Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 12.10.2021
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски
съд, Гражданско
отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на двадесет и девети септември
през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря ЮЛИАНА ШУЛЕВА
и прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от
съдия Маркова в.гр.д.№ 11196 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
Образувано е по постъпила въззивна жалба от ищеца пред СРС – И.Б.З.
срещу решение № 186565/28.08.2020 г., постановено по гр. д. № 63098 по описа за
2019 г., СРС, І ГО, 166 състав, с което решение е отхвърлен предявеният от
въззивника- ищец пред СРС, иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. с чл.439 ГПК и в
негова тежест са възложени разноските.
Във въззивната жалба се излагат
доводи за неправилност на така постановеното решение. Твърди се, че СРС
неправилно е приложил института на погасителната давност, както и същото не
било съобразено със съдебната практика.
Иска се обжалваното решение да
бъде отменено изцяло и вместо него да бъде постановено друго, с което
предявеният иск да бъде уважен като доказан и основателен. Претендират се
разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ответника пред СРС- „К.И.И.Б.“
ЕАД, с който се излага становище за неоснователност на същата, както и се
твърди, че решението е съобразено със съдебната практика. Не били допуснати сочените
от въззивника нарушения на Закона. Претендират се разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
За решението на СРС, въззивникът
е бил уведомен на 08.09.2020 г. Въззивната жалба е подадена на14.09.2020 г.
Следователно
същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Въззивната
жалба е подадена от надлежна страна и срещу съдебен акт, подлежащ на
инстанционен контрол.
Тъй като с
първоинстанционното решение не е бил уважен предявеният от въззивника иск по
чл.439 ГПК, то за ищеца/в производството пред СРС, въззивник в настоящето/ е
налице правен интерес от обжалване.
Следователно,
въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната
инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
Ищецът е поискал от съда да
признае за установено, че не дължи на ответника следните суми: сумата в размер
на 240,20 лв., представляваща главница, сумата в размер на 20,03 лв. – законна лихва,
сумата в размер на 34,85 лв.-мораторва лихва и 125 лв. разноски или общо в
размер на 420,08 лв. за които суми е издаден на 28.12.2012 г. изп.лист по
гр.д.№ 42293 по описа за 2012 г. на СРС, 29-ти състав и за принудителното
събиране на които е образувано изп.дело № 20138440400103 по описа за 2013 г. на
ЧСИ С.Я., рег.№ 844 с район на действие СГС.
Изпълнителното дело било прекратено от ЧСИ на основание чл.433, ал.1,т.8 ГПК поради
бездействие на взискателя повече от 2 години. Впоследствие било образувано ново
изп.дело № 201984404401870 също по описа на ЧСИ С.Я., рег.№ 844 с район на действие СГС
независимо, че били изминали 7 години от издаването на изп.лист, както и била
изтекла погасителната давност за претендираното вземане.
За да постанови решение в
обжалвания смисъл, СРС е приел, че давностният срок за процесните вземания е 5-годишен,
тъй като се касаело за вземания по договор за кредит, а освен това се касаело
до вземане по заповед за изпълнение и приложимо било правилото на чл.117, ал.2 ЗЗД. Споделена е съдебната практика на ВКС, съгласно която образуването на
изп.дело прекъсва давността, а докато трае то- давност не тече. Същевременно е
прието, че са налице предпоставките на чл.433, ал.1,т.8 ГПК, тъй като след
18.10.2013 г. не били извършвани от ЧСИ изпълнителни действия. Затова на
18.10.2015 г. била настъпила перемпцията и изп.производство било прекратено по
силата на закона. Последното изп.действие, което можело да прекъсне давността
било от 18.10.2013 г., но до 26.06.2015 г. давността била спряна по силата на
факта, че е образувано изп.производство. Прекъснатата на 18.10.2013 г. давност
била продължила да тече след 26.06.2015 г. Затова и 5-годишния давностен срок
не бил изтекъл към датата на предявяване на исковата молба – 31.10.2019 г.
Безспорно било и, че давността е прекъсната през 2019 г. с образуването на
изп.дело № 201984404401870 и наложените запори на банковите сметки на длъжника
преди 30.09.2019 г. При тези си мотиви СРС е приел, че иска е неоснователен и
като такъв го е отхвърлил.
След служебно извършена проверка
въззивната инстанция приема, че обжалваното
решение е постановено във валиден и допустим процес:
Съгласно разпоредбата на чл.439, ал.1 ГПК длъжникът
може да оспорва чрез иск изпълнението.Искът на длъжника може да се основава
само на факти, настъпили след
приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание /ал.2/.
В конкретния случай ищецът се основава на изтекла погасителна давност.
По доводите във въззивната
жалба:
Спорно по делото е изтекла ли е
погасителната давност за вземанията на ответника по изп.лист по гр.д.№ 42293 по
описа за 2012 г. на СРС, 29-ти състав.
Погасителната давност е определен от
законодателя срок, с изтичането на който законът свързва определени последици-
преграждане на възможността за събиране на вземането по съдебен ред.
Не се
спори по делото, а и от съдържанието на изпълнителния лист се установява, че
същия е издаден след проведено заповедно производство по реда на чл.410 ГПК.
Действително, в чл. 117, ал. 2 ЗЗД са посочени само вземанията установени "със съдебно решение", но
няма основание това правило да не се приложи и за вземанията, за които има
влязла в сила заповед за изпълнение. Съгласно чл. 415 ГПК ако не е
подадено възражение или същото бъде оттеглено заявителят няма правен интерес да
установи вземането си по съдебен ред. Според чл. 416 ГПК влязлата в сила
заповед за изпълнение има изпълнителна сила и въз основа на нея се издава
изпълнителен лист. Липсва логика и основание кредиторът с неоспорено вземане,
който не е водил иск по чл. 422 ГПК да бъде поставен в по-неблагоприятно
положение от този с оспорено вземане, още повече че според чл. 416 ГПК и
в двата случая "заповедта за изпълнение влиза в сила" т.е.двата
случая са приравнени от процесуалния закон като правни последици. Исторически чл.
117, ал. 2 ЗЗД предхожда уредбата на заповедното производство по ГПК
/2008 г/, поради което нормата трябва да се тълкува разширително с оглед чл.
416 ГПК.
В постановеното по реда на чл.
274, ал. 3 ГПК, определение № 214/15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г. на
ВКС, IV ГО, изрично е посочено: "Влязлата в сила заповед за изпълнение
формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че
вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на
възражение.". Следователно по действащия ГПК няма основание да се отрече
приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по
смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и редица други актове на ВКС
(определение № 480/27.07.2010 г. по ч. гр. д. № 221/2010 г. на ВКС, IV ГО,
определение № 443/30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. на ВКС, II ТО,
определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV ГО,
определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV ГО).
Следователно този извод на СРС е
правилен и в съответствие със съдебната практика на ВКС.
Въззивната инстанция приема, че заявителят
не е бездействал, тъй като първото изп.производство е образувано на 14.01.2013
г.
Ето защо
въззивната инстанция приема, че в конкретния случай към момента на образуване
на изп.дело погасителната давност не е била изтекла.
В изпълнителното производство за събиране на парични вземания може да
бъдат приложени различни изпълнителни способи, като бъдат осребрени множество
вещи, както и да бъдат събрани множество вземания на длъжника от трети
задължени лица. Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали
прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на
частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или
вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от
проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и
не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и
връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото
състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа
и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от
дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила
разпределение и др.
Противно на
приетото от СРС, обаче, по образуваното на 14.01.2013 г. изп.дело последното
изп.действие не е това на 18.10.2013 г. във връзка с насрочения опис и оценка.
Последното изп.действие е това по конституирането на основание чл.429 ГПК на
ответника по настоящето дело – „К.И.И.БГ“ ЕАД като взискател на основание
сключения договор за цесия с първоначалния взискател – „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, което
е обективирано в разпореждане от 28.09.2015 г. Това е така, защото съгласно горецитираното
ТР по въпросите на изп.производство, действието по конституиране на нов
взискател е такова, което прекъсва давността.
При това
положение с оглед приетото в т. 10 от
задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 2/25.VІ.2015 г.
на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 2/2013 г. и
изтичането на 2-годишния срок, последиците на чл.433, ал.1,т.8 ГПК са
настъпили на 28.09.2017 г.
Това прекратяване - поради т. нар. "перемпция" - настъпва по
силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление
вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните
правнорелевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще
постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи
това. Прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата
давност започва да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително
действие, така и в РЕШЕНИЕ
№ 209 ОТ 02.02.2016 Г. ПО Т. Д. № 1248/2013 Г., Т. К., І Т. О. НА ВКС.
В случая това е 28.09.2015 г. и от тази дата започва да тече новата
погасителна давност, която с оглед на това, че се касае до вземане по договор
за кредит и по арг. от чл.117, ал.2 ЗЗД е 5-годишна. Или към датата на образуване
на второто изп.дело през 2019 г., 5-годишния давностен срок не е изтекъл.
Следва да се отбележи и, че при
изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с предприемането на
всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително
действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен
изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да
го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение.
От данните по образуваното през 2013 г. изп.дело се установява, че за
реализиране на принудителното изпълнение срещу длъжника, е бил наложен запор
въз основа на запорно съобщение от 22.02.2013 г. като липсват данни същият да е бил вдигнат. Запорът върху вземания на длъжника представлява
изпълнително действие, което е част от предвидения в ГПК изпълнителния
способ "Изпълнение върху вземания на длъжника".Запорът се счита
наложен само с разпореждането на съдебния изпълнител и с получаване на
запорното съобщение от третото задължено лице, което в случая е станало на 21.02.2013 г. , арг. от изричните разпоредби на чл. 450, ал. 3 и чл. 507 ГПК по
отношение на момента, от който запорът поражда действие, както и т.5 от ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ №
3 ОТ 10.07.2017 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 3/2015 Г., ОСГТК НА ВКС
Установява се,
че по изп.дело, образувано през 2013 г. е била наложена възбрана върху недвижим
имот, собственик на длъжника /ищец в производството по чл.439 ГПК/, която е
вписана на 20.08.2013 г. от Службата по вписвания при Агенцията по вписвания,
гр.София. Тази възбрана е била вдигната по искане на длъжника по разпореждане
от 22.07.2019 г. на ЧСИ; отбелязването на Службата по вписванията е от
26.07.2019 г.
Същевременно с
молба от 30.04.2019 г. по новообразуваното изп.дело взискателят е поискал
извършване на опис, оценка и публична продан на движими вещи, находящи се в
дома на длъжника.
При това
положение с оглед заявените от взискателя /ответник по иска по чл.439 ГПК/ принудителни
способи не може да приемем, че взискателят бездейства.
Поради
съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции /макар и с различни
мотиви/ обжалваното решение се явява правилно и като такова ще следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на спора на въззивника разноски не се следват.
На въззиваемата страна следва
да бъдат присъдени разноски в размер на 100
лв.- юриск.възнаграждение.
Водим от
горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 186565/28.08.2020 г.,
постановено по гр. д. № 63098 по описа за 2019 г., СРС, І ГО, 166 състав, изцяло.
ОСЪЖДА И.Б.З., ЕГН **********,***/стара **-та/ № **, съдебен
адрес:***, офис 26-адв.Д.П., да заплати
на „К.И.И.БГ“ ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, Бизнес
център „**** съдебен адрес:***, Бизнес център „********сумата в размер на 100 лв.-разноски за юрисконсултско възнаграждение
пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не може да се обжалва, арг. от чл.280,
ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.