Р Е Ш Е Н И Е
№
…
Гр.
София, 08.05.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 20 състав, в публичното
съдебно заседание на дванадесети април две хиляди и деветнадесета година в
състав:
СЪДИЯ: ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
при
секретаря С. Калоферова, като разгледа т.д.
№ 87/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен
е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ищецът Н. ЕООД твърди, че на 15.08.2008
г. сключил сЮ.ЕАД (заличен търговец, праводател на ответника П.и.б. АД) договор
за кредит за финансиране на проект „изграждане на сграда“. Уговорено било
заплащане на лихвен процент, определен като „сумата на лихвената база –
едномесечен ЮРИБОР и надбавка от 4,6 %, но не по-малко от 8,5 % годишно“. Считано
от 01.12.2008 г. обаче банката едностранно увеличила възнаградителната лихва в
частта относно надбавката с 2 %. Ищецът поддържа, че плащането на увеличения
размер на възнаградителната лихва е извършено без основание, тъй като правото
на банката да увеличи едностранно лихвения процент противоречало на закона и на
добрите нрави - липсвала яснота относно факторите, при които може да се измени
лихвеният процент, както и точно определена тежест на различните компоненти; клаузата
била част от предварително изготвените от банката условия, върху които не могъл
да влияе; налице било значително неравновесие между правата и задълженията на
страните, а приложимата методология не отговаряла на изискването на чл. 58, ал.
1, т. 2 ЗКИ за предоставяне на информация относно метода за изчисляване на
годишната лихва. Наред с това ищецът поддържа, че надбавката имала фиксиран
характер и не подлежала на изменение, както и че не били налице договорените
предпоставки за едностранно увеличение на лихвения процент, тъй като нивата на
ЮРИБОР за процесния период спадали. Поради всичко изложено ищецът твърди, че за
периода 15.08.2008 г. – 09.10.2012 г. е заплатил без основание сумата от 13 559,59
евро възнаградителна лихва и моли съда да осъди ответника да му върне
получената без основание сума (изменение на иска, допуснато в о.с.з. на 25.02.2016
г.). Претендира законна лихва (съгласно молба от 12.04.2019 г.) и разноски.
Ответникът П.и.б. АД (правоприемник наЮ.ЕАД)
оспорва иска при твърдението, че ищецът няма качеството „потребител“ по смисъла
на ЗЗП и поради това спрямо него не може да се изследва неравоправността на
клаузите на процесния договор. Наред с това твърди, че клаузите, свързани с
определянето на лихвения процент за възнаградителната лихва, не са
неравноправни, тъй като не са предварително изготвени и кредитополучателят е
могъл да влия върху съдържанието им, а също така не са поставени в зависимост
от условие, чието изпълнение зависи единствено от волята на банката. Поддържа,
че договорът за кредит е сделка, имаща за предмет финансови инструменти, чиято
цена е свързана с измененията на лихвения процент на финансовия пазар, и поради
това попада в изключението, установено в чл. 144 , ал. 3, т. 1 ЗЗП. Ответникът
сочи, че на 10.11.2008 г. агенция за кредитен рейтинг е обявила понижаване на
дългосрочния кредитен рейтинг на страната поради установени значителни дефицити
по текущи банков сметки, значителни макроикономически дисбаланси и риск от
рецесия и влошаване на глобалната финансова и икономическа среда. Това наложило
банката да увеличи едностранно размера на възнаградителната лихва при условията
на чл. 4.5 от Договора, което е било резултат от независещи от кредитора
неблагоприятни промени в икономическите условия. Поддържа, че новият лихвен
процент е приет от кредитополучателя чрез подписване на последващите анекси. В
първото съдебно заседание заявява възражение за давност. Претендира разноски.
Производството по иска, предявен от Н.М.К.,
за солидарното присъждане на посочената сума, както и производството по
останалите искове, предявени от Н. ЕООД, е прекратено на основание чл. 232 ГПК
(определение от 26.11.2015 г. и определение от 25.02.2016 г.).
Съдът,
като съобрази събраните доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Безспорно
е,
че на 15.08.2008 г. между ТБ МКБЮ.АД (чийто правоприемник
е П.и.б. АД) и Н. ЕООД е сключен договор за банков кредит, по силата на който банката
предоставя на ищеца инвестиционен кредит за проектно финансиране (изграждане на
сграда) в размер от 330 000 евро. Уговорено е кредитът да се олихвява с
лихвен процент за редовен дълг, определен в размер на сумата на лихвената база
– едномесечен EURIBOR (базов лихвен процент, лихвена основа) и
надбавка
от 4,06 пункта, но не по-малко от 8,5 % годишно (чл. 1.6). Надбавката
като елемент от лихвената база е определена като „фиксирана“ в чл. 4.1 от
Договора, а и такова е тълкуването, дадено от банката в писмо от 09.02.2012 г.
В същата разпоредба е детайлизиран и
начинът, по който се определя лихвената основа („EURIBOR“) – това е междубанковият предложен
лихвен процент за едномесечни депозити в евро за Еврозоната, публикуван на
страницата EURIBOR01 на REUTERS;
същият се актуализира от банката ежемесечно съобразно публикуваните стойности
на първо число на текущия месец и това се обявява на кредитополучателя чрез
изнасяне на информацията на видно място в банковите салони.
В 4.5 от Договора е посочено, че при
промяна на лихвените условия на междубанковите пазари и/или на действащата
нормативна уредба в страната и/или на общото икономическо състояние в страната
(включително в случай че рейтингът на Българския държавен дълг бъде понижен или
се увеличат разходите за задължителни резерви поради регулативни мерки) банката
има право едностранно да променя съответно договорения лихвен процент.
Считано от 01.12.2008 г. размерът на
възнаградителната лихва е едностранно изменен от банката като „едномесечен EURIBOR и фиксирана надбавка в размер на 6,06 %,
но не по-малко от 10,50 %“.
На 12.01.2012 г. между банката и Н. ЕООД
е подписан договор за учредяване на залог върху вземане, в който обезпеченото
вземане е определено като главница в размер на 169 000 евро и лихва за
редовен дълг, формирана от едномесечен EURIBOR
и надбавка от 6,06 пункта, но не по-малко от 10.5 %, ведно с неустойки, такси и
комисиони.
Кредитът е изцяло погасен на 09.10.2012
г.
От заключението на ССчЕ, приета от СРС,
се установява, че извършената едностранна променяна на фиксираната надбавка от
4,06 % на 6,06 % е въз основа на решение на Управителния съвет на банката и
Вътрешнобанков регламент № 145/21.11.2008 г. Вещото лице сочи, че в
изследваните документи „не е описано каква е методологията и кои са
определящите фактори на лихвените проценти“. Разликата между
първоначално уговорения размер на възнаградителната лихва и размерът, заплатен
в резултат от едностранното увеличение, възлиза на 13 559,59 евро.
От настоящия състав е прието
допълнително заключение на ССчЕ, съгласно което за периода на действие на
процесния договор кредитният рейтинг на страната се е променил в негативна
посока – от ВВВ с отрицателна перспектива до ВВВ- с отрицателна переспектива.
Тези две рейтингови нива имат среден инвестиционен клас. Към датата на
сключване на договора едномесечният URIBOR е бил 4,440 %,
като до края на действие на договора този пазарен лихвен индекс е бил намаляван. Изложените от ответника
мотиви за увеличение на надбавката от 4,06 % на 6,06 % били „негативната
кредитна оценка и глобалната финансова криза“. На вещото лице обаче не са
предоставени данни по какъв начин е определен размерът на увеличението на
надбавката с 2 %, както и няма методика за изчисление на стъпката за
промяна. В о.с.з. на 12.04.2019 г. вещото лице С. разяснява, че
„кредитният рейтинг има буквено изражение, не е цифра и не може неговата промяна да се
свърже с конкретна стъпка на изменение на надбавката, в случая – с тези 2 %“.
Няма метод за определяне на относителната тежест на различните
фактори спрямо нуждата от промяна на лихвения процент. Наред с това вещото лице
сочи, че считано от 01.12.2008 г. е извършено намаляване на размера на минималните задължителни резерви от 12 % на 10
% с цел подобряване влошената ликвидност на банките като цяло.
При тези факти спорен е въпросът налице ли е било основание за заплащане на
възнаградителна лихва в увеличения размер от 13 559,59 евро и в частност:
1) валидна ли е клаузата, установяваща правото на ответника да увеличи
едностранно размера й и ако да – 2) били ли са налице предпоставките за
едностранното увеличение, а ако не - 3) изменен ли е размерът на лихвата по
съгласие на страните. За отговор на тези въпроси съдът съобрази следното:
1). Ищецът в качеството си на търговско
дружество не е потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР ЗЗП и поради това спрямо
него не намират приложение разпоредбите на Глава VІ на Закона за защита на
потребителите. Няма пречка обаче спрямо сключения от търговеца договор или спрямо
клаузи от него да се преценяват общите основания за нищожност, включително
заявените - противоречие със закона и с добрите нрави.
Тъй като се касае за договор за банков
кредит, същият се подчинява на императивните разпоредби на Закона за кредитните
институции (ЗКИ). Съгласно чл. 58 ЗКИ при отпускане на кредит банката предоставя
информация относно „лихвения процент,
изразен като годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата, както и
условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване
на кредита.
В случаите на промяна на лихвения процент, която води до увеличение на
погасителната вноска по кредит, банката уведомява клиента по уговорен между
страните начин, освен когато промяната произтича от промяна на определен
референтен лихвен процент, направен публично достояние чрез използване на
подходящи средства.
При анализа на изложената уредба може да
се направи извод, че не противоречи на закона уговарянето
(включително чрез общи условия) на възможност за едностранно изменение на
лихвата (не само при промяна на референтния лихвен процент), но тази
уговорка трябва да съдържа „метод за изчисляването й“.
Законодателят не отрича правото на банката да гарантира ликвидността си чрез едностранни
действия, с които се вменяват задължения на кредитополучателите, но изисква предпоставките за упражняване на
това право да са отнапред известни.
Съдебната практика приема, че методика
за увеличение на лихвените нива, обвързваща страните по кредитното
правоотношение, представлява ясна и конкретно разписана изчислителна
процедура/математическа формула/алгоритъм, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на
всеки от отделните компоненти – пазарни индекси или други обективни
величини или комбинация между тях. Във всички случаи основата на това
изчисление следва да е заложено в договора или в приетите от кредитополучателя
общи условия (в този смисъл решение по т.д. № 42/2014 г. на САС, 6 състав, и
решение по т.д. № 85/2013 г. на САС, 3 състав, по което не е допуснато
касационно обжалване с определение на ВКС, ТК, І ТО, от 20.07.2015 г., постановено
по т.д. № 2396/2014 г.).
В настоящия случай е уговорена
възможност за изменение на лихвената основа при промяна на лихвените условия на
междубанковите пазари и/или на действащата нормативна уредба в страната и/или
на общото икономическо състояние в страната (включително в случай че рейтингът
на Българския държавен дълг бъде понижен или се увеличат разходите за
задължителни резерви поради регулативни мерки). Тази клауза сама по себе си не
съдържа конкретния метод за изменение, нито препраща към съществуващ и
оповестен (и приет) към момента на сключване на договора документ,
съдържащ съответната методология. От своя страна вещите лица също не са
установили методология, при която някой от заложените в клаузата критерии да
бъде отнесен към конкретна стъпка на изменение на лихвата. Така например,
вещото лице С. при разпита в о.с.з. сочи, че не е установил „механизъм, по
който Управителният съвет е увеличил стъпката на увеличение; няма метод как
буквеният израз на кредитния рейтинг влияе във финансовите отношения и как се
остойностява като стъпка за увеличение на лихвите“. До този извод е стигнало и
вещото лице Д., което сочи, че в предоставения й Вътрешнобанков регламент не е
описана методологията и определящите фактори за изменение на лихвения процент (л.
118). Не представлява методология
посоченото в чл. 4.1, тъй като там е определен начинът на отчитане на индекса EURIBOR, а не на
неговата промяна.
Ето защо съдът приема, че в договора е
дефинирана клауза, която не изпълнява изискването на чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ – посочени са факторите, водещи до промяна
(лихвени условия на междубанкови пазари, действаща нормативна уредба, общо
икономическо състояние), но не са установени отнапред ясни правила за
изчисляване на относителната тежест на въздействие на тези фактори върху
размера на лихвата.
Липсата на такива правила не може да се
оправдае с по-големите изисквания към търговеца-кредитополучател – на първо
място, изискването за методика е установено от общия закон (ЗКИ), а
не от закон, защитаващ потребителите-физически лица; на следващо място,
по-високата грижа, която се изисква от търговците, не е равнозначна на
притежанието на специални знания в специфични области; нещо повече, разпитаните
в настоящото производство вещи лица също сочат, че не могат да установят
начина, по който е определен по-големият размер на възнаградителната лихва,
въпреки притежаваните от тях по-специални знания.
Освен че не удовлетворява изискването на
закона, липсата на конкретна методика за промяна съобразно конкретното въздействие
на посочените в общите условия фактори противоречи на добрите нрави, тъй като неоправдано (без възможност да се
установи конкретната икономическа логика) поставя едната страна в
облигационното отношение в доминираща роля. Добросъвестната търговска
практика като критерий за валидното договаряне изключва неограниченото разширяване на правата на едната страна за сметка на
другата, още повече когато това договаряне не
е било същинско, а въз основа на типови за едната страна условия.
На практика, предвиждането на възможност
за едностранно изменение на лихвения процент за възнаградителна лихва
съставлява договорно установяване на правила за изменение на договора при настъпила
стопанска непоносимост. Тъй като обаче, вместо във властта на съда, изменението
на договора е поставено във властта на едната страна, добрите нрави изискват да
се въведат гаранции за запазване на добросъвестността и след едностранното
изменение (така както разпоредбата на чл. 309 ТЗ налага съда да се води
от добросъвестността при изменение на договора).
2). Дори да се приеме, че разпоредбата
на чл. 4.5. от Договора, въз основа на която е увеличен лихвеният процент, не
противоречи на закона и на добрите нрави, то ответникът, носещ тежестта, не е
доказал осъществяване на фактите, с които се свързва конкретната промяна.
Както беше посочено, от заключението на допълнителната ССчЕ е видна промяна на
кредитния рейтинг на страната с една стъпка. Тъй като обаче няма
методология, не може да се установи, дали това ниво на понижение е адекватно на
нивото на увеличение на лихвата в конкретния случай. Нещо повече,
установява се позитивно изменение на други фактори, като например намаляване
на разходите за задължителни резерви в резултат от предприети регулативни
мерки, но няма данни това да е взето
предвид от банката при определяне на новия по-голям размер на
възнаградителната лихва.
Нещо повече – дори да се приеме, че въз
основа на валидна клауза и при разписана методика е извършено увеличение, то не
би обвързало кредитополучателя, тъй като е в нарушение на договорения фиксиран характер
на надбавката като компонент от лихвения процент. Страните не спорят, а и това
следва от договора, че надбавката, която в случая е увеличена, е била
определена от страните като фиксирана. Ето защо, дори правото на едностранно
изменение да е уговорено валидно, то би било приложимо за лихвената основа, а
не за фиксираната надбавка по смисъла на чл. 4.1 от Договора – това тълкуване
следва от граматическите правила, а и от духа на договора, преценен съобразно
изискването на чл. 20, изр. ЗЗД.
3). Не може да бъде споделено
възражението на ответника, че новият размер на възнаградителната лихва е бил
отделно договорен чрез анексите – видно от допълнителните споразумения, с тях
се променя срокът за усвояване и погасяване, размерът на подлимитите и на
погасителните вноски, сочи се непогасеният остатък от главницата, но без да се посочва новият процент на възнаградителната лихва.
Не може да се приеме, че е изразено
съгласие за изменение на договора за кредит и чрез сключване на договора за
особен залог от 12.01.2012 г. Съгласието по този договор обхваща волеизявление
за определяне на едно имуществено право на длъжника, което да послужи за
удовлетворяване на кредитора по едно определено вземане. Индивидуализирането на
обезпеченото вземане обаче има отношение не към неговото възникване (то би
следвало да е възникнало с тази индивидуализация по-рано), а само към създаване на граница, предел на заложното
право. Ето защо, ако е учреден залог за по-голямо обезпечено вземане,
отколкото то действително е възникнало, това няма да доведе до възникване на
обезпеченото вземането в по-големия му размер, а само до липса на кауза за обезпечаване над действителния размер на
обезпеченото вземане.
Дори обаче да се приеме, че с договора
за залог (сключен значително по-късно от въведената едностранна промяна) е
договорен нов размер на възнаградителната лихва по договора за банков кредит,
то това споразумяване съставлява договор върху нищожна клауза и като такъв не
обвързва страните (виж в този смисъл Решение № 98/25.07.2017 г. на ВКС, ТК, І
отделение, по т.д. № 535/2016 г., съгласно което „допълнителното споразумение е
сключено по лихва по кредита „формирана при условията на договора” общо от 9,49
% съгласно т.3. Видно от договора от 21.05.2008г. към момента на сключването му
лихвата е била в размер на 8,99 %, поради което измененията са извършени на
основание счетените за неравноправни клаузи на т.7 от договора и на т.9.1 от
Общите условия. С оглед на неравноправния характер на посочените договорни клаузи
споразумението представлява спогодба по
непозволен договор, която е нищожна съгласно чл.366 ЗЗД.“).
Поради изложеното съдът намира, че искът
следва да бъде уважен. Възражението за давност, заявено в първото съдебно
заседание, не може да бъде разгледано поради преклудирането му. Независимо от
установената нередовност на исковата молба в частта относно конкретните размери
на иска, обстоятелствената част и
петитума в първоначално подадената искова молба са били достатъчно ясни за
заявяване на възражение за погасителна давност на така очертаното вземане,
и поради това последващите уточнения на иска не могат да повлияят върху
възстановяване правото да се заяви вече преклудираното възражение.
Следва да се присъди и своевременно
поисканата съгласно молба от 12.04.2019
г. законна лихва.
По
разноските:
В полза на ищеца следва да се присъдят
разноски в размер на 5558,12 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА
П.и.б. АД,
ЕИК*********, да заплати на Н. ЕООД,
********, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 13 559,59 евро, представляваща платена без основание
възнаградителна лихва по договор за банков кредит от15.08.2008 г. за периода
01.12.2008 г. - 09.10.2012 г., ведно със законната
лихва от 26.06.2014 г. до погасяването, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 5558,12 лв.
Решението може да се обжалва пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчване на препис.
СЪДИЯ: