О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1831 2.10.2019 г. Град Бургас
Бургаският окръжен съд, гражданско отделение, пети въззивен състав
На втори октомври през две хиляди и деветнадесета година
В закрито заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЯРА КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ:1. ГАЛЯ БЕЛЕВА
2. мл.с.ВАНЯ ВАНЕВА
като разгледа докладваното от съдия Белева
въззивно гражданско дело №1116 по описа за 2019 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение №1218 от 21.05.2019г. по гр.д.№6826/18г. на РС- Бургас са отхвърлени
установителните искове на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД против Т.А.Г. ***, че
ответницата дължи на ищеца сумата от 5847,74 лв., от които 5356,39 лв.-
главница, дължима по договор за потребителски кредит №********** от 22.06.2016г.,
както и 491,35 лв. неустойка, ведно със законната лихва върху главницата от
датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК до окончателното изплащане на
задължението, за което вземане е издадена заповед №2915/30.07.2018г. за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№5607/18г. по описа на
БРС.
Против решението е постъпила въззивна жалба от „ПРОФИ
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, представлявано от юрисконсулт Радина Илиева. С нея
решението е обжалвано изцяло. Изложени са оплаквания, че същото е неправилно,
поради което се иска неговата отмяна и постановяване на ново решение, с което
исковете на ищеца бъдат уважени. Намира за неправилен извода на съда, че
клаузата от процесния договор, с която е уговорено заплащане на възнаградителна
лихва е нищожна на основание чл.19, ал.4 от ЗПК. Изтъква се, че съгласно чл.9
от ЗЗд в отношенията между правните субекти действа принципа на свободното
договаряне, съгласно който всеки е свободен да встъпва в правни и договорни
връзки, ако желае, с когото желае и след като сам определя и се съгласява със
съдържанието на създаденото по неговата моля правоотношение. В случая страните
се съгласили да сключат договор за кредит с лихвен процент 98,52% и годишен
процент на разходите 157,76%. Длъжникът се съгласил с тази цена на кредита на
преддоговорния етап с получаването на стандартен европейски формуляр за
сравняване на различни предложения, както и към момента на сключването на
договора, като не се е отказал от сключването му. Развити са подробни
съображения, почиващи на анализ на разпоредбата на чл.143 от ЗЗП, както и на Директива
93/13/ЕИО за неравноправните клаузи на потребителските договори, в подкрепа на
становището на въззивника, че клаузата от процесния договор, касаеща
договорното възнаграждение не е неравноправна, а и не следва да се подлага на
подобна преценка с оглед разпоредбата на чл.145, ал.2 от ЗЗП. На следващо място
са изложени подробни съображения за начина, по който се определят лихвите при
небанковите институции, като се изтъква, че меродавна в случая е пазарната цена
на кредитите в сектора, а не законната лихва, която е разграничена от
разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. В заключение е изведен извод, че не е
налице законоустановен максимален размер на договорната лихва, чийто размер
може да бъде свободно уговарян от страните, но до размера на 5-кратния размер
на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с ПМС
на РБ. Изложени са и доводи, че добрите нрави в потребителското кредитиране от
небанкови финансови институции са в границите на посочените от БНБ лихвени
проценти, на които останалите небанкови финансови институции предлагат
потребителски кредити. Съгласно тях лихвен процент от 98,52% не противоречи на
добрите нрави. Затова намира уговорения от страните лихвен процент за
действителен. На следващо място са развити съображения, че е налице съществена
промяна в обществените условия от датата на сключването на процесния договор,
поради което значителна част от хората се съобразявали с норми на поведение,
допускащи възнаграждението на кредитора по договор за „бърз“ кредит да достига
пет пъти размера на законната лихва. Налице била и промяна в законодателството-
ЗПК от 23.07.2014г., с която бил въведен максимален размер на ГПР, изразяващ
общите разходи по кредита, които не можело да бъде по-висок от 5-кратния размер
на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определен с ПМС,
което било 50% Този максимален ГПР предполагал лихвен процент от максимален
размер също 50%, който надвишавал размера на законната лихва, за който се
твърдяло, че набил определен като максимален размер от добрите нрави в
обществото. Абсурдно било да се приеме, че законодателно се налагал максимален
лихвен процент в противоречие с добрите нрави. След като нещо било позволено с
императивна норма на закона, то не можело да е налице недействителност поради
противоречие със добрите нрави. Противното щяло да доведе до абсурдни изводи за
недействителност на всички договори, свързани с небанкови финансови институции,
както и до несъответствие със законодателните изменения от 2014г. На следващо
място са развити доводи за това, че договора за потребителски кредит имал
характер на търговска сделка за кредитора по него /чл.286 ТЗ/, което
обосновавало приложимост на разпоредбите за търговските сделки и за другата
страна. В разпоредбата на чл.430, ал.2 от ТЗ законодателят не бил ограничил с
добрите нрави уговорения размер на лихвата от банката, подобно на други норми
от ТЗ. Акцентира се на възмездния характер на договора за потребителски кредит,
като се сочи, че страните по него могат да уговарят размера на
възнаградителната лихва, но не и дали да има такова възнаграждение въобще.
В законния срок е постъпил отговор на въззивната жалба от
адв.К.Т.- особен представител на ответницата Т.Г., назначен по реда на чл.47,
ал.6 от ГПК. Същият оспорва жалбата като неоснователна и моли да бъде оставена
без уважение, а решението на БРС да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно, постановено в съответствие с нормативната уредба, регулираща
процесните отношения, както и със съдебна практика по сродни дела. Правилно
съдът преценил, че въззиваемата върнала на въззивника сума, по-голяма от
предоставения ѝ кредит, поради което е отхвърлил исковете против нея като
неоснователни. Съдът се позовал в мотивите си на чл.19, ал.4 ЗПК, според която
разпоредба сумата на ГПР не може да надвишава размера на законната лихва повече
от пет пъти, както и че в случая е налице завишаване на този размер както по
договора, така и по анексите към него, поради което на основание чл.19, ал.5 от ЗПК клаузата, с която се надвишава максимално допустимия размер на ГПР е
нищожна.
На основание чл.267 от ГПК съдът
извърши проверка относно допустимостта на жалбата:
Въззивната жалба е подадена против
подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок от надлежно
упълномощен представител на страна, която има правен интерес да го обжалва. Жалбата
отговаря на изискванията на чл.260 и 261 ГПК и е допустима.
Отговорът е подаден в законния
срок от адвокат, назначен по реда на чл.47, ал.6 ГПК за особен представител на
ответницата.
Страните нямат доказателствени
искания и не представят нови доказателства.
Мотивиран от горните съображения
и на основание чл.267 от ГПК, Бургаският
окръжен съд
О П
Р Е Д Е Л И :
СЪОБЩАВА НА СТРАНИТЕ проекта за
доклад на въззивната жалба, отговора и останалите въпроси по чл.267 ГПК
съобразно обстоятелствената част на настоящото определение.
Определението не подлежи на
обжалване.
Препис от определението да се
връчи на страните, като на въззивника да се изпрати такова и по електронната
поща, посочена във въззивната жалба.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.