарни дни, дължи на заемодателя заплащането на такса за разходи за
събирането на просрочените вземания. На база тези правила на длъжника била
начислена такса за разходи за събиране на вземането в размер на 45 лв. Освен
това, при сключване на договора заемателят се задължил в 3-дневен срок да
представи на заемодателя някое от описаните видове обезпечения, но не го
сторил. Поради това му била начислена неустойка в размер на 781,20 лв.,
разсрочена на 21 равни вноски, всяка в размер на 37,20 лв., платими на
съответните падежни дати на погасителните вноски, при което всяка погасителна
вноска възлизала на общо 114,83 лв. На основание ЗПК и договора, на длъжника
била начислена лихва за забава в размер на действащата законна лихва за периода
от 23.04.2016 г. до датата на подаване на заявление в съда. Общият размер на
начислената лихва бил 143,48 лв., който бил съвкупност от лихвите за забава, изчислени
за всяка отделна падежирала неплатена погасителна вноска, включително главница
и договорна лихва. Длъжникът не заплатил изцяло дължимия паричен заем към
дружеството. Погасената до момента сума била в размер на 655 лв., от която били
погасени – неустойка за неизпълнение 223,20 лв., договорна лихва 61,53 лв. и
главница 370,27 лв. Срокът на договора бил изтекъл с падежа на последната
погасителна вноска 05.08.2016 г., т.е. предсрочната изискуемост не била
обявяване. Ищецът твърди, още, че с рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от 16.11.2010 г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и
„Агенция за събиране на вземания” ООД, придобил процесното вземане. Заявява, че
е уведомил длъжника по реда на чл.99 ал.3 от ЗЗД за извършената цесия с
уведомително писмо, отправено от „Изи Асет Мениджмънт“ АД, чрез ищцовото
дружество. Ответникът не бил изпълнил задължението си, поради което ищецът се
снабдил със заповед по чл.410 от ГПК за изпълнение на парично задължение. И тъй
като заповедта била връчена при условията на чл.47 ал.5 от ГПК, за ищеца
възниквал правен интерес да предяви настоящия иск.
Ответникът Г.Й.Х. се представлява в исковото
производство от особен представител по чл. 47 ал. 6 от ГПК. Адв. М. е оспорил
иска по основание и размер.
При
разглеждането на делото първоинстанционният съд е събрал всички съотносими към
спора и сочени от страните доказателства. Съдът обосновано е отговорил на
всички направени от страните възражения. Обсъдил е в съвкупност
събраните по делото доказателства и не е допуснал процесуални нарушения. Въз основа на доказателствения материал е достигнал до правилния и
законосъобразен извод, че предявеният иск е неоснователен
и недоказан, поради което го е отхвърлил.
Пред настоящата инстанция не се представиха нови допустими доказателства, които
да дават основание за извод, различен от направения от
решаващия съд.
Няма спор по делото относно това, че между ответника в качеството му на заемател и „Изи Асет Мениджмънт” АД – гр.София –
заемодател е възникнало облигационно отношение по силата на сключения помежду
им договор за паричен заем. Безспорно е установено и това, че с горепосочения
рамков договор от 16.11.2010 год. заемодателят „Изи Асет Мениджмънт ” АД –
гр.София е прехвърлил на „Агенция за събиране на вземания” ООД – гр.София, чийто
правоприемник се явява ищецът, вземанията си по договора за заем, сключен с
ответника. С договора за цесия е предвидена
клауза, с която продавачът
упълномощава купувача да изпраща писмени уведомления до длъжниците от
името на продавача, с които да им съобщи за прехвърляне на задълженията по
смисъла на чл.99, ал.3 от ЗЗД. В изпълнение на тези договорни клаузи е
изготвено пълномощно, прието като писмено доказателство по делото, ведно с
уведомление за извършено прехвърляне на вземания /цесия/, изпратено на
ответника на адрес – гр.Х**, ж.к.“О*“ № 33, вх.*, ет.*, ап.*. От начина на оформяне на представеното по делото
известие за доставяне следва, че уведомлението не е било връчено на адресата (с
отбелязване „пратката не е потърсена от получателя).
При така установената по делото фактическа обстановка, правилни
са изводите на РС, основаващи се на нормата на чл.99, ал.4 от ЗЗД, според която
прехвърлянето на вземането има действие спрямо длъжника от деня, когато то бъде
съобщено на последния от предишния кредитор. Безспорно в тази насока по делото
се установи, че вземането на заемодателя по договора за заем, сключен с ответника, въз основа на
който основава вземането си, заявено в заповедното производство, е било
прехвърлено на праводателя на ищеца, по силата на договор за цесия. С факта на
подписване на договора, съответно от постигане на съгласие за сключването му,
вземането към ответника по договора за
заем е преминало от предишния
кредитор върху новия кредитор – ищеца, който става носител на вземането –
обстоятелство, обуславящо и наличието на материално правната му легитимация. За
да има действие спрямо длъжника, цесията следва да му бъде съобщена.
Уведомяването има за цел да обвърже длъжника с договора за прехвърляне на
вземането и да го защити срещу ненадлежно изпълнение на задължението му. По
силата на принципа за свободата на договарянето – чл.9 от ЗЗД, няма пречка
старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за
цесията. Разпоредбата на чл.99, ал.4 от ЗЗД не съдържа и изискване за срок за
съобщаване, и форма за съобщаване. Няма значение и начинът, по който цесията ще
се съобщи на длъжника – това може да
стане по телефон, по телекс, по факс или писмено, включително и по пощата. От
представените по делото доказателства се установява, че цесионерът по силата на
изрично пълномощно, дадено му от цедента,
е изпратил съобщение за извършената цесия, но същото не е получено от
длъжника. Обстоятелството, че пратката не е потърсена от получателя не е
автаматично свързано с настъпването на неблагоприятни за него последици, а
именно, че е налице редовно връчване на съобщението. Оставянето на известие в
пощенската кутия от пощенския оператор не е равнозначно на връчване, предвид
липсата на законодателно предвидена фикция, че непотърсената пратка е връчена.
За да е в съответствие с принципа на добросъвестно упражняване на правата на
кредитора, от страна на последния следва да се установи наличието на определени предпоставки и / или фактически
констатации, при наличието на които ще се счита, че е положил дължимата грижа.
Единствената конкретна предпоставка, при
която би могло да се приеме, че съобщението е връчено редовно, е когато адресът
на потребителя е променен и последният не е уведомил кредитора за новия си
адрес. В разглеждания случая тази хипотеза не е налице, доколкото по делото
липсват доказателства за това, ответникът да е променила адреса си. При липса
на ясно разписани други предпоставки, при които кредиторът може да счита, че
опитът му за връчване представлява полагане на дължимата грижа, съдът приема,
че не е налице фингирано връчване на съобщението. В подкрепа на този извод, а
именно, че кредиторът не е положил необходимата грижа
уведомлението за извършената цесия да стигне до знанието на длъжника, следва да
се посочи и това, че в договора за заем от страна на заемателя е посочен е - mail, а в предложението за сключване на договор за паричен заем и телефон за
връзка. С оглед наличието на допълнителни данни за установяване контакт с
ответника, ищецът е следвало да положи дължимата грижа, чрез предприемане на
ново връчване на уведомлението по чл.99, ал.3 от ЗЗД, доказателства за
извършването на което не са представени, включително и такива, от които да се
установи, че заемателят е бил уведомен за извършената цесия по телефона или на
ел. пощата. Повече от това, в предложението за сключване на договор е посочен
още един адрес на длъжника, мобилен телефон на неговата партньорка, както и
мобилен телефон на още едно лице за контакт. Ищецът не представя доказателства
да е използвал тези възможности за намирането на неговия длъжник, така че той
действително да бъде уведомен за извършената цесия и да може да упражни правата
си в тази връзка.
Поради това съдът приема, че волеизявлението на цесионера, извършено в изпълнение на упълномощителна
сделка с цедента, не е достигнало до длъжника, което е пречка цесията да породи
действие спрямо него. Съобщаване за извършеното прехвърляне на вземането не
може да се приеме, че е осъществено нито чрез връчване на заповедта за
изпълнение на парично задължение, нито с получаване на преписа от исковата
молба и приложенията към нея, съдържащи и уведомление за прехвърляне на
вземането, доколкото връчването им е извършено при условията на чл.47 от ГПК в
рамките на заповедното и исковото
производства, редовността на
които не може да санира
допуснатото от страна на кредитора бездействие, довело до нарушаване на
принципите за добросъвестно упражняване на права, предшестващо подаването на
заявление за издаване на заповед за изпълнение, съгласно изложените по-горе
съображения. Следователно,
както правилно приема РС-Хасково, процесната цесия не е породила действие
спрямо ответника и той не дължи плащане на задълженията, произтичащи от
процесния договор за заем, в полза на цесионера – ищцовото дружество.
Споделят се и останалите изводи на РС-Хасково,
касаещи нищожността на договора, основаващи се на общата
потребителска закрила по ЗЗП, както и за недействителност на процесния договор
за потребителски кредит и на основание ЗПК. Нормата на чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК поставя изисквания за минималното съдържание на договора, а именно да
съдържа подробно условията за издължаване на кредита от потребителя,
включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността
на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при
различни лихвени проценти за целите на погасяването. По начина, по който са
формулирани клаузите на договора, това изискване следва да се счита неспазено,
което води до нищожност на целия договор на основание чл. 22 вр. чл. 11 ал. 1 т. 1 ЗПК. Отделно от това, на основание чл. 21
от ЗПК са нищожни и клаузите от процесния договор относно ГЛП, ГПР, неустойката
и такси за разходи. Както правилно акцентира РС, годишният процент на разходите
по процесния договор е в размер на 47,61 %, а годишен лихвен процент е в размер
на 40 %. По делото липсват обстоятелства, които да обосновават определянето на
ГЛП и на ГПР в такива високи размери. Ищецът не доказва съществуване на
значителни разходи или риск, поет от заемодателя за срока на договора, които да
оправдават договарянето на такива високи проценти. Годишна лихва в размер на 40
% превишава значително трикратния размер на законната такава за времето на
сключване на договора, при определения от БНБ основен лихвен процент и 10
пункта надбавка, приет в съдебната практика като ориентир за еквивалентност на
насрещните престации по договор за кредит, при които съглашението за заплащане
на възнаградителната лихва се счита валидно. Уговорените клаузи заобикалят
закона, и в частност заобикалят ограничението на годишния процент на разходите
по чл. 19 от ЗПК, поради което са нищожни. По аналогични съображения, е нищожна и процесната клауза
за неустойка, като противоречаща на добрите нрави, според критериите по
задължителната съдебна практика - ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г.
на ОСТК на ВКС. Отделно от това, ЗПК ограничава обезщетението за забава на
длъжника по договор за потребителски кредит до размера на законната лихва (чл.
33 ал.2 от ЗПК). Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите
нрави е налице още при сключването на договора, то следва изводът, че в
конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение. Според чл.21 от ЗПК, вр. чл. 26 ал. 1, вр. ал. 4 от ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е
породил правно действие и фактът, че заемателят е подписал и приел договора, не
може да го заздрави.
Действително, в доклада по чл. 146 ГПК
районният съд не е отправил уведомление до страните относно намерението си да
извърши проверка на договора с оглед изискванията за действителност, макар че е
имал такова задължение. Всичките си възражения, обаче, ищецът е въвел в
настоящото въззивно производство. Те са обсъдени и намерени за неоснователни, а
изводите на първостепенния съд – за законосъобразни и обосновани. При това, обсъждането
на договора в аспект спазване правилата на ЗЗП и ЗПК, както и чл. 26 ЗЗД не изисква
представяне на допълнителни доказателства от страна на ищеца, нито внасяне
разяснения или тълкувания. Нищожността на договора съществува изначално и
никакви последващи обяснения на страните по договора не биха могли да попълнят
липсващото съдържание, предписано от закона или да коригират клаузите, които са
в разрез с ЗЗП, ЗПК и добрите нрави.
Споделят се и останалите мотиви, изложени от РС-Хасково в атакуваното решение,
поради което ХОС препраща към тях на основание чл. 272 ГПК.
По
тези и останалите доводи, изложени в първоинстанционния съдебен акт, споделени
от ХОС, въззивната жалба от „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД – София се явява неоснователна, а атакуваното
решение – валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде
потвърдено.
С оглед изхода на делото, претенцията на въззивника за присъждане на
деловодни разноски се явява неоснователна.
Водим
от горното, съдът
Р е ш и :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 706/10.12.2018 година, постановено по
гражданско дело № 625/2018 година по описа на РС-Хасково.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.