№ 300
гр. София, 09.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на седми май през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Лилия М. Руневска
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Ирина Р. Славчева Въззивно гражданско дело
№ 20251800500293 по описа за 2025 година
С решение № 266 от 14.10.2024 год. по гр.д. № 1277/2023 год.
Елинпелинският районен съд е признал за установено по отношение на Н. Н.
Н. от с. Г.М. вземането на „Профи Кредит България“ ЕООД, гр. София за
сумата 3 876,75 лева – главница по договор за потребителски кредит №
40007415554 от 12.01.2022 год., ведно със законната лихва върху главницата
от датата на подаване на заявлението – 30.08.2023 год.. до окончателното
изплащане, като е отхвърлил като неоснователен иска за признаване за
установено вземането на ищеца срещу ответницата за сумата 1450,82 лева –
договорно възнаграждение за периода до 07.03.2023 год., както и за сумата
303,01 лева – мораторна лихва върху главницата за периода от 07.03.2023 год.
до 29.08.2023 год.
С решението ответницата е осъдена да заплати на ищеца сумата 361,62
лева разноски, съобразно уважената част от исковете. Ищецът е осъден да
заплати на адв. Д. М. от АК-П. сумата 280,34 лева – разноски съразмерно на
отхвърлената част от иска. С определение № 861/07.11.2024 год. на ЕлПРС на
адв. М. е присъдена допълнително сумата 56 лева разноски за процесуално
представителство на ответницата, по реда на чл. 248 от ГПК.
1
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца
в частта, с която съдът е отхвърлил иска за признаване за установено
вземането на ищеца срещу ответницата за сумата 1450,82 лева – договорно
възнаграждение и сумата 303,01 лева – мораторна лихва върху главницата за
периода от 07.03.2023 год. до 29.08.2023 год. с твърдения, че същото
противоречи на събраните по делото доказателства и на материалния закон.
Моли съда да го отмени и вместо него да постанови друго, с което да уважи
предявения иск за признаване за установено вземането на ищеца срещу
ответницата за възнаградителна и мораторна лихва върху главницата в
претендирания размер.
Ответницата оспорва въззивната жалба.
След преценка на събраните по делото доказателства във връзка с
доводите на страните, съдът намира за установено от фактическа страна
следното:
По делото е представен договор за потребителски кредит №
40007415554 от 12.01.2022 год., по силата на който „Профи Кредит България“
ЕООД, гр. София е предоставил на Н. Н. Н. от с. Г.М. сумата 4000 лева –
потребителски кредит при ГЛП 41%, ГПР 49,32% със срок на погасяване 36
месеца, като размерът на вноската по кредита възлиза на 191,58 лева.
Уговорено е също така кредитополучателят да закупи допълнителна услуга
„Фаст“ на стойност 1400 лева, както и допълнителна услуга „Флекси“ на
стойност 2600 лева, като размерът на вноската по тези услуги е в размер та
111,11 лева. Приложени са Общите условия на ищеца по договорите за
потребителски кредит, които по въпроса за размера на възнаградителната
лихва препращат към точка VI от ДПК. Представен е и погасителен план към
договора, както и Стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити, където е предвидено, че ГПР по
кредита е 49,32%, а ГЛП е 41%. С уведомително писмо, връчено на
ответницата на 17.03.2023 год., кредитът е обявен за предсрочно изискуем.
При така установената фактическа обстановка съдът направи следните
изводи от правна страна:
Съдът констатира, че въззивната жалба е подадена в срок, от надлежна
страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима.
Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна по следните
съображения:
2
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато при сключване на договора
за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски
кредит е недействителен, като в тези случаи потребителят връща само чистата
стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита – арг. чл.
23 ЗПК.
С клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за
потребителски кредит следва да се съдържа информация за годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите.
Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на
задължението на Република България за транспониране на разпоредбите на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 г. относно договорите за потребителски кредити, в която е установен
принципът за информираност на потребителя, на който следва да бъде
осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за
кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и
кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде
възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за
фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и
стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен
договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят.
В чл. 10, б. "ж" от посочената Директива е установено, че в договора
следва да се съдържа информация относно годишния процент на разходите и
общата сума, дължима от потребителя, изчислена при сключването на
договора за кредит; посочват се всички допускания, използвани за
изчисляването на този процент. Тази разпоредба е транспонирана и
съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като съобразно с
разпоредбата на чл. 23 от Директивата, съгласно която държавите-членки
следва да установят система от санкции за нарушаване на разпоредбите на
настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в изпълнение, в чл.
22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК представлява основание за недействителност на договора за кредит.
В случая съдът намира, че при сключване на договора за потребителски
кредит е допуснато нарушение нa разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
3
доколкото договорът е неясен относно задълженията, които поема
потребителя, дължи ли последният договорна лихва, наказателни лихви и
какъв е годишният процент на разходите по кредита.
Със заявлението по чл. 410 от ГПК заявителят не е претендирал
издаване на заповед за изпълнение за уговореното с договора за
потребителски кредит възнаграждение за закупени услуги „Фаст“ и „Флекси“.
Независимо от това, въпросът за действителността на тези клаузи е от
значение за преценка на действителността на договора и в останалата част,
поради следното:
Сключеното споразумение за предоставяне на пакет допълнителни
услуги е нищожна права сделка. В т. VI от договора е уговорено заплащането
на възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 1400
лева за услугата „Фаст“ и 2600 лева за услугата „Флекси“, като първата
включва приоритетно разглеждане на искането за отпускане на потребителски
кредит, т.е. преди исканията на клиенти без закупена такава услуга, а втората
включва правото на клиента да променя погасителния план при изпълнение на
съответните специфични изисквания, описани в Общите условия към
договорите за потребителски кредит, а именно: да поиска отлагане на части
или наведнъж на определен брой вноски при определени условия
/неработоспособност, смърт на лице, участващо с доходите в домакинството
на клиента и др./, като за отлагане на вноските страните подписват анекс.
Допустимо е съгласно разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК страните по договор
за потребителски кредит да договорят цена за допълнителни услуги, но
същите следва да са в съответствие с разпоредбите на чл. 10а, ал. 2-4 ЗПК,
забраняващи на кредитора да изисква заплащане на такси и комисионни за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита и да събира повече от
веднъж такса и/или комисионна за едно и също действие, и предвиждащи
видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, да
бъде ясно и точно определено в договора.
В случая споразумението за допълнителни услуги включва услуги, които
по същество представляват действия по предоставяне на кредита, а именно
приоритетното му разглеждане и изплащане, както и услуги, които не са
реално предоставени и ползвани от заемателя, а е предвидена само
възможност да бъдат използвани в бъдеще и то при условията, предвидени в
общите условия към договора – възможност за отлагане на определен брой
погасителни вноски; възможност за намаляване на определен брой
погасителни вноски; възможност за смяна на дата на падеж; улеснена
4
процедура за получаване на допълнителни парични средства. Освен това с
някои от тези права страната разполага по силата на закона – напр. правото на
страните да променят срока на договора, свободата да отложат една или
повече погасителни вноски.
В противоречие с повелителната разпоредба на чл. 10а, ал. 4 ЗПК
клаузите в споразумението за допълнителни услуги са формулирани неясно,
тъй като нито една от закупените допълнителни услуги няма стойностно
измерение, от което да се установи нейната тежест в ежемесечните вноски,
дължими по допълнителния пакет, както и съразмерността им с цената, която
се заплаща за ползването им. Тъй като допълнителните услуги касаят
усвояването и управлението на кредита или са относими към бъдещи
несигурни събития, а освен това са неясно формулирани, уговарянето им е в
нарушение на императивните разпоредбите на чл. 10а, ал. 2 и 4 ЗПК. Съдът
счита също така, че споразумението заобикаля закона, тъй като въвежда
допълнителни разходи, недопустими по действащото законодателство и
надхвърлящи значително допустимите разходи по кредита, определени в чл.
19, ал. 4 ЗПК, а именно: петкратния размер на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. По този начин значително се
оскъпява кредитът чрез въвеждане на допълнителни такси и комисионни,
чиято цена не е включена в определения в договора годишен процент разходи
и води до значително увеличение на тежестта на задължението на заемателя
по договора за кредит, като общият размер на възнаграждението за
допълнителния пакет услуги надвишава отпуснатата в заем сума.
Независимо, че в случая не се претендира възнаграждение за така
закупения пакет допълнителни услуги, нищожността на тези клаузи е от
съществено значение и за настоящия спор, поради следното:
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК задължителни реквизити от договора
за кредит са лихвеният процент по кредита и годишният процент на разходите,
а в случая в договора за заем е посочен фиксиран лихвен процент – 41.00 %,
но не е посочен коректно ГПР, тъй като в последния не са включени разходите
по пакета допълнителни услуги, които представляват „скрито
възнаграждение“ по договора и водят до допълнително оскъпяване на
кредита. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
5
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит, а съобразно § 1, т. 1 ДР на ЗПК общ разход по кредита за потребителя
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Предвид изложеното,
възнаграждението за допълнителни услуги следва да участва при
формирането на ГПР, тъй като макар покупката на тези допълнителни услуги
да не е задължително условие за получаването на съответния кредит, те
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните
разходи по този кредит, поради което попадат в обхвата на понятието общи
разходи по кредита за потребителя по смисъла на чл. 3, б. „ж“ от Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета /в този смисъл е и
актуалната практика на СЕС - решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C-
714/22/. Съответно при включване на възнаграждението за допълнителните
услуги при формирането на ГПР размерът на същия в случая би надхвърлил
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с ПМС на Република България. Същевременно
невключването на това възнаграждение в размера на ГПР съобразно
актуалната практика на СЕС не е основание за частична недействителност на
договора, а за цялостна такава, като договорът, в който не е посочен годишен
процент на разходите, включващ всички предвидени в чл. 3, б. „ж“ от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета разходи, следва
да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата
нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница. По отношение на претенцията
за мораторна лихва, предвид недействителността на договора за кредит
главницата е дължима на кредитора от деня на предоставянето й, но
длъжникът ще изпадне в забава след покана /доколкото няма уговорен падеж
поради недействителността на договора/, респ. от този момент ще се дължи
обезщетението за забавено изпълнение на паричното задължение
/мораторната лихва/. Поради това е обезщетението за забава е дължимо от
деня на подаване на заявлението – 30.08.2023 год., с което длъжникът е
поканен да върне главницата.
Предвид изложеното следва извода, че предявеният от ищеца иск за
сумата за сумата 1450,82 лева – договорно възнаграждение за периода до
6
07.03.2023 год., както и за сумата 303,01 лева – мораторна лихва върху
главницата за периода от 07.03.2023 год. до 29.08.2023 год., е неоснователен.
Тъй като крайните изводи на настоящата инстанция съвпадат с тези на
районния съд, решението следва да бъде потвърдено в обжалваната част.
При този изход на спора въззивникът следва да бъде осъден да заплати
на адв. Д. М. сумата 570,48 лева – възнаграждение за безплатното
процесуално представителство на въззиваемата, на основание чл. 38, ал. 2 от
ЗА и чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за
адвокатска работа.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 266 от 14.10.2024 год. по гр.д. №
1277/2023 год. на Елинпелинския районен съд в ЧАСТТА, с която съдът е
отхвърлил иска на „Профи Кредит България“ ЕООД, гр. София за признаване
за установено по отношение на Н. Н. Н. от с. Г.М. вземането на ищеца за
сумата 1450,82 лева – договорно възнаграждение за периода до 07.03.2023
год., както и за сумата 303,01 лева – мораторна лихва върху главницата за
периода от 07.03.2023 год. до 29.08.2023 год. по договор за потребителски
кредит № 40007415554 от 12.01.2022 год., като неоснователен, както и в
частта, с която ищецът е осъден да заплати на адв. Д. М. от АК-П. сумата
280,34 лева разноски.
В останалата част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, гр. София да заплати на
адв. Д. В. М. от АК-П., гр. П., бул. „П.Ш.“ № 81, ет. 3, ап. Б сумата 570,48
лева, представляваща направени във въззивното производство разноски.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7