РЕШЕНИЕ № 158

 

гр. Кнежа, 25.09.2018 година

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

КНЕЖАНСКИ РАЙОНЕН СЪД, в публичното заседание на деветнадесети септември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ:  Мая Кончарска,

                    при секретаря Красина Давидова,

като разгледа докладваното от съдията Кончарска Гр. дело № 156 по описа на съда за 2018 год.  и на основание данните по делото и закона за да се произнесе взе предвид следното:

 

С искова молба (вх.№ 605/ 14.03.2018 год.) „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „Мл. 4“ № **, Бизнес Парк С., сграда *, чрез пълномощника – адв. В.П.Г. - САК, със съдебен адрес:***, е предявило установителен иск с правно основание чл. 415 вр. чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 79 ЗЗД за признаване за установено по отношение на ответника Р.Д.А. ***, че последният дължи на ищцовото дружество сумата от 25.54 лв., представляваща стойността на незаплатени далекосъобщителни услуги за абонатен номер *********, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба (заявлението в съда – 01.12.2017 год., бел. на с.д.), до окончателното й изплащане, както и обективно кумулативно съединен осъдителен иск с правно основание чл. 92 ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 181.62 лв. – начислена договорна неустойка по договор с абонатен номер *********.

Ищцовото дружество твърди, че въз основа на подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК срещу длъжника – ответник в настоящото производство, е било образувано Ч.Гр.д. № 20/ 2018 год. по описа на КжРС. Съдът се е произнесъл по заявлението и е издал заповед за изпълнение на парично задължение, връчена на длъжника, който в законоустановения срок е депозирал писмено възражение. Твърди се, че по повод възражението за ищеца е възникнал правен интерес от предявяването на иск за установяване дължимост на част от вземането по издадената заповед до размера на 25.54 лв., която сума представлява цена на незаплатени далекосъобщителни услуги, като за частта до пълния претендиран размер на вземането, а именно за сумата от 181.62 лв., представляваща начислена договорна неустойка, за ищеца е налице правен интерес от предявяване в условията на обективно кумулативно съединяване на осъдителен иск срещу ответника Твърди се, че исковата претенция се основава на сключен между „Космо България Мобайл“ ЕАД /понастоящем „Теленор България“ ЕАД/, договор за мобилни услуги от дата 07.04.2016 год. с ответника Р.Д.А., с абонатен № ********* и титуляр на мобилен номер 0894/737061 по програма Старт 9.99 лв., въз основа на който последният е ползвал предоставяни от дружеството – ищец мобилни услуги. Твърди се, че за потребените от абоната услуги за мобилен № 0894/737061 за периода от 01.04.2016 год. до 31.07.2016 год. Теленор е издал следните фактури: ф-ра № **********/ 01.05.2016 год. за отчетния период на потребление 01.04-30.04.2016 год., с начислена за периода сума за плащане в размер на 17.98 лв., с приложено към нея извлечение от потреблението на ползвания мобилен номер; ф-ра № **********/ 01.06.2016 год. за отчетния период на потребление 01.05-31.05.2016 год., с начислена сума за плащане в размер на 10.88 лв. и 17.98 лв. – незаплатен баланс по предходна фактура или сума общо в размер на 28.86 лв., платима в срок до 16.06.2016 год., с приложено към фактурата извлечение за потреблението на ползвания мобилен номер. Твърди се, че с кредитно известие е била извършена корекция на дълга, като била сторнирана сума в размер на 3.32 лв., отразен бил дължим остатък за плащане от предходен период в размер на 28.86 лв. или общо дължимата сума била 25.54 лв., платима в срок до 16.07.2016 год. Посочва се, че поради неизпълнение на абоната-ответник да заплати стойността на потребените фактурирани услуги, на основание чл. 75 вр. чл. 19б от ОУ на мобилния оператор Теленор е прекратил едностранно индивидуалния договор на отв. Р.А. за ползваните абонаменти и е издал крайна фактура № ********* с начислена сума за плащане в размер на 207.16 лв., представляваща сбор от незаплатен остатък в размер на 25.54 лв. за задължения по предходни фактури и неустойка в размер на 181.62 лв. за предсрочно прекратяване абонамента за мобилен номер *********. Сочи се, че неизпълнението на ответника е обусловило правото на мобилния оператор да начисли обезщетение за неизпълнение съгл. изрична клауза в т.11 от индивидуалните договори, предвиждаща в случай на прекратяване на договора през първоначалния срок за която и да е СИМ-карта/номер, посочен в него, по вина или инициатива на потребителя, последният дължи неустойка в размер на сумата от стандартните за съответния абонаментен план месечни абонаменти за всяка СИМ карта/номер до края на този срок, както и в случай, че неизпълнението е по отношение на номер с програма за пренос на данни, неустойката е с фиксиран размер от 200 лв. Посочва се още, че като абонат на обществената телекомуникационна мрежа на мобилния оператор, ответникът се е съгласил и е приел Общите условия на Оператора за взаимоотношенията с потребителите на мобилни телефонни услуги. Сочи се, че съгл. чл. 49 от ОУ ищецът има право да получава в срок всички плащания, дължими от потребителя в уговореното количество и на уговореното място, а именно в срока указан на фактурата, но не по-късно от 18 дни от датата на издаването й. Твърди се още, че незаплащането в срок на издадените от Оператора на абоната фактури е обусловило правото на ищеца да прекрати едностранно индивидуалния договор на ответника. Посочва се, че ответникът е подписал договора за услуги с мобилния оператор, ползвал е мобилен номер *************, задължил се е да заплати цента на доставяните устройства, съгл. уговорените погасителни два плана и не е изпълнил задължението си по договора да заплаща стойността на предоставените услуги, като с това си поведение е изпаднал в забава. Издадени са фактури и в срок не ги е заплатил, с което е бил изпълнен фактическият състав на едно договорно неизпълнение по чл. 79 от ЗЗД, за което следва да понесе отговорността си. Посочва се още, че представените фактури сами по себе си не са основание за плащане, но ответникът е сключил договор и е ползвал съответната далекосъобщителна услуга, задължил се е да заплаща цената на предоставеното устройство, съгл. уговорения погасителен план, респ. същият е в неизпълнение на договора си. С оглед на всичко това дружеството – ищец счита, че е активно легитимирано и за него е налице правен интерес да предяви в условията на обективно кумулативно съединяване настоящите искове – установителен и осъдителен. Претендира разноски. 

В срока по чл. 131 ГПК КжРС е сезиран с писмена молба по чл. 95, ал.1 ГПК от ответника по делото – Р.Д.А.  да му бъде предоставена правна помощ във вид на процесуално представителство, тъй като не разполага със средства да си наеме сам адвокат. Съдът е уважил молбата и е взел решение на ответника да бъде осигурена безплатна правна помощ във вид на процесуално представителство – хипотеза на чл. 23, ал.1 във вр. с чл. 21, т.3 от ЗПП във вр. с чл. 95 от ГПК, като е изискал от АК – Пл. определяне на адвокат от списъка при НБПП.

С определение от 01.06.2018 год. съдът е назначил определения от АК – Пл. адвокат – адв. С.Ш., вписан под № 6822 в НРПП, за процесуален представител на ответника по делото и е дал на същия едномесечен срок за отговор на ИМ.

В указания срок по делото е представен писмен отговор, с който проц. представител взема становище за основателност на предявения установителен иск. По отношение на осъдителния иск изразява становище за прекомерност на претендираната неустойка и моли за намаляване на размера й до размера на законната лихва по чл. 86, ал.1 от ЗЗД.

С вх.№ 1640/ 09.07.2018 год. по делото е постъпило и възражение от ответника, ръкописно написано, трудно четливо, с хаотично цитирани в него правни норми и изложени твърдения за неоснователост на исковата претенция.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

От приетото за послужване ч. гр. дело № 20 по описа за 2018 год. на Районен съд – Кн. се установява, че по повод на заявление (вх.рег.№ 31076 от 01.12.2017 год.), първоначално  депозирано от „Теленор България“ ЕАД – гр. С. пред РС – Пл., е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, с която е разпоредено ответникът Р.Д.А. да заплати на кредитора сумата от 207.16 лв. главница – незаплатени далекосъобщителни услуги по Договор за далекосъобщителни услуги от 07.04.2016 год., потребени в периода от 01.04.2016 год. до 31.07.2016 год., за които операторът е издал крайна фактура № 724423135131/ 01.08.2016 год., платима в срок да 16.08.2016 год., мораторна лихва за забава върху главницата в размер на 3.23 лв. за периода от 17.08.2016 год. до 15.11.2017 год., ведно със законната лихва в/у главницата от 01.12.2017 год. до окончателното й изплащане, както и са присъдени разноски. В срока по чл. 414, ал.2 ГПК е депозирано възражение от длъжника, като с определение от 02.02.2018 год. на заявителя е указано да предяви иск за установяване на вземанията си по заповедта, какъвто е и предявен в срока по чл. 415, ал.4 от ГПК.

Съгласно т.11б от ТР № 4/ 2013 год. на ОСГТК на ВКС, в производството по иска с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК не намират приложение правилата за изменение на иска по чл. 214 ГПК – за изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на друго основание, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение, както и за увеличение на размера на иска. Въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от това въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез предявяването на осъдителен иск при условията на евентуалност. За разликата между размера на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение и пълния размер на вземането, при условията на чл. 210, ал.1 ГПК може да се предяви осъдителен иск в това производство.

В настоящия случай, ищецът е предявил иск за установяване на вземането си по издадената заповед за изпълнение, но не в пълния размер, за който е издадена заповедта, а за сумата от 25.54 лв., като наведеното в исковата молба основание за дължимост на посочената сума съвпада с това, посочено в заповедта за изпълнение. Така предявеният установителен иск е допустим, като заповедта за изпълнение в частта, за която не е предявен иск за установяване на вземането на заявителя подлежи на обезсилване на основание чл. 415, ал.5 ГПК. Компетентен да обезсили заповедта в този случай е съдът по заповедното производството. Както се изясни по-горе, предвид постановките на Тълкувателното решение № 4/ 2013 год. на ОСГТК на ВКС в настоящото производство по предявен иск с правно основание чл. 422 ГПК е допустимо и съединяването на искове по реда на чл. 210 ГПК, включително и предявяване при условията на обективно кумулативно съединяване на осъдителен иск. Поради това, предявените искове са допустими и следва да се разгледат по същество.

По установителния иск с правно основание чл. 415 вр. чл. 422 ГПК, във вр. чл. 79 ЗЗД:

За основателността на предявения иск е от значение установяването в обективната действителност на следните материалноправни предпоставки: юридически факти – наличие на облигационно правоотношение по договор за мобилни услуги от 07.04.2016 год. за срок от 24 месеца; неизпълнение на задължението на ответника да погаси по два броя месечни фактури ползвани мобилни услуги по процесния договор; изпълнение на задължението на ищеца да предостави процесните услуги.

Между страните не се спори, а и от приетите по делото писмени доказателства се установява, че между ищцовото дружество, в качеството му на оператор, от една страна, и ответникът, в качеството му на потребител от друга страна, е сключен договор за мобилни услуги от 07.04.2016 год., за срок от 24 месеца, при избран абонаментен план Старт 9.99, с уговорена месечна такса в размер на 9.99 лв., ведно с приложение – ценова листа за абонаментни планове на частни лица от с. дата. При сключването на договора на абоната била предоставена СИМ карта **********************.

Съгласно чл. 26 от Общите условия, неразделна част от Договора, при ползване на услуги чрез индивидуален договор заплащането на ползваните услуги се извършва въз основа на фактура, която се издава ежемесечно на името на потребителя. Срокът за плащане по фактурата е уговорен в чл. 27 от ОУ и той е този, указан във фактурата, но не по-късно от 18 дни след датата на издаването й. За процесната сума от 25.54 лв. е издадена фактура № **********/ 01.06.2016 год., по която е извършена корекция с кредитно известие № **********/ 01.07.2016 год., като в срока за заплащането й – до 16.07.2016 год., не е налице изпълнение от страна на ответника. Изложените от ответника доводи в депозираното възражение по реда на чл. 414 ГПК, че мобилният му апарат (мобилната карта) не е бил активиран и не е провеждал никакви разговори, съдът намира са неоснователни. Не се доказа от ответника да е изпълнил процесното задължение и изпълнение да е получено от ищеца. Затова, заявената искова претенция за признаване за установена дължимостта на процесната сума в размер на 25.54 лв., представляваща стойността на незаплатени далекосъобщителни услуги за абонатен № *********, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 18/18 от 12.01.2018 год. по ч.гр.д. № 20 по описа за 2018 год. на Районен съд гр. Кн., е основателна. Като законна последица от уважаване на предявения иск, следва да се присъди и законната лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда – 01.12.2017 год. (от който момент всъщност се счита предявен искът с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК), до окончателното изплащане на вземането.

По осъдителния иск с правно основание чл. 92 ЗЗД, съдът намира следното:

Съгласно чл. 19б от ОУ операторът има право едностранно да прекрати индивидуалния договор, срочен или безсрочен, в случай че потребителят не е платил дължимите суми след изтичането на сроковете за плащане. В случая, както се установи по-горе, ответникът не е заплатил дължими от него два броя месечни такси по описания по-горе договор за мобилни услуги. Затова и ищцовото дружество е упражнило правото си да прекрати едностранно  договора. По делото не са представени доказателства за датата на прекратяване на договора. В процесния договор е уговорена клауза, по силата на която в случай на прекратяване на договора през първоначалния срок по вина или инициатива на потребителя, последният дължи неустойка в размер на сумата от стандартните за съответния абонаментен план месечни абонаменти за всяка една СИМ карта/номер до края на този срок. С оглед на това ищецът заявява осъдителна претенция за заплащане на сумата от 181.62 лв. – за предсрочно прекратяване на абонамента за мобилен номер *************.

С молба-становище (вх.№ 2178/ 18.09.2018 год.) ищецът, чрез пълномощника – адв. В. Г., САК, в условията на евентуалност, прави искане предвид постигнато с Комисия за защита на потребителите споразумение, а именно дължимата се неустойка от абонатите на дружеството  при предсрочно прекратяване на договорите да се определя в размер на три стандартни за ползваната програма месечни абонаментни такси, в случай, че съдът прецени договорното съглашение между страните като противоречащо на добрите нрави и в този смисъл нищожно, а претенцията за неустойка – за прекомерна, да осъди ответника да заплати на ищеца като неустойка в размер на стойността на 3 месечни абонаментни такси на ползваната програма или сумата от 29.97 лв.

Съдът обсъди и въведеното от процесуалния представител на ответника  възражение за прекомерност, от една страна и от друга, нищожност на уговорената в процесния договор клауза за неустойка. В случая съдът счита, че възражението е основателно.

Настоящият съдебен състав намира, че предвидена в договора клауза за неустойка противоречи на добрите нрави, поради следното:

Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 год. по т.д. № 1/ 2009 год. на ОСТК на ВКС. Клауза за неустойка, предвиждаща задължение за длъжника за заплащане на неустойка, равняваща се на дължимите до края на договора за предоставяне на процесния вид услуга абонаментни такси, независимо от момента на разваляне на същия, несъмнено се явява нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Тя излиза извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът получава имуществена облага от насрещната страна в определен размер, какъвто би получил, ако договорът не беше развален, без обаче да се престира от негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по договора, което води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост – в този см. са решение № 219/ 09.05.2016 год. по т.д. № 203/2015 год. на ВКС, І т.о. и решение № 193 от 09.05.2016 г. по т.д. № 2659/ 2014 год. на ВКС, І т.о. Аргумент за това е и разпоредбата на чл. 88, ал.1, изр. 2 ЗЗД, уреждаща отговорност за нарушен негативен интерес, при който обезщетението няма компесаторен характер. Допустимо е уговаряне от страните на неустойка за вредите от развалянето, но само в рамките на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Целта и начина на формиране на уговорената в случая компенсаторна неустойка излиза извън присъщите й функции, т.е. същата противоречи на добрите нрави, което прави уговорката за дължимостта й нищожна, съгласно задължителните разяснения на т.3 на Тълкувателно решение № 1/ 2009 год. по т.д. № 1/2009 год. на ВКС, ОСТК. За съответствието на тази уговорка със закона съдът следи служебно, като валидността й се преценява към момента на сключване на съответния договор, а не с оглед конкретно неизпълнение.

Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./. Уговорката за неустойка при прекратяване /разваляне/ на договора, определена в размер на дължимите до края на договора месечни абонаментни такси за предоставения телефонен номер до края на този срок, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Действително няма пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от неизпълнението. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза обаче, е да дoведе до неоснователно обогатяване на оператора спрямо потребителя, който да получи престация в пълен обем за срока на договора, без да престира насрещната услуга, което е в контраст с всякакви разумни граници на добрите нрави и не се толерира от закона.

Освен това, така уговорената клауза във връзка с гореизложените съображения се явява и неравноправна на основание чл. 143, т. 5 ЗЗП. Р.Д.А. има качеството на потребител по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП, а ищецът е търговец по смисъла на § 13, т.2 от ДР на ЗЗП. Уговорката за дължимост на всички месечни абонаментни такси до крайния срок на договора при прекратяването му по вина на потребителя, обуславя необосновано висока неустойка, тъй като предварително дава възможност на ищеца да получи насрещната престация по договора, дори при прекратяването му по вина на потребителя.

Не са основателни исканията от ищеца при преценка, че неустойката е прекомерна, съдът да присъди неустойка в размер на 3 месечни абонамента, какъвто размер би бил приложим към настоящите договори за мобилни услуги сключвани от него. В случая съдът не обсъжда прекомерна ли е неустоечната клауза или не. Съдът намира клаузата за нищожна – изначално към датата на сключването на договора, отсъствието на валидно съглашение за заплащане на неустойка води до частична недействителност (нищожност) на сключения договор в тази му част. Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва изводът, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка в какъвто и да било размер.

Ето защо, осъдителният иск е изцяло неоснователен и следва да се отхвърли. Оттук и съдът не следва да разглежда налице ли са били основанията предвидени в договора за начисляване на неустойка – неизпълнение на ответника на договорни задължения и прекратяване на договорното правоотношение.

По разноските:   

С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК съдът следва да се произнесе по направените разноски в заповедното и исковото производство, при съобразяване приетото в т.12 от Тълкувателно решение от 18.06.2014 год. по т.д. № 4/ 2013 год. на ОСГТК.  В заповедното производство са били сторени разноски за държавна такса в размер на 25 лв. и разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 180 лв. (платени при подписване на договора за правна защита и съдействие, според отразеното в него) или общо разноски в размер на 205 лв. С оглед изхода на спора, ответникът дължи част от тези разноски, съразмерно частта от вземанията, чието съществуване се установи или сумата от 25.27 лв. В исковото производство са направени от ищеца разноски за държавна такса в размер на 75 лв. и за адвокатско възнаграждение в размер на 180 лв. или общо разноски в размер на 255 лв. Съразмерно предявените по исков ред и уважени претенции, ответникът дължи част от тези разноски в размер на 31.44 лв.

Относно отхвърления осъдителен иск за претендираната неустойка, разноски се дължат на ответника, който обаче не е претендирал такива, поради което и разноски не следва да му се присъждат.

 

Воден от гореизложените мотиви, Съдът

 

Р Е Ш И:

 

ПРИЗНАВА за установено на основание чл. 415 вр. чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 79 от ЗЗД, че Р.Д.А., ЕГН **********,***, дължи на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „Мл.“ № **, Бизнес Парк С., сграда *, чрез пълномощника – адв. В.П.Г. от САК, със съдебен адрес:***, сумата от 25.54 лв. (двадесет и пет лева и петдесет и четири стотинки) – за незаплатени далекосъобщителни услуги за абонатен номер *********, ведно със законната лихва за забава, считано от 01.12.2017 год. до окончателното й изплащане, която сума представлява част от вземанията, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 18/18 от 12.01.2018 год. по Ч.Гр. дело № 20/ 2018 год. по описа на РС – Кн..

 

ОТХВЪРЛЯ  предявения от „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „Мл.4“ № **, Бизнес Парк С., сграда *, чрез адв. В.Г. от САК, срещу Р.Д.А., ЕГН **********, с адрес: ***, иск с правно основание чл. 79 вр. чл. 92 от ЗЗД – за осъждането на Р.Д.А. да заплати на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, сумата от 181.62 лв. (сто осемдесет и един лева и 62 ст.) – за начислена договорна неустойка, за периода на неизпълнение от 21.06.2016 год. до 07.05.2017 год. по договор с абонатен номер *********, като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.

 

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.1 ГПК Р.Д.А., ЕГН **********,***, да заплати на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „Мл.4“ № **, Бизнес Парк С., сграда *, направените в настоящото производство разноски общо в размер на 31.44 лв. (тридесет и един лева и 44 ст.), както и сторените разноски в заповедното производство по Ч.Гр.Дело № 20/ 2018 год. по описа на КжРС – в размер на 25.27 лв. (двадесет и пет лева и 27 ст.).

 

Решението може да бъде обжалвано пред Пл. окръжен съд в двуседмичен срок от получаване на съобщението до страните, че е изготвено.

 

                                                                       РАЙОНЕН СЪДИЯ: