Р
Е Ш Е
Н И Е
№………………2021 г. гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
Варненският административен
съд,
двадесет и четвърти състав
в открито заседание,
проведено на двадесет и седми септември 2021 г.,
в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИСЛАВ МИЛАЧКОВ
при
секретаря Нина Атанасова,
като
разгледа докладваното от съдия Милачков
административно
дело №1048 по описа за 2021 година
за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба подадена от Г.М.С., ЕГН **********, с адрес ***1, чрез адв. Т.Р. срещу ДФ „Земеделие“, в която са
обективно съединени три иска:
1. На
основание чл. 104, ал.1 от ЗДСл, вр. с чл. 121, ал. 1, т. 3 от ЗДСл се
претендира обезщетение в размер на 7847,6 лв. /седем хиляди осемстотин
четиридесет и седем лева и шестдесет стотинки/ формирано от сумата от 7506,4
лева, определена на база основното възнаграждение към 10.03.2021 год. за период
от четири месеца, считано от 01.09.2020 г. до 01.01.2021 г., времето през което
С. е била без работа, както и размера на неначислената индексация в размер 10%
на заплатата за периода от 01.07.2020 год. до 31.08.2020 год., а именно в
размер на 341,20 лева за периода, ведно със законната лихва върху главница от
7847,6 лв., за времето от завеждане на иска до окончателното и изплащане. На
основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД се претендира заплащане на сумата 150,41 лв.
/стои петдесет лева и четиридесет и една стотинки/ за забава върху сумата на
обезщетението върху главницата от 7847,6 лв., за периода от 10.03.2021 г.,/когато
е влязло в сила Решение №3094/09.03.2021 год. постановено по
адм.д.№715/2021год. по пописа на V-то отделение на ВАС/ до 17.05.2021 г., /дата
на завеждане на иска за обезщетение/.
2. На
основание чл.122, ал.3 от ЗДСл се претендира сума в размер на 357,45 лв.,
съставляваща обезщетение за недопускане до работно място за периода от
18.03.2021 год. до 24.03.2021 год. (четири работни дни).
3. На
основание чл. 61, ал.2 и 3 във връзка с чл.106, ал.1, т.2 от ЗДСл се претендира
сума в размер на 1697,88 лв. за неползван от С. платен годишен отпуск за
времето от 30.06.2020 г./датата на незаконното й уволнение/ до 26.03.2021 г./
когато отново е било прекратено служебното й правоотношение/.
В съдебно заседание жалбоподателката се явява лично.
Пълномощника й, поддържа исковата молба на сочените в нея основания. Моли съда
да осъди ДФ „Земеделие“ да заплати претендираните с исковата молба суми, ведно
със следващите се лихви и сторените по делото разноски.
Ответната страна – ДФ „Земеделие“ гр.София, чрез
процесуален представител оспорва иска и моли същия да бъде отхвърлен, като
неоснователен и недоказан. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Съдът след съвкупна преценка на събраните по делото
доказателства, заедно и поотделно, и по вътрешно убеждение, съобразно чл. 168 АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Ищцата С. работила на длъжност „Старши експерт“ в
отдел „Регионална разплащателна агенция“, към Областна дирекция на Държавен
фонд „Земелелие“ гр. Варна.
Със заповед №1594/30.06.2020 г. на изпълнителния
директор на ДФ „Земеделие“ е прекратено служебното правоотношение на ищцата.
По жалба на С. е било образувано адм.дело №1536/2020 г. по описа на
Административен съд Варна. С решение №1533/23.10.2020 г., жалбата е била
отхвърлена.
С. е подала касационна жалба, по която с Решение
№3094/09.03.2021 г. постановено по адм.д. №715/2021 г. по описа на ВАС е
отменено решението на първоинстанционния съд и вместо него е постановено
решение за отмяна на Заповед №1594/30.06.2020
г. на изпълнителния директор на ДФ „Земеделие“, с която е прекратено служебното
правоотношение на ищцата. Решението на ВАС е влязло в законна сила в деня на
постановяването му.
На 18.03.2021 г. С. се е явила на работното си място и
е депозирала Заявление №02-030-6500/1912/18.03.2021 г., с което на основание
122, ал.1 от ЗДС е изявила желанието си да бъде възстановена на предишната си
служба. Изпълнителният директор на ДФ “Земеделие“, се е произнесъл по
заявлението на С. едва на 23.03.2021 г., като е издал заповед № 1432/23.03.2021
г., с която е възстановил на работа Г.С. и я е допуснал до работа, считано от
24.03.2021 г.
Със заповед №1438/26.03.2021 г. на изпълнителния
директор на ДФ „Земеделие“, служебното правоотношение на С., отново е било
прекратено на основание чл.106, ал.4 от ЗДС, считано от 29.03.2021 г. В
заповедта е посочено на С. да бъде изплатено обезщетение единствено по чл.106, ал.4
от ЗДС, за неспазен срок на предизвестие, за срок от 1 месец.
В хода на съдебното следствие беше установено също и,
че за периода в който е била без работа от 01.07.2020 г. до 24.03.2021 г. С. е
получавала обезщетение за безработица от НОИ и не е работила на друго място по
трудов или граждански договор. Беше допусната и изслушана ССЕ, в която вещото
лице събра и обобщи данните за трудовото възнаграждение на С. и останалите
служители на ДФ „Земеделие“ за процесния период, както и за обезщетенията,
които са били изплатени на ищцата от страна на ответника и на НОИ.
Изложената фактическа обстановка не се оспорва от
страните.
Въз основа на така изяснената фактическа обстановка,
съдът прави следните правни изводи:
В настоящият процес са предявени три обективно
съединени иска:
1.
По чл.104, ал.1
от ЗДС в размер на 7847,60 лв., ведно с дължимата лихва до окончателното й
изплащане, както и лихва върху главницита от 7847,60 лв. в размер на 150,41 лв.
за времето от 10.03.2021 г. до 17.05.2021 г., на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД.
2.
По чл.122, ал.3
от ЗДС в размер на 357,45 лв.
3.
По чл.106, ал.1
т.2 вр. чл.61, ал.2 и 3 от ЗДС в размер на 1697,88 лв.
Съдът намира така описаните искове за допустими, като
предявени от лице с правен интерес, а разгледани по същество за частично
основателни по следните съображения.
1. Съгласно чл.104, ал.1 от Закона за
държавния служител когато заповедта за прекратяване на служебното
правоотношение бъде отменена от органа по назначаването или от съда, държавният
служител има право на обезщетение в размер на основната си заплата, определена
към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му
да заеме службата, за цялото време, през което не заема държавна служба, но не
за повече от 6 месеца. Когато е бил назначен на друга държавна служба с
по-ниска заплата или е получавал възнаграждение за друга работа в по-нисък
размер, той има право на разликата в заплатите или на разликата между заплатата
и възнаграждението, изчислени въз основа на основната заплата, съответно
основното възнаграждение.
В хода на съдебното следствие се
събраха доказателства за наличие на всички предвидени в закона предпоставки,
обуславящи правото на С. да получи претендираното обезщетение, като по
основание, така и по размер. Беше установено, че С. е останала без работа от
01.07.2020 г. до 24.03.2021 г. – 7 месеца и 23 дни. През този период не е била
назначена на друга държавна служба с по-ниска заплата и не е получавала
възнаграждение за друга работа в по-нисък размер.
За определяне на конкретния размер на
дължимото обезщетение по делото беше назначена ССЕ. Съдът не кредитира
заключението на вещото лице, тъй като изчисленията му са направени върху
неправилно определена база. За да изготви заключението си вещото лице е приело,
че основното възнаграждение на С. е в размер на 1706 лв. Такова обаче е било
възнаграждението на ищцата към момента на прекратяване на служебното й
правоотношение на 30.06.2020 г. Съгласно чл.104, ал.1 от ЗДС, обезщетението
следва да бъде изчислено на база на основната заплата, определена
към момента на признаването на уволнението за незаконно. Тоест
стойността на обезщетението следва да бъде изчислена въз основа на заплатата,
която С. щеше да получава към 09.03.2021 г., ако изобщо по отношение на нея не
е била издавана обявената за незаконосъобразна заповед за прекратяване на
служебното й правоотношение. В съдебно заседание вещото лице обясни, че през
месец февруари 2021 г. заплатите на всички служители в ДФ „Земеделие“ са били
индексирани с 10%. За да изчисли обезщетението на база на заплатата от 2020 г.,
а не на тази от 2021 г., вещото лице се позовава на липсата на индивидуална
заповед на изпълнителния директор по отношение на С., в която заплатата й да е
била индексирана.
Този подход съдът намира за неправилен. Както беше посочено по-горе в
мотивите, с чл.104, ал.1 от ЗДС, законодателя е посочил основата върху която
следва да бъде изчислено обезщетението, а тя е заплатата, определена към
момента на признаването на уволнението за незаконно. Ето защо съдът намира, че
заплатата на С. към 09.03.2021 г. следва да бъде определена не на 1706 лв.,
като е приело вещото лице, а на 1876,60 лв. /1706+10% или 1706+170,60 =
1876,60/. В такъв случай претендираното от С. обезщетение в размер 7506,40
лв./1876,60 х 4 = 7506,40/ се явява законосъобразно, обосновано и доказано.
Не така стои въпросът с претендираната от С. „индексация“ на
обезщетението, което е получила на основание чл.106, ал.2 от ЗДС. С исковата
молба С. претендира сума в размер на 341,20 лв., която да се прибави към
обезщетението по чл.104, ал.1 от ЗДС в размер на 7506,40 лв., като обосновава
иска си по следният начин:
Видно от справката издадена от ответника с изх. №
02-030-6500/3530/05.08.2012 г. и приложена към заключението на вещото лице,
през месец септември 2020 г. С. е получила обезщетение в размер на 3412 лв.,
равняващи се на две нейни заплати, на основание чл.106, ал.2 от ЗДС. Ищцата
възприема това обезщетение, като част от сумите, които й се дължат по чл.104,
ал.1 от ЗДС и поради тази причина претендира обезщетение само за 4, а не за 6
месеца, през които е останала без работа. Тъй като размера на обезщетението по
чл.104, ал.1 от ЗДС се изчислява върху индексираната й заплата в размер на
1876,60 лв., а обезщетението, което е получила към месец септември 2020 г. е
изчислено на база 1706 лв., С. иска да бъде обезщетена с сумата от 341,20,
която се явява разликата, ако и за тези два месеца би била обезщетена върху
сумата от 1876,60 лв.
Съдът намира, така предявената претенция за неоснователна.
Обезщетението, което С. е получила през месец септември 2020 г. е на основание
чл.106, ал.2 от ЗДС и няма нищо общо с обезщетението, което й се дължи на
основание чл.104, ал.1 от ЗДС. В първия случай обезщетението произтича от самия
факт на прекратяване на служебното правоотношение поради съкращаване на
длъжността, а във втория случай обезщетението е предвидено за да се репарират
вредите на служителя произтекли от един незаконосъобразен административен акт.
Съдът приема, че не е налице реципрочност между обезщетението предвидено в
чл.104, ал.1 от ЗДС и това по чл.106, ал.2 от ЗДС. Напрактика С. има право да
получи претендираната сума от 341,20 лв. на основание чл.104, ал.1 от ЗДС, но
ако беше претендиран пълният размер на обезщетението за времето от 6 месеца.
Съдът обаче е обвързан с петитума на иска, в който се претендира обезщетение
само за 4 месеца от 01.09.2020 до 01.01.2021 г.
Като основателна се приема претенцията
за начисляване на лихва върху определената главница за периода от 10.03.2021 г.
до 17.05.2021 г., на основание чл.86 от ЗЗД. Мотивите на съда в тази част са
съобразени със задължителните указания по т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от
22.04.2005 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2004 г., ОСГК, според които при незаконни
актове на администрацията началният момент на забавата и съответно дължимостта
на законната лихва върху сумата на обезщетението е влизане в сила на решението,
с което унищожаемият административен акт е отменен. В този ред на мисли лихвата
се дължи от деня на влизане в сила на Решение №3094/09.03.2021 г. постановено
по адм.д. №715/2021 г. по описа на ВАС, а именно от 09.03.2021 г. до момента на
завеждане на исковата молба – 17.05.2021 г. Обвързан от сроковете посочени в исковата
молба, съдът намира, че следва да определи лихвата за забава за периода
10.03.2021 г. – 17.05.2021 г., както е бил сезиран. В този случай размерът на
лихвата за забава се определя на 143,87 лв., определен върху присъденият размер
на обезщетението по чл.104, ал.1 от ЗДС в размер на 7506,40 лв.
2. На
основание чл.122, ал.3 от ЗДСл се претендира сума в размер на 357,45 лв.,
съставляваща обезщетение за недопускане до работно място за периода от
18.03.2021 год. до 24.03.2021 год. (четири работни дни). Видно от
доказателствата по делото, С. се е явила на работното си място на 18.03.2021 г.
/л.8/ и е подала заявление за възстановяване на заемана длъжност. Видно от
Заповед №1432/23.03.2021 г. /л.9/ С. е била допусната на работа едва на 24.03.2021
г. Тоест на С. се дължи обезщетение за дните, в които не е била допусната до
работа, а именно 18, 19, 22 и 23.03.2021 г. Съдът не е съгласен само със сумата
която С. претендира за тези четири работни дни. Ищцата е изчислила
обезщетението си върху трудово възнаграждение в размер на 1876,60 лв., каквото
би получавала, ако не беше незаконосъобразно уволнена, но неправилно е
изчислила подневното си възнаграждение. През месец март 2021 г. е имало 22
работни дни, а не 21, както е приела ищцата. Така обезщетението по чл.122, ал.3
от ЗДС се определя от съда на 341,20 лв., а не както е претендирано в размер на
357,45 лв.
3. На основание чл. 61, ал.2 и 3 във връзка с чл.106,
ал.1, т.2 от ЗДСл се претендира сума в размер на 1697,88 лв. за неползван от С.
платен годишен отпуск за времето от 30.06.2020 г./датата на незаконното й
уволнение/ до 26.03.2021 г./ когато отново е било прекратено служебното й
правоотношение/. Съдът намира този иск за изцяло основателен. Съдът споделя
твърденията на ищцата, че в настоящият случай приложение следва на намери чл.7,
параграф 1 и 2 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
4 ноември 2003 г. относно някой аспекти на организацията на работното време.
Приложение следва да намери и задължителното за съда
тълкуване на разпоредбите на Директивата дадено в Решение на СЕС по съединени
дела С-762/2018 и С-37/2019 г. В решението на СЕС ясно е посочено, че Член 7,
параграф 1 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4
ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време
трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална съдебна практика, по
силата на която работник, който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен
на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на
уволнението му със съдебно решение, няма право на платен годишен отпуск за
периода от датата на уволнението до датата на възстановяването му на работа,
поради това че през този период не е полагал действително труд за работодателя.
Член 7, параграф 2 от Директива 2003/88 трябва да се
тълкува в смисъл, че не допуска национална съдебна практика, по силата на
която при последващо прекратяване на трудовото правоотношение — след като
работникът е бил уволнен незаконно, а по-късно възстановен на работа в
съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението му със
съдебно решение, този работник няма право на парично обезщетение за
неизползвания платен годишен отпуск за периода от датата на незаконното уволнение
до датата на възстановяването му на работа.
При горното тълкуване съдът намира
иска предявен от страна на С. на основание чл.61, ал.2 и 3 вр. чл. 106, ал.1
т.2 от ЗДС за основателен. В чл.61, ал. 2 от ЗДС ясно е посочено, че при
прекратяване на служебното правоотношение държавният служител има право на
парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск. Относно броя на
дните на отпуска, за които се дължи обезщетение, съдът кредитира заключението
на вещото лице, което потвърди, че те са 19. Съгласно чл.61, ал.3 от ЗДС размерът
на паричното обезщетение по ал. 2 се определя съобразно размера на основната
заплата, определена на държавния служител, към датата на прекратяване на
служебното правоотношение. Тъй като към датата на прекратяване на служебното
правоотношение на С. – 26.03.2021 г. по отношение на нея е нямало издадена
индивидуална заповед за определяне на трудовото й възнаграждение, съдът смята,
че е справедливо и законосъобразно да определи обезщетението на база на
трудовото възнаграждение определено по реда на чл.104, ал.1 от ЗДС, а именно то
да е такова, каквото би било ако С. изобщо не беше уволнявана незаконосъобразно
или 1876,60 лв. Тъй като липсва едномесечна база, въз основа на която да се
изчисли подневното обезщетение, съдът намира, че следва сумата от 1876,60 лв.
да се раздели на 21 работни дни /средно месечен размер на работните дни в
рамките на една календарна година/. По този начин обезщетението дължимо на С.
на основание чл.61, ал.2 от ЗДС ще бъде равно на 1697,88 лв./1876,60 / 21 =
89,36 х 19 = 1697,88/.
По отношение искането за присъждане на деловодни разноски, съдът
намери, че съгласно разпоредбата на чл.144 от АПК, вр. чл.78 от ГПК ответника
по делото следва да бъде осъден да заплати на ищеца сторените от него разноски съобразно
уважената част от иска. Респективно на ответника се дължат разноски съобразно
отхвърлената част от иска. При материален интерес от 10053,34 лв., съдът е
уважил исковете в размер на 9689,35 лв. Претендираните разноски са в размер на
1750 лв. от които 370 лв. за възнаграждение на вещото лице и 1380 лв.
адвокатско възнаграждение, съгласно представения по делото списък с разноските.
При това положение на ищцата се дължат разноски в размер на 1686,64 лв.
Ответника претендира разноски в размер на 110 лв. от които 10 лв. за съдебни
удостоверения и 100 лв. юрисконсултско възнаграждение. При този изход на спора,
ответника има право на разноски в размер на 3,98 лв. След извършено прихващане
съдът намира, че следва да осъди ответника да заплати на ищцата сумата от
1682,66 лв. Не се споделят възраженията за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, с оглед броя на предявените искове и фактическата и правна
сложност на делото.
Предвид горното съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА Държавен
фонд „Земеделие“ гр. София, представлявано от изпълнителния директор да заплати на Г.М.С., ЕГН **********, с адрес ***1, на
основание чл.104, ал.1 от ЗДС сумата от 7506,40/седем хиляди петстотин и шест
лева и четиридесет стотинки/лева ведно с мораторна лихва за времето от
10.03.2021 г. до 17.05.2021 г. в размер на 143.87/сто четиридесет и три лева и
осемдесет и седем стотинки/лева и законна лихва от 17.05.2021 г. до
окончателното изплащане на главницата от 7506,40 лв., като ОТХВЪРЛЯ иска до предявения размер от 7847,60 лв. главница и от 150,41
лв. мораторна лихва.
ОСЪЖДА Държавен
фонд „Земеделие“ гр. София, представлявано от изпълнителния директор да заплати на Г.М.С., ЕГН **********, с адрес ***1, на
основание чл.122, ал.3 от ЗДС сумата от 341,87/триста четиридесет и един лева и
осемдесет и седем стотинки/ведно със законната лихва до
датата на окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска до предявения размер от 357,45 лв.
ОСЪЖДА Държавен фонд „Земеделие“ гр. София,
представлявано от изпълнителния директор да заплати на Г.М.С., ЕГН **********,
с адрес ***1, на основание чл.61,
ал.2 от ЗДС сумата от 1697,88/хиляда шестстотин деветдесет и седем лева и
осемдесет и осем стотинки/лева ведно със законната лихва до датата на
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА Държавен
фонд „Земеделие“ гр. София, представлявано от изпълнителния директор да заплати на Г.М.С., ЕГН **********, с адрес ***1сумата
от 1682,66/хиляда шестстотин осемдесет и два лева и шестдесет и шест
стотинки/лева, представляваща заплатените от нея такси и разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване в
14-дневен срок от съобщаването му на страните пред Върховния административен
съд.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ :