№ 46
гр. Враца, 10.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори февруари през две
хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Евгения Г. Симеонова
Членове:Калин Тр. Тодоров
Пенка П. Петрова
при участието на секретаря Веселка Кр. Николова
като разгледа докладваното от Калин Тр. Тодоров Въззивно гражданско дело
№ 20231400500026 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следващите от Гражданския
процесуален кодекс.
Въззивното производство е образувано въз основа на въззивна жалба вх.
№ 330/16.01.2023г. (вх. № 15920/28.10.2022 г. на РС-Враца, уточнена с молба
вх. № 16366/07.11.2022г.), подадена от „Банка ДСК“ АД, гр.София, чрез
юрисконсулт Д. П., против Решение № 595/13.10.2022 г., постановено по гр.
дело № 4206/2021г. на Районен съд - Враца, в частта, с която е отхвърлен
предявеният от банката срещу М. Г. М., ЕГН **********, и В. В. Х., ЕГН
**********, и двамата от гр.Враца, иск с правно основание чл. 415, ал. 3 вр.
ал. 1, т. 3 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД, за солидарно заплащане на сумата 588, 18
лева, като се обжалва до размера от 473,47 лева – дължима лихвена надбавка
за забава от 09.10.2018г. до 24.11.2021г.
Жалбоподателят твърди, че неправилно първоинстанционният съд е
тълкувал клаузата на чл.19.1 от ОУ към договора за кредит като е приел, че
лихвената надбавка за забава се формира от договорната възнаградителна
лихва в размер на 12% увеличен с надбавка в размер на 10%. Посочва, че
договорната лихва и санкциониращата лихва се начисляват паралелно при
посочените в договора условия до настъпването на предсрочна изискуемост
1
на задължението и че надбавката за забава има санкциониращ характер за
недобросъвестното поведение на кредитополучателя и се начислява върху
просрочената главница и е в законоустановения размер - 10%. Поддържа, че в
изготвената съдебно-счетоводна експертиза е приложена и таблица при
изчисляване на дължимите суми за лихвената надбавка за забава, от която се
установява, че дължимата вноска за главница е умножена с 10%, за да се
формира тази сума. Изтъква, че неустойката е предназначена да компенсира
вредите от липса на регулярни постъпления по лихвите, представляващи
възнаграждение на кредитора, като същевременно има и обезпечителен и
стимулиращ срочното изпълнение характер, като размерът се налага от
естеството на това акцесорно съглашение. Твърди, че за да изпълни
неустойката и трите си функции (обезпечителна, обезщетителна и
санкционна) допустими от закона, уговореният при неизпълнение размер на
обезщетение следва да поставя длъжника в по-неблагоприятна ситуация,
отколкото ако неустойка не е уговорена (иначе длъжника ще предпочете да
поеме отговорността за неустойката и да не плати изобщо на кредитора си).
Моли съда да отмени обжалваното решение, в посочената част и да му
присъди дължимата сума като отчете и изложеното в съдебно-счетоводната
експертиза. Претендира и сторените в производството разноски, вкл.
юрисконсултско възнаграждение, а в случай, че съдът счете, че разноски се
дължат и на другите страни по делото, на основание чл. 103 и чл. 104 от ЗЗД
прави изявление за прихващане и моли същите да бъдат определени и
присъдени с решението по компенсация.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК от въззиваемата М. Г. М., чрез
назначеният й особен представител адв. Т. Д. - АК-Враца, е постъпил писмен
отговор, с който намира за правилно и законосъобразно постановеното
решение относно иска с правно основание чл. 415, ал.3 във връзка с ал.1, т.3
от ГПК и във връзка с чл.92, ал.3 от ЗЗД. Твърди, че клаузите по чл. 19.1 и
19.2 от общите условия на банковия кредит действително противоречат на
разпоредбата на чл.33 от Закона за потребителския кредит, тъй като
императивната норма на чл. 33, ал.1 и ал.2 на ЗПК дава право единствено на
лихва върху неплатената в срок сума, за периода на забавата, което
обезщетение обаче не може да бъде по-високо от размера на законната лихва.
Поддържа, че макар и договорена между страните като лихва върху
просрочената главница в размер на договорната лихва, увеличена с 10%,
клаузата се явява нищожна и следва предявения по нея иск да бъде
отхвърлен, каквото е сторил първоинстанционния съд. Посочва, че както
настоящото национално законодателство, така и европейската практика не
допускат „саниране” на нищожна клауза от потребителските кредити чрез
подмяната й чрез заместване с повелителна норма от националното
законодателство. Моли съда да остави в сила първоинстанционното решение
на PC Враца в обжалваната му част като правилно и законосъобразно, и да й
присъди разноски за особен представител за настоящата инстанция.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на жалбата от
2
въззиваемия В. В. Х.. С молба от 21.02.2023г. същият моли съда да отхвърли
въззивната жалба като неоснователна и недоказана, като излага доводи за
неоснователност на претенцията за неустойка, тъй като е основана на
нищожна клауза от Общите условия на банката.
В съдебното заседание жалбоподателят, чрез процесуалния си
представител, а въззиваемата М. Г. М., чрез назначеният й особен
представител, поддържат изразените във въззивната жалба и отговора
становища и искания.
Във въззивната инстация не са събирани доказателства.
За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима - подадена е от лице с
правен интерес в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е насочена против обжалваем
съдебен акт.
Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна по следните
съображения:
Производството пред Районен съд - Враца е образувано въз основа на
искова молба, депозирана от „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК ********* против М. Г.
М., ЕГН **********, и В. В. Х., ЕГН **********.
В исковата си молба ищецът твърди, че по депозирано от него
заявление е образувано ч. гр. д. № 3865/2021 г. по описа на РС - гр. Враца,
като с Разпореждане № 1993/01.11.2021 г. искането за издаване на заповед за
незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК е отхвърлено и
на заявителя е указано, че може да предяви иск за вземането си. Поддържа, че
между банката и ответницата М. е възникнало облигационно правоотношение
по сключен Договор за текущо потребление от 20.10.2014 г., сключен при
общи условия, по силата на който банката е предоставила на ответницата
сумата 14 500 лева, че кредитът е усвоен по сметка № 22185549, с падежна
дата осмо число на месеца и срок на издължаване 120 месеца. Сочи, че
кредитът е обезпечен с поръчителството на втория ответник В. Х., съгласно
подписан на 20.10.2014 г. договор за поръчителство. Твърди, че за периода от
08.10.2018 г. до 08.11.2020 г. не са платени в срок 38 бр. погасителни вноски,
поради което счита, че с депозиране на исковата молба или евентуално с
нейното връчване на ответниците, същите за уведомени за обявената
предсрочна изискуемост на кредита. Заявява също, че върху остатъка от
кредита е начислена лихвена надбавка за забава, чийто размер до датата на
предявяване исковата молба е 588,18 лева. Поради настъпила предсрочна
изискуемост са начислени и разходи при изискуем кредит в размер на 120
лева. Иска от съда да осъди ответниците М. М. и В. Х. да заплатят солидарно
на ищеца „Банка ДСК“ АД, следните суми: сумата 10 668,41 лева - главница
по Договор за текущо потребление от 20.10.2014 г., ведно със законната лихва
върху главницата от датата на депозиране на исковата молба до
окончателното погасяване на вземането, сумата 3 978,91 лева,
представляваща договорна възнаградителна лихва върху главницата за
3
периода от 08.09.2018 г. до 24.11.2021 г., сумата 588,18 лева - представляваща
лихвена надбавка за забава върху главницата за периода от 09.10.2018 г. до
24.11.2021 г., сумата 120 лева, представляваща разходи при изискуем кредит,
както и сторените в заповедното и в исковото производство разноски.
В срока по чл. 131 ГПК по делото е постъпил отговор от ответницата М.
М., чрез назначения й особен представител, с който предявените искове се
оспорват като неоснователни. Оспорва предоставянето на заемната сума по
договора, като счита, че няма данни ответницата да е усвоила сумата по
кредита. Сочи, че клаузата, с която е уговорен годишен процент на разходите
в размер на 12,86%, е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Оспорва дължимостта на сумите за лихва, обезщетение за забава и разходи за
изискуем кредит. Счита, че клаузите по чл. 8 и чл. 9 от договора за кредит и
чл. 19.1 и чл. 19.2 от ОУ са неравноправни. Освен това тези клаузи не
съдържат ясно и разбираемо за потребителя описание на начина, по който при
промяна в съответния финансов индекс/валутен курс ще се формира новият
базов лихвен процент, а липсата на конкретна методика позволява на
кредитора произволно да променя този процент. Неравноправният характер
на клаузите произтича от това, че те не задължават банката да намалява БЛП
при намаляване на индексите по чл. 19.1 и чл. 19.2 от ОУ. Клаузата,
уреждаща автоматична предсрочна изискуемост при забава над 90 дни и
начисляване на санкционна лихва, също счита за неравноправна. Сочи, че не
са спазени разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, с оглед на което и на
основание чл. 22 ЗПК договорът за кредит е изцяло недействителен. Счита, че
исковете следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор от ответника В. Х.. В
депозирана преди първото по делото съдебно заседание молба същият е
заявил, че поддържа всички оспорвания на другия ответник, както и възразява
за неспазване на преклузивния срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД.
По делото от първоинстанционния съд са събрани писмени
доказателства, ангажирани от ищцовата страна и е изслушано заключение по
изпълнената съдебно-счетоводна експертиза.
От представените по делото доказателства се установява, че между
„Банка ДСК“ ЕАД и М. М. е бил сключен Договор за кредит за текущо
потребление от 20.10.2014г., по силата на който кредиторът е предоставил на
кредитополучателя сумата 14 500 лева за срок от 120 месеца, считано от
неговото усвояване, с падежна дата 8-мо число на месеца. Уговорено е, че
кредитът се олихвява с преференциален лихвен процент в размер на 12%
годишно или 0,03% на ден, формиран от стойността на 6-месечен
SOFIBOR/EURIBOR 1,351 и надбавка в размер на 10,649 процентни пункта,
при изпълнение на Условията по програма ДСК Партньори /Приложение 2
към договора/, а при тяхното нарушаване кредитополучателя губи
преференцията и лихвеният процент се увеличава чрез увеличаване на
надбавката, като максималният му размер е променливият лихвен процент,
приложим по стандартни потребителски кредити в размер на 6-месечния
4
SOFIBOR/EURIBOR към съответната дата и надбавка в размер на 13,599%
/чл. 8 от договора/. В чл. 8.1. е посочено, че независимо от промяната на
лихвения процент, свързан с неизпълнение на Условията, той се променя с
промяната на 6-месечния SOFIBOR/EURIBOR в сроковете и при условията,
посочени в общите условия. Съгласно чл. 9, ГПР е 12,86%.
Кредитът е обезпечен с Договор за поръчителство от 20.10.2014 г.,
сключен между кредитора и поръчителя В. Х..
Представени са Общи условия за предоставяне на кредити за текущо
потребление и погасителен план, подписани от кредитополучателя. Съгласно
чл. 19.2 от ОУ, при допусната забава в плащанията на главница и/или лихва
над 90 дни, целият непогасен остатък от главницата става предсрочно
изискуем и се олихвява с договорения лихвен процент и с надбавка за забава
в размер на 10 процентни пункта.
По делото е прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза,
което не е оспорено от страните и съдът приема като обективно и
компетентно изготвено. Видно от същото, заемната сума от 14 500 лева по
договора е усвоена от ответницата на 21.10.2014 г. по банкова сметка с
титуляр М. М.. За периода от 08.11.2014 г. до 17.09.2018 г. за погасяване на
кредита кредитополучателят е платила сумата от общо 9 635,10 лева, от които
3 831,59 лева за погасяване на главницата, 5 783,76 лева - за погасяване на
възнаградителна лихва и 19,75 лева - за санкционираща лихва. Датата, от
която е преустановено плащането, е 08.09.2018 г. Към датата на депозиране на
исковата молба - 25.11.2021 г. дължимите суми са, както следва: 10 668,41
лева - главница, 3 499,39 лева - договорна възнаградителна лихва по
погасителен план за периода 08.09.2018 г. - 24.11.2021 г., а в случай че се
приложи чл.19.1 от ОУ - сума в размер на 3 849,33 лева; сумата от 473,47 лева
- лихвена надбавка за забава за периода от 09.10.2018 г. до 24.11.2021 г., 120
лева - разходи за изискуем кредит. Заключението на вещото лице в частта за
дължимите суми към датата на връчване на исковата молба не следва да бъде
взето предвид, тъй като вещото лице е допуснало грешка, като е посочило
грешна дата за връчване на преписа на исковата молба.
Първоинстанционният съд е квалифицирал правно предявените
кумулативно обективно съединени осъдителни искове, както следва: с правно
основание чл. 415, ал. 3 вр. ал. 1, т. 3 ГПК вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 9
ЗПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 10а, предл. 1 ЗПК. При установената
фактическа обстановка и събрани доказателства, съдът е приел за безспорно
сключването на процесния договор и предоставянето на заемната сума в
размер на 14 500 лева на ответницата М., както и сключването на договора за
поръчителство с ответника Х.. Съдът е приел също, че от датата на връчване
на преписа от исковата молба на особения представител на ответницата -
09.06.2022 г., е настъпила предсрочната изискуемост на кредита и с
получаване на препис от исковата молба на 14.02.2022 г. е уведомен и
солидарният длъжник - ответника В. Х.. Анализирайки клаузите на договора
за кредит и приложимите норми на ЗПК и ЗЗП, първоинстанционния съд е
5
заключил, че договорът за кредит не е недействителен. Съдът е приел, че
исковете за главница и възнаградителна лихва са основателни отчасти. По
иска с правно основание чл. 415, ал. 3 вр. ал. 1, т. 3 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД
съдът е констатирал, че клаузите на чл. 19.1. и 19.2 от ОУ са в противоречие с
императивните норми на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, тъй като уговореният
лихвен процент на неустойката /лихвена надбавка/ за просрочени плащания
надвишава законната лихва, поради което клаузата на чл. 19.1 е нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, както и че същата не може да бъде
заместена с повелителна норма от националното право като се е позовал на
Решение № 76 от 22.07.2020 г. по т. д. № 1011/2019 г., ВКС, I т. о. и решение
на СЕС по дело ВС-618/10 от 14.06.2012 г. по дело Banco Espanol de Credito
срещу Joaquin Calderon Camino. Съдът е приел също, че коментираните
договорни клаузи допускат кумулативно начисляване на възнаградителна
лихва и мораторна неустойка, като по този начин се стига до двукратно
оскъпяване на кредита, поради което са и неравноправни по смисъла на чл.
143, т. 19 ЗЗП, и недействителни на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, предвид
липсата на ангажирани доказателства да са индивидуално уговорени. По тези
съображения първоинстанционния съд е приел, че претенцията за неустойка
за забава е изцяло неоснователна и я е отхвърлил. По иска с правно основание
чл. 415, ал. 3 вр. ал. 1, т. 3 ГПК вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 10а, предл. 1 ЗПК
съдът е приел, че клаузата на чл. 15 от договора за кредит, задължаваща
кредитополучателя да заплаща такси, е нищожна според чл. 21, ал. 1 ЗПК, тъй
като чрез нея се заобикаля закона и по-конкретно нормата на чл. 33, ал. 1
ЗПК, поради което същият е неоснователен и го е отхвърлил.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената проверка по реда на чл. 269 от ГПК, настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е
валидно - постановено е от законен състав в пределите на
правораздавателната му власт и в предвидената от ГПК писмена форма;
подписано е и е разбираемо.
Решението е допустимо – произнесено е при наличие на правен интерес
от търсената защита и при определен съобразно с принципа на диспозитивно
начало предмет на спора.
По отношение правилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпоредбата на чл. 269, ал. 1, изр. 2 от ГПК, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания за неправилно формираните
от съда изводи.
Предметът на въззивното производство е очертан с въззивната жалба и
6
изисква произнасяне по иска с правно основание чл. 415, ал. 3 вр. ал. 1, т. 3
ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за солидарно заплащане на сума до размер 473,47
лева – дължима лихвена надбавка за забава от 09.10.2018г. до 24.11.2021г.
Разгледано по същество решението на районен съд гр. Враца в
обжалваната част е и правилно. Същото е постановено след събиране на
относимите доказателства и възприемане на фактически обстоятелства по
спора, които кореспондират със събраните доказателства и след излагане на
задълбочени и пространни правни изводи, които напълно се споделят от
настоящата въззивна инстанция. Ето защо, на основание чл. 272 ГПК
въззивният състав препраща към изложената от първостепенния съд
фактическа обстановка по спора и мотивите.
В отговор на наведените във въззивната жалба оплаквания, съдът
намира за необходимо да изложи допълнително фактически и правни
съображения в подкрепа на извода за неоснователността на предявения иск.
Постановеното по спора решение № 595/13.10.2022 г. не е обжалвано и
е влязло в сила в частите, с които е уважен иска по чл. 415, ал. 3 вр. ал. 1, т. 3
ГПК вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК за главница по Договор за текущо
потребление от 20.10.2014 г. и частично е уважен иска по чл. 415, ал. 3 вр. ал.
1, т. 3 ГПК вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК за договорна възнаградителна
лихва върху главницата за периода от 08.09.2018 г. до 24.11.2021 г., както и в
частта, с която е отхвърлен иска чл. 415, ал. 3 вр. ал. 1, т. 3 ГПК вр. чл. 430,
ал. 1 ТЗ вр. чл. 10а, предл. 1 ЗПК за заемни такси и разноски - разходи при
изискуем кредит. Решението е влязло в сила и в частта, с която е отхвърлен
иска с правно основание чл. 415, ал. 3 вр. ал. 1, т. 3 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД,
за разликата над претендираната с въззивната жалба сума от 473,47 лева –
дължима лихвена надбавка за забава от 09.10.2018г. до 24.11.2021г., до
размер 588, 18 лева, претендиран с исковата молба.
Следователно, в отношенията между страните е установено със сила на
пресъдено нещо възникването на валидно кредитно правоотношение по
договор за кредит за текущо потребление от 20.10.2014 г.
Сключеният между страните договор несъмнено попада в приложното
поле на Закона за потребителския кредит /ЗПК/. Същевременно, към него е
приложима и общата императивна закрила срещу неравноправно договаряне,
въведена със Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, както и нормите на
Европейското общностно право - Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
7
05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. В
тази връзка, съдът следва да следи служебно и при незаявено основание за
нищожност на договора, когато: 1.) е нарушена норма предвидена в закона в
обществен интерес и не се изисква събиране на доказателства; 2.) е относимо
до формата /външната страна на представения правопораждащ спорното
право документ/; 3.) е налице противоречие с добрите нрави /решение № 229
от 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г. на II т. о. на ВКС, т. 3 от ТР №
1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС и др. /; 4.) е налице неравноправна клауза в
потребителски договор /решение по дело № С-472/11 на Съдът на ЕС;
решение № 23 от 7.07.2016 г. по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, I т. о., и др. /.
Общата потребителска закрила по чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, вр. чл. 24 от ЗПК,
предвижда, че неравноправните клаузи в договори между потребители и
търговци са нищожни, като е обусловена от две предпоставки: потребителски
характер на договора и липса на индивидуално договаряне, доколкото
въведената като общо правило за всички държави от ЕС система на защита се
основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо
доставчика (включително и при финансова услуга), от гледна точка както на
преговорните си възможности, така и на степента си на информираност.
Доколкото договорът за кредит е сключен при действието на ЗПК,
клаузите му следва да бъдат съобразени служебно от съда и с императивното
правило, установено в разпоредбата на чл. 10, ал. 1, изискващо договорът за
потребителски кредит да се сключва по ясен и разбираем начин, както и тези
на ЗЗП – чл.147, ал. 1 и ал.2, изискващи клаузите на договорите, предлагани
на потребителите, да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин и при
съмнение относно смисъла на определено условие то да се тълкува по
благоприятен за потребителя начин, и чл.143, ал.2, т. 19, посочваща като
неравноправна клауза, която не позволява на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора, към които
разпоредби препраща чл.24 ЗПК.
Клаузите на договора и съответните конкретни данни относно неговото
задължаване и елементи от плащанията, следва да бъдат разписани по такъв
"ясен и разбираем начин", че потребителят да е във възможност да разбере
икономическите последици от сключения договор още при подписването му;
да прецени обема на своето задължение, което да е в съответствие с приетото
в Директива 2008/48/ЕО на Eвропейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 г. относно договорите за потребителски кредити, и в частност чл. 10,
параграф 2, във връзка със съображение 31 от Директивата.
8
В настоящия случай, с чл. 19. 1. от ОУ към договора е уговорено, че
при забава на плащането на месечна вноска от деня, следващ падежната дата,
определена в договора, частта от вноската, представляваща главница, се
олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка за забава в
размер на 10 процентни пункта. Въззивният съд намира, че така формулирана
тази клауза от Общите условия на банката не отговаря на изискването за
яснота и разбираемост в посочените разпоредби на ЗПК и ЗЗП.
От граматическото тълкуване на клаузата се установява, че същата има
характер на неустойка за забава (наречена надбавка за забава), с оглед и
систематичното й място в раздел „Отговорност и санкции” на ОУ.
Съществува неяснота обаче в начина на определяне на размера на тази
неустойка – дали същият е равен на сбора от уговорената договорна лихва,
която към момента на сключване на договора е била в размер на 12 % /чл. 8
от договора за кредит/ плюс десет процента или общо 22 %, както е приел
районният съд, или същият е в законоустановения размер от 10%, тъй като се
начислява само върху просрочената главница, както твърди жалбоподателя.
Различно тълкуване на клаузата на чл. 19. 1. от ОУ на банката, в единия или в
другия смисъл, правят и съдилищата – т. напр. в Решение № 261438 от
4.03.2021 г. на СГС по гр. д. № 10228/2019 г., Решение № 263346 от
25.05.2021 г. на СГС по гр. д. № 17272/2018 г., Решение № 266734 от
29.11.2021 г. на СГС по гр. д. № 12868/2019 г., Решение № 262522 от
27.07.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 12210/2020 г., Решение № 3236 от
15.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 9266/2021 г., Решение № 263415 от
1.12.2022 г. на СГС по гр. д. № 8735/2018 г., Решение № 62 от 12.10.2022 г. на
ОС - Смолян по т. д. № 23/2021 г., Решение № 260374 от 11.12.2020 г. на ОС -
Варна по т. д. № 1812/2019 г. и др. се приема тълкуването, което е направил
първоинстанционния съд, а в Определение № 784 от 9.03.2020 г. на ОС -
Варна по в.ч.т.д. № 300/2020 г., Решение № 260265 от 5.10.2020 г. на ОС -
Варна по т. д. № 1552/2019 г., Решение № 43 от 16.06.2021 г. на ВнАС по
в.т.д. № 183/2021 г., Решение № 229 от 12.06.2022 г. на ОС - Варна по т. д. №
324/2021 г. и др. се приема тълкуването, което прави жалбоподателя.
Изложеното налага извода, че процесната клауза на чл. 19. 1. от ОУ на
банката не е формулирана по ясен и недвусмислен начин, съгласно
изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК и чл. 147, ал. 1 от ЗЗП, и не позволява на
потребителя да прецени икономическите последици от сключване на
договора, съгласно чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП, поради което е неравноправна
9
и се явява нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, предвид липсата на
ангажирани доказателства да е индивидуално уговорена.
Като нищожна, клаузата на чл. 19. 1. от ОУ на банката-ищец няма
задължителна сила за ответниците, имащи качеството потребител, поради
което същата не следва да се прилага в отношенията между страните. С оглед
приетото в Решение № 76 от 22.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 1011/2019 г., I т.
о., ТК, постановено по реда на чл. 290 ГПК, и цитираното в него решение С-
618/10 от 14.06.2012 г. по дело Banco Espanol de Credito срещу Joaquin
Calderon Camino, постановено по преюдициално запитване относно
тълкуването на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори и
член 2 от Директива 2009/22/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2009 г. относно
исковете за преустановяване на нарушения с цел защита на интересите на
потребителите, нищожна клауза от потребителски договор не може да бъде
заместена с повелителна норма от националното право.
Тъй като претенцията за неустойка за забава (лихвена надбавка за
забава) с правно основание чл. 415, ал. 3 вр. ал. 1, т. 3 ГПК, вр. чл. 92, ал. 1
ЗЗД е основана на нищожна неустоечна клауза, то същата е изцяло
неоснователна и следва да бъде изцяло отхвърлена.
Районният съд е достигнал до същите правни изводи, поради което
първоинстанционното решение в обжалваната част е правилно и
законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено.
В останалата част решението на РС-Враца не е обжалвано и е влязло в
сила.
Предвид горното, Врачанският окръжен съд намира въззивната жалба за
неоснователна.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1, във вр. с чл. 273
ГПК, въззиваемите имат право на разноски пред въззивната инстанция, но
същите не са направили, респ. и не претендират такива, поради което
разноски не следва да им се присъждат.
С оглед неоснователността на въззивната жалба на въззивника не се
следват разноски за въззивното производство.
С оглед цената иска и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият
съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно обжалване.
Предвид гореизложеното, на основание чл.272 ГПК, Врачанският
10
окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 595/13.10.2022 г., постановено по гр. дело
№ 4206/2021г. на Районен съд - Враца, в обжалваната част, с която е
отхвърлен предявеният от „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „Московска” № 19, представлявано от
изпълнителните директори В.С. и Д.М., чрез юрисконсулт Д. П., срещу М. Г.
М., ЕГН **********, и В. В. Х., ЕГН **********, и двамата от гр.Враца, иск
с правно основание чл. 415, ал. 3 вр. ал. 1, т. 3 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД, за
солидарно заплащане на сума до размер 473,47 лева – дължима лихвена
надбавка за забава от 09.10.2018г. до 24.11.2021г.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11